Колин Уилсън
Знаменити престъпници (26)

Мошеници

Вярвате ли, че кола може да работи с вода, вместо с бензин? Преди да отговорите отрицателно, се запознайте с невероятния случай на изобретателя Луис Енрихт. През 1916 г. светът бил обхванат от петролна криза. Една априлска утрин нюйоркските репортери били поканени на зрелищна демонстрация в една къща във Фармингдейл, Лонг Айланд. Малцината журналисти, които се отзовали, заварили едър сивокос мъж с внушително лице и чуждестранен акцент, който се представил като Луис Енрихт и обяснил, че е изобретил евтин заместител на бензина. Репортерите отегчено започнали да се прозяват.

Енрихт ги завел при малка европейска кола, посочил, че резервоарът е празен, и ги помолил внимателно да разгледат автомобила, за да се уверят, че няма друг резервоар. Те не били специалисти, но определено не изглеждало, че Енрихт ги мами. После изобретателят помолил един репортер да напълни кофа вода от чешмата и когато човекът се върнал, Енрихт извадил бутилка със зелена течност и казал на мъжа да я излее в кофата — като го предупредил, че течността е смъртоносно отровна.

Репортерът излял кофата в резервоара и Енрихт казал на шофьора да запали двигателя. След няколко първоначални задавяния двигателят се запалил и във въздуха замирисало на бадеми. Енрихт предложил на репортерите разходка с колата из Фармингдейл. Ако все пак имало таен резервоар — което е очевидната хипотеза, — той трябвало да е бил голям, тъй като обиколките продължили най-малко час.

На другия ден репортажите за случая били публикувани на първа страница на вестниците и Енрихт бил затрупан с писма, телефонни обаждания и репортери. Той отказал да ги приеме. Един харвардски професор кисело заявил, че никакво химично съединение не може да превърне водата в гориво, но изобретателят отказал да коментира. Следващият му гост бил самият Хенри Форд. Форд внимателно разгледал колата и тъй като бил един от водещите специалисти на света, бил извънредно изчерпателен. Той наблюдавал как Енрихт излива зелената течност във водата и после се разходил с автомобила.

Енрихт признал, че мирише на цианид, но казал, че присъствието му цели да скрие друга миризма. Процесът бил абсурдно елементарен, заявил той, и докато адвокатът му не измислел начин да го патентова, нямало да разкрие абсолютно нищо.

Форд толкова силно се впечатлил, че не обърнал внимание на публикувания в „Трибюн“ репортаж, разкриващ, че Енрихт е основател на фиктивна компания. Той със собствените си очи се бил уверил, че колата се движи с вода, и дал на Енрихт чек за десет хиляди долара.

Когато вестниците научили новината — от самия Енрихт, — Хайрам П. Максим, синът на създателя на прочутата картечница, му предложил един милион долара, като се задължавал да му построи лаборатория за нови проучвания. Всъщност Енрихт получил само сто хиляди долара — останалите щели да му бъдат преведени, когато предаде формулата — и самият Максим бил съгласен, че това не бива да стане преди патентоването на откритието.

Евтиното гориво

Форд се разярил, но тъй като Енрихт му върнал чека, не можел да направи нищо. После Америка влязла в Първата световна война и Максим бил толкова зает с производството на боеприпаси, че се съгласил да развалят сделката — акциите на компанията му хвръкнали до небето и той многократно възстановил инвестицията си.

Човекът, който решил да поеме нещата от Максим, бил богатият банкер Йоаким. Той също дал на Енрихт сто хиляди долара срещу запечатан плик, който се предполагало, че съдържа формулата. Йоаким казал на Удроу Уилсън, че възнамерява да подари тайната на евтиното гориво на американския народ, и президентът много се зарадвал. Но Енрихт започнал да отлага и банкерът възложил на детективската агенция „Пинкертон“ да проучи как стоят нещата.

