Колин Уилсън
Знаменити престъпници (55)

Самозванци

„Ние самозванците сме непонятен народ“. Тези думи принадлежат на един едър тромав човек, Фърдинанд Уолдо Демара, чиито подвизи били на първите страници на всички американски вестници. В началото на Корейската война той се представял за д-р Джоузеф Кир от наборната служба на Кралския канадски военноморски флот. Нямал никакви медицински знания, но въпреки това като военен хирург служил на фронта, грижил се за ранени и извършвал хирургически операции — успешни.

Главният лекар забелязал, че не го бива в диагнозите, ала той скрил измамата си, като пращал всички пациенти, които не можел да диагностицира, в специален изолатор във вътрешността на кораба — там началникът му нито ги виждал, нито знаел за съществуването им. Като тъпчел пациентите си с пеницилин, по време на шестмесечната си кариера във флота Демара успял да не убие нито един от тях.

Звучи като представата на средния човек за ада, нещо като комедия на ужасите, развита в мъчителни мащаби. Тогава защо го е направил Демара? Не от стремеж за печалба, а защото копнеел да е някой, да му отдават чест и да го уважават. Той знаел, че самозванството му трябва да свърши, че отново ще трябва да стане обикновения Фърд Демара. Това нямало значение. Желанията на егото му били прекалено силни и той мислел за бъдещето също толкова, колкото сексманиакът обмисля изнасилването.

Разочарованите творци

Истинският самозванец — човек като Фърд Демара — трябва ясно да се разграничава от измамника, или мошеника, който просто се стреми да извлече изгода, като „лови будали“. Вярно е, че има преходни случаи — например румънският авантюрист Джордже Маналеску, чиято колоритна кариера вдъхновила Льоблан за Арсен Люпен, джентълмена-крадец, превърнал се в борец срещу престъпността, и писателя Томас Ман за мошеника Феликс Крул.

Като „княз Лахавари“ в края на XIX в. Маналеску обиколил европейските салони и скъпи хотели и оставил диря от разбити сърца и празни касетки за бижута. Остава фактът, че той започнал кариерата си за пари и секс, а не за да задоволи потребностите на егото си. Същото се отнася за изключителния „граф“ Виктор Лустиг, човека, който „продал“ Айфеловата кула на група парижки търговци на скрап.

От друга страна, истинските самозванци — хора като Жорж Псалманазар, Стенли Уайман, Фърдинанд Демара — са разочаровани творци, чиито измами са почти форма на творчество — ако случайно са спечелили пари от самозванството си, това е чисто вторичен резултат.

Първият велик самозванец в историята, изглежда, е папа Йоан VIII от IX в. Според историка Платина, който бил ватикански библиотекар, папа Йоан всъщност бил жена на име Йоана, която прекарала по-голямата част от живота си дегизирана като мъж. Нейната история е разказана в книгата „Папеса Йоана“ на гръцкия писател Емануил Роидис, който бил отлъчен заради усърдието си.

Според Роидис Йоана е родена във френския град Мец, откъдето минавала с любовника си майка й, селско момиче на име Юдит. Тя била изнасилена от двама саксонски стрелци и родила Йоана. Един скитащ английски монах, кастриран от свирепо германско племе, срещнал „семейството“ и предложил да стане „баща“ на Йоана. След смъртта на Юдит той научил осиновената си дъщеря на всевъзможни неща. Паметта й била феноменална. Монахът я водел в някой замък и канел отеца изповедник да изпита момичето в който и да било клон на човешкото знание, от теология до готварство.

Грешните любовници

Когато баща й умрял, Йоана решила, че бъдещето й е в Църквата. Проблемът бил, че от монахините се очаквало да не проявяват никаква инициатива. Затова Йоана трябвало да стане монах. Това се случило, след като се запознала със свещеника Фруменций, помогнала му да препише писмата на свети Павел и станала негова любовница.

Грешните любовници обиколили Европа, като нощували в манастирите. Умението на Йоана да води теологични спорове я правело добре дошла навсякъде. Известно време учила в Атина, после отишла в Рим, където „срещна малцина, които да са й равни и още по-малко да я превъзхождат в познаване на Светото писание“.

Като „отец Йоан“, тя проникнала във Ватикана и започнала да преподава теология в училището „Сан Мартино“. След две години, когато през 855 г. папа Лъв IV умрял, тя вече имала достатъчно влияние и подкрепа, за да я изберат за папа под името Йоан VIII.

