Колин Уилсън
Знаменити престъпници (24)

Масови убийци

От юни 1918 до април 1926 г. окръг Рудрапраяг в Северна Индия бил тероризиран от свиреп убиец, който убивал жертвите си, като им разкъсвал гръкляна. Той убил сто двайсет и шест души. Ала човекът, който накрая го застрелял, останал изненадан.

„Там не лежеше дявол, който ме бе наблюдавал през дългите нощни часове и се беше разтърсвал от демоничен смях на напразните ми опити да го надхитря, и беше облизвал устни в предвкусване на времето, когато, сварвайки ме неподготвен за миг, ще използва възможността, която е чакал, за да забие зъби в гърлото ми“.

Страшният убиец бил просто стар леопард, чиято муцуна била посивяла и мустаците му били опадали. И все пак в продължение на осем години той измъчвал Рудрапраяг повече, отколкото Джак Изкормвача — Уайтчапъл или Петер Кюртен — Дюселдорф. Ловецът Джим Корбет сложил край на царството на ужаса с един-единствен куршум в плешката му.

Тогава защо не изпитваме ужас, когато четем за човекоядеца? Защото, както казва Джим Корбет, „Това беше най-омразният и най-страшен звяр в цяла Индия, чието единствено престъпление — не срещу законите на природата, а срещу законите на човека — бе, че е пролял човешка кръв, без да се стреми да тормози човека, а само за да може да живее“.

Хищниците

Тези думи разкриват същността на проблема. Когато убийството се извършва по чистия естествен начин, не изпитваме ужас, защото, не е замесено зло. Плаши ни човешката жестокост. И тук се сблъскваме с един странен феномен. Най-страшните съвременни престъпници, от Джак Изкормвача до Ричард Спек и Дийн Корл, са хищници в буквалния смисъл на думата. Те дебнат в модерните градове като гладни тигри, напълно безразлични за страха и страданията на жертвите си. Единственото им желание е да задоволят апетита си.

Типичен е случаят с Джери Томпсън, който не бил масов убиец, а само изнасилвач. Единствената му жертва, която убил, била намерена на сутринта на 17 юни 1935 г. в канавка в гробището на Пиория, щата Илинойс. Тя била красиво момиче и бялата й рокля била вдигната до врата. Наблизо се въргаляло разкъсаното й бельо. Аутопсията показала, че е била изнасилена и удушена. Разпознали я като деветнайсетгодишната сервитьорка Милдред Холмарк, която била изчезнала предишната вечер скоро след като си тръгнала от заведението, в което работела. Когато полицията се обърнала към гражданите за информация, няколко момичета се обадили и признали, че също са били изнасилени. Извършителят бил красив млад мъж, който предлагал да ги повози, откарвал ги на тихо място и ги изнасилвал.

Полицията пуснала във вестниците обяви, всички жени, които са били нападнати, да се обадят, като им обещавала пълна анонимност. Надявали се някоя от тях да ги насочи към самоличността на изнасилвача. Реакцията ги сепнала. Обадили се над петдесет жени и станало ясно, че полицията търси изключително активен сексманиак.

В много случаи той спирал, до някое момиче, което вървяло по безлюдна улица, и го замъквал в колата си. Ако жертвата се съпротивлявала или викала, изнасилвачът силно я удрял по устата или в корема. После отивал на уединено място, събличал жертвата и я изнасилвал. Накрая вадел фотоапарат и я снимал гола, разкрачена в неприлични пози. Казвал й, че ако съобщи в полицията, името й ще се появи във вестниците и всички ще узнаят какво й се е случило. Малко момичета предпочитали отмъщението пред анонимността.

