Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Родители убийци

Според Фройд отцеубийството е един от най-древните установени обичаи на човечеството. Той предполага, че първите човешки същества са живели на малки групи, състоящи се от властен мъж и няколко жени. Естествено старият мъж иска всички жени за себе си и единственият начин по-младите да получат своя дял е да пораснат и да убият стареца. Ето защо човекът винаги е бил преследван от легенди за отцеубийство.

Възможно е да е прав, но дори да е така, Фройд не обяснява защо култът към предците е сред най-старите религии на човечеството. Древните египтяни, китайци, японци и индийци почитали предците си като богове, много африкански племена също. Дълбоката почит към родителите лежи в основата на конфуцианството — което и до днес е фундамент на морала. От най-древни времена отцеубийството се смята за едно от най-тежките престъпления. Да вземем например мрачната и кървава история за семейство Ченци.

Идеалното убийство

Франческо Ченци е един от най-отвратителните негодници в историята. Син на ковчежника на папа Пий V, той бил наследник на огромно състояние, което баща му натрупал с измами.

Франческо скоро открил, че парите му осигуряват безнаказаност. Ако искал да спи с красиво момиче, нямало нужда да го съблазнява — по-лесно било да поръча да го отвлекат и после да го изнасили. Когато го арестували, той просто купувал свободата си. Всичко това му струвало общо над половин милион лири.

Ченци имал дванайсет деца от първата си жена и ги мразел до едно. Когато умрели двете му най-големи момчета, той отбелязал, че няма да се успокои, докато до тях не погребат и другите. Ала когато най-малката му дъщеря Беатриче започнала да расте, Франческо намерил причини да й се възхищава повече, отколкото на другите — със светлата си кожа и кестенявата си коса тя била невероятно красива. Ченци толкова много я ревнувал, че я пратил заедно с втората си съпруга Лукреция в самотния замък Ла Петрела край Неапол. И тогава решил да включи в репертоара на престъпленията си и кръвосмешението.

След като младият богат благородник Гера направил няколко предложения на Беатриче, баща й накрая му разкрил причината за отказа си. „Тя е моя любовница“. Гера си помислил, че Ченци лъже, и в продължение на три дни се опитвал да се срещне с Беатриче. Когато се видели, тя му признала истината. „Той заслужава да умре“ — заявил младежът.

Беатриче, която се отвращавала от бащините си злодеяния и алчност, се съгласила с него. Мащехата й се присъединила към съзаклятието, както и братята й Джакомо и Бернардо. Джакомо наел двамата sbirri — нещо като полицаи — Марцио и Олимпио. Марцио бил увлечен по Беатриче, а Олимпио вече й бил любовник — и пазител на замъка Ла Петрела — преди Ченци да го заподозре и да го уволни.

Вечерта на 9 септември 1598 г. двете жени сложили опиум във виното на стареца. Франческо, който обикновено пиел много, заспал и го пренесли на леглото му. После влезли двамата убийци. Взели дълъг гвоздей и го забили през окото в мозъка му, после забили втори пирон в гърлото му. Гърчещото се тяло било хвърлено през високия прозорец и се заклещило в клоните на едно дърво. Когато на другата сутрин го открили, решили, че пияният Ченци се е надвесил от балкона и е паднал.

Това като че ли било идеалното убийство. Само че смъртта на Ченци била прекалено удобна. След няколко месеца колелата на правосъдието бавно се завъртели. Неаполският съд пратил човек да разследва случая. Единствената улика срещу съзаклятниците, която успял да открие, били показанията на една перачка. Жената признала, че изпрала окървавен чаршаф, даден й от Беатриче — която твърдяла, че кръвта била менструална.

Невероятната смелост

Никой не скърбял за мъртвия развратник, ала отцеубийството било прекалено ужасно престъпление и властите не можели да останат безучастни. Ако оставели извършителите ненаказани, можела да се разпадне цялата тъкан на обществото. Съдът в Неапол избрал любимия си начин за изтръгване на признания — изтезанията. Гера научил за тези планове и наел други двама sbirri, за да се избави от убийците. Те успели да очистят Олимпио в Терни, но междувременно Марцио бил арестуван. С изтезания го принудили да си признае. Беатриче, Джакомо и Бернардо били заловени. Когато видял Беатриче, жената, която продължавал да обича, Марцио оттеглил признанието си.

