Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Палежи

„По време на подпалването на копите сено мисълта за хората, които можеха да изгорят, усилваше усещанията, които изпитвах. Винаги наблюдавах пожарите, обикновено отблизо, всъщност толкова отблизо, че са ме молили да помагам… Виковете на хората и блясъците на огъня ми доставяха удоволствие. По време на големи пожари винаги получавах оргазъм. Ако видите в признанието ми няколко палежа за една нощ, значи не съм успял с първия или втория. Освен това получавах оргазъм, когато палех горите. Беше прекрасно да виждам как пламъците поглъщат бор след бор и силният източен вятър ги раздухва… това беше невероятно“.

Това е откъс от признанието на сексуалния архидегенерат Петер Кюртен, чудовището от Дюселдорф. Той ни въвежда в най-озадачаващата сексуална перверзия: пироманията. Дори днес не се знае почти нищо за това страшно желание. Повечето учебници по клинична психиатрия упорито го пренебрегват. Това навярно е понятно. Всеки може да разбере изнасилвача и даже садиста, защото всеки от нас е мъничко като тях. Но как може нормален човек да разбере задоволяване на сексуален нагон при вида на огън?

Известни сведения за този сложен процес ни дават признанията, цитирани от д-р Мелвин Райнхарт в неговия класически труд „Сексуални перверзии и сексуални престъпления“. Той описва случая с едно четиринайсетгодишно момче, което заедно с още три момчета пушело цигари в плевник. Някой неволно изпуснал фас в сеното, плевникът се подпалил и четиримата избягали. Момчето изпитало странно желание да спре и да гледа, затова се скрило зад храстите и наблюдавало пристигането на полицията и пожарната. Разбира се, това би могло да е обикновено любопитство — повечето хора обичат да гледат огън. Но младежът усетил, че видът на пламъците го изпълва със смътно сексуална възбуда. Докато четял във вестника за пожара на другия ден, той отново изпитал същото вълнение и желание да отиде и да подпали нов пожар. Този път възбудата била още по-силна. Накрая, докато наблюдавал четвъртия си пожар, вълнението било толкова силно, че той започнал да мастурбира. Хванали го и го пратили в трудововъзпитателно училище.

Тук обаче можем да открием други психологически елементи: например удоволствието му да чете заглавията във вестника и мисълта, че никой не знаел кой е виновен. Това си е чисто задоволяване на егото и несъмнено играе важна роля в пироманията. Психиатърът д-р Вилхелм Щекел пише, че повечето пироманиаци са нещастни, пасивни хора, които се чувстват отхвърлени от обществото. Те често страдат от ясно изявен комплекс за малоценност. Но това не обяснява нито как, нито защо огънят се свързва със сексуалното удоволствие.

Положението донякъде се изяснява от друг случай, цитиран от Райнхарт, свързан с изключително сложна мрежа от сексуални чувства. Баща на три тийнейджърки прекратил сексуалните контакти с жена си. Неговите сексуални желания се насочили към четиринайсетгодишната му дъщеря. Един ден я причакал след училище, закарал я на тиха уличка и се съвкупил с нея. Момичето признава в показанията си в полицията: „Татко на два-три пъти ми свали гащичките… после започна да ми харесва“. Подобно на множество момичета, тя била увлечена по баща си.

През следващите три години сексуалните им контакти продължили по два-три пъти седмично, като той я окуражавал да го стимулира орално. Една нощ майката чула дъщеря си да отива в леглото на баща си. Последвал страхотен скандал и майката заплашила, че ще го издаде в полицията. Тогава мъжът започнал да мисли как да убие жена си и втората си дъщеря. (Третата била напуснала дома им.) После прибягнал до помощта на първата, която признава: „Той обеща да не ме закача повече, ако му помогна да излее бензин на пода“.

