Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Военни престъпления

Темата за войната и военните престъпления ни отвежда право в сърцето на загадката, която озадачава всеки криминалист: защо единствено човекът от всички живи същества систематично избива представителите на собствения си вид? В продължение на близо две хилядолетия западнякът приема отговора на християнската църква: човекът е грешно същество и един резултат от грехопадението е убийството на Авел от брат му Каин.

Ала през последните години зоолозите и специалистите по поведение на животните предлагат много по-революционна теория: човекът е достигнал съвременното си положение на най-доминантен вид в света, защото е потомък на маймуна убиец. Според тази теория убиването до такава степен е част от човешката самоличност, че човекът никога няма да може да се избави от този навик. Изглежда, мрачното заключение е, че цивилизацията никога няма да „опитоми“ човека. Всъщност колкото повече еволюира той, толкова повече ще се стреми да изригне неговата изконна агресивност.

От гледна точка на увеличения брой престъпления, това предположение изглежда ужасяващо правдоподобно. Само допреди век Америка все още била огромна пустош, ала въпреки че имало много случайно насилие — престрелки и намушквания по време на скарване, — предумишлените убийства били съвсем редки. Това е причината предумишленото убийство да предизвиква толкова силен интерес и ужас — случаи като убийството на професор Уебстър, извършено от д-р Паркман, или прочутото убийство в Червения плевник.

Скритото чудовище

Понякога ни се струва, че убийците са си устроили своеобразно състезание, чиято цел е да покажат кой ще извърши най-отвратителното и садистично престъпление. През 50-те години на XX в. Хийт, Хейг и Кристи изглеждаха достатъчно шокиращи. Спек, Мансън и Иън Брейди ужасявали въображението през 60-те. Но през 70-те, 80-те и 90-те върволицата от садистични масови убийства — Дийн Корл, семейство Макрари, Хърб Мълин, Джерард Шефър, Едмънд Кемпър, Фред и Розмари Уест — заплашва да притъпи реакциите ни до състояние на безчувственост.

Като че ли човекът протестира срещу цивилизацията, която се опитва да го принуди да забрави животинското си минало. Всеки път щом излиза от скривалището си, чудовището изглежда по-кръвожадно отвсякога.

Но преди да приемем това потискащо заключение, нека разгледаме логиката, която води до него. Едва допреди двеста години основен постулат на християнската вяра било твърдението, че Бог сътворил човека „по Свой образ“, с други думи, човекът изглеждал точно, както и днес. После геолозите започнали да изравят древни кости и вкаменелости, които хвърлили съмнение върху тази теория, тъй като някои от тези примитивни кости и черепи очевидно били останки от някакъв вид човешко същество.

Учените намерили лесен начин да заобиколят проблема. Те се съгласили, че тези същества наистина са човешки форми, но че не са прародители на съвременния човек. Светът бил преживял поредица катастрофи като потопа, които унищожили всичко живо, и впоследствие природата създала живота наново. Затова съвременният човек в крайна сметка наистина бил сътворен от Бог. През 1859 г. целият свят бил разтърсен от публикуването на книгата „Произходът на видовете“ от Чарлз Дарвин, която доказвала, че съвременният човек е еволюирал от тези примитивни маймуноподобни същества.

Масовият канибализъм

Църквата надала гневен рев и обявила за богохулство да се твърди, че човек произлиза от „маймуна“. Доскоро в далечния американски Юг все още имаше училища, в които беше незаконно да се преподава теорията за еволюцията. Но най-лошото все още предстояло. Според теориите, възприети през първата половина на XX в., homo sapiens е еволюирал заради разума си. Отначало бил кротко тревопасно същество като своите братя маймуните, постепенно усвоил умения като лова и земеделието и така създал цивилизацията.

В края на 20-те години обаче учените открили в Китай още по-примитивна форма на човек. И имало типични признаци за масов канибализъм. В една пещера намерили купища черепи на Пекински човек (или синантроп) и всички били пробити, за да бъде изваден мозъкът.

Били налице категорични доказателства, че Пекинският човек е пекъл и ял собствения си род. Започнало да изглежда, че ранният човек — а синантропът бил на близо четиристотин хиляди години — не бил точно онзи невинен светец, за който го смятали всички. Още преди откритията в Китай била известна по-примитивна форма на маймуночовек — при взривяване на скали край Таунгс в Южна Африка бил намерен череп на бебе. Това същество било по-близо до човекоподобната маймуна от всяко друго, открито по-рано, и очевидно датирало отпреди около осемстотин хиляди години — два пъти по-древно от Пекинския човек.

