Колин Уилсън
Знаменити престъпници (21)

Конспиративни теории

В нощта на 4 април 1962 г. най-малко един човек седял и слушал как умира Мерилин Монро: поне това е сигурно, въпреки че самата причина за смъртта — убийство, самоубийство или злополука — си остава загадка.

Тялото на любимия секссимвол на Америка било открито от камериерката рано на другата сутрин. Трийсет и шест годишната звезда лежала гола на леглото си, стиснала в ръка телефонната слушалка. По-късно определили причината за смъртта като огромна свръхдоза барбитурати, но патологът не намерил никакви остатъци от хапчета в стомаха й. Тъй като по тялото й не регистрирали следи от игла, мнозина изследователи днес са убедени, че фаталната доза й е била дадена като анален супозиторий, за който патологът не се е сетил да провери.

Когато била съобщена вестта за смъртта й, малцина заподозрели, че е била убита, тъй като почти никой не знаел какво огромно политическо влияние е оказвала през последните месеци от живота си платиненорусата актриса. Днес е известно, че тя едновременно е имала връзка с министъра на правосъдието Робърт Кенеди и мафиотския бос Сам Джанкана — и съвсем наскоро била скъсала с президента Джон Ф. Кенеди. В същото време Мерилин проявявала все по-ясни признаци на психическа нестабилност. Вродената й неувереност не се компенсирала от навика й да пие и да взима хапчета, нито — както предполагат свидетелствата на нейни приятели — от мечтата й да измести Джаки Кенеди, да се омъжи за Джак и да се настани в Белия дом като първа дама на Америка.

Тя представлявала уникална и непредсказуема опасност за управляващите сили. Ако разкриела подробностите за любовните си връзки пред обществеността, със сигурност щяла да навреди и навярно да унищожи бъдещето на братята Кенеди. Другият й любовник, Сам Джанкана (в зенита на престъпната си кариера смятан за най-могъщия човек в Америка), изглежда, възнамерявал да използва Мерилин, за да изнудва братята Кенеди, ако се опитат да навредят сериозно на престъпната му империя. Но и мафиотът може да е заповядал да я убият, ако е смятал, че актрисата ще излезе пред медиите, преди той да е готов — по същия начин, по който човек се избавя от оръжие, заплашващо да се задейства само.

Свидетелствата за опасенията на тези влиятелни хора от нестабилността на кинозвездата излезли на бял свят в началото на 70-те години на XX в., когато актрисата Вероника Хамел купила къщата на Монро и се заела да я ремонтира. Работниците намерили на покрива сноп жици, излизащи от керемидите. Проведеното следствие показало, че всички стаи в къщата се подслушвали с по няколко устройства.

Заобиколена от подслушвателни устройства

Това потвърдило слуховете, че мафията, ФБР, Джими Хофа (корумпираният президент на профсъюза на шофьорите) и най-вероятно самите братя Кенеди поотделно са подслушвали — и записвали — всяка нейна стъпка. Тъй като е обичайна практика такива устройства да се следят денонощно (понеже иначе се обезсмисля предупредителната им функция), изглежда много вероятно последните мигове на Мерилин да са били слушани и записвани от агенти на една или всички заинтересовани страни.

Колкото и некрофилско да ни се струва, това не доказва престъпни действия. От друга страна, изглежда вероятно след смъртта й да е проведена някаква операция по заличаване на следи. Например Мерилин, водела подробен личен дневник. Полицията не го намерила на местопрестъплението, въпреки че актрисата винаги го държала до леглото си — между времето на смъртта и идването на полицията някой го е взел.

Записите на последните й часове все още не са излезли на бял свят, но продължават да се носят слухове за тяхното съществуване и взривоопасното им съдържание.

Секретните убийства

Тема на тази глава е „великата конспирация“ — убеждението и на смахнати, и на уважавани политически коментатори, че потресаващите кончини на някои световни фигури от началото на 60-те години на XX в. насам всъщност са екзекуции, извършени в рамките на продължаваща секретна операция. Някои наблюдатели назовават организацията, стояща зад тези покушения, като самото ЦРУ, но други смятат, че това е влиятелна група в американската разузнавателна общност, почти като антииранската организация на полковник Оливър Норт в началото на 80-те години. Теоретиците на конспирациите предполагат, че целите на тази група са дребнави отмъщения срещу политически врагове, таен преврат или дори задкулисно направляване на хода на световните събития.