И се смаял, когато научил, че преди войната Енрихт бил виждан да разговаря с немския военен аташе фон Папен. Подозирали, че „изобретателят“ е немски шпионин. Тогава Йоаким отворил плика, в който би трябвало да е запечатана формулата — и намерил само няколко военни облигации. Но нямало как да даде Енрихт на съд.

Йоаким бил нарушил собственото си задължение, като разпечатал плика. Приказките, че ще съдят Енрихт за държавна измяна, се проточили до смъртта на банкера и изобретателят отново се измъкнал чист.

На седемдесет и пет годишна възраст Енрихт все още бил човек с неспокойно въображение. През 1920 г. той съобщил, че експериментите му го навели на заключението, че най-лесният и евтин начин за производство на бензин е дестилирането му от торф. Името му вече било обгърнато в такива легенди, че инвеститорите отново се втурнали да му тикат чекове в ръцете и Енрихт спокойно може да е получил четвърт милион долара.

Но прокуратурата на окръг Насау решила, че е време някой да сложи край на кариерата му. Проверили банковите му сметки и открили чек за две хиляди долара, даден от инвеститор и незабавно осребрен в полза на букмейкър. Това било измама, тъй като дружеството било с ограничена отговорност и всички пари трябвало да са в полза на други инвеститори. На седемдесет и седем годишна възраст Енрихт получил седем години затвор за присвояване на средства в особено големи размери. Освободен условно след две години, той починал на седемдесет и девет, без да разкрие на никого тайната на евтиния бензин.

Формулата

Как го е направил? Отговорът може би се крие във формулата, открита от Томас Едисон. Той установил, че смес от ацетон и течен ацетилен, разтворена във вода, може да се използва като автомобилно гориво. Цианидът скрива характерния ацетонов мирис на лак за нокти. Сместа струва повече от бензин и има недостатъка, че след известно време разяжда двигателя. Но това навярно е отговорът на загадката.

Най-забележителният мошеник несъмнено е шотландецът Джон Лоу, роден в Единбург през 1671 г. Нямало нужда да работи: баща му, преуспяващ златар и лихвар, му оставил две имения. Лоу обаче бил изключително амбициозен. Освен това имал друга страст, която е характерна за повечето велики мошеници: страстта към хубавите жени. На двайсет и три годишна възраст той отишъл в Лондон, където любовните му успехи станали също толкова легендарни, колкото и успехите му в играта на карти. През следващите пет години той събрал повече опит, отколкото обикновените хора през целия си живот. После късметът му изневерил: убил човек на дуел, бил съден и избягал на континента.

Там продължил да играе хазарт и да съблазнява жени, но в същото време започнал задълбочено да изучава висши финанси. Струвало му се, че тайната на богатството е съвсем проста. Всички компании работят на кредит и колкото повече пари печелят, толкова повече взимат назаем, за да разширяват дейността си. По онова време обаче парите се правели от злато или сребро, чието количество било ограничено. Отговорът, твърдял Лоу, бил да се печатат хартиени пари — които можели моментално да се разменят срещу злато във всяка банка.

Но стига клиентите да вярвали на своите книжни пари, за какво им било злато? И в такъв случай правителството можело да издава неограничени количества книжни пари и да ги използва за развитие на търговията. Стига да не избухвала неочаквана паника, това бил сигурен начин за развитие на кредитирането и благоденствието.

Лоу се завърнал в Шотландия — която по онова време била самостоятелна държава и затова нямало опасност да го арестуват — и се опитал да убеди сънародниците си в стойността на идеята за създаване на национална банка, която да издава книжни пари. Не му обърнали внимание. И когато в Шотландия започнал да се обсъжда въпросът за обединение с Англия, той решил, че е време да се върне на континента. През 1708 г. заминал за Париж и решил, че той е най-вълнуващата европейска столица. Всички играели хазарт. Скоро Лоу станал известен в най-изтънчените парижки салони и се прочул с размера на залозите си.

