Колин Уилсън
Знаменити престъпници (10)

Двойки убийци

Убийствата на Джак Изкормвача, които измъчвали лондонския Истенд през есента на 1888 г., направили черните чанти непопулярни. Няколко души, които смятали, че са виждали убиеца, споменали, че носел такава чанта — навярно в нея държал ножа за изкормването. В резултат тълпите в квартала започнали да нападат лекари и ги принуждавали да им показват съдържанието на чантите си. Черните чанти така и не възвърнали популярността си.

Екзекуцията на Мария Манинг през 1849 г. пред затвора на Хорсмънгър Лейн оказала непосредствено и широко въздействие върху викторианската мода. Дотогава черният сатен бил любимо неделно облекло за викторианските дами от всички класи. Г-жа Манинг носела черен сатен на ешафода и той изведнъж излязъл от мода.

Моминското име на Мария Манинг е Мария дьо Ру; тя била хубаво, жизнерадостно момиче, пред което винаги се редяла опашка от обожатели. Израснала в Швейцария, тя отишла в Англия като камериерка на лейди Блантайър. На кораба за Булон се запознала с красивия ирландец Патрик О’Конър, който веднага я харесал. О’Конър си падал малко авантюрист, но накрая започнал работа като митничар. Мария го намирала очарователен — ала била достатъчно опитна, за да знае, че намеренията му към нея са непочтени.

Двамата подновили познанството си, когато тя се завърнала в Англия, и е възможно да му е станала любовница. Но също се сприятелила с друг ерген, който изглеждал също толкова привлекателен — Фредрик Манинг. Той бил само железопътен пазач, но когато й казал, че очаква да наследи имот от майка си, Мария решила да приеме предложението му. Оженили се в Лондон и се преселили в Тонтън, графство Съмърсет, където купили странноприемницата „Уайт Харт“ — с парите на Мария.

Увлечението

Манинг очевидно бил дребен мошеник. Когато от един пощенски влак откраднали четири хиляди лири, той бил заподозрян и уволнен. Това може би било несправедливо, но няколко месеца по-късно бил ограбен друг влак и този път били арестувани и двамата Манинг — заедно със съучастниците им Найтингейл и Пуул. Накрая ги освободили поради липса на доказателства, въпреки че Найтингейл и Пуул били осъдени на по петнайсет години каторга в колониите.

Скандалът съсипал семейния бизнес в Тонтън и двамата се върнали в Лондон и отворили бирария на Хакни Роуд. Там отново се появил О’Конър — за голямо негодувание на Фредрик Манинг. Г-жа Манинг решила, че бракът й е бил грешка, и един ден, когато съпругът й отсъствал, затворила заведението и избягала с О’Конър. Манинг ги открил — чрез кочияша, който ги закарал до квартирата им в Бърмъндзи, Южен Лондон.

Тримата сключили „споразумение“. Фредрик и Мария се настанили в малка къща в квартала и О’Конър често се отбивал там, когато съпруга го нямало. Манинг знаел какво става, но бил прекалено увлечен по жена си, за да я предизвика пак да го напусне. Освен това той установил, че О’Конър притежава значително състояние — най-малко двайсет хиляди лири. А самият О’Конър бил толкова влюбен в червенокосата бивша камериерка, че направил завещание в нейна полза.

Манинг не бил глупак — той знаел, че жена му едва ли някога ще получи парите. О’Конър бил в добро здраве. Дори плащал на любовницата си с чек с по-късна дата. На свой ред г-жа Манинг подозирала, че започва да омръзва на О’Конър. След като той отклонил поканата й да се настани в дома им, тя решила да го убие. На 28 юли в къщата бил доставен железен лост и на 8 август Фредрик Манинг купил лопата. На другия ден поканили О’Конър на вечеря. Никой повече не го видял жив.

