Колин Уилсън
Знаменити престъпници (49)

Провинциални убийства

В интригуващото си проучване „Убийството и мотивите за него“ британската писателка Ф. Тенисън Джеси изброява шестте най-разпространени причини за убийство: пари, отмъщение, завист, садизъм, елиминиране и убеждение (тоест политическо убийство). Тя обаче пропуска една от най-важните: скука — която често е истинската причина, а не непосредственият мотив за дадено убийство. Защо Уилям Кордър убил Мария Мартън и погребал трупа й в Червения пленник? Защото му била омръзнала. Защо изобщо се забъркал с нея? Защото му бил омръзнал скучният му живот в английската провинция.

Тази отчаяна постъпка е основен повтарящ се принцип в провинциалните убийства. Еднообразието води до скука, скуката води до секс, сексът може да доведе до всичко — от жени, които се скубят на селския мегдан, до труп в канавката. Гражданите едва ли съзнават колко много секс се прави в провинциалните райони, колко много двойки разменят партньорите си и какви други съмнителни занимания имат.

Един ужасяващ пример за това произхожда от Корнуол в района на Сейнт Остел, където през 1969 г. открили труп на десетгодишна ученичка. Следите от сексуално насилие всели в местните жители страх от сексуален маниак. Но няколко дни по-късно бил арестуван и обвинен в убийство вторият баща на жертвата. На процеса се установило, че той я насилвал от години.

Градските вестници избягват да публикуват подробностите за такива случаи — и за десетки други, свързани с кръвосмешение, изнасилване и зверства, които са ужасяващо познати на всеки съдия в затънтената провинция. Факт е, че когато хората нямат за какво друго да мислят, умът им се насочва към секс. И това е ключът към огромното мнозинство убийства в провинциални райони.

Бременното момиче

Детайлите на много такива убийства са толкова обикновени, че се откриват само в тогавашните местни вестници. Например историята с Мария Мартън — бременно момиче, убито от любовник, който не желае да се ожени за нея, — се е разигравала десетки пъти само в криминалните анали на Англия. Такава истории е отразена в „Нюгейт Календър“. Тя се случила през 1700 г. в Личфийлд, графство Стафордшир — по онова време затънтено селце.

Елизабет Прайс вече била съблазнена от офицер и имала дете, когато се запознала с д-р Джордж Кадел, лекар вдовец. „Скоро вследствие от тяхната връзка последвала бременност“ — превзето съобщава „Нюгейт Календър“. Момичето настоявало да се оженят, но д-р Кадел междувременно се бил сгодил за дъщерята на свой колега. Една събота следобед двамата излезли на дълга разходка в полето и накрая седнали под един храст. Кадел извадил нож и й прерязал гърлото.

Бил толкова ужасен и объркан, че си оставил чантата с инструменти до трупа. Когато на другия ден я открили, никой не се затруднил да посочи убиеца. Хазяйката на момичето също споменала, че Елизабет излязла на разходка с д-р Кадел. Всичко било ясно и през юли 1700 г. Кадел бил обесен.

Интересен в този случай е начинът, по който го представя „Нюгейт Календър“. В тогавашните публикации всички убити момичета били красиви и естествено, невинни, докато всички убийци били „подли“. Обяснява се, че Кадел замислил да убие Елизабет Прайс преди срещата им онази събота. Не се обяснява защо лекарят цял следобед се разхождал с нея преди накрая да й пререже гърлото, нито защо такова предумишлено убийство е извършено толкова абсурдно. Налице са обаче достатъчно факти, за да се досетим за истината.

Признава се, че „невинната“ госпожица Прайс е заплашила да изобличи д-р Кадел, ако откаже да се ожени за нея. Той най-вероятно се е срещнал с нея, за да се опита да я убеди да го остави на мира или да се съгласи на аборт. След като тя отказала, лекарят сигурно е изпуснал нервите си, грабнал скалпела и й прерязал гърлото. Няма свидетелства за предумишленост — има данни обаче, че госпожица Прайс е проявявала отмъстителност, която може би го е накарала да изгуби самообладание и да я убие. „Нюгейт Календър“ заключава:

Фаталната катастрофа

„Младите офицери от нашата армия могат да си извадят полезна поука от тази история: защото, ако госпожица Прайс не беше прелъстена от военен, може би нямаше да се стигне до фаталната катастрофа“. Сигурно всеки офицер, който е прочел материала, е взел решение никога повече да не съблазнява селско момиче.