Инквизиторите хвърлили арестантите в килията за мъчения. Александър Дюма, който разказва тази история в своите „Прочути престъпления“, разкрива страховитите подробности. Беатриче била подложена на stappado: съблекли я, завързали ръцете й на гърба и прекарали въже през китките й. После със скрипец я вдигнали във въздуха. В резултат раменете й били изкълчени. С невероятна смелост тя отричала всичко. Закрепили тежести на краката й и всеки път щом припадала, инквизиторите я спускали на земята. Още щом отворела очи, отново я вдигали. Брат й Бернардо не проявил такъв кураж и си признал. Както и Джакомо, чиято плът била късана с нажежени клещи.

Сравнително кротките англичани

Пратили молби на папа Климент VIII. Той се отнесъл със съчувствие към арестуваните и се канел да ги помилва, когато дошла вест за друго отцеубийство: маркиз Санта Кроче бил намушкан от сина си Пауло. Това предрешило нещата. Отцеубийството започвало да придобива епидемични размери. Смъртните присъди били потвърдени. На 11 септември 1599 г., почти година след убийството, Ченци били пратени на ешафода. Беатриче била обезглавена първа и палачът показал главата й на тълпата. После била Лукреция. Джакомо бил убит, като разбили главата му с боздуган. Само Бернардо в последния момент бил помилван от папата и присъдата му била заменена с доживотен затвор. (Той бил освободен след година.) Марцио вече бил умрял при изтезанията. Гера успял да избяга, напуснал Италия и никога вече не чули нищо за него.

Тази мрачна история привлича вниманието на поколения историци, писатели и драматурзи. Поетът Шели я е превърнал в тема на една от най-великите си пиеси. Съвременните историци са склонни да отхвърлят свидетелствата, че Ченци е изнасилвал дъщеря си. Но независимо дали това е вярно, няма съмнение, че Франческо е бил виновен в много по-страшни престъпления от онова, за което били екзекутирани децата му.

В сравнение с пламенните и буйни италианци, жителите на Великобритания са сравнително кротки. Колкото и да е странно обаче, в Англия са извършени голям брой класически отцеубийства. Убийството, което навежда на сравнение със случая Ченци, било извършено от Мери Бланди, екзекутирана през 1752 г. Оттогава авторите на трудове върху престъпленията спорят дали е била виновна.

Мери била дъщеря на Франсис Бланди, адвокат от Хенли. Баща й искал да й осигури добър брак и разгласил, че зестрата й е десет хиляди лири — огромна сума за онова време. Всъщност цялото му състояние възлизало на по-малко от половината. Ухажорите идвали на тълпи, но г-н Бланди отхвърлял всички. Времето минавало и Мери наближавала трийсет. Един ден се запознала с капитан Уилям Кранстоун.

Лековерното момиче

Той бил нисък и кривокрак, ала обноските му допаднали на приветливата и кротка Мери. Веднъж Кранстоун й признал, че е влюбен в нея, и прибавил, че се бил оплел с някаква любовница, която твърдяла, че му е съпруга. Мери се съгласила да се омъжи за него веднага, щом този проблем се разреши. Този път баща й приел. Кранстоун може и да бил беден, но бил син на шотландски граф. Той се върнал в Хенли като гост на Бланди и още повече се сближил с Мери.

Тогава се случило нещо неприятно. Един роднина на капитана пратил писмо на г-н Бланди и му съобщил, че „любовницата“, за която Кранстоун бил признал, всъщност му била жена. Били отправени сурови думи, но накрая Кранстоун убедил бащата и дъщерята, че е ерген. През следващата половин година той живял при тях и Мери му станала любовница. После изоставената съпруга го дала на шотландския съд, който намерил брака им за законен. Този път г-н Бланди се обърнал срещу бъдещия си зет и казал на Мери да го забрави.