Широките одежди

През следващите две години тя коронясала император Лудвиг, ръкоположила четиринайсет епископи, построила пет черкви, написала три книги и добавила нова точка към Символа на вярата. После се влюбила в един млад монах — чието задължение било да спи до папските покои — и го прелъстила. В резултат забременяла. Това не било много трудно да се скрие — папските одежди били широки. Любовният живот и бременността й обаче я накарали до такава степен да пренебрегне църковните си задължения, че враговете й започнали да мислят как да я свалят.

Нашествието на скакалци увеличило проблемите й и народът станал непокорен. Докато водела шествие към Латеранския събор, за да се молят за края на бедствието, тя припаднала, родила и малко по-късно умряла. Папството й продължило три години. Наследил я папа Николай I и църковните историци толкова усърдно се опитали да изличат паметта за нея, че следващият папа Йоан, който трябвало да е Девети, също бил наречен Йоан VIII.

Покровителката

Според Църквата историята на папеса Йоана е само забавна — макар и позорна — легенда. Но тя упорито просъществувала през Средновековието и Платина я разказал в своите „Жизнеописания на папите“. Между смъртта на Лъв IV и възшествието на Бенедикт II през 855 г. определено има кратък промеждутък. Макар че придава на книгата си полухудожествена форма, Роидис твърди, че следва историческата истина, и се позовава на внушителен списък средновековни авторитети.

Въпреки това Църквата все още продължава да отрича нейното съществуване. Ако е съществувала, папеса Йоана несъмнено е най-великата самозванка на всички времена: така да се каже, покровителка на всички самозванци.

Друга интересна историческа загадка е свързана с нейната съименница Жана д’Арк. Изгорена на клада през май 1431 г., тя се появила няколко години по-късно и се омъжила за благородника Робер дьо Армоаз. На пръв поглед това напомня типичните легенди за известни личности, които са разбудили народното въображение. Ала документалните свидетелства са извънредно сериозни: до такава степен, че писателят Анатол Франс им посвещава последните две глави на „Животът на Девата“.

Пет години след като Орлеанската дева била изгорена на клада, в едно село край Мец се появило момиче, което твърдяло, че е Жана. Възрастта съответствала — двайсет и пет години. Двамата по-малки братя на Жана отишли да я видят и познали в нея сестра си. През същата година градските съветници в Руан получили писмо от Жана, в което им съобщавала, че е жива. Пратили някогашния й куриер да я разпознае и той се съгласил, че тя наистина е Жана. Исторически факт е, че през 1436 г. престанали да й отслужват панихиди.

Тайната

Според придворния шамбелан Де Боаси момиче, което се представяло за Девата, отишло в двореца на Шарл VII — когото Жана била коронясала за крал — и доказало самоличността си пред владетеля, като му разкрило тайна, известна само на тях двамата с Жана д’Арк. Това момиче обаче по-късно признало, че е самозванка на име Жан ла Ферон, и помолило за прошка. Което привидно опровергава легендата за оцеляването на Орлеанската дева. Само че семейството й — не само братята й — продължило да я приема за истинската Жана.

Счетоводните книги на Орлеан показват, че в чест на Жан дьо Армоаз бил даден прием в градския съвет заради „доброто, което направи на гореспоменатия град по време на обсадата през 1429 г“. Тъй като това се случило само десет години след обсадата, изглежда невъзможно някоя самозванка да заблуди бойните си другари. И накрая, ученият Албер Байе, който през 1907 г. открил брачното свидетелство на Жан и Робер дьо Армоаз в архива на един адвокат, твърди, че подписът „Жан“ е идентичен с подписа на едно писмо до гражданите на Реймс от годината преди „смъртта“ на Девата.

Чистата измислица

Или Жан ла Ферон е била гениална самозванка, способна да измами роднините и бойните другари на Жана, или истинската Жана тайно е била измъкната от затвора през 1431 г. и на нейно място е била изгорена някоя нещастна заместница. Ала истината едва ли някога ще се разкрие.

С кариерата на Жорж Псалманазар самозванството напуска територията на историческите предположения и навлиза в областта на доказаните факти. Роден в Гаскония през 1679 г., Псалманазар — който приел това име от асирийския цар Салманасар — бил авантюрист, подобно на своя съвременник Казанова. Може би поради ниския си ръст и жълтеникавия цвят на лицето си той започнал да се представя за японец, приел християнството. Когато двайсетинагодишен посетил Рим, Псалманазар открил, че това му отваря вратите на набожните богаташи.

После заминал за Лондон и се представил на лондонския епископ, на когото направил толкова силно впечатление, че духовникът му платил да преведе катехизиса на японски. Излишно е да посочваме, че Псалманазар не знаел нито дума японски. Той обаче превел катехизиса на някакъв странен жаргон и тъй като Япония все още била непозната земя, никой не бил в състояние да му противоречи. За да направи измамата по-сигурна, Псалманазар пояснил, че всъщност е роден на Формоза (Тайван). През 1704 г. на двайсет и пет годишна възраст той написал своето „Историческо и географско описание на Формоза“, което било чиста измислица. Представил го на кралското семейство и лондонският епископ го пратил в Оксфорд да преподава езика на Формоза на бъдещи мисионери.