Едно от най-озадачаващите убийства, извършено от изнасилвач през XIX в., днес се помни само защото довело до отмяната на закон, датиращ от англосаксонски времена. Сутринта на 27 май 1817 г. един мъж прескочил ограда при селцето Ердингтън (край Бирмингам) и видял боне, сгъната рокля и женски обувки, оставени на брега на езерце. В мократа трева се различавали явни следи от двама души, които били тичали. Езерцето било претърсено — и открили напълно облечения труп на двайсетгодишната Мери Ашфорд. Медицинският оглед установил, че тя е изгубила девствеността си малко преди смъртта и е била удавена.

Предишната вечер Мери ходила на танци с приятелката си Хана Кокс. Отишла у Хана с обикновените си дрехи, там се преоблякла за танците и почти цяла вечер била постоянно канена от местните мъже. Мъжът, с когото танцувала най-често, бил фермерският син Ейбрахам Торнтън. Торнтън я харесал и казал на свой приятел, че ще я „има“ още същата нощ.

Спретната и весела

Двамата с Мери си тръгнали към полунощ и до четири часа сутринта тя, изглежда, е била с него. В четири се върнала в дома на Хана Кокс, облякла си обикновените дрехи и сгънала роклята си за танци. Изглеждала весела и дрехите й още били спретнати. Тръгнала си половин час по-късно и била видяна от мъж, който я поздравил. Остава загадка какво се е случило през следващия час и половина. В шест часа тя вече била мъртва. И била изгубила девствеността си толкова жестоко, че роклята и чорапите й били целите в кръв.

Очевидният заподозрян бил Торнтън. Но той се държал като невинен. Изглеждал смаян, когато научил за смъртта й, и открито заявил: „Аз бях с нея до четири часа сутринта“. Освен това признал, че я е съблазнил — с нейно съгласие. Въпреки това бил съден за убийството й. И скоро станало ясно, че не разполагат с доказателства, за да го осъдят. Трима свидетели го били видели на път за вкъщи към четири и половина на няколко километра от езерото, където открили трупа на Мери. Съдебните заседатели само за шест минути го обявили за невинен.

Тогава братът на Мери като неин наследник подал иск Торнтън да бъде съден повторно — идея, чужда за модерната ни представа за правосъдие. Когато съдията попитал Торнтън дали е виновен, младият мъж отвърнал: „Невинен съм. И съм готов да защитавам невинността си до гроб“. При тези думи неговият адвокат му подал кожени ръкавици. Той си сложил лявата и хвърлил другата на земята пред обвинителя си. С това Торнтън прибягвал до още по-стар принцип — „доказване“ на истината с дуел. Не позволили на Уилям, брата на Мери, да вдигне ръкавицата — случаят бил достатъчно сложен и без дуел, в който някой можел да бъде убит. Торнтън повторно бил обявен за невинен.

Кабинетните детективи

Този случай е от онези, каквито обожават кабинетните детективи. Една от възможностите е Мери случайно да е паднала в езерото — брегът бил стръмен и в следствените материали самото езеро е наричано „яма“. В такъв случай обаче тя е щяла да отнесе със себе си роклята и обувките си, а не грижливо да ги остави край езерото.

Друга възможност е Торнтън да не е успял да я прелъсти през четирите часа, които са прекарали заедно — може би защото тя се е бояла да не изцапа роклята си за танци. Затова той изчакал Мери да се преоблече и направил нов опит. Тя оказала съпротива или се опитала да избяга (оттук и изпотъпканата трева). Торнтън я изнасилил и я блъснал в езерото. Само че има очевиден контрааргумент. Роклята за танци и белите чорапи, които носела на дансинга, също били опръскани с кръв.

В такъв случай възможно ли е доброволно да се е отдала на Торнтън преди да се преоблече и да е била изнасилена от някой друг на път за вкъщи? Като се имат предвид всички факти, това е напълно правдоподобно обяснение.

Има още една възможност: да е съблякла роклята за танци преди да се отдаде на Торнтън — оттук липсата на петна от трева по нея, когато се преоблякла при Хана Кокс. После на път за вкъщи изведнъж й потекла кръв. Тя оставила роклята и обувките на брега, спуснала се при езерото с намерението да измие кръвта преди да се прибере, подхлъзнала се и паднала…

На пръв поглед това изглежда най-вероятното обяснение — въпреки че случаят е от онези, в които нито едно обяснение не пасва точно. Ала смъртта на Мери Ашфорд оказала известно влияние върху английското законодателство. Скоро след процеса на Торнтън били отменени повторният процес и доказването на истината с дуел.