Тя обожавала баща си и винаги била покорна дъщеря. Ала била влюбена в Кранстоун. Двамата продължили да си пишат и един ден на капитана му хрумнало, че разковничето на проблемите му е отстраняването на г-н Бланди. Ето защо той замислил хитър план. Първо дал на Мери прах, който щял да направи баща й много по-отстъпчив. Тя го сложила в чая на адвоката и „лекарството“ като че ли подействало — няколко дни Бланди бил по-сговорчив. И когато Кранстоун й пратил още прах, Мери не се поколебала да го смеси с храната и напитките на баща си.

Тя, изглежда, била особено лековерна. Когато открила, че капитанът й има друга любовница в Лондон, му простила. Когато една от слугините пила от чая на баща й и й прилошало, Мери пак не заподозряла, че причината е прахът на Кранстоун. Тя го изсипала в овесена супа и на баща й му станало лошо още щом хапнал от нея. Готвачката опитала супата и също й прилошало. Прислужницата Сюзан опитала съвсем мъничко и била болна два дни. Тя занесла супата за анализ при местния аптекар и предупредила г-н Бланди, че го тровят.

Франсис Бланди несъмнено обичал дъщеря си. Намекнал за подозрението си толкова явно, че Мери била обзета от паника и хвърлила остатъка от праха в кухненското огнище. Щом обаче излязла от кухнята, готвачката го измъкнала от пламъците и го занесла на аптекаря — който го обявил за арсеник. Мери още повече се оплела в мрежата, когато пратила на любовника си писмо, за да го предупреди да внимава. Дала го на един служител да го пусне, но той го отворил и го предал на аптекаря.

На 14 август 1751 г. Франсис Бланди починал. Бил казал на Мери, че смята, че тя го е отровила, и че й прощава. Когато научил за смъртта му, капитан Кранстоун избягал във Франция. Мери била арестувана и обвинена в убийството.

Любовният еликсир

Процесът представлява интерес главно заради подробните научни доказателства за отравянето. Адвокатът на Мери заявил, че според нея отровата била любовен еликсир, който трябвало да накара баща й да промени решението си. Това може и да е вярно: иначе защо не се е избавила от уличаващите я супа и чай? Съдебните заседатели не й повярвали и тя била обесена — като помолила палача да не я вдига прекалено високо „заради благоприличието“. Кранстоун умрял в бедност след половин година.

В този случай има една интересна странична подробност. Докато била в затвора, Мери Бланди научила за друга жена, осъдена на смърт — Елизабет Джефрис и любовникът й искали да убият чичо й. Според писателя Хорас Уолпол мотивът за това убийство бил фактът, че чичото развращавал племенницата си. Мери и Елизабет Джефрис си разменили съчувствени писма, ала преди да я екзекутират, Елизабет най-после признала участието си в престъплението. Мери била шокирана и й пратила укоризнено писмо — което, изглежда, също потвърждава нейната невинност.

Един от най-ужасяващите представители на отцеубийците през XX в. несъмнено е Джон Гилбърт Греъм, виновен за смъртта на още четирийсет и трима души, както и на майка си. Това се случило на 1 ноември 1955 г., когато самолетът ДС-6В избухнал във въздуха малко след излитането си от Денвър, щата Колорадо. Останките били пръснати в радиус от осем километра и миризмата на експлозив убедила следователите, че катастрофата е умишлено причинена.

Самоубийственият импулс

Оказало се, че бомбата е избухнала в багажно отделение №4 — в което в Денвър били натоварени четири куфара. Проверили пътниците, които се били качили в Денвър. Сред тях била г-жа Дейзи Кинг, доста богата жена. Синът й Джон Греъм, двайсет и три годишен семеен мъж с две деца, бил застраховал живота й малко преди излитането й, но забравил да подпише полиците. Детективите скоро открили, че Греъм има полицейско досие за фалшификаторство, а жена му споменала, че малко преди майка му да си тръгне от тях, той бил поставил в куфара й „коледен подарък“.

След упорити разпити Джон Греъм накрая признал, че наистина е направил динамитна бомба със закъснител и я скрил в багажа на майка си. Човекът, от когото купил часовниковото устройство, го разпознал. Греъм бил обявен за виновен и екзекутиран в щатския затвор в Колорадо. Той определено се нарежда сред най-зрелищните и коравосърдечни отцеубийци.