Всъщност има точно толкова теории за целта на тази секретна организация, колкото са способните да ги родят параноични въображения. Затова няма нищо чудно, че като цяло обществеността е доста скептична към такива теории. Въпреки това продължават да се разкриват интригуващи, макар и неубедителни свидетелства.

Тук няма да се опитаме да обхванем огромния брой свидетелства, представяни от привържениците на великата конспиративна теория. Вместо това ще разгледаме само някои по-важни преки доказателства, излезли на бял свят през последните трийсет години.

Джон Фицджералд Кенеди

На 22 ноември 1963 г., петък, президентът Джон Ф. Кенеди е застрелян в откритата си лимузина на Дийли Плаза в центъра на Далас. Куршумът отнася голяма част от задната дясна четвърт на черепа му, което кара много експерти по балистика да твърдят, че поради ефекта на изходната рана, куршумът трябва да е бил изстрелян фронтално. Въпреки това, когато на другия ден полицията арестува Лий Харви Осуалд, е съобщено, че убиецът е стрелял от шестия етаж на книгохранилището на училище „Тексас“ зад президентския автомобил.

Въпросът за ъгъла и посоката на куршума, убил Кенеди, почти със сигурност щял да се реши при аутопсията му. Пихтиестата тъкан на човешкия мозък обикновено запазва балистичната следа цели часове и дори дни след смъртта на жертвата. За съжаление обаче, когато трупът на президента стигнал до масата за аутопсии във Вашингтон, установили, че мозъкът му вече е изваден. Изваждането очевидно било дело на специалист и най-вероятно станало по време на полета до федералната столица, тъй като при напускането на Далас тялото било цяло. Самоличността на „вампира“ и съдбата на мозъка на Джак Кенеди си остават загадка.

След следствената комисия на американския конгрес през 70-те години на XX в. днес общо взето се приема заключението, че Лий Харви Осуалд не е убил Джон Ф. Кенеди сам. Предполага се, че Осуалд е стрелял през редица напълно разлистени тексаски дъбове, което е достатъчно, за да убеди повечето експерти, че не може да е стрелял толкова точно. Следователно, ако той не е действал сам, от гледна точка на правната терминология е имало престъпен заговор за убийството на президента Кенеди.

В продължение на няколко часа непосредствено след арестуването му Осуалд бил подложен на разпит от следователите, но показанията му не били записани — въпреки факта, че по онова време воденето на подробни записки по време на всички разпити било обичайна практика на далаското полицейско управление. Въпреки това последните думи на Осуалд, обезсмъртени от телевизията секунди преди Джак Раби да го застреля пред полицейския участък в Далас, може би дават някаква представа за съдържанието на неговите свидетелства: „Аз съм изкупителна жертва!“

Убиецът на убиеца

Свързаният с мафията дребен мошеник Джак Раби заплашил от затворническата си килия, че може да изобличи някои много влиятелни хора, ако каже цялата истина пред следствената комисия на сенатор Уорън. Когато един журналист го помолил да се доизясни, Раби отвърнал, че най-много има за губене човекът, който се нанесъл в Белия дом след убийството: вицепрезидентът Линдън Джонсън. Преди да успее да изпълни заканата си да разтърси политическото статукво обаче, Раби ненадейно умрял от по-рано неустановен рак.

Често определят убийството на Кенеди като „таен преврат“. През месеците преди смъртта си той неофициално обявил намерението си да сложи край на Студената война чрез твърди, но приятелски преговори със Съветите, да съкрати американските военни сили във Виетнам и да контролира, ограничи и съкрати правата на ЦРУ. При управлението на президента Джонсън тази политика незабавно е преустановена. От промяната в управленческата стратегия пряко спечелили американската армия (чийто бюджет продължил да се измерва в астрономически суми), някои представители на американския „едър бизнес“ (които продължили да получават договори за оръжейни доставки от армията) и ЦРУ.

