Колин Уилсън
Знаменити престъпници (42)

Полицейска корупция

През януари 1728 г. пиесата „Просяшка опера“ завладяла лондонската публика. Тя била написана от Джон Гей и представена от режисьора Рич. Пиесата не разказвала за трагични крале и кралици, а за крадци, разбойници и проститутки. Злодеят Пичъм укрива крадени стоки и допълва доходите си, като предава някои свои клиенти на закона. По същество пиесата била удивително реалистично изображение на престъпността и корупцията в Лондон през XVIII в.

Само няколко години преди това лондончани се били тълпили, за да наблюдават екзекуцията на човека, който вдъхновил Пичъм — Джонатан Уайлд. Всъщност Уайлд може да се смята за архетип на корумпираното ченге. Той не бил полицай — официално британската полиция била създадена едва в края на XVIII в., — но властите го смятали за свой ценен съюзник. Уайлд пристигнал в Лондон към 1710 г. на двайсет и две годишна възраст и скоро установил, че от престъплението не печели най-много крадецът, а човекът, който го финансира.

По онова време в закона имало една необикновена вратичка — укривателят на крадени стоки не подлежал на наказание. Уайлд станал такъв и скоро толкова забогатял, че купил странноприемница. Докато парламентът промени закона за укривателите, той вече бил измислил как да действа законно. Щял да се свързва с ограбени хора и да им предлага срещу малка комисиона да откупи откраднатото от крадеца. Този бизнес толкова процъфтял, че Уайлд отворил магазин, в който обраните можели да питат за имуществото си.

Завистливите приятели

За пет шилинга Уайлд записвал имената им в книгите си и няколко дни по-късно им връщал вещите, естествено срещу възнаграждение. Назначените от лондонската община пазители на реда не възразявали. Уайлд бил един от най-ценните им доносници. Стига да им помагал да пращат разбойниците и крадците на бесилото в Тайбърн, не ги интересувало с какво се занимава.

Той сигурно щял спокойно да си умре в леглото, ако не попаднал в собствената си клопка. Бизнесът му вървял толкова добре, че трябвало да държи част от крадените стоки в складове. Завистливите му съучастници накрая го предали. Законът трябвало да реагира. През май 1725 г. го закарали с каруца в Тайбърн, днес Марбъл Арч, и го обесили. Тълпата го замеряла с боклуци и го освирквала. Враждебността на хората навярно се дължала по-скоро на многобройните му предателства, отколкото на мошеничествата му.

„Впоследствие системата и методите на Уайлд многократно били подражавани и в Америка, и в Европа, както и в Англия“ — пише през 1937 г. един биограф на Джонатан Уайлд. Това не е съвсем вярно. Преди да е налице мащабна служебна корупция, трябва да има процъфтяваща престъпна индустрия. По времето на Джонатан Уайлд престъпността в Лондон била почти също толкова голяма, колкото и в днешен Ню Йорк — при това поради една извънредно странна причина.

Огромните подкупи

В средата на XVII в. холандският професор Силвиус открил дестилирането на силен спирт от хвойна. Нарекъл го „genièvre“, френската дума за „хвойна“, която по-късно била съкратена на „джин“. Англичаните винаги били пили бира и вино, но когато през 1689 г. Вилхелм Орански станал крал, холандският джин потекъл в Англия. През 1690 г. парламентът позволил на всеки да дестилира и продава алкохол без лиценз. Отворили хиляди магазини за джин — табелата „Пиян за пени, мъртво пиян за два пенса, безплатен сламеник“ била масово разпространена. Престъпността рязко се увеличила и хора като Уайлд преуспели. Той бил сред най-известните „корумпирани ченгета“ на своето време — но такива имало десетки. Джинът, престъпленията и корумпираните пазители на реда вървели заедно.

Само че не е съвсем точно да се говори за „полицейска корупция“. Униформеният патрул рядко е корумпиран. Във всички големи полицейски скандали, от „процеса на детективите“ в Лондон през 1877 г. до Прочутите заседания на комисията „Нап“ в Ню Йорк през 1971 г., виновниците били цивилни детективи. Корупция имало дори сред известните „полицаи от Боу Стрийт“, предшествениците на модерната лондонска полиция.