Нашата съвременност стана свидетел на появата на друг тип отцеубиец, който едновременно е незрял и емоционално нестабилен. Основната разлика е следната: докато престъпникът отцеубиец замисля престъплението си с всички намерения да избегне последиците от него, психологически нестабилният убиец проявява пълна липса на реалистична предвидливост и по същество е тласкан от изопачен самоубийствен импулс.

Това се проявява в случая с Чарлз Уитман, масовия убиец от Остин, щата Тексас. През нощта на 31 юли 1966 г. Уитман отишъл в апартамента на майка си, намушкал я и я застрелял в тила. После написал: „Обичам майка си с цялото си сърце“. Прибрал се вкъщи, намушкал три пъти спящата си жена и завил голото й тяло с чаршаф. След това продължил писмото и разказал за омразата си към баща си, когото майка му била напуснала само преди няколко месеца, като завършил с думите: „Не си струва да се живее“.

Накрая взел две пушки, пистолет и три револвера, отишъл в часовниковата кула на Тексаския университет и убил служителя на пропуска с удар с приклад. След няколко минути по стълбището се качили други хора, Уитман стрелял три пъти, убил един деветнайсетгодишен младеж и леля му и тежко ранил майката на момчето. В 11:48 започнал да стреля от върха на часовниковата кула — с ужасяваща точност. Първата жертва била бременна жена, която се строполила на земята с куршум в корема. Колегата й, който се навел над нея, бил убит моментално. През следващия половин час били застреляни още шестима души и много други били ранени.

Полицията и тексаските рейнджъри обкръжили часовниковата кула, но ъгълът не им позволявал да се прицелят. Куршумите им се забивали в стените. Полицията повикала лек самолет със снайперист, но точната стрелба на Уитман го принудила да се оттегли. Накрая в 13:24 полицията успяла да проникне в кулата и да убие Уитман. Аутопсията показала, че и без това щял да умре — имал мозъчен тумор. Той убил шестнайсет души.

Наркотичните халюцинации

Но може би най-типичният пример за импулсивен отцеубиец е Майлс Гифард, двайсет и шест годишен жител на Корнуол. Гифард мразел баща си, който бил съдебен служител. Двамата постоянно се се карали заради нежеланието на сина да работи. На 7 ноември 1952 г. Гифард помолил баща си да му даде колата, за да отиде в Лондон на среща с гаджето си, но той му отказал. Същия следобед, докато родителите му ги нямало, Гифард се напил.

В 19:30 чул колата да се връща. Слязъл в гаража и пребил баща си до смърт с желязна тръба. После отишъл в кухнята и повалил майка си на пода. Когато се уверил, че двамата са мъртви, той един по един прекарал труповете с ръчна количка до края на градината и ги хвърлил от една скала. После се качил на колата и отишъл в Лондон да види приятелката си.

Телата били открити на другия ден, бързо проследили колата и едно денонощие след убийството Гифард бил арестуван. На процеса личният му лекар го описал като „млад безделник“. И въпреки очевидните доказателства, че е шизофреник, той бил осъден на смърт и екзекутиран. Корнуолските съдебни заседатели не приели фройдистките обяснения на психиатъра, призован от адвоката на подсъдимия.

През последните години се наблюдава отчетливо нарастване на броя на отцеубийствата, особено в Съединените щати. Това се дължи главно на увеличеното потребление на наркотици. В един случай мъж, който имал наркотични халюцинации, обезглавил майка си и внимателно поставил главата й върху черковен олтар. И все пак увеличаването на употребата на наркотици не е достатъчно, за да потвърди теорията на Фройд, че повечето хора изпитват дълбоко негодувание към родителите си.

Ако това беше вярно, освобождаването на тези задръжки от дрогата трябваше да доведе до смайващо увеличаване на броя на отцеубийствата. Фактът, че това не се случва, предполага, че Фройд греши и че китайският философ Конфуций е бил прав: повечето хора всъщност обичат родителите си и им желаят само здраве, щастие и дълъг, спокоен живот.