Пет дни след като намерили тялото на Милдред Холмарк, детективите направили откритието, което им трябвало. Някоя си Грейс Улсуърт им съобщила, че се качила в колата на гладко избръснат любезен млад мъж, който предложил да я повози. На един безлюден път той спрял колата и се опитал да я целуне. След като го зашлевила, мъжът я ударил по брадичката и я пребил толкова жестоко, че не била в състояние да се съпротивлява, когато започнал да я съблича. После я замъкнал под фаровете на колата, снимал я с фотоапарат и я предупредил, че ако съобщи за него в полицията, той ще прати снимките на приятелите и роднините й.

Няколко седмици по-късно отишла на танци, където я запознали с един мъж. Била сигурна, че е изнасилвачът. Когато го попитала дали не са се срещали, той отрекъл. Ала Грейс била убедена. Представили й го като Джери Томпсън. Детективите нямало как да го намерят, но подозирали, че Милдред Холмарк е познавала своя убиец. Тя била срамежлива момиче и никога не би се качила в колата на непознат. Отишли при баща й, който работел във фабрика за трактори в Източна Пиория, и го попитали дали познава човек на име Джери Томпсън. Той го познавал — Томпсън работел в механичния цех и бил техен съсед.

Разкъсаното бельо

Томпсън се оказал красив двайсет и пет годишен мъж. Бил сгоден. Той спокойно отрекъл да е изнасилвачът, но Грейс Елсуърт го разпознала и тестът с детектор на лъжата показал, че той знае за убийството повече, отколкото признава. Детективът, който водел следствието, го принудил да направи признания, като хвърлил разкъсаното бельо на Милдред Холмарк в скута му.

Томпсън се пречупил и признал, че качил Милдред, предложил да я закара до тях и я отвел на гробището. Тя се съпротивлявала и се наложило да я удари по брадичката и да я души, докато не изпадне в безсъзнание, после разкъсал дрехите й и я изнасилил на задната седалка. И тогава, казал той, разбрал, че е мъртва. В стаята му полицаите намерили десетки снимки на голите жени, които бил изнасилил, и дневник с подробни разкази за десетки изнасилвания, които бил извършил от шестнайсетгодишна възраст насетне. На 15 октомври 1935 г. Томпсън умрял на електрическия стол.

Този случай е интересен, тъй като показва, че престъпникът е живял по „закона на джунглата“. Всички нормални млади мъже, особено „доминантните пет процента“, биха искали да могат да се любят с десетки красиви момичета. Страхът и предпазливостта не им позволяват да станат като Джери Томпсън. Но навярно и чувството за приличие — те не искат да наранят друго човешко същество, както не биха искали да запалят копа сено или да измъчват котка. Тук отвращението надделява над желанието.

Джери Томпсън очевидно е бил човек с изключително силни сексуални желания, но снимката му — студените му очи и малко жестоката му уста — показва и че му е липсвала човешка топлота, която би го накарала да овладее импулсите си. Той може и да не е бил зъл или жесток по природа, но след първите няколко изнасилвания е започнал да се възприема като престъпник, като самотен хищник, и така е развил този аспект на самоличността си.

Томпсън извършил изнасилванията от средата на 20-те до 1935 г. Това била „епохата на сексуалните престъпления“, особено в Америка. През Втората световна война броят на сексуалните престъпления продължил да се увеличава — което трябва да се очаква, след като хиляди мъже отсъстват от дома си и са далеч от съпругите си. Но тази тенденция се запазила и след войната. Защо? Защото мъжете, които смятали, че се завръщат в един нов свят, в който ще се отнасят с тях като с герои, се озовали в същата стара безпощадна механизирана цивилизация, в която били само зъбци на колелото.

Такава цивилизация поражда явлението, наречено от Карл Маркс „отчуждаване“, усещане за липса на принадлежност. Всички масови убийци от 50-те и 60-те години били „отчуждени мъже“, „аутсайдери“: Хейг, Хийт, Кристи, Ричард Спек, Хауард Ънрух, Чарлз Мансън, Чарлз Уитман, Иън Брейди.