На километри един от друг

Три дни по-късно приятели на О’Конър се обадили да попитат семейство Манинг дали са го виждали. Г-жа Манинг отговорила, че не го е зървала от предишния вторник. Изтекли още два дни и тогава роднини на О’Конър съобщили за изчезването му в полицията. В къщата на Манинг отишъл полицай, но нямало никого. Разбил вратата, влязъл вътре и заварил всичко в хаос. Нямало и следа от съпрузите. Това породило подозрения и полицията решила да направи повторен, по-подробен обиск. Този път наблюдателен полицай забелязал, че една от плочите на кухненския под е прясно замазана. Вдигнали я — и открили набързо погребания труп на О’Конър.

Когато накрая ги заловили, съпрузите Манинг били на неколкостотин километра един от друг — Фредрик на Нормандските острови, а Мария в Единбург. Едва тогава се разкрила цялата истина за тази забележителна история. О’Конър седял на масата в дъното на къщата и пиел, когато г-жа Манинг го простреляла в главата с пистолет. По-късно дошъл Манинг и казал на жена си: „Заварих О’Конър да стене в кухнята. Никога не съм го харесвал много, затова го фраснах по главата с едно длето“.

Заровили трупа под пода в кухнята и потърсили парите му. Г-жа Манинг отишла в квартирата на бившия си любовник, където била ходила няколко пъти, и помолила да я пуснат да почака в стаята му. Там намерила акции и бонове на стойност няколко хиляди лири и два златни часовника.

На другия ден пак се върнала и потърсила чуждестранните ценни книжа, които знаела, че О’Конър притежавал, ала не ги открила. Ядосана, тя накарала мъжа си да продаде акции за сто и десет лири. После го пратила да продаде мебелите. Когато се върнал, установил, че жена му го е напуснала — с боновете.

Откраднатите бонове

Г-жа Манинг отишла на гара Юстън, където оставила багажа си, после взела влак за Единбург. Манинг останал в къщата още два дни преди да избяга в Сейнт Хелиър на остров Джързи — където с арогантното си и грубиянско поведение предизвикал възмущение. Там срещнал двама души, които познавал от по-рано, и нервите му не издържали. Настанил се в уединена къща и започнал да се налива с бренди. Всички на острова говорели за него и полицията с лекота го открила.

Издирването на г-жа Манинг също не било проблем. Кочияшът, който я закарал на Юстън, споменал за куфарите й. Те били оставени на съхранение под името „Смит“ и един служител си спомнил, че й продал билет за Единбург. Но по това време тя вече била арестувана. Опитала се да продаде част от откраднатите бонове и брокерите, които били предупредени, повикали полиция.

В съда съпрузите се опитали да си прехвърлят вината един на друг, ала това не им помогнало. Манинг несъмнено казвал истината, когато твърдял, че жена му е планирала престъплението. Г-жа Манинг извикала: „Жалка, позорна Англия!“, когато я осъдили на смърт, и се наложило насила да я извлекат от залата. Когато чул, че е обречен, съпругът й само кимнал на съдията. Докато чакали екзекуцията, Манинг поискал да се срещне с нея, но тя отговорила, че ще се съгласи единствено ако мъжът й направи признание, с което свали от нея отговорността за убийството.

Нежният пол

Случаят със съпрузите Манинг привлякъл толкова широко внимание, защото било рядко явление семейство да извърши убийство. Сред по-бедните класи това било разбираемо. Двайсет години по-рано шотландските „крадци на трупове“ Бърк и Хеър били обвинени в убийството на няколко жени и продажбата на телата им на медицинския факултет. Навремето техните „съпруги“ били обвинени като активни съучастници. Но Бърк и Хеър били продукт на единбургските бордеи. Те убивали така, както убиват зверовете: за да ядат.