Но в края на 40-те години зоологът Реймънд Дарт се натъкнал на най-поразителната находка, свързана с този южноафрикански маймуночовек. Откритите близо до мястото павиански черепи имали странни вдлъбнатини. Те били убити с оръжие — хумерус (раменна кост) на антилопа. Южният маймуночовек, известен като австралопитек, бил убиец. Той се намирал по-близо до човекоподобната маймуна от всяка друга форма на примитивен човек — своеобразно липсващо звено между човекоподобната маймуна и човека. И използвал оръжия.

Дарт изложил своята смайваща и смущаваща теория: ранният човек не само бил убиец, но и мозъкът му се развил в резултат на необходимостта от употреба на оръжия. Ако искате да ударите някого по носа, можете инстинктивно да замахнете и да се доверите на мускулите си. Но ако искате да убиете животно, като го ударите по главата с тояга, трябва внимателно да измерите разстоянието между края на тоягата и главата на животното. Това изисква хладна съсредоточеност. Тъкмо тази съсредоточеност, пише в една своя прочута статия от 1949 г. Дарт, пратила австралопитека по дългия път на еволюцията към съвременния човек.

И според Дарт това обяснява много за еволюцията на човешкия вид. Ранните хора се обединявали в племена или общности и живеели от лов. После някой открил, че семената могат да се сеят и култивират — човекът станал земеделец. Между 3000 и 4000 г. пр.Хр. той се научил да сее и жъне пшеница и да впряга животни в примитивното си рало. Но още щом се появили уседналите земеделци, възникнали и номадите.

Древният ловен инстинкт на човека се обърнал срещу неговите събратя. Към 2000 г. пр.Хр. било открито едно от най-революционните бойни оръжия: конят. Някои племена в Централна Азия започнали да отглеждат коне — които преди били доста дребни животни, малко по-едри от немска овчарка, — за да ги превърнат в могъщите животни, които познаваме днес.

Тези диви хора били известни на Запад като скити и били прочути със своето варварство. Скитите се научили да яздят и това им осигурило мобилност. Те можели за половин час да връхлетят върху някое селище, да избият половината му жители, да натоварят събраното за зимата зърно на конете си и да изчезнат. Появявал се човекът воин.

С течение на вековете хората създали друг вид кон — кораба, морския кон. Легендарният Одисей, който живял около 1100 г. пр.Хр., бил пират — той акостирал край самотни крайбрежни селища и избивал жителите им. Поводът за Троянската война, в която участвал Одисей, всъщност не било похищението на Елена от Парис — тя била опит на гърците да отнемат доходните търговски пътища от обитателите на Дарданелите.

Престъпления в големи мащаби

Това означавала войната в древния свят — организирани убийства и грабежи. Естествено има отделни изключения: Пелопонеската война (431–404 г. пр.Хр.) била резултат на съперничеството между две могъщи държави, Атина и Спарта, чиито сили били повече или по-малко равни. Този вид война повече прилича на схватките между животни за водачество на стадото или глутницата — състезание, избрано от двете страни.

Но повечето войни представлявали престъпления в големи мащаби. Когато четем библейския разказ за падането на Йерихон — тогава Бог помогнал на израилтяните, като съборил стените на града, — ние обикновено забравяме, че тези израилтяни по същество били войнствена орда, която нападнала и ограбила една мирна земеделска общност. Всъщност това било едно от първите „военни престъпления“ — Йерихон е най-древният град, засега известен на човека, и датира от 8000 г. пр.Хр.

Всичко това ясно показва, че концепцията за „военното престъпление“ е изключително двусмислена. Дори когато се карат две съседни държави, много трудно можем да определим коя от тях е виновна. Например, изострящото се насилие в Северна Ирландия след 1969 г. се корени в далечното минало. Ирландците основателно твърдят, че Англия векове наред извършва престъпления срещу тяхната страна. Но по-внимателният анализ показва, че нещата съвсем не са толкова прости.

Англичаните дошли в Ирландия през 1171 г., поканени — колкото и да е странно — от папата, и се отнесли с местните ирландци също като белите американци с червенокожите индианци. В такъв случай изглежда, че вината е на англичаните, така ли? Но не… тъй като през по-късните векове същите тези „ирландизирани“ англичани периодично били избивани от своите сънародници.