Тези неуниформени детективи били известни с високия си стандарт на живот и поне двама от тях оставили над двайсет хиляди лири наследство. Такива пари не се печелят с честно залавяне на крадци. Но детективът трябва да прекарва част от дните си във връзки с престъпниците, защото работата му е да събира информация. Когато контактува с дребни престъпници, изкушението е малко. Но големият престъпник може да предложи огромни подкупи — и „успехът“ му придава известна изисканост и властност, които пораждат комплекс за малоценност у детектива, печелещ по-малко от две хиляди лири годишно. И не стига това, но и детективът може да бъде подмамен да се компрометира и по-късно да бъде изнудван.

И трите фактора били в действие в събитията, които довели до лондонските полицейски скандали през 1877 г. Престъпниците в този случай били двамата извънредно преуспяващи измамници Кър и Бенсън. Те били усъвършенствали изкуството да се преструват на богаташи. С отличния си френски акцент Бенсън играел ролята на аристократ, а Кър приличал на простодушен провинциален джентълмен, излязъл от страниците на роман на Антъни Тролъп.

Избраната от тях област били конните надбягвания. Методът им на измама се отличавал с известна класическа простота и оригиналност. Бенсън, който живеел в разкош в Шанклин на остров Уайт под името Йънг, пратил писмо на графиня дьо Гонкур, в което й обяснил, че е изключително добър специалист по конни надбягвания. В резултат, пишел той, букмейкърите винаги намалявали печалбите, когато подкрепял някой кон, защото знаели, че почти със сигурност ще спечели.

Йънг искал от графинята само да го представлява и да залага на коне вместо него. Той щял да й праща парите и когато конят спечелел, тя щяла да му праща печалбата, след което той щял да й дава пет процента комисиона.

Графинята не забелязала нищо лошо в това и пратила чека на букмейкъра, който всъщност бил самият Бенсън. Скоро получила чек за хиляда лири от „букмейкъра“ — печалбата на Бенсън. Тя препратила чека на Бенсън, който й върнал петдесет лири за работата. Естествено графинята пожелала да инвестира свои пари в тази очевидно сигурна схема. Тя дала на Бенсън и неговия съучастник Кър десет хиляди лири. И била само една от жертвите им.

Как се забъркали с тези измамници детективите от Скотланд Ярд? Цялата истина не е известна, но изглежда, пръв приел подкуп инспектор Майкълджон. Той бил приятел с някой си Друскович, който ръководел европейския клон на отдел „Измами“. Друскович имал финансови неприятности и спешно му трябвали шейсет лири. Майкълджон го запознал с някакъв „съвършен джентълмен“, който го убедил да приеме шейсет лири като подарък. „Джентълменът“ бил Кър.

Шефът на Майкълджон, Кларк, бил въвлечен в мрежата от „аристократа“ Бенсън. Бенсън му пратил писмо, в което твърдял, че има сведения за неотдавна разбита от Кларк банда. Той обяснявал, че е сакат и не е в състояние да напусне дома си на остров Уайт. Дали Кларк можел да го посети? (Бенсън се бил самоосакатил при опит да се самоубие в затвора — подпалил дюшека си.) Това бил майсторски психологически ход. Кларк отишъл в разкошната къща в Шанклин и бил поканен при изящно облечен джентълмен, който лежал на диван, а на носните му кърпички били извезани коронки.

Бенсън предупредил Кларк, че имало вероятност да го изнудват — носели се слухове, че взимал подкупи от бандата, която неотдавна бил разбил. Кларк възмутено заявил, че никога не е взимал подкупи. Естествено, съгласил се Бенсън. Но за съжаление имало писмо, което Кларк бил пратил на един от бандата, уреждайки си тайна среща. Това можело да е полицейска операция, но определено изглеждало много подозрително. Накрая Кларк се поддал на чара и влиянието му.

След като въвлекли в кръга четвърти детектив от Скотланд Ярд, инспектор Палмър, измамниците били готови да се изправят пред света. И съвсем скоро го направили. Бенсън решил, че е време за голям удар. Казал на доверчивата графиня дьо Гонкур, че има великолепна възможност да инвестира от нейно име трийсет хиляди лири. Това щяло да й донесе огромна печалба. Графинята нямала толкова много пари накуп, затова се посъветвала с адвоката си, някой си Ейбрахамс. Той веднага заподозрял нещо и направил справка в Скотланд Ярд за „г-н Йънг от Шанклин“. Друскович веднага предупредил Бенсън, че адвокатът на графинята е „надушил нещо гнило“.