Хладнокръвното убийство на любовник, извършено от съпрузи, било прието от викторианците за непростимо престъпление. Може би ги успокоявала мисълта, че г-жа Манинг е европейка, а неморалността на европейките била известна. Всъщност обаче ги смущавал фактът, че очевидният подбудител на престъплението е именно тя, а според обществените нагласи жените били „нежният пол“, ангели пазители. Те имали своето място в обществото и не бивало да го променят, независимо дали им харесвало. Минали още петдесет години, докато жените започнат да настояват за право на глас. От гледна точка на криминалистиката, резултатът щял да оправдае най-ужасните страхове на викторианците.

Бордеите

През XX в. двойките убийци стават нещо обичайно: Байуотърс и Томпсън, Снайдър и Грей, Брейди и Хиндли, Бони и Клайд, Фернандес и Бек. Момичетата от „семейство“ Мансън играели също толкова важна роля в мъченията и убийствата, колкото и мъжете. Въпреки това „двойките убийци“ си остават рядък случай в Европа, където се е съхранила старата традиция.

През 1927 г. обаче семейство Нурик убили банков куриер, който трябвало да посети дома им в едно парижко предградие, за да събере някаква такса. След изчезването на Леон Депре френската полиция съставила списък с трийсет и петте адреса, които трябвало да обиколи. Той бил посетил първите двайсет — и после изчезнал. Двайсет и първият адрес се оказал в бедняшките бордеи и полицията скоро установила, че обитателите му, семейство Нурик и техният роднина Дюкен, имат лошо име.

Един съсед свидетелствал, че видял Нурик и зет му да бутат тежко натоварена ръчна количка към реката на сутринта след изчезването на куриера. Два месеца по-късно един лодкар открил трупа на Депре в реката. Ръцете му били завързани с въже, главата му била смазана и увита с парче от женска фуста. Съпрузите Нурик незабавно били арестувани. В дома им детективите намерили другата половина от фустата и въже като онова, с което били завързани китките на жертвата. Кървавите петна по количката накрая допълнили уликите срещу семейството — и тримата били осъдени на доживотен затвор.

Този случай всъщност е завръщане към епохата на Бърк и Хеър: престъпление, извършено от отчаяно бедни хора, които не притежавали достатъчно разум, за да унищожат уличаващите ги доказателства. А и тук жената изиграла второстепенна роля.

Комичните вариации

Положението в Съединените щати било съвсем друго. Често жената или играела водеща роля в престъплението, или поне поемала цялата си отговорност. През 1922 г. например, годината, през която убийството на Байуотърс и Томпсън развълнувало Англия, в Америка също се разиграла история с класически триъгълник — с някои комични вариации.

През нощта на 22 август съседите на семейство Йостерайх в Лос Анджелис чули изстрели и викове. Полицията заварила г-жа Уолбърга Йостерайх в истерия, а съпруга й — мъртъв на пода. При разпита тя казала, че когато вечерта се прибрали, в къщата имало крадец. Мъжът й се сборичкал с него и бил застрелян.

Шейсетгодишният собственик на фабрика за шевни машини Фред се оказал милионер. Докато жена му поемала неговия бизнес, полицията започвала все повече да се съмнява в нейната версия и накрая я арестували по подозрение. Г-жа Йостерайх повикала адвоката си и му възложила по съдебен ред да изгони нейния негоден „доведен брат“, който живеел на тавана в дома й.

Адвокатът отишъл в къщата, качил се по стълбището и почукал на капака в тавана на спалнята на Уолбърга. След малко оттам слязъл дребен, срамежлив наглед мъж, който се представил като Ото Санхубер. Окуражен от дружелюбното поведение на адвоката, Санхубер разкрил истината за смъртта на Фред Йостерайх и невероятната история за една деветнайсетгодишна любов — той живеел на тавана в дома на семейство Йостерайх и слизал, за да напада хладилника и да се люби с Уолбърга.

