Колин Уилсън
Знаменити престъпници (7)

Военни убийства

През 1206 г. една могъща и свирепа войска се отправила да завладее света. Предвождал я човек, наричан „Световния владетел“ или на монголски Чингис хан. Със своите монголски орди той помел Китай и изгорил Пекин до основи. После насочил вниманието си към огромната Персийска империя и я победил също толкова лесно. Неговата жестокост била толкова ужасяваща, че много градове се предавали без съпротива. Неколцина жители на един град се спасили, като се престорили на мъртви. Когато научил, Чингис хан заповядал в бъдеще всички трупове да се обезглавяват и главите да се подреждат на три купчини: по една за мъжете, жените и децата.

Друг път една старица се опитала да откупи живота си, като обещала на своите похитители голям бисер. Попитали я къде е и тя обяснила, че го е глътнала и ще трябва да почакат, докато се появи по естествен път. Монголите обаче разпорили корема й и вътре намерили няколко бисера. Оттогава насетне Чингис хан заповядал да изкормват всички пленници.

След малко повече от седемстотин години, на 10 юни 1942 г., германски кинооператори монтирали камерите си в селцето Лидице на трийсетина километра северозападно от Прага. Те били там, за да заснемат неговото пълно разрушаване. Петстотинте жители на селото били събрани на площада. Мъжете били отделени от семействата им и започнали разстрелите. Близо двеста души били хвърлени в масов гроб. Жените и децата били пратени в германски концлагери и се спасили по-малко от сто. Самото село било изгорено и вдигнато във въздуха с експлозиви. Развалините били смлени на прах. Лидице било унищожено като отмъщение за смъртта на Райнхарт Хайдрих, заместник-началник на нацистката тайна полиция, убит с бомба, хвърлена от чешки партизани в Прага.

Какво е общото между тези „истории за жестокости“? Че начело и на монголите, и на нацистите стоял жесток и безмилостен вожд ли? Не, нещо още по-фундаментално. И двете истории илюстрират отношението на войника към цивилните, отношението на тигър към стадо овце. Това не се е променило през цялата история на човечеството и е също толкова валидно днес, колкото и преди четири хиляди години. Ако се опитаме да обясним разрушаването на Пекин и Лидице като „отделни“ вандалски прояви, извършени от варвари, ще заобиколим една основна психологическа истина. Психологията на войника коренно се различава от психологията на същия човек в цивилни условия и това убедително се доказва от анализа на убийства, извършени от войници.

От гледна точка на криминалистиката един от най-интересните аспекти на „военните убийства“ е фактът, че в почти всички случаи жертвите са цивилни, а не други войници. Естествено има редки изключения, като сержант Емет-Дън и лейтенант Хофрихтър, вярно е също, че във Виетнамската война е имало много случаи на убийство на офицери с ръчни гранати. (Тази практика станала известна като „разпарчаладосване“, тъй като офицерът бил разкъсван на парчета.) Но извършителите на тези убийства, които впоследствие често се самоубивали, обикновено били под влиянието на наркотици, усилващи усещането им за „непринадлежност“ към армията. С други думи, те убивали като цивилни. Това само подчертава общото правило, че в по-голямата си част войниците не убиват своите.

Висока или ниска степен на сътрудничество

Причината за това е от огромен интерес за криминалистите, поради светлината, която хвърля върху цялостния проблем за психологията на престъплението. Първа ясно го установила антроположката Рут Бенедикт, починала през 1948 г. Тя забелязала, че примитивните народи обикновено се разделят на две групи: общества, които създават „добри“ хора, и общества, които създават „лоши“ хора. Индивидите от добрите племена си сътрудничели и помагали на съседите си. В „лошите“, например индианците чукчи, оджибуа, добуо и куакиутъл, всеки човек живеел сам за себе си и хората, които имали пари или стоки, гледали да не се разделят с тях. Рут Бенедикт нарича добрите племена „общества с висока степен на сътрудничество“, а лошите — „общества с ниска степен на сътрудничество“. В обществото с ниска степен на сътрудничество очевидно има по-голяма престъпност, отколкото в обществото с висока степен на сътрудничество и престъпленията обикновено са ужасни и жестоки — смущаваща е мисълта, че садистичните престъпления все повече се увеличават в най-цивилизованите общества на съвременния свят.

Военното братство

Не може да има съмнение, че армията представлява общество с висока степен на сътрудничество. Това може би звучи невероятно: в общество, в което хората трябва да изпълняват заповеди, независимо дали са смислени, в което цари строга дисциплина и наказанието може да е спорно и сурово? Остава фактът, че армията е затворено общество, в което повечето войници изпитват чувство за принадлежност.