Не всички тези хора са сексуални престъпници. Хейг бил мотивиран от пари, а Ънрух, Уитман и Мансън — от параноична омраза към обществото, но усещането за отчужденост означавало, че не изпитвали човешки чувства към своите жертви. И случаят с Ричард Спек показва нещо още по-смущаващо: отчуждение, превръщащо се в жестокост. Не садизъм — Спек не измъчвал жертвите си, но му доставяло удоволствие да ги ужасява.

Убийствената оргия на Спек излязла на бял свят малко след пет часа сутринта в четвъртък, 14 юли 1966 г., когато на балкона на общежитието за медицински сестри в южната част на Чикаго изтичало едно момиче и започнало да крещи. В различни стаи имало голи тела на осем жени. Повечето били удушени и многократно намушкани. Ръцете им били завързани на гърба. Нито една от жертвите не била изнасилена, но срещу една от тях, Глория Дейви, било извършено перверзно сексуално насилие.

Единствената оцеляла, филипинката Корасон Амурао, разказала, че малко след полунощ на вратата на спалнята й се почукало. Тя отворила и се озовала пред мъж, който миришел на алкохол и държал пистолет. Имал сипаничаво лице и руса коса. Това бил Ричард Спек, двайсет и пет годишен моряк. Спек събрал шест момичета в една стая и им завързал ръцете с чаршафи, които нарязал на ивици с нож. Постоянно обяснявал, че му трябват пари, за да стигне до Ню Орлиънс, и обещал да не ги наранява.

Това показва, че въпреки намерението си да извърши убийство, той все още запазва някакво „човешко чувство“ към бъдещите си жертви. Три медицински сестри се прибрали късно — Спек им взел парите и ги завързал. Накрая извел едно от момичетата от стаята. Няколко минути по-късно извел друго и чули вик.

Корасон Амурао била храбра жена, по-доминантна от другите. Тя ги окуражила да се освободят и да се опитат да му избягат. Те отговорили, че не им изглежда агресивен и че е най-добре да кротуват. Госпожица Амурао решила да се претърколи под едно от леглата, където се скрила. Мъжът продължил да влиза и излиза няколко часа. Накрая всичко утихнало. Когато в пет часа будилникът зазвънял, госпожица Амурао се измъкнала изпод леглото, изскочила на балкона и започнала да вика за помощ.

Султанът със своя харем

Спек бил оставил пръстови отпечатъци навсякъде в общежитието и Корасон Амурао подробно го описала, дори споменала за татуировката на ръката му с думите „Роден, за да обърне всичко надолу с главата“. Моряшките възли, с които били завързани мъртвите момичета, показали на полицията, че мъжът е моряк. Недалеч имало трудова борса, често използвана от моряци. Скоро детективите установили самоличността на мъжа, когото търсели, и половин час след полунощ на следващата неделя Спек бил отведен в чикагската Окръжна болница с прерязани при опит за самоубийство китки. Лекарят, който го приел, видял татуировката и се обадил в полицията.

Психиатрите, които прегледали Спек, научили, че в училище е бил известен като „намусен самотник“ и мразел втория си баща. Прехвърлял се от една работа на друга — общ работник, боклукчия, шофьор на камион и моряк. На двайсетгодишна възраст се оженил за петнайсетгодишно момиче и имал дъщеричка, която обожавал. Но след пет години кавги двамата се развели.

Пиел много и взимал наркотици — амитал и секонал, които предизвикват халюцинации. През 1965 г. на един паркинг в Далас, щата Тексас, нападнал момиче и опрял нож в гърлото му. Осъден на година и половина затвор, той скоро бил освободен условно и веднага избягал. Другарите му по чаша го познавали като самохвалко, който се перчел с уж многобройните си гаджета, но изглежда, никога не можел да свали мадама.