Запознал се с орлеанския дук и го убедил във финансовия си гений. За известно време изглеждало, че ще получи възможност да отпечата книжни пари. После с него се заела полицията — лейтенантът от парижката полиция Даргенсон бил получил стотици жалби от комарджии, които се съмнявали в честността на Лоу. Шотландецът бил изгонен от Франция.

През 1715 г. починал Луи XIV. Лоу не можел да повярва на късмета си, когато научил, че старият му приятел орлеанският дук е избран за регент на младия крал и всъщност е диктатор на Франция. Той побързал да се завърне в Париж и този път дукът му позволил да осъществи плановете си.

За начало той дал на Лоу разрешение да отвори частна банка и да печата свои пари. Състоянието на шотландеца възлизало на осемдесет хиляди лири, така че имал достатъчно злато, за да обезпечи банкнотите си — поне отначало. Започнал предпазливо, като се стремял да спечели доверието. Изгубил доста пари, но хората свикнали да приемат банкнотите му за също толкова сигурни, колкото златото.

Към 1718 г. банката на Лоу печелела толкова много, че дукът я превърнал в Кралска банка. Лоу можел да печата колкото банкноти иска.

Това очевидно било изключително опасна игра. Вярно е, че парите правят пари. Но ако започне криза или настане внезапна паника, банката трябва да има достатъчно пари, за да обърне всичките си банкноти в злато — иначе ще фалира. На теория Лоу имал толкова пари, колкото му трябвали — било време да ги използва, за да направи повече пари, истински пари. Отговорът бил отвъд Атлантика, в Луизиана, която принадлежала на Франция.

Луизиана представлявала хиляди квадратни километри блата и некултивирана земя. Лоу се заел да убеди французите, че там е пълно със злато, коприна и ценни минерали и че за да удвоят парите си, само трябва да инвестират в луизиански акции. Парите потекли. Той монополизирал канадския пазар на кожи и получил огромни печалби.

Но постепенно осъзнал опасността от тази невероятна игра на доверие. Колкото повече пари се вливали, толкова повече растели цените на акциите — спекулантите можели да направят състояние за една нощ. Всичко ставало все по-бързо — и Лоу продължавал да изпреварва другите, като винаги внимавал да има толкова злато, че да покрива търсенето. За да спечели пари от Луизиана, трябвало да убеди хората да емигрират там. Той наел агенти, които обикаляли из цяла Франция и разказвали небивалици за луизианските богатства.

Лоу купил от правителството правото да събира данъците и от това направил огромно състояние. Купил компании, търгуващи с Далечния изток. Монополизирал тютюна от Вирджиния. Парите продължавали да прииждат. Офисът му на тясната Рю Кенкампоа денонощно бил обсаден от тълпи — всяка акция, която благоволявал да продаде, за минути се препродавала на двойна цена. Наоколо лихвари давали заеми с лихва един процент на час и клиентите им въпреки това били на печалба.

Скоро не останало достатъчно злато, за да бъде пуснато в циркулация. Наложило се да убеди орлеанския дук да издаде закон, забраняващ на златарите да произвеждат златни предмети с тегло над няколко грама. Доверието рязко спаднало и започнала треската. Отначало банката осребрявала банкноти само от по сто ливри на човек, но скоро и тази сума била намалена на десет ливри. И през декември 1720 г., две години след като оглавил Compagnie de l’Occidente, Източната компания, Лоу решил, че е по-безопасно да избяга от страната.

През следващите няколко години тихо живял в Лондон. Не бил изгубил старите си умения на комарджия. Веднъж останал само с хиляда лири и заложил всичките в облог, че ще хвърли последователно шест двойки шестици. И спечелил. Но късметът му изневерил — може би заради проклятията на хилядите французи, които разорил. Той останал в приятелски отношения с орлеанския дук до края — дукът го спасил от фалит просто като изгорил всички документи, свързани с Кралската банка. Ала когато накрая умрял във Венеция през 1729 г., Лоу отново бил просяк.