Началото на съвременните проблеми може да се проследи до дебаркирането на испанците и италианците през 1580 г. Оттогава започнала поредица от инциденти, винаги определяни като „военни престъпления“ от другата страна, които поддържали жив духа на омраза. През 1641 г. ирландците въстанали срещу английските заселници и избили хиляди от тях. Англичаните пратили Оливър Кромуел да им отмъсти.

И вече става също толкова трудно да установим кой крив, кой прав, колкото и в съдебната зала. В ирландските учебници все още се твърди, че при обсадата на Дроида през 1649 г. хората на Кромуел избили близо четири хиляди души — жени и деца. Английските историци го отричат и цитират едно писмо на самия Кромуел, който навремето писал, че били убивани само въоръжени мъже.

Сигурно никога няма да узнаем истината. Според англичаните Кромуел отмъщавал за избитите англичани. Според ирландците той жадувал за изтезания и убийства, също като нацистите във Варшава и Русия. Американските читатели помнят историята за жестоките масови убийства на бели заселници от червенокожи индианци и на червенокожи индианци от бели войници, затова ще разберат колко е трудно да се възприеме опростенческа позиция.

Човешката трагедия

В „Известни престъпления в Америка“ (1910) Т. С. Дюк разказва страховита история за „Безчинствата, извършени от индианците сиукси“ през периода 1852–1862 г. с подробности за изнасилвания и обезобразявания, които убеждават читателя, че сиуксите заслужават масово изтребление. Днес цивилизованото мнение е на противоположната страна — именно белите били престъпниците, а индианците само се опитвали да защитят правото си на живот. И все пак, когато днес четем разказа на Дюк, ние не се интересуваме толкова от правдата и неправдата, колкото от невероятната човешка трагедия.

„Героят на деня бил единайсетгодишният Мартин Истлик, който носил едногодишното си братче Джони на гръб цели осемдесет километра, но малко по-късно умрял от студ, преумора и глад. Г-н Истлик бил убит, а г-жа Истлик безпомощно лежала на земята, ранена от куршум. Двете й момченца Фреди и Франк, съответно на пет и седем години, били с нея. Две индианки ги видели, хванали децата и ги пребили до смърт със сопи пред очите на безпомощната майка. Много други деца били пребити и оставени да умрат от глад и студ“.

Трийсет и осем индианци били осъдени и екзекутирани за кланетата. Те биха възразили, че е несправедливо кланетата да се третират като „престъпления“, тъй като индианците били във война с белия човек и белият човек се отнасял също толкова жестоко с индианските жени и деца. От съвременна гледна точка е ясно, че няма значение дали ще го наречем „война“ или „престъпление“. Щом започнем да анализираме на чия страна е правдата в такива случаи, ние оправдаваме убийството — както Чарлз Мансън се опитал да оправдае убийството на Шарън Тейт и семейство Лабианка, като твърдял, че „семейството“ му било във война със „свинете“. Изглежда, единствената логична позиция е да признаем, че убийството никога не е оправдано, независимо дали е престъпление, или война.

Съдебният фарс

Точно тази позиция накарала Съюзниците да дадат под съд немските „военнопрестъпници“ след Втората световна война, но резултатът показал, че проблемът не може да се реши толкова просто. В аргумента, че войната и престъплението трябва да се разглеждат като едно и също нещо, има много скрити клопки — в миналото винаги се е приемало за даденост, че значението им е различно.

По време на Наполеоновите войни в Англия и Прусия имало силни настроения в полза на обесването на императора. В решителния момент обаче надделяло трезвомислието и той бил пратен на заточение. По време на Първата световна война в Англия бил на мода лозунгът „Обесете кайзера“, но разумът отново надделял и вместо това го пратили на заточение. Историята е единодушна, че Наполеон и кайзерът са виновни за хвърлянето на Европа във война, но победителите предпочели да ги третират като войници, вместо като престъпници.

По време на Втората световна война никой от западните съюзници ни най-малко не се съмнявал, че Хитлер трябва да бъде третиран като престъпник, а не като военен ръководител: клането на евреите във варшавското гето, унищожаването на Лидице, съществуването на Аушвиц и Бухенвалд категорично го доказвали. Когато настъпил краят на войната, Хитлер и Гьобелс били мъртви, Химлер се самоубил, а комендантът на Аушвиц Хьос бил екзекутиран в Краков. Малцина от обвиняемите на Нюрнбергския процес действително били виновни в „престъпления срещу човечеството“, както показвали обвиненията.