Използваните банкноти

Заговорниците се задействали. Не били очаквали толкова скоро да ги разкрият. Плячката от над десет хиляди лири била изтеглена от Банк ъв Ингланд. Но при толкова голяма сума номерата на банкнотите се записвали — ако поискали парите в използвани банкноти, щели да събудят подозрение. Полицията стигнала в банката веднага след изплащането на сумата и Друскович наредил да пратят по телеграфа номерата на банкнотите до всички банки на Британските острови.

Но пропуснал Шотландия, което дало на Бенсън време да отиде в Глазгоу и да обмени всичките си „белязани пари“ за банкноти от по сто лири в Банк ъв Клайдсдейл — те имали преимуществото, че номерата им не били записани, и недостатъка, че трудно се обменяли извън Шотландия. Всички детективи получили своето „възнаграждение“ — Майкълджон получил петстотин лири. Той обаче постъпил глупаво. Обменил една от банкнотите при търговец на вино в Лийдс, графство Йоркшир. Полицията в Лийдс скоро открила, че човек от Скотланд Ярд е обменил клайдсдейлска банкнота, и писала на друг началник на Друскович, Уилямсън. Друскович прихванал писмото и го изгорил.

Клайдсдейлските банкноти се оказали сериозен проблем. Бенсън отишъл в Ротердам, обменил една банкнота в хотела и холандската полиция незабавно го арестувала. Друскович съобщил на другия измамник, Кър, който пратил телеграма на холандската полиция, подписана „Уилямсън“ (непосредственият началник на Друскович). В нея им нареждал да освободят арестанта. Те за малко да го направят, ала решили да почакат потвърждение с писмо — каквото така и не пристигнало.

По ирония на съдбата Друскович бил пратен в Ротердам да върне Бенсън. Той бил в мрачно настроение — разбирал, че мрежата около него и съучастниците му се стяга. Скоро Кър също бил арестуван и двамата с Бенсън били съдени. Бенсън получил петнайсет години, Кър — десет. Тогава двамата решили, че техните корумпирани ченгета не са изпълнили своята част от споразумението, като са допуснали да ги заловят — и за отмъщение ги издали.

Резултатът бил „процесът на детективите“, който разтърсил основите на английската средна класа. Щом нейните представители не можели да вярват на прочутия британски полицай, на кого можели да имат доверие?

Настроенията в полза на полицията били толкова силни, че Кларк бил оправдан. Другите трима били пратени в затвора за по две години. Двамата измамници също останали доволни — техните присъди били намалени с една трета. По-късно Бенсън се самоубил — след зрелищната измама на Аделина Пати, родена в Испания оперна певица, която започнала да изнася концерти в Ню Йорк от 1850 г. — като скочил от висока галерия в американски затвор.

Суровините

Скандалът около процеса на детективите показва огромното доверие на британците в техните полицаи. Статистически погледнато, те имат основание да им вярват. Във Великобритания никога не е имало голяма престъпност — броят на убийствата там все още е един от най-малките в света. Където няма големи доходи от такива дейности, полицейската корупция е малко вероятна. В случая със Скотланд Ярд само Майкълджон имал качества на престъпен полицай.

В Съединените щати обаче взимането на подкупи винаги е било толкова широко разпространено — като се започне от местните общини, — че полицейската корупция се приема с примирение. Още отначало Съединените щати са разполагали със суровините, безкрайните простори и жизнеността, необходими за огромните богатства. Насилието — заедно с отварянето на границите — било част от начина на живот. В някогашния Див запад разликата между крадци и пазители на закона се размивала. Същото се отнасяло за бързо растящите градове като Чикаго и Сан Франциско — там този процес активно се поощрявал от „протестантската етика“ на успеха, която е толкова важна за американското общество.

Всяко общество, което придава голямо значение на богатството и печалбата, само си проси корупцията. Едно от първите сериозни разследвания на полицейската корупция в Ню Йорк било проведено през 1893 г. — вдъхновено от преподобния Чарлз Паркхърст, който открил, че всички полицейски служители плащат „вноски“ на Тамани Хол^[1] за привилегията да получат работата си.

Един полицейски капитан бил платил петнайсет хиляди долара за чина си. Откъде бил получил парите? От съдържателите на игрални домове и бардаци. Началникът на полицията Алекзандър С. Уилямс имал дялове от спиртоварна и принуждавал собствениците на барове да продават „неговото“ уиски под страх от полицейски акции. Уилямс не успял да обясни как може да си позволи имение на Лонг Айланд и яхта (със собствен кей) с полицейската си заплата. Въпреки че срещу него не били повдигнати обвинения, година по-късно той си подал оставката.