От смъртта на Джак Кенеди се облагодетелствала и мафията. Мафиотският бос Сам Джанкана възнамерявал да използва признанията на Мерилин Монро, за да унищожи публичния имидж на президента, ако той се опита да изпълни предизборното си обещание да нанесе удар срещу организираната престъпност. При президента Джонсън кръстоносният поход срещу мафията бил възложен на ФБР. За щастие — на мафията — престарелият шеф на Бюрото Дж. Едгар Хувър упорито отказвал да приеме, че в Америка изобщо съществува организирана престъпност, въпреки купищата доказателства за противното. Борбата на ФБР срещу мафията си останала само на думи чак до смъртта на Хувър през 1972 г.

Защитата на гражданските права

Дж. Едгар Хувър може да не е изпитвал лоши чувства към мафията, но същото не може да се каже за отношението му към водача на движението за защита на гражданските права на чернокожите д-р Мартин Лутър Кинг. През цялата му политическа кариера групите за проследяване на ФБР наблюдавали всяка стъпка на Кинг. Домът му и хотелските му стаи се подслушвали и се проверявало миналото дори на най-далечните му сподвижници. Ако Мартин Лутър Кинг имал някакви тъмни тайни, Дж. Едгар Хувър искал да ги разкрие до една пред целия свят.

Като използвал събраните сведения и в много по-голяма степен пълни измислици, Хувър неофициално станал главен източник на пропагандата против Кинг в Съединените щати. На медиите било пошушнато, че Кинг е комунист, получава пари от Ханой и Пекин и възнамерява да разпали расови бунтове в Юга и самия Вашингтон. Освен това той бил (твърдял скритият гей Хувър) яростен хомосексуалист и маниакален женкар с вкус към бели жени.

Въпреки това към 1968 г. репутацията на Кинг в родината и чужбина достигнала мащабите на славата на Ганди и неговите врагове сигурно са се чудили дали обичайните политически и медийни канали са достатъчни, за да се преборят с него.

В шест сутринта на 4 април 1968 г. Мартин Лутър Кинг се наслаждавал на яркото слънце от балкона на хотел „Лорен“ в Мемфис, щата Тенеси, когато високоскоростен куршум го улучил в дясната половина на лицето. В резултат д-р Кинг получил рана в главата с големина на юмрук, но въпреки това живял още тринайсет часа и починал в болницата „Сейнт Джоузеф“ в 19:05.

Покушението срещу Кинг

По време на стрелбата личната охрана на Кинг се свеждала само до двама полицаи и единият час и половина преди убийството мистериозно бил повикан на друго място. Според проучванията на „Мемфис Къмършъл Апиъл“ обаче елитни бойни части на 20-а група от спецчастите, агенти от 111-а група на военното разузнаване и осем зелени барети от 184-ти оперативен отряд алфа дебнели из града със секретни задачи.

Когато към четири и половина сутринта стигнал в полицейското управление, детектив Ед Редит, полицаят, отзован от хотела на Кинг, заварил „ръководителите и заместник-ръководителите на всички органи на реда в района… шерифа, пътната полиция, военното разузнаване, националната гвардия. В оная зала бяха всички, за които може да се сети човек… Беше като заседание на Съвета на началник-щабовете“. Преди да разбере какво става, чернокожият полицай Редит бил осведомен, че е засечена заплаха за живота му и трябвало веднага да си отиде вкъщи. Не научил нищо повече за предполагаемата заплаха и години след покушението му казали, че било фалшива тревога.

Час след убийството мемфиската полиция издала заповед за общонационално издирване и арест на дребния мошеник Джеймс Ърл Рей. Секунди след стрелбата мъж, отговарящ на описанието на Рей, бил видян тичешком да напуска банята в пансиона на Стивънс, където няколко дни по-рано бил наел стая. Прозорецът на тази баня гледал право към балкона на Кинг. Бягащият заподозрян изпуснал продълговат вързоп на паважа пред пансиона и изчезнал с бял форд „Мустанг“ (кола, каквато по-рано бил видян да кара Рей).

Вързопът представлявал стар чаршаф, в който били увити пушка със снайперистки мерник, бинокъл, който Рей купил няколко дни по-рано, и радиостанция от щатския затвор на Мисури, от който преди година бил избягал той. Лабораторният анализ на вещите установил негови пръстови отпечатъци — освен полицията да го залови на местопрестъплението, обвиненията срещу Рей не можели да са по-убедително доказани.

Рей се изплъзнал на полицейската хайка и стигнал чак до Лондон, ала на 8 юни 1968 г. британските детективи го арестували и го екстрадирали в Съединените щати, за да бъде съден.