Другата мелодрама

През целия XIX в. мелодрамата „Мария Мартън или убийството в Червения пленник“ се играла пред претъпкани театри из цяла Англия. (Нейната пародийна версия е популярна и до днес.) Същото внимание обаче привлякла и друга мелодрама — „Бялото момиче“ от Дайън Бусикоу, основаваща се на действително, днес почти забравено убийство. Бялото момиче била красивата ученичка Ели Ханли, която живеела в селцето Баликейн край Лимерик с вуйчо си, въжаря Конъри. Също като Мария Мартън, петнайсетгодишната Ели била селската хубавица, но за разлика от Мария, имала неопетнена репутация.

В недалечния замък Баликейн — всъщност ферма — живеел местният земевладелец, двайсет и шест годишният Дон Сканлан, бивш офицер, участвал във войната срещу Наполеон.

Сканлан се опитал да я съблазни, но Ели била свенлива, неопитна и добра католичка. Добродетелността й обаче, изглежда, не била искрена, защото когато Сканлан я убедил да му пристане и той да я направи „честна жена“, Ели решила да вземе всички спестявания на вуйчо си — сто и двайсет лири. Избягали през юни 1819 г. и един разпопен свещеник ги венчал. Сканлан смятал, че бракът им не е законен.

Разпопеният свещеник

Скоро след това той с удивление научил, че дори разпопен свещеник има право да извършва брачни церемонии и че следователно Ели му е съпруга. По времето, когато направил това смущаващо откритие, Сканлан вече бил постигнал целта си — да отнеме девствеността на Ели — и тя му била омръзнала.

Неговият слуга Стивън Съливан — старият му ординарец от армията — бил също толкова изумен. Той стоял изцяло на страната на господаря си в съблазняването на селското момиче, но предпочитал да е прислужник на ерген.

Сканлан бил завел Ели на меден месец в село Глин на река Шанън. Селото било скучно и след няколко дни те се преместили на остров в реката. Сканлан и Съливан искали да се върнат в замъка Баликейн при кучетата и конете си. Но как? Ели била изхарчила голяма част от откраднатите пари за копринени рокли. Вуйчо й нямало да я приеме обратно. Пък и сега отговорността за нея лежала на плещите на Сканлан. В отегчението и отчаянието си бившият офицер и джентълмен виждал само една възможност: да я убие.

Съливан се съгласил с това решение. Една лунна нощ те излезли с лодка в реката и по знак на господаря му Съливан замахнал с тоягата си. Ели решила, че се шегува, и се засмяла. Прислужникът толкова се притеснил, че захвърлил тоягата и момичето продължило да гребе по обратния път — без да подозира, че за малко се е разминало със смъртта. Следващият опит обаче бил успешен. Този път Сканлан убедил Съливан да го направи сам. Той изпил бутилка уиски и извел Ели на нова лунна разходка в реката. Тя заспала и прислужникът с всички сили замахнал с тоягата. Улучил я по рамото. Ели се събудила, ала след секунда втори удар й разбил черепа.

Съливан я съблякъл — освен корсажа, защото свалянето му щяло да отнеме много време — стегнал я с въже в свито положение, завързал камък за тялото й и я хвърлил във водата.

След два месеца, на 6 септември 1819 г., трупът й бил изхвърлен на брега край Глин. Липсвала едната ръка, единият крак бил счупен на няколко места — от жестоките удари на Съливан, — били избити и зъбите й. Черепът бил оголен, но я разпознали по големите алвеоли на предните й зъби. Съдебните заседатели решили, че е била убита от Джон Сканлан и Стивън Съливан. Започнало издирването им.

Изглежда, никой не бил виждал бегълците от юли. Но през септември на някого му се сторило, че е забелязал Джон Сканлан край замъка Баликейн. Обкръжили го войници. Дълго търсили, без да намерят Сканлан — докато един драгун не понечил да забие щика си в копа сено в плевника. Разнесъл се пронизителен вик и Сканлан изскочил от сеното.

Незабавната екзекуция

Защитата наела известния адвокат Даниъл О’Конъл и той се опитал да прехвърли вината изцяло върху Съливан, който все още се криел. Ала напразно. Сканлан бил обявен за виновен и съдията наредил незабавно да го екзекутират, за да не допусне семейните му връзки да му осигурят помилване. Докато го карали към бесилката, конете спрели пред моста Бол в Лимерик и отказали да продължат. Сканлан трябвало да слезе от колата и да отиде пеш до мястото на екзекуцията. Тълпата видяла в това знак за неговата невинност, но въпреки това той бил обесен.