В деня на убийството бащата причакал най-малката си дъщеря Рут (тринайсетгодишна) в кухнята, ударил я силно в корема и тя изпаднала в безсъзнание. Когато влязла жена му, той започнал да я удря с юмруци — явно бил силен мъж, тъй като я повалил с три удара. Тогава дошла най-голямата дъщеря. Двамата залели кухнята (и изпадналите в несвяст майка и дъщеря) с парафин. На излизане мъжът хвърлил в стаята кибритена клечка. Докато къщата избухвала в пламъци, той отишъл на пазар и после на плуване. Когато се прибрал, заварил там пожарникарите. Домът му бил изгорял. Празните кутии от парафин насочили полицията към вероятния извършител.

В този случай на пръв поглед пожарът е подпален в опит за прикриване на престъплението. Разбираемо е, че преди петдесет години никой полицай не би допуснал наличие на сексуален елемент. От друга страна, има нещо изключително показателно. При грижливо обмисленото убийство извършителят не оставя празни кутии от парафин, за да подскаже, че е запалил пожара нарочно. Всеки криминалист обаче знае, че в много случаи убиецът като че ли иска да го заловят. Той прави нещо, което води до разкриването му: например паркира колата си близо до местопрестъплението или оставя там някаква дреха. Това желание да изкупи вината си най-често се наблюдава в случаите на сексуално убийство.

Изглежда, че това се отнася към цитирания случай, и тъкмо поради тази причина д-р Райнхарт го класифицира като пиромания. След тригодишна сексуална връзка с дъщеря си бащата изпитвал угризения и пожарът бил странен, извратен опит за изгаряне на вината. Това напълно обяснява иначе непонятната връзка между секса и огъня. Огънят е символ на чистота и разкъсваният от противоречия пироман едновременно копнее за чистота и тя сексуално го възбужда. Това се потвърждава от друго любопитно наблюдение, направено от много криминалисти: че когато гледа пламъците, пироманът често изпитва потребност или да уринира, или да изпразни червата си.

В „Сексуалният престъпник“ д-р Пол де Ривер споменава за две пироманки, фригидни жени на средна възраст, които изпитвали желание да клекнат и да уринират, докато наблюдавали подпалените от тях пожари, и за един крадец, който трябвало да се крие в храстите и да изпразва червата си след като наблюдавал пожар. Във всички тези случаи престъпникът признавал, че след постъпката си изпитвал силно облекчение и усещане за пречистване — което предполага психологическото обяснение на тази загадка.

Повечето хора знаят какво е да се чувстваш потиснат от ежедневието и да искаш просто да избягаш от проблемите. Непълноценните личности винаги се чувстват така — което според Щекел обяснява защо често са скитници и постоянно бягат. В огъня има някаква възбуждаща окончателност — например, ако изгаряте стари любовни писма или дневници, все едно виждате как пламъците поглъщат собственото ви минало. Слабият, колеблив човек свързва пламъците с удоволствието и облекчението — точно както руският физиолог Павлов дресирал кучетата да свързват храната със звънец.

Пироманът подпалва пожари, защото му носят облекчението на новото начало — и задоволява негодуванието си срещу цивилизацията, която го потиска. (Цитираният от де Ривер пироман крадец не палел пожар винаги — понякога само си смъквал панталона и изпразвал червата си на килима, което, изглежда, доказва връзката между огъня и негодуванието.) И накрая, напълно разбираема е връзката между две съвсем различни форми на облекчение по един и същи „павловски“ начин.

Следователно това навярно е психологическата основа на пиромана. Налице са свидетелства, които предполагат, че до известна степен това се отнася за всички престъпници, които използват огън като „последно средство“. Поради някаква дълбоко атавистична причина хората имат чувството, че огънят може да разреши всеки проблем, който изисква пълно унищожение. Това обяснява защо са били изгаряни вещиците и еретиците и защо нацистите са използвали крематориуми в своите лагери на смъртта. Същата психология откриваме и в случаите с англичанина Алфред Роуз, убиец, изгорил жертвата си в автомобил, и Самюъл Фърнес, чието престъпление сигурно е било вдъхновено от Роуз.

Алфред Артър Роуз, бивш хорист, претърпял промяна на личността след черепна травма през Първата световна война и се превърнал в маниакален женкар. Бил търговски пътник в компания за тиранти и жартиери и по време на пътуванията си съблазнил много продавачки и сервитьорки, които забременели от него. Към 1930 г. животът му бил в хаос, финансите му се намирали в безнадеждно състояние и Роуз мечтаел да изчезне някъде и да започне всичко наново.