Предупреден от адвокатите си, че ако продължи да пледира за невинност, сигурно му предстои смъртна присъда, Рей се съгласил да признае вината си и след продължилия едва три и половина часа процес бил осъден на деветдесет и девет години затвор.

Непосредствено след процеса той се отказал от признанията си пред съда, заявил, че е напълно невинен, и при по-внимателното запознаване с доказателствения материал мнозина днес подкрепят обжалването му. Уликите срещу него съвсем не са убедителни. Например идентифицирането му като човека, избягал от банята в пансиона, е съмнително. Единственият свидетел бил собственикът Чарлз Стивънс. Той отначало не разпознал Рей и спомените му се прояснили едва след като прекарал известно време в затвора като „важен свидетел“. Неговата съпруга Грейс, от друга страна, заявила, че тя, а не мъжът й, е видяла човека, избягал от банята, и това определено не бил Рей. Докато Стивънс се терзаел в затвора, Грейс незаконно била затворена в психиатрия и била освободена едва след осъждането на Джеймс Ърл Рей.

Куршумът, с който бил убит Кинг, бил деформиран и не могли да го свържат с пушката, която изпуснал бягащият мъж. По-късно медици признали, че не могат със сигурност да установят дали е било стреляно от пансиона, или от храстите край хотел „Лорен“.

Джеймс Ърл Рей едва ли би изпуснал такъв уличаващ вързоп точно пред местопрестъплението. От друга страна, човек, решил да инкриминира Рей, определено би го направил.

Самият Рей твърди, че отишъл в Мемфис, за да помогне на тайнствен търговец на оръжие на име Раул да продаде снайперски пушки на престъпна организация. Именно по нареждане на Раул той наел стая в пансиона на Стивънс, купил бинокъла (който после дал на Раул) и изчезнал с белия си форд „Мустанг“ сутринта на 4 април. Рей чул хаоса след убийството на д-р Кинг, помислил, че оръжейната сделка на Раул се е провалила, и отпрашил, за да си спаси живота. По-късно неколцина свидетели заявили, че онази сутрин в района на пансиона на Стивънс всъщност е имало два бели форда „Мустанг“ (рядко срещана кола, даже в Съединените щати).

В момента (ноември 1997 г.) Джеимс Ърл Рей е тежко болен. Кампанията за повторен процес едва ли скоро ще се увенчае с успех, а американският закон не позволява повторно разглеждане на делото на мъртъвци.

Смъртта на втория Кенеди

След убийството на президента Кенеди и Мартин Лутър Кинг умерената американска левица все повече възлага надеждите си на политическата кариера на един човек: нюйоркския сенатор Робърт Франсис Кенеди, по-малък брат на Джак и бивш министър на правосъдието, оглавявал борбата с мафията.

Перспективите му изглеждали отлични, тъй като републиканският му конкурент за президентския пост щял да е необаятелният Ричард Никсън. Победата изглеждала сигурна и либералите оптимистично говорели за завръщане на „идеалното президентство“. Хората, които били спечелили най-много от смъртта на президента Кенеди, имали основание за мрачни размисли.

На 5 юни 1968 г. Робърт Кенеди спечелил първичните избори в Калифорния. Събитието било отпразнуват в лосанджелиския хотел „Абмасадор“ и победната реч на Боби била ентусиазирано приета от верните привърженици на демократическата партия, особено ликуващият му призив „Напред към Чикаго! Да спечелим и там!“, с който имал предвид партийната номинация за президентските избори.

За да избегне навалиците — и безкрайните ръкостискания, — Кенеди бил изведен от подиума през хотелските кухни. Там нямало нито федерална (тъй като се смятало, че кандидатите за президент не се нуждаят от охрана), нито полицейска охрана — удивителен факт, за който лосанджелиското полицейско управление по-късно обвинило самия Боби Кенеди, макар да не успели да докажат, че е пожелал хората им да се оттеглят.

По средата на сервизно помещение, пълно с доброжелатели, тъмнокожият младеж Сирхан Вашира Сирхан изскочил пред сенатора и изкрещял: „Кенеди, копеле гадно!“ Неколцина души видели Сирхан да вдига пистолет и да се хвърля към него. Докато успеят да го проснат по очи на земята, прозвучали няколко изстрела. Сред улучените бил Робърт Кенеди — един от куршумите проникнал в черепа му зад дясното му ухо. След един ден той починал.

