Колин Уилсън
Знаменити престъпници (33)

Опасни адвокати

Забавен парадокс е, че много от качествата, необходими на добрия адвокат, са необходими и на добрия престъпник: предприемчивост, хладнокръвие и готовност за поемане на риск. И трите черти се съдържат в прочутата история за Ърл Роджърс и трика с пистолета. Ърл Роджърс е един от най-великите — и навярно най-хитри — криминални адвокати в Америка. Той бил суетен човек, не обичал да губи и пиел много. Но бил и истински Пери Мейсън.

В един горещ августовски ден в самото начало на XX в. трима мъже играели покер в казино на остров Каталина, щата Калифорния. Единият бил професионален комарджия, казвал се Йегър. Другите двама били младите съдружници Ал Бойд и Хари Джонсън. Те възнамерявали да купят заедно магазин за пури — главно с капитал на Бойд, — ала както вървяла играта, скоро нямало да им остане нищо. Джонсън искал да ограничат загубите си и да спрат, но Бойд бил хазартен тип и продължавал, убеден, че може да си върне всичко изгубено. Но накрая не му останало нищо освен златния му часовник.

Изведнъж прозвучали два изстрела. Шапката на Йегър отскочила от главата му и се търколила по пода. Той се проснал върху колодата. От раната на челото му се стичала кръв. Хари Джонсън се втурнал към вратата с пистолет в ръка. „Той го застреля. Боже мой, той го застреля!“ — извикал Джонсън и подал на бармана пистолета, от чието дуло все още се вдигал дим. Съдружникът му седял на масата пиян и объркан.

Двата изстрела

По-късно Ал Бойд бил даден на съд по обвинение в убийството на Йегър. Главният свидетел срещу него бил съдружникът му Хари Джонсън. Джонсън бил млад, русокос и изглеждал честен и благонадежден Съдебните заседатели го харесали. Но Ърл Роджърс бил убеден, че Хари Джонсън е застрелял комарджията.

Разпитан от адвоката Макомас, Джонсън разказал за играта. Ал Бойд изгубил всичко освен часовника си и помолил комарджията да му даде сто долара за часовника, за да може да продължи да играе. Йегър отговорил, че часовникът не струва нищо, и му се присмял. Разярен, Бойд извадил пистолета си и застрелял Йегър. После пуснал оръжието на пода. Джонсън го вдигнал и се втурнал към вратата…

Измамата

Джонсън обаче признал, че е имал уговорка с Йегър. Той щял да получи процент от загубите на приятеля си, задето го бил въвлякъл в играта. Това признание обезпокоило Ърл Роджърс, защото означавало, че Джонсън не е имал мотив да застреля комарджията. Така или иначе щял да получи своя дял. Адвокатът го попитал защо не е споменал за тази „уговорка“ на предварителното изслушване. Джонсън се изчервил и отговорил, че го било срам.

Роджърс посочил на съдебните заседатели, че този простодушен наглед младеж е мамил най-близкия си приятел, но виждал, че това не ги възмущава особено: Калифорния била сурова земя и бизнесът си бил бизнес.

Било ясно, че тактиката на защитата не смущава Джонсън. Той спокойно отговарял на всички въпроси. Очевидно без много надежда, Роджърс бавно и предпазливо го превел през събитията от последните няколко минути. Окървавената маса била донесена в съда, както и трите стола, на които седели, и шапката на комарджията с двете дупки от куршуми. Роджърс накарал Джонсън да седне на своя стол — вляво от Бойд — и отново да разкаже как Бойд протегнал часовника си на Йегър и го помолил за сто долара.

Уплашеният вик

— И какво се случи после? — попитал адвокатът.

— Бойд светкавично извади пистолета си и го застреля — разнесъл се отговорът. Роджърс го атакувал:

— Как може „светкавично“ да извади пистолета си, след като вече е държал часовника в дясната си ръка? Покажете ми как го е направил. — Джонсън станал нервен и неуверен. Повторил версията си, че комарджията паднал мъртъв и Бойд пуснал оръжието под неговия стол. — Но ако е хвърлил пистолета под вашия стол, Бойд е трябвало да се обърне към вас с оръжието в дясната си ръка. За момент пистолетът трябва да е сочил към вас. Какво направихте вие?

— Нищо — отвърнал Джонсън. — Просто си седях.

Когато Роджърс чул този отговор, ръката му се стрелнала в джоба му, той извадил пистолет и го насочил към корема на свидетеля. С уплашен вик Джонсън отскочил и столът се прекатурил. В съдебната зала настъпил хаос и неколцина полицаи се опитали да задържат Роджърс, тъй като останали с впечатлението, че наистина възнамерява да застреля свидетеля. Когато всички се успокоили, той обяснил, че само се опитвал да покаже на съдебните заседатели, че версията на Джонсън е невероятна. Никой не можел да седи неподвижно под прицела на пистолет дори за стотна от секундата.

