Колин Уилсън
Знаменити престъпници (31)

Нетърпимост

На 20 март 1911 г. в една пещера край Киев открили накълцания труп на тринайсетгодишния Андрей Юшчински. По тялото му имало четирийсет и седем прободни рани. Андрей бил изчезнал от осем дни, откакто на 12 март избягал от училище. Отначало изглеждало най-вероятно, че това е сексуално престъпление. Трупът бил полугол и по един парцал в джоба му имало следи от сперма. Когато погребвали Андрей, сред опечалените обикалял мъж, който раздавал циклостилни листовки, започващи с думите:

„Православни християни! Евреите са измъчвали Андрюша Юшчински до смърт! Всяка година преди своята Пасха те измъчват до смърт десетки християнски деца, за да замесят с кръвта им своята маца… Ако децата ви са ви скъпи, бийте всеки евреин…“

Арестували човека, който раздавал листовките, за нарушаване на обществения ред. Той бил член на дясната групировка Съюз на истинските руснаци и двуглавия орел (символ на царска Русия). Един от ръководителите на Съюза бил деветнайсетгодишният блестящ, но психически неуравновесен студент Владимир Голубев. Той организирал митинги срещу арестуването на „доблестния патриот“ и след две седмици задържаният бил освободен.

Странното обвинение, че евреите правят мацата си за Пасха с християнска кръв, не било измислено от Съюза, а било повтаряно от много векове. Отначало обаче същото обвинение било отправяно от римляните срещу ранните християни и било използвано, за да се оправдае избиването им в цирка от лъвове и гладиатори. Когато християнската църква станала могъща, обвинението за кръвта било забравено — за да се появи хиляда години по-късно в антисемитската пропаганда.

Погромите

Когато през XI–XII в. Европа била заливана от вълни на чума, за бедствията били обвинявани евреите. Обвинявали ги, че отравят кладенците, и избивали хиляди евреи. Отначало ги мразели, защото били „убийци на Христа“, а по-късно — защото били принудени да си изкарват хляба с лихварство (всички други занаяти им били забранени със закон). Бягайки от погромите през Средиземноморието, а после и във Франция, Англия и Германия, много хиляди евреи се заселили в Полша и Русия.

Тяхната гордост и независимост им спечелила ненавист и там. Те държали да говорят на своя германски диалект (който се развил в идиш), живеели затворено и били склонни към религиозен фанатизъм. Християнските власти ги репресирали, като ги принуждавали да живеят извън градовете и селата и често ограждали кварталите им. Обществото в цивилизованите западноевропейски страни постепенно приело богатите евреи, ала в Русия всички евреи продължавали да са изолирани.

Не само руснаците преследвали евреите. В Полша те били подложени на гонения от католиците, но когато през 1648 г. нахлул в страната, казашкият атаман Богдан Хмелницки започнал да избива благородници, католически свещеници и евреи. Имал основание да мрази аристократите — един полски благородник бил одрал малкия му син жив. Имал основание да мрази католиците — те векове наред потискали казаците. Но защо евреите?

Антисемитизмът

Хмелницки използвал лесното оправдание, че те са „врагове на Христа“. Особено обичал да разсича еврейски жени и бебета на две, а по-късно започнал да беси заедно свещеник, евреин и куче. Особено показателно е, че днес Богдан Хмелницки е народен герой в Русия.

През 1881 г. един руски анархист взривил цар Александър II с бомба. Жестокият десен министър Победоносцев незабавно наредил да се вземат строги мерки срещу всички анархисти… и евреи. Защо пак евреите? Защото винаги, когато руският народ започвал да се бунтува срещу владетелите си, нямало по-добър начин да му отклонят вниманието от това да го насърчат да избива омразните евреи. Двайсет хиляди евреи били изхвърлени от Москва, в Одеса и Киев били извършени кървави погроми.

Ето защо през 1911 г. руските власти побързали да изпълнят исканията на Съюза на истинските руснаци и да освободят човека, който разпространявал злобните антисемитски листовки. Дясната преса в цяла Русия настоявала за залавянето и наказването на еврейските убийци на Андрей Юшчински.

Полицията обаче била почти сигурна кой е убил Андрей. Един от неговите най-добри приятели бил Женя Чеберяк. А майка му Вера Чеберяк била известна на властите. Тя била жена с изключително силен сексуален апетит и вкусовете й били насочени към юноши. Била ослепила един свой любовник със сярна киселина. Той обаче бил толкова влюбен, че на процеса се застъпил за нея и й осигурил оправдателна присъда. Освен всичко останало Вера продавала крадена стока. Получила солидна печалба по време на киевските погроми през 1905 г., когато гражданите щурмували гетото, разбили магазините и отмъкнали с ръчни колички всичко, което успели да откраднат.