От лосанджелиското полицейско управление заявили, че това е поредният пример за побъркан убиец самотник — също като Лий Харви Осуалд — и предали на прокуратурата предрешеното дело срещу палестинския емигрант Сирхан Сирхан. Той бил видян да убива Кенеди пред десетки свидетели и полицията открила в бележките му последователни страници, на които бил надраскан изразът „Р. Ф. К. трябва да умре!“ Всъщност обвиняемият дори не можел да каже нищо в своя защита, тъй като твърдял, че спомените му прекъсват малко преди убийството и започват малко след него.

Медиите и публиката решили, че това е нескопосан опит за пледиране за невменяемост, и съдебните заседатели били на същото мнение. В момента (ноември 1997 г.) Сирхан Сирхан продължава да е в затвора и твърди, че събитията около убийството са обгърнати в пълна амнезия.

Още преди да започне процесът обаче лосанджелиското полицейско управление получило убедително доказателство, че Сирхан Сирхан не е единственият убиец. Например в помещението били регистрирани данни за тринайсет изстрела, докато пистолетът на Сирхан побирал само осем патрона. Детективите описали очевидно необяснимите следи от рикошет по стените на помещението като „вдлъбнатини, образувани от колички за храна“ и укрили веществени доказателства и снимки — направени от самите тях, — доказващи съществуването на още дупки от куршуми.

След убийството се появили няколко свидетели, които заявили, че са видели млада жена в рокля на точки да бяга от местопрестъплението и ликуващо да вика: „Застреляхме го!“ Въпреки че тези свидетели независимо един от друг описали жена с приблизително еднаква външност, полицията не разследвала тази следа.

И накрая най-съкрушителната улика срещу версията на лосанджелиската полиция — официалният патолог Томас Ногучи открил барутно изгаряне около раната на Кенеди, което показва, че оръжието на убийството се е намирало на не повече от седем-осем сантиметра от жертвата. Сирхан не успял да се приближи на повече от метър и осемдесет от сенатора, следователно Кенеди трябва да е бил убит от някой друг.

Когато представил доказателствата, Ногучи веднага бил уволнен. Той обжалвал уволнението си, съдът го обявил за незаконно и се разпоредил да бъде възстановен на работа. Дотогава обаче Сирхан бил в затвора и следствието било приключено.

Безкрайните конспирации

От 1968 г. насам теоретиците на конспирациите са прибавили още имена към списъка на хората, за които се предполага, че са станали жертва на дясно покушение. Сред тях са Анди Уорхол, Джими Хендрикс, Джим Морисън, папа Йоан Павел I и президентът Роналд Рейгън.

В случая с последните двама се твърди, че причината за покушението е тяхното влияние върху световната политика. Папа Йоан Павел II — сегашният свети отец — е убеден антикомунист и никога не се е колебал да използва влиянието си, за да подрива могъществото на Съветите в Източна Европа. От друга страна, Йоан Павел I, който умира месец след като през 1978 г. е избран за папа, подкрепял дружеските преговори между двете суперсили. (Предполага се също, че е бил отровен, защото настоявал лично да направи ревизия на финансовите документи на Банка Ватикана.)

Макар и символ за десницата, Роналд Рейгън пречеше на вицепрезидента Джордж Буш (бивш шеф на ЦРУ) да се настани в Белия дом по примера на Линдън Джонсън. На 30 март 1981 г. президентът Рейгън беше ранен от „лудия самотник“ Джон Хинкли-мл. пред вашингтонския хотел „Хилтън“. По случайност Джордж Буш се оказа стар приятел на Джон Хинкли-ст., бащата на неуспелия атентатор.

В случаите с Уорхол, Хендрикс и Морисън се твърди, че убийците се стремели да дестабилизират „младежката култура“, като убият нейните духовни водачи. Никакви доказателства не подкрепят тази теория, освен в случая с бившия бийтълс Джон Ленън.

Вечерта на 8 декември 1980 г. Джон Ленън и жена му Йоко Оно влизали в нюйоркския си блок, когато се приближил пълен младеж, заел военна поза за стрелба и изстрелял четири патрона с трийсет и осем калибровия си револвер в гърба на рокзвездата. Докато Ленън умирал от загуба на кръв в ръцете на жена си, убиецът Марк Чапман най-спокойно си стоял наблизо и четял книга („Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър). Не се опитал да избяга и не оказал съпротива при арестуването си.