Покръстването

Псалманазар оставял по цяла нощ свещ да гори на прозореца му, за да създава впечатление, че се занимава с наука. Срещал се с невероятно много учени и благородници, сред които секретарят на Кралското дружество Ханс Слоун, лорд Пембрук и пруският посланик, и заблудил всички. С астронома Халей обаче се провалил. Халей му задал елементарни научни въпроси — например колко време продължава здрачът на Формоза и какво е положението на слънцето по пладне.

Отговорите на Псалманазар убедили астронома, че си има работа със самозванец. Това впечатление постепенно се разпространило и гасконецът не щеш ли отново станал никой. Той може би щял тихо да изчезне от публичното внимание, като много други подобни на него, ала изведнъж претърпял ново религиозно покръстване. Това се случило към 1712 г. Никой никога не ще узнае дали е било искрено, но изпълнило целта си. През епоха, когато томовете с проповеди били бестселъри, покаялият се Псалманазар станал почти също толкова голяма атракция, колкото и предишният неофит от Далечния изток.

Изкарвал си прехраната с журналистика и приемал гости в един хан на лондонската Олд Стрийт, където религиозните му проповеди привличали десетки известни личности — сред тях и младият Самюъл Джонсън, който по-късно казал, че Псалманазар е „най-добрият човек“, когото познавал.

Явно Псалманазар се стремял към репутация — и я постигнал — и начин да си вади хляба. Това трябва да се има предвид, когато става дума за самозванците. Светът е трудно място и повечето хора не печелят лесно нито пари, нито слава. За всеки поп певец, който за нула време прави огромно състояние, има няколко, хиляди упорито работещи талантливи хора, които го постигат едва след дълги години подготовка и усилия. Но на публиката винаги правят впечатление поп певците и хората като тях — както и самозванците.

Самознанецът може да притежава истински талант, какъвто очевидно е случаят с Псалманазар. (Той най-малкото бил превъзходен лингвист.) Но му липсва еднопосочният ум, който отвежда безброй даровити хора до големия успех. Той смята, че е трябвало да се роди богат и преуспял. А всъщност почти със сигурност притежава нужните за успеха качества — въображение и амбиция. Но допуска фаталната грешка да се опита да постигне целта си с измама. И затова самозванецът още отначало се обрича на неуспех.

Безобидната шега

Това било убедително демонстрирано от един от най-забележителните съвременни самозванци — Стенли Уайман, когото американският писател Сейнт Клеър Макелуей е направил главен герой на своя книга. Истинското име на „Уайман“ е Стивън Джейкъб Уайнбърг, роден в Бруклин през 1890 г. Типичен пример за въображението и предприемчивостта му е начинът, по който представил афганистанската принцеса Фатима на президента Хардинг. Една сутрин през юли 1921 г. Уайнбърг, или Уайман, както предпочитал да се нарича, прочел във вестника, че принцеса Фатима е пристигнала в Ню Йорк със семейството си с надеждата да се срещне с президента, но имало пречки, свързани с дипломатическия протокол.

В пристъп на дръзко вдъхновение Уайман решил сам да представи принцесата. Облякъл се в униформа на офицер от военноморския флот и отишъл в нейния хотел, „Уолдорф Астория“. Няколко дни по-късно един от сътрудниците на държавния секретар бил потърсен по телефона от „Родни С. Уайман“, военноморската свръзка на държавния департамент, който му съобщил, че принцеса Фатима е съгласна да се срещне с президента Хардинг след два дни. (Всъщност нямало пост „военноморска свръзка на държавния департамент“.)

Уайман се обадил в Белия дом и уговорил среща — служителите решили, че е организирана от държавния департамент. После придружил принцеса Фатима и нейната свита до входа и представил гостите. Всичко станало съвсем лесно. Той спечелил от измамата си неколкостотин долара — дадени му от принцесата за „разходи“ по време на пътуването му до Вашингтон. Това бил един от малкото случаи, в които спечелил пари от самозванствата си.

Последвалото разкриване на тази авантюра му струвало един долар глоба и две години затвор — тъжен край на начинание, което общо взето е безобидна шега. Това обаче е типично за вечната му липса на късмет. Неговите подвизи могат да се определят като своеобразни произведения на изкуството, ала той така и не получил наградата, с която обществото дарява някои творци. В известен смисъл Уайман бил пълен глупак.