„Двумисъл“

Съдебните заседатели го разбрали и Джонсън силно се смутил. Роджърс продължил кръстосания разпит.

— Какво направихте след това? Подали сте пистолета на бармана. И после?

— Отидох до тоалетната — отговорил Джонсън.

Въпрос:

— За да измиете барута от ръцете си ли?

— Какво? Какво? — объркано запелтечил свидетелят. И с това си признал убийството. Поне така видели нещата съдебните заседатели. Бойд бил обявен за невинен. Джонсън изчезнал и спестил на прокуратурата труда да му предяви обвинение за убийството.

За пръв път „трикът с пистолета“ се използвал в съдебна зала. По-късно Роджърс приложил множество негови вариации. Знаел, че има опасност — че може не само да изгуби делото, но и да бъде наказан за обида на съда. Но такива „дреболии“ никога не му правели впечатление. Той притежавал инстинкт на комарджия и обожавал да поема рискове.

Реджърс имал още едно качество, характерно и за професионалния престъпник: „изкуството на двумисъл“, както го нарича Джордж Оруел в „1984“. То се проявява в защитата на недодялания убиец Мутри, който убил човек по време на пиянски побой. В трогателната си реч Роджърс казал на съдебните заседатели: „Не можете да осъдите човек като Мутри въз основа на думите на сводник, проститутка и полицай“. Мутри бил оправдан. Когато се приближил към адвоката с протегната ръка, Роджърс изсумтял: „Махай се, гаден сводник такъв. Убеден съм, че си виновен“. Той твърдял, че неговата работа е да осигури оправдателна присъда на клиента си, независимо дали вярва в неговата невинност. Тази способност да живееш според две противоположни морални системи се наблюдава и при повечето професионални престъпници: необходимостта да се убедиш, че макар да нарушаваш законите на обществото, не нарушаваш собствения си морален кодекс. При тези обстоятелства няма нищо чудно в това, че повечето адвокати, извършили престъпление, обикновено успяват да се убедят в своята невинност.

Топлият климат

Това се илюстрира от случая с Джон Барбът, чийто процес през 1753 г. е описан в съчинение, отпечатано скоро след екзекуцията му. Джон Барбът бил млад адвокат, син на богаташ, който се развихрил, след като бил приет в адвокатурата, и оставил баща си да изплаща купищата му дългове. През 1749 г. баща му пратил оклюмалия младеж на остров Сейнт Кристофър (днес Сейнт Китс) в Западна Индия. Барбът бил приятен, макар и буен човек. Скоро се сприятелил със своя връстник д-р Джеймс Уеб, който му помогнал да си създаде връзки в град Басетер. Работата била бавна и трудна, но животът на островите, топлият климат, чернокожите роби и евтиният ром харесали на Барбът. След три години той се наложил като адвокат с добра практика и малко състояние от около осемстотин лири.

Истинската стойност

През есента на 1752 г. някои кредитори на д-р Уеб наложили запор на имуществото му. Той имал имение — „Бриджутърс“ — на остров Невис, което било дадено на търг. Уеб бил в отчаяние — боял се, че кредиторите ще продадат имението за съвсем малка част от истинската му стойност. С помощта на Джон Барбът той се опитал да отложи търга, но не успял. Търгът се провел през ноември. Уеб се надявал да получи поне четири хиляди и петстотин лири, но малцина имали толкова много пари. Двамата с Барбът мрачно приели първоначалната цена две хиляди лири. Тогава на Барбът му хрумнала идея. Той можел да събере осемстотин лири — при продажбите на земя било обичайно да се внася една трета депозит, а останалото — до три месеца. Неговите осемстотин лири означавали, че може да наддава до две хиляди и четиристотин лири. После оставало само да убеди баща си в Англия да му даде остатъка от сумата.

Гневните думи

На другата сутрин двамата с Уеб присъствали на търга. Кредиторите били представлявани от адвоката Матю Милс, стар обитател на острова, когото всички харесвали. Барбът и неговият клиент още отначало се сблъскали с проблем. Условията на търга били прочетени на глас: една трета от парите в депозит, остатъкът — до месец. Ако цялата сума не бъдела изплатена, вносителят губел депозита. Това било лошо — писмата пътували до Англия най-малко за месец. Барбът се изправил и възмутено възразил — условията били неприемливи и незаконни. Били разменени гневни думи и Матю Милс заявил, че Барбът се опитва да губи време, и го обвинил в „момчешки игри“. Барбът изревал, че очаква да го приемат „като джентълмен“ и Милс отговорил, че се отнасял към него точно така.