През април 1966 г. се завърнал в Мънмът, щата Илинойс, където живеели роднините му. Същия месец барманката Мери Пиърс изчезнала от кръчмата, в която пиел той. По-късно намерили голото й тяло в кочината зад заведението. Спек често я бил канил да излязат. След като напуснал Мънмът, той работил на шлеповете, които пренасяли руда в Големите езера, но в началото на май се наложило да постъпи в болница за операция на апендикса.

Там започнал да излиза с една медицинска сестра. Тя го намирала за нежен, но изпълнен с ненавист към обществото. Отмъстително говорел за двама души в Тексас, които искал да убие, и споменал пред друг, че възнамерява да се върне в Тексас, за да очисти бившата си жена Шърли. Трябва да отбележим, че единствената чикагска медицинска сестра, над която упражнил сексуално насилие, много приличала на съпругата му. В деня преди убийствата той пил много в различни чикагски барове.

В Чикаго били ужасни жеги и избухнали безредици, когато негърски деца пуснали противопожарните кранове, за да се къпят, и полицията се опитала да им попречи. Към полунощ, пиян и друсан, Спек се приближил към общежитието, покрай което често бил минавал — сграда, пълна с момичета. Той бил като лисица, вмъкваща се в курник. И дългото време, което му трябвало, за да убие осемте жени, предполага, че изпитал огромна наслада: за няколко часа бил султан с абсолютна власт над своя харем.

Две години след осъждането му полицията в Сейлъм, щата Орегон, разбрала, че си има работа с друг сексуален убиец, който взел няколко жертви. Линда Слоусън от Алоха изчезнала през януари 1968 г., двайсет и три годишната Джан Сюзан Уитни изчезнала от Макминвил през ноември, шестнайсетгодишната Стефани Вилко, която изчезнала през юли, била открита през март 1969 г. на брега на Гейлс Крийк. Тялото й било толкова разложено, че не успели да установят причината за смъртта.

Обикновеният травестит

На 23 април 1969 г. двайсет и две годишната Линда Сейли изчезнала, след като отишла да търси подарък за гаджето си, и на 10 май един рибар на брега на Лонг Том Ривър край Корвелъс видял труп, който се носел под повърхността. Оказал се женски, полуоблечен, без сутиен и гащички. Под водата го задържала завързаната за него тежка автомобилна част. Това била Линда Сейли. Оказало се, че е изнасилена и удушена. Недалеч полицията открила друго тяло — на деветнайсетгодишната Карин Спринкър, която изчезнала на 27 март. Нейното бельо също липсвало, също била изнасилена и удушена и за тялото й също била завързана част от автомобилен двигател.

През април един мъж се опитал да вкара петнайсетгодишна ученичка в колата си, но тя успяла да се отскубне. Скоро след това две ученички видели мъж, облечен в женски дрехи, на паркинга на голям супермаркет. Полицията го помислила за обикновен травестит — мъж, който се облича в женски дрехи, защото иска да е жена. След откриването на двата трупа обаче детективите се натъкнали на улика.

Една студентка от Орегонския щатски университет им разказала, че срещнала някакъв странен мъж. Твърдял, че е ветеран от Виетнам, прекарал цяла вечер с нея във фоайето на нейното общежитие и й казал, че трябва да е „тъжна“ заради убитите момичета. Изглеждал мил, любезен човек и едва по-късно тя се запитала дали си струва да съобщи на полицията. Това била една от стотиците информации, но детективите я проверили.

И следата ги отнела до приятния трийсетгодишен семеен електротехник и фотограф Джери Брудос. Скоро се убедили, че това е човекът, който им трябва. Брудос имал навика да се обажда на момичета и да се представя за ветеран от Виетнам, който знаел нещо за убийствата. Той имал досие за кражба на женско бельо и опит да принуди две момичета да се съблекат, като ги заплашил с нож. Били го залавяли близо до женското общежитие на Орегонския щатски университет, облечен в крадени женски дрехи, сутиен и гащички.