Всичко започнало през 1903 г., когато Уолбърга била на трийсет и шест. Нейният четирийсет и една годишен съпруг бил пияница, при това от неприятните. Един ден Ото — тогава седемнайсетгодишен монтьор — се отбил в дома на Йостерайх, за да поправи шевната машина на Уолбърга. Двамата изпитали взаимно привличане и той скоро й станал любовник. Фред подозирал, че жена му се „вижда с някого“, и наел частен детектив да я следи. Г-жа Йостерайх научила и в гнева си заплашила да напусне Фред — който веднага отстъпил и й се извинил. Уолбърга обаче знаела, че любовникът й трябва да прекрати посещенията си. Или завинаги да се пресели в къщата.

Изчезващото уиски

Възхитена от тази идея, тя му предложила да се премести. Младежът, който живеел сам и нямал роднини, не виждал причина да откаже. Една сутрин, когато Фред бил на работа, той се нанесъл на тавана — и останал там седемнайсет години. От време на време Фред чувал шумове отгоре, но жена му казвала, че са плъхове или че си въобразява. Той се оплаквал, че уискито и пурите му изчезват прекалено бързо, ала тя възразявала, че забравя колко пуши, когато е пиян.

Вечерта на убийството Фред се прибрал неочаквано рано. Ото бил в съседната стая. Йостерайх жестоко се скарал с жена си и Ото, който случайно държал пистолет, решил да се намеси. Оръжието гръмнало случайно, казал той, и после изстрелял още три куршума в тялото на Фред Йостерайх „от нервност“. Адвокатът на Уолбърга станал съучастник в престъплението, като посъветвал Санхубер да напусне града. Нямало достатъчно улики срещу клиентката му и тя била освободена.

Принципът за бъдещето

Изтекли седем години и през това време Уолбърга Йостерайх и нейният адвокат станали интимни приятели. После той ненадейно отишъл в полицията и заявил, че го било страх Уолбърга да не го убие. За да предотврати тази възможност, искал да си „изчисти съвестта“ за убийството на Фред Йостерайх. Веднага след като дал показания, полицията арестувала Ото Санхубер, който вече бил семеен. Двамата с Уолбърга били съдени за убийството на съпруга й. В съда Ото отрекъл признанията си и казал, че в полицията са му ги изтръгнали насила. Обявили го за виновен в непредумишлено убийство и тъй като за това престъпление имало тригодишна давност, автоматично бил оправдан.

Окръжната прокуратура обмислила обвиненията срещу Уолбърга и накрая решила да ги свали. Така, за разлика от трагичната история с Байуотърс и Томпсън, след случая с любовника на тавана всички заживели честито… освен убития г-н Йостерайх.

Такива случаи, в които съпругата и нейният любовник убиват съпруга, изглежда, са останали в миналото — и в класическите криминални романи на Джеймс М. Кейн, чиито „Пощальонът винаги звъни два пъти“ и „Двойно обезщетение“ описват двойки убийци в Америка в средата на 30-те и началото на 40-те години на XX в. Това не изключва новите случаи, но те вече не са типични. От друга страна, Бони и Клайд са установили принцип за бъдещето: суровият мъж и неговата мадама, които обикалят страната и водят живот извън обществото.

Но колкото и да са противни, те поне убивали само при обири. В някои по-късни случаи се наблюдават ужасяващо „излишни“ убийства, например като в историята с Чарлз Старкуедър и Карил Фюгейт през 1958 г.

Замръзналият труп

На 21 юнуари Робърт Фон Буш от Линкълн, щата Небраска, имал предчувствие, че в дома на сватовете му, семейство Бартлет, нещо не е наред. Отишъл там, но нямало никого. После надникнал в курника — и видял трупа на Мариън Бартлет, замръзнал на земята. Мариън бил намушкан и прострелян. Скоро полицията открила телата на жена му Валда, също намушкана и обезобразена, и двегодишната им дъщеричка Бети Джийн с прерязано гърло.

Последният член на семейството Карил Ан Фюгейт липсвала. През последните два дни тя отказвала да приема посетители в къщата и твърдяла, че има грип. Сега полицията установила, че Карил е заминала няколко часа преди откриването на тялото на майка й. Откарал я деветнайсетгодишният й приятел Чарлз Старкуедър. Карил била на четиринайсет.