Крадената стока

В този момент един от детективите, които разследвали случая, Красовски, се натъкнал на интересни сведения. В деня на изчезването на Андрей момчето отишло в Лукяновка, където живеел приятелят му Женя, и двамата излезли да играят с трето момче. По-малките се скарали и Женя казал: „Ако не ми дадеш своята пръчка, ще те издам на майка ти, че днес избяга от училище“, на което Андрей отвърнал: „Ако ме издадеш, ще кажа, че вашата къща е пълна с крадена стока“. Женя и другото момче си тръгнали и то чуло някой, може би г-жа Чеберяк, да казва: „Трябва веднага да го очистим…“

Заплахата от разкриване била очевиден мотив за убийството и Вера била арестувана. Междувременно обаче Съюзът на истинските руснаци бил намерил още по-подходящ заподозрян: евреина Мендел Бейлис, който работел в тухларница недалеч от мястото на откриване на трупа. Четири месеца след убийството фенерджията Шакловски заявил, че видял Андрей, Женя и трето момче да играят заедно в деня на изчезването. После също толкова ненадейно жената на фенерджията съобщила, че мъжът й бил казал, че видял Мендел Бейлис да влачи трупа на Андрей през дупка в оградата. Самият фенерджия отрекъл да й е казвал такова нещо, но признал, че споменал името на Бейлис в полицията, защото евреинът веднъж го обвинил в кражба на дърва. След като вече разполагали със заподозрян евреин обаче, никого не го било грижа за такива подробности.

Проваленият процес

Положението се усложнило още повече, когато малкият Женя умрял от дизентерия. Когато станало ясно, че е смъртно болен, майка му настояла да го прибере вкъщи, въпреки възраженията на лекарите. Дали се бояла, че може да издаде нещо на смъртното си легло? Какъвто и да бил мотивът й, Мендел Бейлис надлежно бил арестуван и обвинен в убийство.

Изтекли цели две години, докато съберат достатъчно „улики“, за да го изправят пред съда. И когато през октомври 1913 г. процесът най-после се провел, прокуратурата претърпяла пълен провал. Съдебните заседатели трябвало да вземат решение по две обвинения: „… че на 12 март 1911 г… в една от сградите на еврейската болница… устата на Андрей Юшчински е била запушена и са му били нанесени рани… и че когато изгубил пет чаши кръв, са му били нанесени други рани… общо четиридесет и седем, което довело до смъртта му“. И второто: че Мендел Бейлис е бил човекът, който убил Андрей и го пренесъл от болницата.

Обвинението разчитало главно на Вера Чеберяк и нейната деветгодишна дъщеря Людмила, единственото от трите й деца, което било останало живо. Те твърдели, че Женя видял Бейлис да носи Андрей Юшчински — Людмила казала, че и тя била там. Това оставяло на прокурора проблема да обясни защо на Вера са й били нужни девет месеца след убийството, за да изтъкне това важно сведение. Една стара скитница, известна като „Вълчицата“, която по-рано казала на полицията, че също видяла похищението на Андрей, в съда отрекла всичко и всъщност признала, че само е повторила каквото й било наредено.

Лъжесвидетелството

Затова прокурорите решили да признаят, че Вера е нимфоманка и престъпница — тъй като защитата несъмнено щяла да го докаже. На нея не й допаднало да я характеризират в съда като извратена и зла и се опитала да се защити, като помолила едно от момчетата свидетели да каже, че също е видяло Бейлис да отнася Андрюша. Чули я и опитът й да накара свидетел да лъжесвидетелства бил разкрит в съда. Що се отнасяло до опръскания със сперма парцал в джоба на момчето, един свидетел познал в него парче от калъфка от дома на Вера — където открили още петна от сперма.

Но най-голямата „издънка“ на прокуратурата навярно бил свещеникът антисемит отец Юстин Пранаитис, който бил повикан като специалист по еврейските религиозни ритуали — и ритуалното убийство. Не само че очевидно бил смахнат, но и евреите в съдебната зала скоро разбрали, че не знае абсолютно нищо за тяхната религия. Защитата го изобличила, като го помолила да дефинира няколко елементарни думи — думи, които знаело всяко еврейче — и после му задала въпроса… „Къде живее Баба Батра и какво е направила?“ Баба Батра е трактат от Талмуда — факт, известен на всеки, запознат с юдейската религия. След като Пранаитис отговорил с „Не знам“ на всеки въпрос, даже за неевреите станало ясно, че е измамник.