В годината на фалита на неговата Campagnie de l’Occidente Англия се намирала в тежка финансова криза, свързана с банкрута на Южноморската компания. Подробностите около нейните сделки са още по-сложни от машинациите на Кралската банка на Лоу, но иначе аналогиите са налице. Лоу имал нужда от разрешението на регента, за да създаде компанията си. Директорите на Южноморската компания получили разрешение за грандиозните си сделки, като предложили да поемат английския национален дълг — парите, които властите дължат на инвеститорите в държавни акции.

Техният аналог на Луизиана били Перу и Южните морета. През периода 1711–1720 г. в циркулация били вкарани милиони лири и били натрупани огромни богатства. В опашката на кометата от Южните морета всички други начинания жънели успехи: проект за създаване на „вечен двигател“, проект за извличане на мек метал от живак. Един спекулант дори замислил проект „с огромни преимущества, но никой не бива да знае какви са те“ и за една сутрин спечелил две хиляди лири.

Директорите на Южноморската компания трябвало да предприемат правни мерки срещу другите фирми и с това предизвикали лавина от паника, която довела до кризата. В този случай някои инвеститори си върнали поне част от парите, тъй като властите наложили запор върху авоарите на директорите.

Айфеловата кула

Класическият случай на „мошеничество“ в модерни времена несъмнено е продажбата на Айфеловата кула от страна на граф Виктор Лустиг — при това не само веднъж, а цели два пъти. Подобно на Джон Лоу, Лустиг произхождал от почтено семейство от средната класа и също обичал хазарта и жените. Известно време преди Първата световна война той напуснал дома си в Чехословакия и се преселил в Париж. Лустиг е само един от двайсетината псевдоними, които използвал по различно време — той усвоил мошеническите методи от комарджията Ники Арнщайн.

Лустиг бял в Париж, когато прочел във вестника съобщение за ремонт на Айфеловата кула, който щял да струва хиляди франкове. След броени дни неколцина богати финансисти получили писма от едно министерство, канещи ги на тайна среща в хотел „Крийон“. „Заместник генералният директор“, който ги приел, всъщност бил Виктор Лустиг. Още отначало той ги уверил, че тази среща е свръхсекретна — затова се провеждала в хотелска стая, вместо в кабинета му.

Правителството било решило, казал им Лустиг, че поддръжката на Айфеловата кула е прекалено скъпа и тя щяла да бъде продадена за вторични суровини… Финансистите ахнали. „Желаете ли да ми дадете офертите си, господа?“ Той вече бил нарочил очевидната си „мишена“, Андре Поасон, който явно смятал другите за по-нисши от себе си. След няколко дни Лустиг му се обадил и му казал, че неговата оферта е най-добра — няколко милиона франка — и че ако донесе чек в хотела, ще могат да сключат сделката. Поасон не бил много доволен — докато Лустиг с мрънкане не поискал подкуп, за да се погрижи всичко да мине гладко.

Това убедило финансиста, че си има работа с истински държавен служител — и той му дал чека. И по-късно, когато станало ясно, че е измамен, го било срам да отиде в полицията и да стане за смях пред цяла Франция. В резултат след няколко години Лустиг успял да повтори същия трик.

Втората част от живота на Лустиг е безинтересна — наблюдение, което важи за повечето мошеници. В началото на 30-те години на XX в. той се занимавал с разпространение на фалшиви пари в Америка. ФБР накрая го заловило и Лустиг бил осъден на двайсет години затвор. Починал през 1947 г. в Алкатрас. Федералният агент, който има най-големи заслуги за арестуването му, Джеймс П. Джонсън, написал класическата книга за живота му под заглавието „Човекът, който продаде Айфеловата кула“.

Това е тъжна книга, тъй като подчертава странната романтика, която кара интелигентни и находчиви хора да стават мошеници.