Гьоринг командвал германските военновъздушни сили, Дьониц — подводниците, Редер — флота, фон Ширах ръководел младежкото движение, Шпеер бил министър на въоръжените сили, фон Папен бил член на правителството, Рибентроп — посланик, Кайтел — генерал. А Хес не бил в Германия през по-голямата част от войната.

Единствените обвиняеми, за които можело да се твърди, че наистина са участвали в избиването на евреите, били началникът на Гестапо Калтенбрунер, администраторът на Полша Франк, и Фрик. Дори бесните антисемити Щрайхер и Розенберг не били взели активно участие в „окончателното решение“.

За чест на съда, фон Папен, Шахт и Фрицше били обявени за невинни, но затова пък хора като Дьониц, Редер и Шпеер били осъдени. Ако Германия беше спечелила войната, повечето британски и американски генерали и адмирали можеха да бъдат осъдени на същите основания. Западните съюзници смятали Нюрнберг за тържество на справедливостта, но историците на бъдещето навярно ще го смятат за съдебен фарс.

Това поставя един интересен проблем: какво трябваше да се направи с Хитлер, Химлер и хора като Хьос, ако бяха пленени живи? Простият отговор гласи, че победителите във всяка война имат право — ако решат — да убият враговете си, за да им попречат да вършат нови злини. В края на краищата Наполеон избягал от Елба и принудил британците и прусаците отново да се бият срещу него при Ватерлоо. Ако Хитлер беше застрелян, това решение щеше да е сравнително чисто и справедливо. Трудно е да отнесем тези определения към Нюрнбергския процес.

Случаят, който навярно най-силно накланя везните в полза на определението „военно престъпление“, е известното убийство на полските офицери в Катинската гора. Сталин нападнал Полша две седмици след като Хитлеровите войски се насочили към Варшава. По-късно той се оправдал, че трябвало да попречи на Германия да завладее цяла Полша. Двеста хиляди полски военнопленници били депортирани в Русия. Когато през 1941 г. Хитлер нападнал Съветския съюз, Сталин се присъединил към западните съюзници и тъй като Полша вече имала правителство в изгнание в Лондон, възникнал въпросът за освобождаване на полските пленници.

Оказало се, че липсват огромен брой поляци — около четири хиляди само сред висшите и старши офицери. По онова време немците изобличили бившите си съюзници, като заявили в радиопредаване, че руснаците съзнателно са избили десет хиляди поляци в Катинската гора край Смоленск. Когато през юли 1941 г. превзели града, германските войски открили масовия гроб…

Руснаците незабавно възразили, че ако наистина има масов гроб, убийците са самите немци. Откритието, че четирите хиляди сто четирийсет и три трупа в масовия гроб са убити с немски куршуми, като че ли потвърждавало това обвинение — докато немците не отбелязали, че заводите в Геншов са доставили огромни количества боеприпаси на Русия.

Разследванията, които продължили години след края на войната, предполагат, че все пак руснаците са използвали тази възможност да избият повечето офицери на стария си враг, поляците. През 1971 г. един британски документален филм за убийствата показа оцелели поляци, които бяха категорични за руската вина. Съветското посолство направи опит да предотврати излъчването на филма.

Не може да има съмнение, че според Женевската и Хагската конвенция убийството на военнопленници е престъпление. От друга страна, съветските комунисти винаги са твърдели, че сами определят законите. Дори само беглият поглед върху дългата статия „Законите за войната“ в Енциклопедия Британика показва, че моралистите и философите спорят за тях още от дните на Древния Рим и че никога не е имало единно становище за тях. Ясно е, че подобно на Нюрнбергския процес, убийствата в Катинската гора ще останат обект на морални и съдебни спорове през идните векове.

Що се отнася до основния въпрос, дали човекът притежава инстинкт на убиец, масовото мнение диес е противно на фатализма на Дарт. Когато говори за теориите на Фройд за секса и агресивността, психологът Ейбрахам Маслоу подчертава, че великият психоаналитик е „подценил човешката природа“ — и все повече съвременни психолози са съгласни с оценката на Маслоу, че човекът има „висши“ и „нисши“ потребности и че тези висши потребности са също толкова инстинктивни, колкото и потребността от територия, храна и секс. Може да е вярно, че човек е еволюирал от маймуна убиец, но той се е избавил ст други маймунски особености — като опашката и ходенето на четири крака. Науката ни учи, че е разумно да се вслушваме в поуките на миналото, но е колкото глупаво, толкова и опасно да смятаме, че бъдещето строго се обуславя от миналото.