Завързани на тавана

Полицията претърсила дома му край Щатската психиатрия, където го пратили, след като му предявили обвинения. Съпругата на Брудос, изглежда, не подозирала, че мъжът й води двоен живот — постоянно била заета с грижите за двете им деца, — ала признала, че прекарвал много време в тъмната фотографска стаичка до къщата. В нея детективите намерили каквото търсели — снимки на мъртвите момичета.

Изяснило се, че Брудос ги отвлякъл, затворил ги в студиото си и там ги завързал на тавана за китките, за да ги изнасилва и фотографира. Той признал, че е убил четири изчезнали момичета, макар че смъртта на шестнайсетгодишната Стефани Вилко продължава да е загадка. Осъдили го на доживотен затвор.

Когато сравним тези три случая — Томпсън, Спек и Брудос, — веднага забелязваме насилието и садизма в по-късните. Томпсън, типичен убиец от „епохата на сексуалните престъпления“, искал само да има привлекателни момичета, с или без тяхно съгласие. Спек и Брудос изпитвали дълбока, патологична ненавист към жените.

Естествено това не означава, че убийства, предшествани от изтезания, не са били известни в „епохата на сексуалните престъпления“. Един от най-мрачните случаи в историята е Доналд Фиърн, двайсет и три годишен железопътен техник от Пуебло, щата Колорадо. През 1942 г. той отвлякъл Алис Портър и я закарал в стара индианска кирпичена черква в пустинята, където я бил с камшик и я връзвал с нажежена тел. Убил я с чук, след като я изнасилил, и хвърлил трупа и в кладенец. Екзекутирали го в газовата камера.

През 1946 г. тайнственият „убиец на лунна светлина“ от Тексъркана, щата Тексас, нападал влюбени двойки и в два случая убил мъжа и после часове наред изтезавал и изнасилвал момичето, преди да убие и него.

Откритата край местопрестъплението изгоряла кола предполага, че убиецът е унищожил уликите — полицията разполагала със следи от гумите на автомобила му — и после се е самоубил, като се хвърлил под влак. Такива престъпления обаче са единични примери за патологично извращение, които представляват изключения от принципа. Убийствата, извършени от Ричард Спек, идеално се вписват в принцип, който става все по-познат в наше време.

Оргиите

Наблюдава се странно усещане за отсъствие на мотиви. Изправени сме пред принципи, които биха озадачили криминалистите от старата школа като Ломброзо или Айвън Блок. През февруари 1968 г. на един хълм в окръг Сан Матио, щата Калифорния, открили надупчения от куршуми труп на градинския дизайнер Огъст Нори. Няколко месеца по-късно осемнайсетгодишната блондинка Пени Бьоркланд признала, че го убила „за забавление“ — не го познавала и той предложил да я закара донякъде. Момичето внезапно изпитало желание да го застреля — без причина.

През юни 1972 г. полицията в Санта Барбара арестувала мъж във връзка с обир на супермаркет. Това бил четирийсет и седем годишният Шърман Макрари и в хода на следствието детективите задържали жена му Каролин, дъщеря му Джинджър, сина му Дани и зет му Карл Тейлър.

И когато започнали да разследват това скитническо семейство, полицаите стигнали до заключението, че те са виновни за убийството на повече от двайсет млади жени, главно сервитьорки и продавачки, отвлечени и изнасилени през последните две години. Съпругите очевидно знаели, че мъжете им си устройват оргии от грабежи и изнасилвания, но смятали, че домакинята трябва да си затваря устата.

И масовите убийства продължават: след Мансън се нареждат Джон Линли Фрейзиър, Хуан Корона, Хърб Мълин, семейство Макрари, Едмънд Кемпър, Джери Шефър, Дийн Корл. Във всички тези случаи няма никакво съмнение, че основният проблем е „отчуждението“. Карл Маркс мрачно би се усмихнал. Но ако беше жив, той щеше да признае, че „Капиталът“ не дава решение на този крайно загадъчен и смущаващ проблем на нашето време.