Горе-долу по времето, по което обесили господаря му, истинският убиец се женел за една богата наследница в село Скартаглен на петдесетина километра от Лимерик. Късметът на Съливан обаче нямало да трае дълго. През март следващата година той бил обвинен — несправедливо — в разпространение на фалшиви пари. В съда в Трали друг затворник го познал и го изобличил. През юли 1820 г. Съливан бил изправен на съд в Лимерик — на същата скамейка, на която бил седял Сканлан. И на 27 юли бил обесен на същата бесилка. Преди да умре той признал, че е извършил убийството, но прибавил: „Господин Сканлан ме накара“.

Навремето случаят с „бялото момиче“ станал още по-известен от убийството на Мария Мартън. Не само че бил драматизиран, но сър Джулиъс Бенедикт го превърнал в опера, „Лилията от Киларни“, а Джералд Грифин написал бестселъра „Съучастниците“. Всички тези версии подчертават красотата и добродетелност на Ели и в нито една от тях не се посочва, че е откраднала спестяванията на вуйчо си и ги е похарчила за рокли.

Обществен интерес

Ясно е защо от гледна точка на криминалистиката повечето „провинциални убийства“ не представляват голям обществен интерес. Мотивите обикновено произлизат от баналната селска среда и подробностите са доста зловещи. В градовете начинът на убийство се променя през вековете, докато в провинцията той обикновено остава един и същ. През 1936 г. шотландският криминален историк Уилям Ръфхед описал случай, който може да се приеме за типичен. Той се разиграл на Къдис Стрип, място за срещи на влюбените край Пърт в Шотландия.

Една августовска вечер предишната година двама млади се прибирали вкъщи по Къдис Стрип. Изведнъж прозвучал изстрел. Те се обърнали. Отекнал втори изстрел и момчето, Дани Кериган, паднало на земята, смъртно ранено.

Седемнайсетгодишната му приятелка Марджъри Фенуик се навела над него. Когато вдигнала глава, видяла до себе си мъж — нисък, набит, изключително як. „Останете при него, докато повикам помощ!“ — изплакала Марджъри и се втурнала към града. Мъжът я последвал, докато стигнали до една ограда — където я блъснал на земята, завлякъл я в храстите, съблякъл я и я изнасилил.

Изнасилвачът завързал китките на момичето с носна кърпа. По знака от пералнята полицията успяла да свърже случая с неотдавнашен обир на къща в района. Кърпата миришела на дим от дърва — което накарало полицаите да заподозрат, че убиецът се е установил на лагер на открито. Скоро се натъкнали на палатка — обитавана от ирландски калайджия, двайсет и четири годишния Джон Макгиган, който бил нисък, мургав и як. В околността го познавали като воайор — и в палатката му намерили далекоглед. Макгиган бил идентифициран като човека, откраднал носната кърпа (освен всичко останало) — бил оставил пръстов отпечатък на един прозорец. На процеса (на който присъствал Уилям Ръфхед) защитата заявила, че Марджъри Фенуик лъже.

Макгиган бил оправдан за убийството… но излежал десет години в затвора за изнасилване.

Въпреки че не е в чисто провинциален стил, тази история определено характеризира провинциалния случай, в който е налице елемент на сексуално насилие, водещ до насилствена смърт.

Известни са обаче „провинциални убийства“, мотивът в които не е сексуален. През октомври 1953 г. двайсет и четири годишният ратай Роналд Харис убил стринка си и чичо си, за да вземе фермата им в уелското графство Кармартеншир.

В същото графство полският фермер Михаел Онуфрейчич убил съдружника си Станислав Сикут и скрил трупа толкова добре, че така и не го намерили.

През 1823 г. станало известно убийството на измамника комарджия Уилям Уеър от тримата престъпници Търтел, Хънт и Пробърт. Те го примамили на уединено поле, прерязали му гърлото и му разбили черепа. Това сравнително обикновено убийство, кой знае защо, привлякло вниманието на британската общественост също толкова, колкото и случаите с Мария Мартън и Ели Ханли.

Тези изключения само потвърждават правилото, че причините за повечето провинциални убийства са секс и скука и че интересът към тях се дължи на елементите на страст, изнасилване, отвращение от собствените постъпки и угризения.