Търгът започнал. Цената се вдигнала съвсем малко над две хиляди лири. Тогава, за всеобщо удивление, се намесил Джон Барбът и предложил две хиляди и двеста. Всички в залата знаели, че той няма толкова пари. Последвали още разпалени реплики, но накрая се разбрали Барбът да получи имението, ако внесе депозита и подпише договора.

Барбът бил толкова разстроен, че ръката му треперела, когато се опитал да напише гаранция, че ще плати остатъка до един месец, и помолил съдия-изпълнителя Котъл да я напише вместо него. Когато Котъл му подал документа, Барбът не могъл да повярва на късмета си. Неволно или нарочно, Котъл бил написал, че сумата трябва да се изплати до три месеца. Тъкмо се канел да подпише обаче, когато Матю Милс надзърнал над рамото му и възмутено отбелязал, че му се дава прекалено голям срок за плащане. Пак били разменени разгорещени реплики и Милс го нарекъл „нахалник“. Барбът изгубил спора и договорът бил променен.

Навън разяреният Барбът се приближил до Милс и го попитал защо се е държал толкова грубо. Макар обикновено да бил миролюбив човек, Милс още бил ядосан. Той отговорил, че ако иска „Удовлетворение“, Барбът знае къде да го намери. Дуелите били забранени, но законът не се спазвал строго. Ако двама души възнамерявали да се бият, дуелът се пазел в тайна и ако намерели единия мъртъв, другият имал шанс да остане ненаказан.

Дуелът

Барбът се замислил над положението си. По всичко изглеждало, че ще изгуби парите, които успял да спести. Решил да приеме предложението на другия адвокат за „удовлетворение“. Пратил писмо на Милс, в което му предлагал „дуел с пистолети“. След кратко обсъждане се уговорили да се срещнат една неделна утрин на брега на Залива на фрегатата. За да си осигури алиби, същия уикенд Барбът останал при д-р Уеб на остров Невис. Това означавало, че трябва да вземе кану с чернокожи гребци, за да отиде на Сейнт Китс. Напуснал къщата на доктора малко след полунощ на 26 ноември 1752 г. Разразила се дъждовна буря и той се намокрил до кости, но стигнал до брега, намерил кану и гребците го превели през Залива на фрегатата. Милс пристигнал и двамата се поздравили официално.

Случилото се след това ни е известно от разказа на Джон Барбът. Той твърдял, че застанали от двете страни на пътя, вдигнали пистолети и по даден знак стреляли. Поне Барбът стрелял. Милс простенал: „Убихте ме“, свлякъл се на земята и след няколко минути умрял. По това време Барбът вече бил отплавал и чернокожият роб на Милс трябвало да изтича до най-близката къща, за да доведе някого при господаря си. Кануто било видяно от минаваща лодка, чиито пътници познали Барбът, забелязали го и при слизането му на остров Невис. По-късно същия ден той бил арестуван.

И тогава Барбът, кой знае защо, заявил, че не знае нищо за смъртта на Матю Милс. Той бил наясно, че негрите не могат да свидетелстват в съда. Следователно всички улики срещу него щели да са косвени. Седмица преди дуела бил чут да казва, че скоро или той, или някой друг ще умре. В деня преди дуела се упражнявал в стрелба с пистолет в градината на д-р Уеб. Различни хора го били видели — от разстояние — след смъртта на Милс. Но всичко това не доказвало, че е убиецът… поне така смятал Барбът.

Юридическите шмекерии

Тази защита била напълно нелепа. Повечето присъстващи в съдебната зала били трезвомислещи колонисти, постигнали положение в обществото с пуританската етика на труда и здравия разум. Те знаели, че Барбът е виновен, и ако пледирал, че Милс е бил убит в честен двубой, навярно щяло да има поне петдесет процента вероятност да го оправдаят. Но не можели да допуснат тия юридически шмекерии и приказките за „косвени улики“.

Защитата на Барбът го изложила и на друга опасност. Прокурорът призовал лекар, който заявил, че раната от куршума — в дясната половина на жертвата — доказвала, че когато я е получил, Милс не е бил в „отбранителна поза“. Прокурорът също посочил, че пистолетите на Милс не били готови за стрелба. С други думи, Барбът го застрелял, без изобщо да го изчака да се прицели. Това било хладнокръвно убийство. Барбът трябвало да възрази. Поне можел да отбележи, че раната в дясната страна означавала точно „отбранителна поза“ — ако Милс държал пистолета си протегнат напред, обърнат с дясната си страна към противника си.

