Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Магнати разбойници

Много от най-големите американски богатства, включително състоянията на едни от най-уважаваните и влиятелни съвременни фамилии в света, се основават на терор и корупция. Първият Вандербилт, който започнал със сто долара, взети назаем, бил толкова безпощаден, че повел и спечелил война срещу правителството на чужда държава, която застрашавала интересите му. И когато любимият му син умрял, като оставил двеста милиона долара, роднините толкова се страхували да не откраднат тялото от единайсетакровия мавзолей, че наели нощен пазач, който трябвало на всеки петнайсет минути да регистрира присъствието си на автомат.

Първият милионер Рокфелер, син на амбулантен търговец на лекарства, бил изобличен от следствие на Конгреса в опит за „един от най-големите и опасни заговори в историята“. Той бил толкова омразен на всички, че на върха на могъществото му бесели и горели негови чучела. Невероятната алчност на един от основателите на рода Астор — едно от дванайсетте деца на неизвестен селски касапин в Германия — била основна причина за поредица убийства, извършени от него. Той също увеличил бързо растящото си състояние, което щяло да го направи най-богатия човек в Америка, като внасял опиум.

В зенита на дива Америка, когато животът бил евтин и честните политици били редки като кокоши зъби, имало хора, които смазвали всяка съпротива и се добирали до върха. Това били магнатите разбойници.

Пръв и навярно най-забележителен от тях е Джон Джейкъб Астор, роден на 17 юни 1763 г. в немското селце Валдорф. Днес неговите потомци се смятат за каймака на обществото от двете страни на Атлантика, кралските особи гордо ги обявяват за свои приятели и херцог Единбург дори се съгласи да стане кръстник на едно от децата им. Техният начин на живот е нарицателно за изящество и влиянието им обхваща целия свят. И все пак тази удивителна фамилия е основана от Джон Джейкъб, сина на касапина, който пристигнал в Америка през 1784 г. точно с пет лири в джоба.

Навремето Ню Йорк имал по-малко от триста хиляди души население. Днешният център на града представлявал красиво открито пространство с разположени тук-там ферми, но самият град бил мръсен. Прасета ровели в боклука, пръснат по улиците дори на богаташките улици, и семействата наливали вода за пиене от обществени помпи на кръстовищата.

След затънтеното село Валдорф обаче за Джон Джейкъб това изглеждало най-вълнуващото място на света. По онова време той не би могъл да предполага, че благодарение на неговите усилия по-късно роднините му ще бъдат наричани „собствениците на Ню Йорк“. Астор не се страхувал от работа, колкото и тежка или неприятна да била тя, и отначало се издържал, като продавал пасти и бисквити по зловонните улици. Скоро се издигнал до по-доходна и много по-противна работа — да изтупва гадини и прах от кожи. За това получавал по два долара седмично, плюс храна и подслон.

Повече пари

Не след дълго работодателят му започнал да го праща в дивите земи на север от Олбани да търгува с индианците, да разменя тютюн, евтин плат и накити за кожи от ондатра, видра и бобър. Опасностите били огромии, тъй като голяма част от територията била обитавана от враждебни индианци, ала каквито и недостатъци да имал, Джон Джейкъб определено не бил страхливец.

Той не бил човек, който щял да се задоволи да остане нечий служител, и когато осъзнал какво може да спечели от търговията с кожи, започнал да търгува с индианците самостоятелно. По онова време повечето търговци в този бранш наемали посредници за контакти с червенокожите, защото смятали, че тази работа е прекалено мръсна и рискована за джентълмени. Израснал сред кръв и мръсотия в касапницата, Джон Джейкъб не хранел илюзии, че е джентълмен, и бил готов на всичко, ако печалбата е достатъчно голяма.

Другите търговци, които не притежавали неговата упоритост, се отказали от търговията с кожи заради препятствията, нарочно поставяни пред тях от британците. Разгневени след поражението си от бившите заселници, британците гласували закон, според който всички кожи, закупени на тяхна територия — включително Монреал и повечето гранични постове, — трябвало да минават през Англия, преди да бъдат пратени в Ню Йорк.

Гений на евтиното купуване и скъпите продажби, Джон Джейкъб не се предал. Печалбите му намалели поради досадния двоен преход през Атлантика, но с настойчивост и упорит труд той станал един от най-влиятелните търговци на кожи в Ню Йорк. През 1796 г. законът бил отменен. Кожите, купувани в Канада, можело да бъдат пращани направо в Ню Йорк и след четири години, само шестнайсет години след пристигането си в Америка, Джон Джейкъб направил първия си четвърт милион долара. Империята му започнала да се развива с невероятна бързина. И колкото повече печелел, за толкова повече ламтял.