Писателят Джеймс Джонс има един забележителен откъс, в който войникът Приует, подлаган на брутален тормоз от командира си, седи на лавката, пие бира и изведнъж изпитва непреодолима любов към армията, чувства се част от нея. Тормозът няма значение — в известен смисъл той само подсилва това усещане за братство. Физическото напрежение може да е по-силно, но психическото напрежение е далеч по-слабо, когато човек принадлежи към затворено общество или група.

Показателен е случаят с Майлс Гифард, корнуолския младеж, който през 1953 г. убил родителите си и хвърлил телата им от една скала. Той винаги бил проблемно дете, изключвали го от училище, все си навличал някакви неприятности. И все пак по време на задължителната му служба във флота всичките му проблеми изчезнали — той станал жизнерадостно, дисциплинирано и щастливо човешко същество. Още щом се завърнал в цивилния живот, отново го връхлетели всичките му предишни проблеми и мъки.

На пръв поглед изводите са доста страшнички. Изглежда, че обществото, което се опитва да даде на своите представители максимална свобода, само се превръща в развъдник на психопати и закоравели престъпници. От друга страна, престъпността в авторитарните общества — като Австро-Унгарската империя, хитлеристка Гемания, сталинистка Русия — е далеч по-малко, отколкото в демократичните страни. И това не е, защото хората се боят от властта, а по същата причина, поради която Гифард станал достоен матрос от Кралския флот: защото известно напрежение, известна дисциплина пораждат чувство на „принадлежност“.

Безразличието към цивилните

Не е вярно обаче, че това е аргумент в полза на авторитарните режими. Армията по същество е военна организация. И когато цялото общество стане своеобразна армия като нацистка Германия, агресивните му импулси се насочват навън, към „цивилните“ в по-свободните общества. Резултатите винаги са еднакви, в Бисмаркова Прусия, Италия на Мусолини и милитаристична Япония — война. Дори сталинистка Русия, едно „пацифистко“ общество, проявявала същата ненавист и недоверие към останалия свят, което по-късно се проявило в жестоката агресия срещу финландците, чехите и поляците. Авторитарното общество може да донесе повече сигурност на своите граждани, но носи и опасност от война.

И тъкмо затова войските на Чингис хан и Хитлер с лекота разрушавали градове и убивали цивилни: не защото монголите или нацистите били особено зли, а защото моралното безразличие към съдбата на цивилните е принцип в психологията на войниците. Това се отнася и за демократичните, и за авторитарните общества — както показва случаят с клането във виетнамското село Ми Лай.

Причина за това несъмнено отчасти е фактът, че „по заповед“ хората вършат неща, които иначе смятат за неморални. Обикновено се смятало, че хипнотизираният човек ще се събуди, ако му бъде наредено да извърши постъпка, която иначе смятал за лоша. Но експериментите, проведени от учени като Лудвиг Майер и Л. У. Роуланд, доказали, че това не е вярно. Когато му нареждали да намушка човек — който всъщност бил защитен от „невидимо“ стъкло, — хипнотизираният се опитвал да изпълни заповедта.

Неадекватният мотив

По-късните експерименти в Америка довели до още по-смущаващи заключения. Давали на обекта реостат — устройство за регулиране на електрически ток, — свързан с човек, седящ на стол. Обектът бил информиран, че като дръпне ръчката, ще подложи човека на стола на електрошок с варираща сила. Електрически ток нямало, но обектът не го знаел, защото при дърпането на ръчката човекът на стола стенел или надавал реалистични викове. Най-удивително било това, че обикновените „почтени“ хора се оставяли да им бъде нареждано да подлагат други хора на електрошокове, които смятали за болезнени и дори опасни за живота. Малцина отказвали. Безотговорността е първата крачка към престъпната психика.

Първата особеност, която наблюдаваме при военните убийства, е нехайното им извършване и странно неадекватният им мотив. Естествено това е валидно и за други убийства, и цивилни, и военни, но военните примери са прекалено много, за да са случайно съвпадение. Ето някои от тях.

В малките часове на 13 ноември 1953 г. г-н Джъстис Къран от Уайтаби край Белфаст се обадил в местната полиция, за да съобщи, че деветнайсетгодишната му дъщеря Патриша не се е прибрала вкъщи. Дезмънд Къран, братът на момичето, излязъл да я потърси и я намерил да лежи по гръб на отбивката, цялата окървавена. Била намушкана трийсет и седем пъти. След преследване, в което участвали много хора, ръководено от инспектор Капстик от Скотланд Ярд, подозрението паднало върху Иън Хей Гордън, двайсетгодишен войник от военновъздушните сили. Гордън се бил сприятелил с Дезмънд и няколко пъти гостувал в дома им, но познавал Патриша съвсем бегло.