Очевидната невинност

И все пак най-ужасното било, че макар всички да виждали невинността на Бейлис, нямало гаранция, че няма да го обявят за виновен. Когато съдебните заседатели се върнали в залата, съдията попитал дали са решили, че Андрей Юшчински е бил заведен в еврейската болница и кръвта му е била източена. Председателят отговорил: „Да, това се доказа“. Лицето на Бейлис пребледняло. Съдията попитал: „Обвиняемият виновен ли е в заговор с други да убие детето?“ Председателят отговорил: „Не, не е виновен“. За миг всички в залата си помислили, че не са чули добре. После се разнесли ръкопляскания, присъстващите размахали носни кърпички и Бейлис избухнал в сълзи от облекчение.

Двусмисленото решение

Но решението на съда очевидно било двусмислено. Евреите наистина били убили Андрей, за да направят маца с кръвта му — и в такъв случай Бейлис най-вероятно, макар и не категорично, бил виновен. Световният либерализъм не се забавил да направи извода, че съдебните заседатели в Русия се страхуват честно да изпълнят дълга си. Случаят с Бейлис бил манна небесна и за лявата руска преса: Владимир Набоков, бащата на автора на „Лолита“, смело заявил някои неща за руското правосъдие, които при всякакви други обстоятелства щели да му осигурят килия в затвора. Нелегалната левица също се възползвала от случая — нейната пропаганда твърдяла, че в социалистическа Русия ще престанат гоненията на етническите малцинства, обещание, което по-късните комунистически режими не изпълнили.

Евреите определено са една от най-преследваните групи в световната история, но има много други, които споделят тази съмнителна чест — негри, католици и протестанти. Действията на испанската Инквизиция били насочени главно срещу евреите, които се покръстили от социални съображения, но тайно съхранили юдейските си ритуали. Най-известният пример за това са евреите, които теологът Томас де Торквемада изгорил живи на autos da fé („деяния на вярата“ — евфемизъм за изгаряне на клада).

Изтезаваните протестанти

Малко се знае за жестокостите срещу протестантите в Холандия, датиращи от същата епоха. Испанският крал Филип II бил фанатичен католик, който решил да унищожи протестантството в Нидерландия, като изтреби всички, изповядващи тази греховна религия: с други думи, цялото население. Невъзможна задача, ала той се заел с нея със същата решителност, каквато проявил Хитлер към „окончателното решение“ — масовото избиване на евреи.

През първите няколко години от царуването на Филип били изтезавани и изгорени десетки хиляди холандски протестанти. Но неговото „окончателно решение“ набрало инерция едва през 1567 г., когато пратил херцог Алва да „покори“ Нидерландия. Херцогът имал за задача да избие три милиона души. Поредната абсолютно неизпълнима цел в дните преди газовите камери и атомните бомби, но той положил всички усилия.

18600 екзекуции

Херцог Алва смятал, че най-практичният — и оправдан — начин да изпълни задълженията си е с изтезания да накара протестантите да се покаят. По време на великденските празници на 1568 г. трябвало да бъдат екзекутирани осемстотин еретици. За да им попречат да разговарят помежду си, нанизали на езиците им железни халки и обгорили върховете им с нажежено желязо, за да се подуят и халките да не могат да се извадят. После ги изгорили живи. След като се отказали от този времеемък метод, испанците успели наведнъж да убият осем хиляди антверпенски еретици. Когато накрая напуснал Холандия, херцог Алва изчислил, че лично е заповядал екзекуцията на осемнайсет хиляди и шестстотин души — рекорд за онова време.

Холандският погром на Филип обаче довел до неговото поражение. Английската кралица Елизабет се противопоставяла на пълната испанска власт над Нидерландия и насърчавала местното население да въстане. Затова през 1588 г. Филип пратил срещу нея Непобедимата армада. Нейният разгром прекършил гръбнака на испанската власт в Европа. Вестта за победата над Армадата била посрещната в Холандия с още по-голямо ликуване, отколкото в Англия — и протестантите в цяла Европа се радвали на поражението на „отвратителните“ испанци.

Религиозният фанатизъм

Ала самата Елизабет имала черно досие в историята на геноцида и религиозния фанатизъм. Именно тя решила, че ирландците представляват заплаха за английската сигурност, и пратила войниците си да ги „умиротворят“. През следващия век ирландците били избивани масово — например през 1649 г. при обсадата на Дроида били убити две хиляди души. На свой ред ирландските католици избивали хиляди протестанти — главно английски семейства, пратени да колонизират Северна Ирландия. Именно избиването на протестанти (броят им варира от триста хиляди до скромните четири хиляди) през 1641 г. предизвикало Кромуел да „укроти“ ирландците през 1649 г. Днес, повече от три века по-късно, избиването на протестанти от католици и на католици от протестанти продължава.