Всички търговци на кожи напълно безскрупулно използвали алкохол, за да мамят индианците, и Джон Джейкъб станал майстор на алкохолната сделка. Агентите му имали собствени казани, произвеждали полусмъртоносен алкохол за пет цента галона, продавали го на индианците срещу петдесет цента за малко шишенце и накрая червенокожите едва ли не им подарявали кожите. По някое време Джон Джейкъб не само че получавал кожите си без пари, но и индианците му „дължали“ огромни суми за алкохол.

Ала заради него — по-късно го наричали „самоизобретила се машина за правене на пари“ — стотици бели били третирани по-зле и от индианците. Работниците, назначавани от търговците, които на свой ред служели при Джон Джейкъб, получавали по сто долара годишно. Той смятал, че и това им е много, макар работата да била толкова тежка, че мнозина умирали, преди да изпълнят договора си, и настоявал в бъдеще заплатата им да е двеста и петдесет долара за три години. Търговците обаче почти постоянно му били длъжници заради астрономичните цени на провизиите и понякога нареждали работниците им да бъдат избити точно преди да им плати, за да ограничат разходите си.

Полуграмотният Джон Джейкъб използвал и подкупи в изграждането на империята си. Веднъж той писал на президента Джеймс Монро: „Сигур не ще е много одобно да ми върнете сумата, дето Ви я заех, нито пък особено се нождая от нея“. Вместо да му изплатят заема обаче, той очаквал услуги — и ги получавал. Монро възложил на Люис Кас, губернатор на територията Мичиган, да разглежда всички жалби срещу компанията на Джон Джейкъб. И въпреки че жалбите били многобройни, Кас не взимал никакви мерки. Компанията на Джон Джейкъб му платила трийсет и пет хиляди долара — въпреки че не се посочвало за какви услуги.

Ловката сделка

Скоро Джон Джейкъб имал толкова много пари, че не си спомнял живота без тях. И веднъж съвсем сериозно казал на свой приятел: „Ако имаш един милион долара, можеш да живееш също толкова добре, колкото ако си богат“.

Но големите му пари дошли от инвестиции. Той купил дял от един кораб, после целия кораб и накрая цял флот. И с него организирал предприятие, което всички смятали за финансово самоубийство — открил Далечния изток като пазар за кожите на своята компания. Британската Източноиндийска компания господствала в тамошната търговия, но Джон Джейкъб някакси — и се носели слухове, че го е постигнал с подкупи — успял да получи нейното разрешение корабите му да влизат във всичките й пристанища.

И тези кораби се връщали в Ню Йорк с още по-ценни товари — чай, подправки и коприна. Печалбата от всичко това щяла да е достатъчно, за да задоволи десет обикновени магната, но не и Джон Джейкъб. На връщане корабите му се отбивали за храна и вода на Хавайските острови, където изобилствало евтино сандалово дърво. Благодарение на своята инициативност, в продължение на близо двайсет години той държал монопола върху търговията със сандалово дърво.

От азиатското пристанище Смирна, което претендирало за роден град на Омир, неговите кораби изнасяли огромни количества опиум. Фактът, че хората били насърчавани да се самоунищожават с този наркотик, не интересувал Джон Джейкъб. В търговията имало пари и нищо друго нямало значение.

Типичен пример за неговата хитрост е случаят преди войната от 1812 г., когато наложеното от обърканото правителство ембарго задържало всички американски кораби в нюйоркското пристанище. Астор пратил китайския мандарин Пункуа Уин-чон при нюйоркските власти с молба да му позволят да се завърне в родината си за погребението на баща си. Молбата стигнала до президента, който се съгласил, че при тези извънредни обстоятелства трябва да разрешат на Уин-чон да отплава с кораба „Бийвър“.

Конкурентите на Джон Джейкъб побеснели, когато започнал да товари „Бийвър“ — негов кораб естествено — с огромно количество кожи. Но той отбелязал, че ще е смешно да праща толкова голям съд на такова плаване, за да закара само един китайски господин, пък и президентът лично бил разрешил. Заради надутите в резултат на дефицита цени, плаването донесло на Джон Джейкъб близо двеста и петдесет хиляди долара.

Голямата част от състоянието му обаче дошла от повишените цени на земята в и около Ню Йорк. Един от първите му големи удари бил направен през 1809 г. След една типично ловка сделка той се сдобил с над 51000 акра в окръг Пътнам. Земята била отнета от Роджър и Мери Морис по време на американската война за независимост, защото били консерватори.