Старкуедър бил кривокрак, патрав и късоглед — носел дебели очила, зад които очите му изглеждали малки. Бил напуснал дома си няколко месеца по-рано след скандал с баща си и оттогава редовно го изхвърляли от различни квартири, защото не си плащал наема. Всички знаели, че родителите на Карил Ан не одобряват връзката му с дъщеря им. Ето защо полицията го обявила за издирване.

Два дни по-късно някой съобщил, че видял колата на Старкуедър пред фермата на Огъст Майър. Оказало се, че е затънала в калта. Войници обсадили къщата и я щурмували. Намерили само един труп — на седемдесетгодишния фермер, прострелян от упор в главата.

Локвата кръв

Минали само няколко часа и друг фермер, който помагал в издирването на изчезналата двойка, видял локва кръв до стъпалата, водещи към стара изба. Долу открил двама души: шестнайсетгодишната Керъл Кинг и седемнайсетгодишния Робърт Дженсън. И двамата били мъртви. Повечето дрехи на Керъл били разкъсани — тя била станала жертва на перверзно изнасилване. Пръснатите наоколо гилзи показвали, че това са петата и шестата жертва на Карил и Старкуедър.

Скоро намерили още три трупа. Онази сутрин линкълнският бизнесмен Лойър Уърд не отишъл в офиса си. Неговият съдружник се отбил в дома му. Никой не му отворил, но колата на Уърд я нямало. Полицията открила трупа му в коридора, намушкан и прострелян. Съпругата му и икономката били на втория етаж. Ръцете на жените били завързани. И двете били намушкани и обезобразени с нож. Жертвите на Старкуедър вече станали девет.

Нервното напрежение

След няколко часа един уайомингски фермер се прибирал вкъщи и едва се разминал със смъртта. Бил спрял колата си на пътя, когато забелязал два автомобила, очевидно повредени. Приближил се и видял надупчено от куршуми тяло на предната седалка на едната кола и плачещо момиче на задната. Внезапно се появил Старкуедър и му наредил да му помогне да освободи ръчната спирачка на колата. Когато младежът насочил оръжието си настрани, фермерът рискувал и го нападнал.

Тогава се появила друга кола. Старкуедър използвал възможността да се отскубне, метнал се в колата си и потеглил с висока скорост. Карил Фюгейт се втурнала към мъжа, който слязъл от новопристигналия автомобил, и извикала: „Помогнете ми, той ще ме убие!“ Скоро полицейски патрул видял Старкуедър зад волана на един пакард и го последвал. Един от полицаите стрелял с карабината си и пръснал предното му стъкло. Старкуедър рязко спрял. Той плачел от нервно напрежение. „Порязах се на стъклото“ — изхленчил младежът.

„Ти си убил десет души“ — казал полицаят, който го арестувал. „Единайсет“ — поправил го Старкуедър и признал, че предишната година е убил служител на бензиностанция. Убил семейство Бартлет, пояснил той, защото отишъл в дома им да поговори с майката на Карил Ан и се скарал с нея. „Тя ми удари шамар… Гръмнах ги и двамата. После ги понакълцах“. Убил детето, за да престане да плаче. Карил свидетелствала, че я е принудил да го придружи в смъртоносното му пътешествие. Съдебните заседатели й повярвали и я осъдили на затвор. Старкуедър бил пратен на електрическия стол.

Мъж и жена, действащи заедно във вреда на трети, са една от най-фаталните комбинации в криминалистиката. Те притежават ударна сила от физическа мощ, хитрост, решителност, сексапил, дързост и аморалност. Малцина могат — или са били в състояние — да им устоят и да оцелеят. За щастие обаче двойките убийци не се задържат заедно задълго. След първия си удар, след първото убийство, почти неизбежно изгубват доверие един в друг, започват да се карат и прибягват до предателство.