На 5 ноември 1930 г. той се заел да изпълни мечтата си, като качил на автостоп неидентифициран мъж (навярно скитник). В два през нощта Роуз спрял на тиха уличка край село Хардингстоун и някак успял да повали в безсъзнание спътника си. После преместил тялото зад волана, залял колата с бензин и я подпалил. Ала двама случайно минаващи оттам младежи го видели да бяга от местопрестъплението и описанието му било публикувано във вестниците. Той бил при своя любовница в Уелс, когато се убедил, че планът му се е провалил, и решил да се предаде. След ареста Роуз заявил, че облекчавал червата си в една нива, когато спътникът му неволно се самозапалил с цигара, след като тъкмо били напълнили резервоара. Сър Бърнард Спилсбъри обаче опровергал тази версия, тъй като бил намерил парче от напоен с бензин парцал, напъхан между краката на жертвата. Роуз признал всичко и бил обесен на 10 март 1931 г.

Многобройните улики

През януари 1933 г. Фърнес, строител от Камдън Таун, Северен Лондон, убил събирача на наеми Спачет, откраднал четирийсетте лири, които носела жертвата, и изгорил трупа в бараката, която му служела за офис. Предполагало се, че тялото е на Фърнес — докато патологът не забелязал огнестрелната рана в тила. Фърнес бил обявен за национално издирване.

Той пратил писмо на зет си с молба да се срещнат в Саутенд он сий край Лондон и зет му съобщил в полицията. В затвора Фърнес успял да се отрови, като изпил бутилка солна киселина, зашита в подплатата на палтото му. Внимателният анализ на случая показва, че той несъмнено е бил „непълноценна личност“. На първо място, Фърнес не бил (като Роуз) потънал в дългове — дължал само деветдесет лири. И самоубийството му говори за същата неспособност да приеме последиците от действията си.

„Психологията на непълноценността“ проличава и в едно иначе доста обикновено убийство, извършено през 1931 г. в Ипсиланти, щата Мичиган. Трима бивши затворници се напили с контрабандно уиски и решили да ограбят някого. Намерили четирима шестнайсетгодишни младежи, които се целували в една кола, и им взели два долара. После измъкнали едно от момичетата и го изнасилили. Другите се съпротивлявали и всички били пребити до смърт или застреляни. Накрая крадците запалили колата. Тъй като оставили многобройни улики, след няколко часа били арестувани. За рекордно кратко време ги осъдили на доживотен затвор — пред съда чакала тълпа, която искала да ги линчува.

Един по-скорошен случай в Америка още повече изяснява връзката между подпалвачеството и непълноценността. Джери Корнуел бил трийсет и две годишен автомонтьор от Оукланд, щата Калифорния. През 1955 г. той живеел с любовницата си, бившата сервитьорка Алис Франклин, която била три години по-възрастна от него. Няколко седмици преди Коледа Алис насочила чувствата си към двайсет и седем годишния стоманолеяр Робърт Хенд. Корнуел тихо и кротко се изнесъл от апартамента, запазил сравнително добри отношения с бившата си любовница и нейния приятел и в нощта на убийството бил на гости заедно с тях.

Там се напил и ги проследил до дома им на Телеграф Авеню 5955. Скрил се до прозореца на спалнята и ги гледал как се любят и потъват в пиянски сън. После отишъл до близката бензиностанция, купил десет литра бензин, върнал се при къщата, влязъл в спалнята — където хъркали любовниците — и залял леглото. Докато излизал, пламъчето на газовата печка подпалило бензиновите пари. Пожарникарите закарали жертвите в болницата, но и двамата починали след няколко часа. Полицията лесно открила Корнуел, който направил признания. На процеса възникнал интересен правен проблем — дали Корнуел може да бъде обвинен в убийство, след като всъщност не е драснал кибритената клечка, възпламенила бензина. Съдията обаче отбелязал, че той несъмнено е възнамерявал да убие бившата си любовница и нейния приятел. Обявили го за виновен и го осъдили на доживотен затвор. Непълноценността на Корнуел проличава във всичко: той отстъпил апартамента на своя конкурент, останал приятел с любовниците и ги проследил до апартамента, за да гледа как се любят — в което се долавят силни мазохистични нотки. Сляпата ярост също е изключително типична за непълноценната личност, тласната отвъд ръба.