Но какво го мотивирало да пропилее живота си в низ от измами? Уайман бил интелигентен младеж и баща му бил сравнително преуспяващ брокер. Пречела му прекалената му амбициозност. Искал да стане дипломат, лекар и адвокат. Баща му, който се бил издигнал от низините, смятал тези желания за прекалено амбициозни — той искал момчето да докаже, че го бива в някакво обикновено занимание, и после да отиде в университет или да следва медицина.

Младият Уайман постъпил на работа във фирма за недвижими имоти, разработил възхитителни планове за развитие и се опитал да убеди шефовете си да му позволят да ги реализира. Те обаче се оказали прекалено предпазливи, затова той напуснал. Отишъл на работа при професионален фотограф, случило се недоразумение, тръгнал си и взел със себе си скъп фотоапарат. Разочарованието му идвало от напълно разбираемия отказ на баща му да го прати в Принстън, докато не докаже, че е способен да се задържи на работа.

Големият успех

И един ден той направил типичен жест. Пратил десетки покани на известни личности за банкет в бруклинския хотел „Сейнт Джордж“ в чест на новия генерален консул на Съединените щати в Алжир Клифърд Уайнбърг. Банкетът — за сметка на баща му — постигнал голям успех. Уайман се наслаждавал на поздравленията на присъстващите знаменитости.

Един съдия го поканил в залата си на другия ден и Уайман великодушно приел. Бил повикан фотограф, за да снима съдията и генералния консул. Това се оказал бившият работодател на Уайман, който възмутено изобличил „консула“ и го обвинил, че му е откраднал скъпия фотоапарат.

Настойчивото желание

Уайман потвърдил обвиненията и с нежелание признал, че е замислил банкета като жест, с който да принуди баща си да го прати в Принстън. Не успял. Баща му платил четиристотин долара сметка, както и гаранцията, за да освободи сина си от затвора. Но Уайман получил условна присъда за кражбата на фотоапарата и прекарал половин година в психиатрия.

Ако упорствал в амбицията си да стане лекар на всяка цена, той най-вероятно щял да успее. Уайман обаче станал стажант репортер. Може би щял да напредне и в тази област, ако бил продължил да се явява при съдебния си надзорник. Гордостта му обаче се бунтувала и той не го правел. Арестували го и го пратили за осем месеца в поправителни домове. Когато го освободили, вестникът отказал отново да го приеме на работа.

Известно време работил като журналист на свободна практика, но продължавал да се връща в затвора за нарушаване на условното си освобождаване. Желанието да се преструва станало по-настойчиво, макар и да било съвсем безобидно. На трийсетгодишна възраст Уайман се оженил. Със съпругата си обличали най-хубавите си официални дрехи, отивали в скъп ресторант и той се представял като генералния консул в Алжир. Вниманието на келнерите и метрдотела било като мехлем за душата му. Плащал си сметката и се прибирал вкъщи — с временно задоволено самолюбие.

Истеричните жени

Понякога обаче, когато четял във вестниците за известни личности, копнежът да е „някой“ ставал непоносим. След смъртта на Рудолф Валентино през 1926 г. Уайман чул, че кинозвездата Пола Негри, която твърдяла, че е годеница на актьора, е в Ню Йорк. Той й се обадил в хотела, представил се за стар приятел на „Руди“ и казал, че е решил да стане личен лекар на госпожица Негри по време на гостуването й в града.

Тя го харесала и го поканила да се нанесе във втората спалня на хотелския й апартамент. В продължение на няколко седмици Уайман бил „важна клечка“, давал интервюта за вестници, представял се за пресаташе на мениджъра на Валентино и играл водеща роля в организацията на погребението на актьора — което, излишно е да споменаваме, привлякло тълпи от истерични жени.

Когато репортерите разбрали, че е самозванец, и го изобличили, госпожица Негри отказала да го изхвърли. Тя заявила, че независимо дали е истински лекар, той бил най-добрият медик, когото познава. Тъй като Уайман не бил извършил престъпление, не му предявили официални обвинения.

Излишната постъпка

През август 1960 г. Уайман работел нощна смяна на рецепцията на хотел „Янкърс“. Двама въоръжени мъже се опитали да откраднат сейфа. Макар да не бил въоръжен, той явно се опитал да окаже съпротива. По-късно открили тялото му на пода пред рецепцията. Сейфът бил непокътнат. Това била смела, но излишна постъпка и някои психолози навярно биха я определили като форма на самоубийство — или жест на човек, който е готов да рискува живота си за мимолетна известност и слава.

Окончателната присъда за Уайман, както и за много други самозванци, е, че е бил мечтател, който така и не се научил да свързва фантазиите си с действителността. Затова станал заплаха не само за другите, но и за самия себе си.