Липсата на мотив

Гордън привлякъл вниманието на полицията, когато открили, че се е опитвал да убеди други войници да му осигурят алиби за нощта на убийството. Впоследствие той признал, че е убил Патриша Къран. Около пет и половина я срещнал да се прибира вкъщи от автобуса и я помолил за целувка. След няколко целувки, казал Гордън, „изгубил контрол“ и започнал да я мушка с нож. Имало свидетелства и за опит за изнасилване. Обявили го за виновен, но невменяем и го пратили в лудница „докогато е угодно на Нейно величество“.

Вечерта На 9 октомври 1942 г., петък, младата Елън Симс возела сина си в количка по улица край Струд в Кент. Четиригодишното момченце по-късно казало на полицията, че някакъв войник изневиделица нападнал майка му. Г-жа Симс се развикала, когато от мрака изскочил мъж и я наръгал в гърдите. Един съсед чул писъците, изтичал на пътя и я заварил на земята, вече мъртва. Нямало опит за изнасилване или обир. В девет часа на другата сутрин един полицай видял войник близо до местопрестъплението и го попитал какво прави извън поделението си. Войникът се оказал дезертьор, редник Сидни Бъкфийлд, наричан Хилчо заради веселата си усмивка. От отговорите му в полицията станало ясно, че знае повече, отколкото ако бил невинен, и ножът, с който било извършено убийството, впоследствие бил свързан с него. На процеса го обявили за виновен и го осъдили на смърт, но бил помилван поради невменяемост и го пратили в „Броудмур“. Така и не бил установен вероятен мотив за убийството.

Самотният войник

През 1942 г. редник Едуард Джоузеф Лионски (чийто живот е описан в главата „Чудовища“) тероризирал цял Мелбърн, Австралия. За няколко седмици той удушил и пребил три жени. Нито една от тях обаче не била изнасилена. Лионски бил познат като общително, доста мекосърдечно „мамино детенце“. Обесили го през ноември 1942 г.

От тези три случая вече се оформя модел: самотен войник, навярно малко емоционално нестабилен, далеч от дома си, чувстващ се объркан и изгубен. „Там навън“ е светът на анонимните цивилни. В него се борят желания, които иначе е способен да овладява. Войникът е толкова объркан, че не е в състояние да обясни защо е извършил убийството. Всъщност са объркани самите мотиви: разочарование, презрение към „цивилните“, чувство за недействителност. Понякога разочарованието намира проява в грабеж с прилагане на насилие. В Англия има два такива случая, завършили с общонационално издирване на извършителите.

Дезертьорът

В една априлска утрин през 1920 г. открили трупа на таксиметровия шофьор Джордж Спайсър край пътя до Андоувър, графство Хампшир. Той бил застрелян в тила със служебен револвер. Полицията предположила, че Спайсър е бил нает да закара клиент до уединено място, където е бил убит, а после убиецът е избягал с неговото такси. Двама войници, които Спайсър взел от Бълфордската база предишната вечер, споменали, че мъж в униформа помолил да го закарат и шофьорът се съгласил по-късно да се върне и да го вземе.

Скоро един полицай в Суонси познал изчезналото такси. Вътре имало двама войници. Полицаят се втурнал напред, но колата потеглила с пълна скорост. След няколко дни единият от двамата войници, Фалоус, се върнал в Бълфордската база и признал, че е бил в колата с дезертьора Пърси Топлис. Топлис се отбил в кухнята скоро след убийството и убедил стария си приятел Фалоус да се разходи с него, за да продадат колата. Фалоус заявил, че не знаел нищо за убийството, декато доброволно не се прибрал в казармата. Съдията свалил обвиненията от него и Топлис бил обявен за общонационално издирване, но няколко седмици от дезертьора нямало и следа.

Месец след убийството шотландският полицай Грийг научил, че в изоставена колиба край село Томинтоул в планината живее странен човек. Грийг отишъл там заедно с още двама души, заварил спящ мъж и го събудил. Мъжът грабнал пистолета си и открил огън: смъртно ранен, полицаят се строполил на земята. Един от другарите му получил куршум в гръбнака. Топлис избягал с велосипед.