Разказът за палежите няма да е пълен без случаите с „немския Роуз“ — макар че в много отношения те не се вписват в общите особености на пироманията. Първият случай станал година преди Роуз да убие неизвестния скитник на пътя за Нортхемптън. Курт Ерих Тецнер също бил търговски пътник, но през 1929 г. бизнесът вървял зле. Един ден тъща му съобщила, че има рак и че единствената й надежда е операция — имало едва петдесет процента шанс да оцелее. Тецнер я разубедил — колкото да й направи застраховка живот за петстотин лири. (Заради рака й не успял да я застрахова за повече.)

После я убедил в крайна сметка, да се подложи на операция. Рискувал и спечелил — тя починала след три дни. Тецнер се смаял и възхитил на лекотата, с която човек можел да измъкне пари от застрахователните компании. Обсъдил с жена си как да повторят удара. Тя предложила план, който по същество не се различава от замисъла на Роуз: да вземат труп от гробището и да го изгорят в колата му. Тецнер отхвърлил момента с гробището. „Трябва да има кръв“ — заявил той.

Затова дал обява във вестника, че търси „спътник“, с когото да си подели разходите. Отзовал се един младеж, но нещо в поведението на Тецнер събудило подозренията му и той се отказал. Тогава Тецнер качил един стопаджия на път за Мюнхен. Мъжът се казвал Алоиз Ортнер и бил безработен автомонтьор. В градчето Хоф Тецнер му дал пари да се избръсне и да си купи яка и вратовръзка. Когато излезли извън града, помолил монтьора да провери за изтичане на масло под колата.

Щом Ортнер се мушнал под колата, Тецнер грабнал един чук и парцал, напоен с етер. Ако бил изчакал главата на мъжа да се появи и да го удари, докато е още под колата, може би щял да успее. Във вълнението си обаче той позволил на Ортнер да се измъкне навън и го нападнал чак тогава. Монтьорът оказал съпротива и избягал в гората. Явно обаче не съобщил за случая.

На 25 ноември 1929 г. Тецнер качил друг стопаджия, леко облечен двайсет и една годишен младеж, чието име така и не научил. Младежът се оплакал, че замръзва, затова Тецнер го увил в едно одеяло. След като здраво стегнал ръцете му, той взел въже и го удушил. Край Етерсхаузен блъснал колата в крайпътно дърво, преместил трупа зад волана и го поръсил с бензин. После запалил колата.

Телефонните разговори със Страсбург

Тецнер имал повече късмет от Роуз — не го видели да бяга. Намерили изгорялата кола, жена му разпознала трупа и го погребали. После подала иск до застрахователната компания за сто четирийсет и пет хиляди марки, за колкото бил застраховал живота си Тецнер (над тринайсет хиляди днешни лири).

Застрахователите обаче заподозрели нещо — на първо място фактът, че трупът принадлежал на слаб човек, за разлика от Тецнер. Свързали се с лайпцигската полиция и тя поставила фрау Тецнер под постоянно наблюдение. През следващите няколко дни на два пъти я викали да се обади по телефона в съседния апартамент. Съседката казала на полицията, че я търсели от Страсбург и че човекът се представял като „хер Странели“.

Детективите помолили страсбургските си колеги да проверят хер Странели, който навярно бил набит и имал месесто лице със свински очички. Когато пристигнал детектив от Лайпциг, страсбургската полиция вече била арестувала „Странели“. Както подозирали, това бил Тецнер.

Той отначало признал за убийството, после оттеглил признанието си. Пред съда излязъл с версията, че случайно блъснал младежа и го убил. Качил трупа в багажника на колата си и отишъл да вечеря. По време на вечерята изведнъж му хрумнало, че може да изпълни плана си да изчезне… Патологът от Лайпцигския университет потвърдил показанията му и заявил, че травмите по трупа предполагат прегазване. Съдебните заседатели обаче не му повярвали и Тецнер бил осъден на смърт. Екзекутирали го в Регенсбург на 2 май 1931 г.