Индианците

Съединените щати също имат лоша слава по отношение на религиозната и политическата нетърпимост. Няколко религиозни и етнически групи са били подложени на масови гонения — най-типичният пример са индианците. Около деветдесет процента от тях са избити от белите по време на колонизацията и разширяването на границите на запад. Освен това хиляди европейски евреи, които избягали от погромите в Русия и Полша, скоро разбрали, че са сбъркали, смятайки, че в Америка няма антисемитизъм. През 1913-а, годината на процеса срещу Бейлис, в Съединените щати също бил проведен аналогичен процес — и сравнението не е в полза на Страната на свободата. Лио Франк бил осъден на смърт не защото бил виновен в изнасилване и убийство, а защото бил евреин.

Лио Франк бил управител на фабрика за моливи в Атланта, щата Джорджия. На 26 април, събота — той бил сам в офиса си — красивата четиринайсетгодишна Мери Фейгън отишла да си вземе заплатата. След като си тръгнала, тя изчезнала — и двайсет и три часа по-късно открили тялото й в мазето. Гърлото й било стегнато с канап — толкова здраво, че нишката се впивала в плътта. Роклята й била вдигната над кръста и тя очевидно била изнасилена. Две писма, пълни с правописни грешки, до трупа, описвали убиеца: „висог, стройн чер негър“.

В американския Юг се провел процес, аналогичен на киевския. Смятало се, че равините насърчават евреите да „оскверняват“ колкото може повече християнски момичета. Тази извратена представа направила Франк очевиден заподозрян и той бил арестуван. Всички улики обаче сочели другаде — към чернокожия разсилен Джим Конли. Той бил в сградата онази събота и си отспивал след пиянство. Когато полицията го попитала дали е написал писмата, Конли се заклел, че не може да пише, и Франк незабавно възразил, след което Конли признал, че ги е написал, но по указание на Франк.

Линчът

Процесът продължил трийсет дни и тълпата станала толкова агресивна, че поради опасност от линчуване Франк не бил допуснат в съда, за да чуе присъдата: че ще умре на 22 юни 1915 г. Губернаторът с възхитителен кураж я заменил с доживотен затвор. Ала това не спасило Франк. Два месеца по-късно някакви заможни наглед граждани отишли в затвора в Джорджия и със сила проникнали вътре. Впечатлени от властния им вид, стражите не оказали сериозна съпротива. Франк бил изведен от килията си, закаран на двеста километра оттам в предградията на Атланта и линчуван. Убийците му се снимали под люлеещото се тяло, мрачни, но доволни от себе си.

Процесът срещу Лио Франк останал почти незабелязан от световната преса, но шестнайсет години по-късно друга проява на расова нетърпимост в Америка била отразена във вестниците по целия свят. Обвиняемите били деветима чернокожи младежи на възраст от тринайсет до двайсет и една години. Те станали известни като „момчетата от Скотсбъро“. Отбелязвал се и фактът, че един от тях бил почти сляп, друг страдал от венерическа болест, а четирима били малоумни. Техният случай породил сериозни съмнения в американското правосъдие.

Момчетата от Скотсбъро

На 25 март 1931 г. младежите се качили на товарен влак от Чатануга за Мемфис. Скарали се с група бели пътници без билет, в която имало две проститутки, Ръби Бейтс и Виктория Прайс. Сбили се и когато влакът намалил, белите младежи — заедно с неколцина други чернокожи пътници, които се били намесили — скочили, като оставили деветте „момчета от Скотсбъро“ с белите момичета. Белите младежи се обадили в полицията и заявили, че негрите са ги пребили.

На следващата гара в Пейнт Рок във влака се качили полицаи и отвели деветте чернокожи момчета в Скотсбъро, щата Алабама. Фактът, че са замесени бели момичета, накарал полицията да се отнесе към случая много по-сериозно. Бейтс и Прайс били подложени на медицински преглед и било обявено, че са били изнасилени.

Виещата тълпа

Докато тълпите навън виели за отмъщение, младежите били изправени пред съда и били осъдени на смърт, освен двете най-малки момчета. Гласността обаче довела до национален скандал — особено когато Ръби Бейтс по-късно признала, че изобщо не е имало изнасилване. Започнал втори процес и сега световното либерално мнение било на страната на обвиняемите. За да демонстрират презрението си към такива „филантропи“, южняшките съдебни заседатели отново обявили момчетата за виновни. Съдията Джеймс Хортън проявил забележителна храброст, като отхвърлил това решение и заявил, че не вижда доказателства за виновността им. Третият процес също не довел до окончателна присъда.

Накрая южняците сключили „сделка“. Ако северняците се съгласели да сложат край на кампанията, само петима от деветимата щели да бъдат обявени за виновни и щели да ги освободят след година. Либералите приели. Впоследствие южняците не изпълнили думата си и последното момче от Скотсбъро било освободено едва през 1950 г.