Френският хероин

Затова е напълно разбираемо, че дълбоко вкорененото недоверие към закона е част от американския начин на живот — особено сред потиснатите расови и религиозни малцинства. Историкът на нюйоркските банди Хърбърт Азбери пише, че по време на расовите бунтове в самото начало на XX в., обикновено разпалвани от бели младежи, полицията застанала на страната на белите, биела негрите с палки и ги арестувала.

От 1894 г. на всеки двайсетина години са провеждани сериозни разследвания на полицейската корупция. Последното следствие в Ню Йорк беше комисията „Нап“ през 1971 г. Въпреки сензационния характер на разкритията заседанията не привлякоха голямо внимание в национален мащаб. Окончателният доклад, който излезе през декември 1972 г., цветисто разделя корумпираните ченгета на „месоядни“ и „тревопасни“. Месоядни са полицаите, които „агресивно злоупотребяват със служебното си положение за лични облаги“, а тревопасните „просто приемат рушветите, които им предлагат“. Огромното мнозинство корумпирани полицаи, твърди се в доклада, са тревопасни.

В район като нюйоркския Харлем, с неговия незаконен хазарт, корумпираното ченге може да си докара до хиляда и петстотин долара месечно. Ако бъде прехвърлено на друго място, то продължава да получава парите още два месеца, докато се приспособи към „по-ниския си доход“. Това обяснява защо когато полицията залови хероин, той най-вероятно се връща на пазара на дрога — и как осемдесет хиляди от сто трийсет и седемте хиляди долара, иззети от наркотрафиканти, отиват в джобовете на арестувалите ги полицаи. От лабораторията в един полицейски участък изчезнали над трийсет килограма „френски“ хероин — на стойност седем милиона долара по сегашни цени.

Тези сведения редовно се разгласяват и никой не се шокира или изненадва много. Американците са ги чували и по-рано. Те очакват полицията да се държи така. Може отвреме на време да протестират, ако корупцията стане прекалено явна — например, когато чикагски полицаи били показани по телевизията да бият всеки, който приличал на демонстрант, по време на конгреса на демократическата партия през 1968 г. Но като цяло се смята, че полицията има сурова работа и малко жестокост и корупция са неизбежни — ако не и задължителни.

Има какво да се каже за тази позиция. През 1971 г. в Англия са били извършвани средно по три убийства седмично, а в Съединените щати — по едно убийство на всеки трийсет и три минути и цифрите не проявяват признаци на спад. С насилие в такива мащаби жестокостта на полицаите или служителите в затворите се смята за необходимост. И ако няма някаква система за обществен контрол, задължително се стига до крайности.

Когато през 1967 г. станал директор на затворническата ферма „Тъкър“, щата Арканзас, Том Мъртън установил, че близо двеста осъдени се водят избягали — по-голям брой, отколкото можело да се очаква. Обръгналите затворници открито заявявали, че на територията на затвора са заровени телата на стотина души, които поради една или друга причина са си изпатили от надзирателите.

Мъртън започнал да копае на място, където пръстта била хлътнала, и скоро открил три скелета. В продължение на няколко седмици скандалът привличал вниманието на пресата и после властите изведнъж наредили копането да се спре и Мъртън бил уволнен.

Мръсните ръце

При усилване на напрежението — в расово смесени райони и в Съединените щати, и във Великобритания — се увеличават и обвиненията срещу полицията в корупция и жестокост. През септември 1973 г. един главен инспектор и петима негови подчинени били дадени под съд за изфабрикуване на улики за трафик на дрога срещу пакистанско семейство. Полицията била убедена, че пакистанците са виновни, но нямало достатъчно улики. Прокурорът твърдял, че полицаите са подправили уликите. По-късно петгодишната присъда на бащата била отменена.

Най-интересната особеност на тези случаи е фактът, че вестниците почти не си правят труда да съобщават за тях. Най-много да им отделят по някой ред на вътрешна страница. Английската общественост очевидно е също толкова преситена, колкото и американската от нюйоркските скандали през 1971 г.

Както казва поетът У. С. Гилбърт, „Полицаите не са щастливи“. Тези думи са били верни преди стотина години, когато ги е написал. За съжаление, днес са по-верни отвсякога.