Един младеж, Фриц Сафран, прочел с огромен интерес за престъплението на Тецнер. Той бил управител на голям магазин за мебели, „Плац & Ко“, в Растенбург. Привидно изглеждало, че магазинът преуспява, а всъщност малко оставало да фалира. Сафран продавал мебели на изплащане и по време на кризата клиентите му просто не плащали вноските си. Собственикът хер Плац бил оставил ръководството на магазина в ръцете на интелигентния млад управител, тъй като Сафран не само му плащал щедра пенсия, но и бил негов зет.

Всъщност Сафран имал връзка със счетоводителката, волевата млада Ела Аугустин, и възнамерявал да избяга с нея. Освен това се бил доверил на главния продавач Ерих Кипник. Тримата планирали да застраховат живота на Сафран за голяма сума, да подхвърлят труп в магазина и да го подпалят. Проблемът бил откъде да вземат трупа. Първоначалната им идея да го изкопаят от гроб била отхвърлена. Тогава тримата излезли на лагер в гората Николай и Кипник и Сафран всяка сутрин отивали с колите си да търсят жертва.

На съдебния процес се изяснило, че са правили няколко неуспешни опита. Първият, който се качил в колата при тримата, казал, че има шест деца, и те го пуснали да си иде. Друг път Ела си изпуснала нервите, докато Кипник удрял един мъж с палка, и в резултат го оставили да избяга. Накрая открили подходяща жертва, младеж на велосипед — по-късно Сафран заявил, че Кипник слязъл от колата и го застрелял, докато продавачът обвинявал шефа си. Занесли трупа в магазина, но кой знае защо, отложили пожара.

Нещастникът — млекар, казвал се Дал — бил убит на 12 септември 1930 г. Ала едва на 15-и вечерта мощен взрив разтърсил магазина. Много служители, които били вътре, по чудо успели да избягат. Кипник, привидно в истерия, заявил, че Сафран се втурнал в пламъците да спасява счетоводните книги. По-късно бил открит овъглен труп.

Две седмици след пожара Ела повикала в дома си един шофьор, Рек, за да закара майка й в Кьонигсберг. От къщата излязъл мъж и шофьорът познал Сафран. Раздрънкал се и слухът стигнал до ушите на полицията.

Следствието скоро разкрило мотива за престъплението — тежкото финансово състояние на магазина. Издирването на Сафран започнало. Той се криел в Берлин при един беден дърводелец, роднина на Ела Аугустин. В началото на ноември откраднал личната карта на дърводелеца и се качил на влак за Хамбург — откъдето се надявал да избяга в Америка.

Един негов стар приятел от казармата обаче го познал на гара Шпандау и съобщил в полицията. Сафран бил арестуван и тримата с Кипник и Ела Аугустин били изправени пред съда на Бартенщайн, Източна Прусия, през март 1931 г. Те със сълзи на очи умолявали съпругата на жертвата за прошка и се опитвали да си прехвърлят вината един на друг. Мъжете били осъдени на доживотен затвор, а Ела получила пет години.

Рядко престъпление

Съвременните електронни противопожарни аларми, огнеупорни строителни материали и автоматични пръскачки правят палежа един от най-редките видове престъпление. Няма причини, поради които цивилизованото общество да не е в състояние да се справи с пожара като с бубонната чума. Можем да се надяваме, че странното извращение, известно като пиромания, някой ден ще изчезне от само себе си.

Няма съмнение обаче в това, че като откраднал огъня от боговете и го донесъл на земята, титанът от гръцката митология Прометей изневерил на името си — което означава „прозорливият“. Той буквално не съзнавал какъв пожар подпалва и за неговото престъпление Зевс го приковал на една скала, като всеки ден пращал орел да разкъсва черния му дроб — който всяка нощ заздравявал. Жестоко, ала от митологична гледна точка справедливо наказание.