В съда Чапман се признал за виновен. Психиатърът на защитата Бърнард Даймънд свидетелствал, че подсъдимият страда от параноична шизофрения, но съдебните заседатели не се съгласили и приели твърдението на прокурора, че Чапман е напълно нормален и е убил Ленън, за да се прочуе. Въпреки това, както отбелязва Фентън Бреслър в книгата си „Кой уби Джон Ленън?“, в случая са налице смущаващи свидетелства, които предполагат манипулации и заговор за убийство, свързан с покушението срещу Боби Кенеди.

Що се отнася до причината за убийството на Ленън, Бреслър смята, че също като Мерилин Монро, бившият бийтълс неволно си е спечелил могъщи и навярно безмилостни политически врагове. Още от първите му леви публични изявления през 60-те години Джон Ленън бил под внимателното наблюдение на ФБР и ЦРУ. Дж. Едгар Хувър лично написал върху досието на Ленън:

„ВСИЧКИ ЕКСТРЕМИСТИ ТРЯБВА ДА СЕ СМЯТАТ ЗА ОПАСНИ“.

В края на 70-те години обаче оттеглилият се Ленън бил оставен на мира. Това отчасти се дължало на факта, че по време на управлението на демократа Джими Картър (1977–1981) щатът на ЦРУ за пръв път след Кенеди бил съкратен и управлението било поставено под контрол. Над осемстотин оперативни работници били уволнени и Картър подчертавал, че всички незаконни дейности трябва да бъдат преустановени. Теоретиците на конспирациите смятат, че ЦРУ си е отмъстило, като саботирало операцията на Картър през 1980 г. за освобождаване на американските заложници в Иран. (Жизненоважните пясъчни филтри били извадени от двигателите на хеликоптерите на морската пехота и когато летели над пустинята, двата вертолета се разбили и всички на борда загинали.) Картър изгубил авторитета си и изборите през 1981 г., но още преди това ЦРУ отново започнало да разширява операциите си — Роналд Рейгън бил сигурен, че ще е следващият президент, и заедно с бившия шеф на управлението Джордж Буш дал да се разбере, че безрезервно подкрепя ЦРУ.

Певецът: прекалено опасен, за да остане жив

През 1980 г. умерената левица в Америка била бита карта. Радикалната левица, от друга страна, била неизвестен и вероятно взривоопасен фактор. Фентън Бреслър твърди, че решението на Джон Ленън да прекрати изолацията си точно по това време може би е убедило някои влиятелни хора, че певецът е прекалено опасен, за да остане жив. Като ляв противник на Рейгън, Ленън привличал вниманието на световните медии и се ползвал с безпрецедентно влияние сред американската младеж. Той може и да не представлявал опасност за изборния успех на Рейгън, но можел да се превърне в обединител на антирепубликанското движение. Само няколко седмици след излизането на първата нова плоча на Ленън от години, определено пацифисткия албум „Двойна фантазия“, певецът бил мъртъв.

Що се отнася до евентуалното манипулиране на Чапман, Фентън Бреслър излага поразителни свидетелства. Марк Чапман съвсем не бил типичен търсач на известни личности и след като го пратили в затвора, отхвърлял всички възможности за медийна изява. Дори непосредствено след ареста си, в момента, в който убийците на видни личности обикновено са най-словоохотливи, той бил затворен и плах. Детектив Артър О’Конър, който бил определен да разпита Чапман веднага след убийството, стигнал до някои смущаващи заключения: „Категорично не е логично да се твърди, че Марк е извършил убийството, за да се прочуе. Той още отначало не разговаря с пресата… Възможно е Марк да е бил използван от някого. Видях го вечерта на убийството. Внимателно го проучих. Изглеждаше като предварително програмиран“.

Няколко години след пращането му в затвора Чапман нарушил мълчанието си пред екипа на документален филм на Би Би Си. „[Ленън] мина покрай мен и после чух глас в главата си: «Направи го, направи го, направи го…» Не помня да съм се прицелил. Трябва да съм го направил, но не помня как съм го взел на мушка или там както се казва. И просто пет пъти дръпнах спусъка“. Чапман характеризира състоянието си в момента на убийството по следния начин: „… без никакви емоции, без гняв… пълна тишина в мозъка ми“.