През юни полицаят Фултън видял мъж в униформа на Кралските военновъздушни сили да спи край пътя до Карлайл. Фултън го събудил и докато разговаряли, отбелязал, че непознатият прилича на Топлис. Онзи усмихнато се съгласил. Когато се прибрал, полицаят прочел описанието на Топлис, решил, че това е човекът, когото бил срещнал, и тръгнал подире му със своето колело. Този път Топлис го заплашил с револвер, но Фултън избягал и отишъл в Пенрит. Един час по-късно отряд въоръжени полицаи с полицейска кола забелязали дезертьора. Когато спрели, той извадил оръжието си, полицията открила огън и войникът паднал на земята с надупчено от куршуми тяло.

Удивително сходна история се случила в края на Втората световна война. Карл Хълтън по прякор Рики бил американски парашутист от Бостън, базиран във Великобритания. През октомври 1944 г. се запознал с младата уелска танцьорка Елизабет Марина Джоунс в едно хамърсмитско кафене, представил се за гангстер и я поканил да стане негова „мацка“. Всъщност Хълтън бил водил почти безупречен живот на банков чиновник в Бостън.

Но няколко часа след запознанството си с Елизабет той извършил престъпление — съборил едно момиче от велосипеда му и му взел чантичката, в която имало шест шилинга. На другата вечер Хълтън и Джоунс предложили да качат случайно срещнато момиче във военния камион на Хълтън, ударили го с железен лост и му взели пет шилинга. После хвърлили жертвата си в реката, като мислели, че е умряла, но тя се спасила. На следващата вечер двамата спрели такси в Хамърсмит. На Грейт Уест Роуд казали на шофьора Джордж Хийт да спре и Хълтън го застрелял в главата. В портфейла му намерили четири лири и му взели часовника. Оставили трупа в канавката и продължили с неговото такси. Три дни по-късно един полицай видял изчезналата кола във Фулъм и арестувал американския войник, който се канел да седне зад волана. Това бил Хълтън. На процеса двамата били осъдени на смърт, но обесили само Хълтън. Елизабет Джоунс била помилвана.

Изкормвачът от бомбоубежищата

Могат да се приведат и други случаи, в които престъплението е сексуално. Те показват по същество същия модел като в убийствата, извършени от Лионски: млад войник, който се чувства като риба на сухо в чужд град и се оставя да бъде обладан от агресивните си импулси. Един от най-известните такива примери е „изкормвачът от бомбоубежищата“ Гордън Къминс, двайсет и осем годишен курсант от Кралските военновъздушни сили, който през февруари 1942 г. си устроил четиридневна убийствена оргия.

На 9 февруари 1942 г. намерили четирийсет и две годишната учителка Маргарет Хамилтън удушена в едно бомбоубежище в Мерилбоун. Ръчната й чанта липсвала, но жената не била изнасилена. На другия ден обаче открили бившия модел г-жа Ивлин Оутли гола в апартамента й на Уордър Стрийт — гърлото й било прерязано, гениталиите и били обезобразени с отварачка за консерви. След три дни четирийсет и три годишната г-жа Маргарет Лоуи била удушена и обезобразена с бръснарско ножче в дома си. Няколко часа след откриването на трупа й в един падингтънски хотел намерили тялото на г-жа Дорис Джуанет, също удушена и обезобразена. И само няколко часа след последния удар млад войник от ВВС замъкнал жена в един вход край Пикадили и се опитал да я удуши, но някой се приближил и той избягал, като изпуснал противогаза със служебния си номер.

Докато полицията установи, че собственикът е Гордън Къминс, той се опитал да убие проститутка и избягал, след като тя оказала съпротива. Къминс бил екзекутиран през юни 1942 г.

Повтарящият се модел

През 1958 г., седемнайсет години по-късно, лондонската полиция издирвала друг убиец, чиито методи поразително приличали на методите на Къминс. Проститутката Вероника Мъри била намерена удушена в апартамента си. По корема и бедрата й имало странни кръгли следи. През следващата година били нападнати няколко жени, макар че всички се спасили. Една от тях била оставена гола и в безсъзнание, с кръгли белези по корема. Снимката на запалка, която се появила в пресата, довела до ареста на деветнайсетгодишния уелски гвардеец Майкъл Даудол. Освидетелстван като психопат и сексуално извратен, той бил обявен за виновен в непредумишлено убийство и пратен в психиатрия „докогато е угодно на кралицата“. Инструментът, с който били нанасяни кръглите белези, така и не бил намерен.

Не е нужна голяма проницателност, за да забележим повтарящите се модели — от изкормването по заповед на Чингис хан до обезобразяването, извършвано от Къминс и Даудол. Този проблем явно в бъдеще ще е от огромно значение за криминалистите. Възможно е той дори да се окаже ключът за онзи най-неуловим блян на човечеството: общество без насилие.