Трогателната реч

Вместо това Барбът призовал различни свидетели в опит да докаже, че не е бил човекът, когото са видели да напуска Залива на фрегатата. Съдебните заседатели не приели защитата му, обявили го за виновен и съдията го осъдил на смърт. След като вече било късно, адвокатът решил да признае истината. Той произнесъл дълга реч, в която разказал за скарването и дуела. Но това не променило нищо. Барбът бил екзекутиран в Басетер на 20 януари 1752 г., след като се покаял на ешафода. Той признал, че буйният му нрав е станал причина за „жалкото му положение“. Но грешал. Всъщност го погубила адвокатската му „двумисъл“.

В Англия са известни само две убийства, в които са замесени представители на адвокатското съсловие. Едното било извършено от майор Хърбърт Армстронг, а другото, една година по-рано, през 1920 г. — от Харолд Гринуд, който в крайна сметка бил оправдан. Гринуд бил от Йоркшир и през 1898 г. се преселил в Кидуели, графство Кармартеншир в Уелс. Той бил откровен, жизнерадостен човек, но местните жители не го харесвали много. Носели се слухове, че за женен мъж проявява прекалено голям интерес към другия пол. За сметка на това обичали жена му Мейбъл.

Приятно розова

Четирийсетинагодишната г-жа Гринуд започнала да получава припадъци. Лекарят й поставил диагноза болно сърце, усложнена от обичайните емоционални промени на тази възраст. Мейбъл Гринуд обаче продължила да посещава различни местни прояви, женски партита и така нататък. През втората седмица на юни 1919 г. мнозина забелязали, че е бледа и изглежда болна. В събота вечер, 14 юни, нейна приятелка я намерила „приятно розова“ — необикновен цвят за иначе бледото лице на г-жа Гринуд.

Жлъчната криза

На другия следобед г-жа Гринуд получила диария. Докторът й пратил бисмут. Вечерта обаче положението й се влошило. Повиканата болногледачка посъветвала Гринуд да доведе лекаря, но той отговорил, че не иска да го буди. Накрая болногледачката отишла лично. Г-жа Гринуд умряла в мъки от жлъчна криза в малките часове. Д-р Грифитс удостоверил, че смъртта се дължи на сърдечно заболяване. Погребали я в местната черква.

В града веднага плъзнали слухове — болногледачката и викарият смятали, че обстоятелствата на смъртта на г-жа Гринуд са съмнителни. И когато четири месеца по-късно Гринуд се оженил за трийсет и една годишната Глейдис Джоунс, дъщеря на собственика на „Ланъли Мъркюри“, полицията най-после решила да се задейства. Когато му съобщили, че ще ексхумират тялото на жена му, Гринуд спокойно отговорил: „Правете каквото трябва“. Но когато му казали, че г-жа Гринуд е отровена с арсеник, той само възкликнал: „Божичко!“

Противоречивите свидетелски показания

През януари 1920 г. го изправили пред съда. Защитавал го Маршал Хол. Прокурорът твърдял, че Гринуд е сложил арсениев хербицид във виното, което жена му изпила в неделя на обяд. Свидетелските показания още отначало били противоречиви. Икономката казала, че никой друг не бил докосвал виното, но Айрийн, дъщерята на Гринуд, заявила, че е пила от него на обяд и вечеря. Според камериерката Гринуд останал в продължение на половин час сам в килера. Айрийн Гринуд свидетелствала, че по онова време баща й миел колата навън.

Защитата предположила, че ако г-жа Гринуд наистина е била отровена с арсеник, д-р Грифитс по погрешка го е сложил в лекарството и вместо бисмут. Друг лекар свидетелствал, че откритото в тялото количество арсеник не е достатъчно, за да причини смърт. Според него дадените й от Грифитс таблетки съдържали прекалено много морфин, който я убил. Грифитс, който по-рано се бил съгласил, че таблетките са съдържали морфин, сега заявил, че са съдържали опиум.

В целия този смут станало ясно, че Гринуд не може да бъде обявен за виновен. Съдебните заседатели решили, че макар Мейбъл Гринуд да била поела доза арсеник точно преди да умре, това в никакъв случай не е причината за смъртта.

Незаслужената гласност

В деня след оправдаването си Гринуд дал обяд за репортерите, които отразявали процеса, и се пошегувал за отсъствието на вино от масата. Общественото мнение обаче продължавало да го обвинява, че е давал малки дози отрова на жена си. Клиентелата му намаляла и той починал осем години по-късно в едно херефордширско село, където живеел под името Пилкингтън. Независимо дали Харолд Гринуд е убил жена си, няма съмнение, че клюките в Кидуели са убили него.