Всъщност Чапман не бил „побъркан самотник“, какъвто го изкарали медиите. Той се справял отлично с работата си на детски съветник в религиозен летен лагер — макар и с малка заплата — и имал много приятели. Но въпреки бедността си той изчезнал няколко месеца преди убийството и на въпроса къде е бил, твърдял, че ходил на „околосветско пътешествие“. Други смятат, че точно тогава е бил „програмиран“.

Бреслър посочва няколко прилики между Чапман и Сирхан Сирхан, убиеца на Боби Кенеди. И двамата твърдят, че им се губят спомените за момента на убийството. И двамата нямат правдоподобен мотив и проявяват странно поведение, типично за хора, подложени на силни постхипнотични внушения.

Промиването на мозъци

Теоретиците на конспирациите смятат, че и двамата убийци са „манджурски кандидати“, термин от книгата на Ричард Кондън „Манджурският кандидат“ (през 1962 г. филмираната версия с Франк Синатра в главната роля предизвика много оспорвани критики). В нея войникът Реймънд Шоу попада в плен на китайските комунисти по време на Корейската война и бива подложен на промиване на мозъка. Пратен обратно в Съединените щати, той не си спомня, че е бил военнопленник, и изглежда напълно нормален, ала без изобщо да подозира, е хипнотично програмиран да убие един кандидат за президент. Промиването предвижда след покушението да забрави всичко, като по този начин скрие ролята на китайците и го вземат за луд.

Щеше да е съблазнително да отхвърлим такива предположения като параноични измислици, ако не беше доказано съществуването на програмата МК-Ултра на ЦРУ. Управлението беше принудено да признае, че през периода 1953–1973 г. тази организация е проучвала контролирането на човешкия ум. Една от заявените цели била с помощта на хипноза да създават убийци, които да не съзнават какви са и каква е задачата им.

ЦРУ твърди, че програмата МК-Ултра е била прекратена, тъй като се оказала пълен провал, но мнозина не вярват в това. Секти като тази на Муун, сциентолозите и Давидовият клон на Дейвид Кореш са постигнали забележителни успехи в промиването на мозъците на своите последователи — трудно е да се повярва, че една от най-могъщите организации в света се е провалила там, където са успели шепа „религиозни откачалки“.

Може би си струва да отбележим, че последният спомен на Сирхан Сирхан преди убийството на Боби Кенеди е срещата с непозната млада жена. Тя отговаря на описанието на момичето в рокля на точки, което избягало от местопрестъплението, викайки: „Застреляхме го!“ В случаите на постхипнотично внушение „треньорът“ често трябва да отключи подсъзнателните заповеди. Дали ликуващото момиче е било „треньорка“ на Сирхан Сирхан?

В продължение на половин година преди процеса Марк Чапман упорито твърдял, че е невинен, после изведнъж се признал за виновен. Когато адвокатът му го попитал за причината, Чапман казал, че така му бил наредил „един тих мъжки глас“ в главата му. Дали това бил гласът на Бог, както смятал убиецът, или постхипнотично внушение?

МК-Ултра официално е закрита от над двайсет години, но мнозина не се съмняват, че ЦРУ продължава да експериментира с контрола над човешкия ум. Що се отнася до „великата конспирация“, възможно е — ако изобщо е имало такова нещо — тя да е постигнала целта си с гибелта на съветския комунизъм.

На 31 август 1997 г., докато работех върху тази глава, беше съобщена новината за автомобилната катастрофа в Париж, в която загина уелската принцеса Даяна. Докато пишех, неколцина теоретици на конспирациите вече бяха включили името й в списъка с жертви на политически атентати.

Теорията за убийството на Даяна започва с нейното изявление пред пресата няколко дни преди смъртта й, че скоро ще направи „потресаващо разкритие“. В последния момент обаче тя се отказала. Предполага се, че е забременяла от любовната си връзка с наследника на „Хародс“ Доди ал Файед — който също загина в катастрофата. Определено щеше да е „потресаващо“, ако уелската принцеса беше решила да се омъжи за ал Файед и така да прегърне ислямската религия.

При настоящото напрежение между Запада и по-крайните ислямски общества, възможно ли е „някои хора“ да са решили, че такъв брак трябва да бъде предотвратен на всяка цена?