Астор установил, че формално правителството няма законно право да конфискува земята, тъй като семейство Морис само я било наело. След смъртта им тя трябвало да премине към трите им деца — и щяло да е незаконно децата да страдат заради политическите грешки на родителите си. Старата г-жа Морис още била жива, ала Джон Джейкъб я прескочил, потърсил децата й в Англия и ги убедил да му продадат евентуалните си права за около сто хиляди долара.

После изчакал смъртта на г-жа Морис, която за негова досада живяла до деветдесет и шест годишна възраст, и едва тогава разкрил генералната си стратегия. Седемстотин семейства били купили ферми на тази територия от властите на щата Ню Йорк и Джон Джейкъб им пратил писма да освободят земята. Те били направили подобрения и били построили къщи, пленници и хижи, но по закон били навлезли в негова собственост. Наложило се щатът да се намеси и да изкупи имотите им — с което му осигурил фантастична печалба.

Друг пример за изкуството на Джон Джейкъб да прави пари датира от 1804 г., когато неговият съсед политикът Арън Бър застрелял съперника си Александър Хамилтън на дуел и се наложило да напусне страната. Именно Астор му дал достатъчно пари, за да избяга, в замяна на огромна част от земята му. Днес тази земя е Гринич Вилидж.

Просрочените ипотеки заемали първостепенно място в неговата система — така се сдобил с Идън Фарм от един обеднял производител на уиски. Роднините на производителя оспорили законността на продажбата и той ги обезщетил с девет хиляди долара. По-късно фермата се превърнала в Бродуей от Четирийсет и втора до Четирийсет и шеста улица и била оценена на над двайсет милиона долара.

В живота на Джон Джейкъб Астор имало само едно горчиво разочарование. Първородният му син Джон Джейкъб II се родил с психически недъзи и за известно време трябвало да го затворят в психиатрия. Но вторият му син Уилям Бакхауз Астор наследил огромната част от състоянието и имал нюх за правене на пари. Едно любопитно продължение на тази трагедия се наблюдава в историята на първите от рода Вандербилт.

Корнелиъс Вандербилт, потомък на дълъг род холандци Ван дер Билт, които отглеждали зеленчуци на Стейтън Айланд, също кръстил сина си на свое име. Подобно на Джон Джейкъб Астор II, Корнелиъс Вандербилт II за известно време бил затворен в психиатрия — той бил епилептик и ужасно разочаровал стареца. Но и Вандербилт имал друг син на име Уилям, също като семейство Астор, и тъкмо той накрая проявил същата финансова проницателност като баща си.

Старият Корнелиъс Вандербилт, известен през по-голямата част от живота си като Капитана, е роден през 1794 г. И когато починал на осемдесет и три годишна възраст, оставил състояние от сто и пет милиона долара. Жизнерадостен мъж, висок над метър и осемдесет, той бил почти фанатик по отношение на храната си и обичайната му закуска била агнешка пържола, три жълтъка, препечена филийка и чаша чай, в който грижливо отброявал дванайсет бучки захар. След като първата му жена му родила дванайсет деца, той забегнал с младо момиче. Бил на седемдесет и пет години, ала никой не се изненадал прекалено. Капитана винаги вършел непредвидими неща.

Малката армия

Когато бил едва шестнайсетгодишен, той убедил майка си да му даде назаем сто долара, за да купи двумачтова гемия, с която да разнася продукцията из Нюйоркския залив. Тя настояла да си изплати заема, като изоре, бранува и засади осем акра от семейната ферма за един месец. Скоро Корнелиъс станал собственик на три гемии и често работел по двайсет и четири часа без сън.

След година започнала войната с Великобритания и британският флот заплашвал Ню Йорк. Американският интендант потърсил желаещи да снабдяват военните постове из пристанището. Била приета офертата на Корнелиъс Вандербилт и тъй като той бил готов да поема рискове, които плашели другите кандидати, скоро забогатял. През 1849 г. сключил договор с никарагуанското правителство за преминаване през Панамския канал, за да превозва хиляди златотърсачи от Ню Йорк до Калифорния. Също като Астор, той започнал да инвестира и скоро се наложил като първия железопътен цар на Америка.

Никарагуанската сделка е един от най-добрите примери за безпощадността на Капитана. През май 1853 г. той завел семейството си на пътешествие в Русия, Англия, Германия, Франция и Италия с луксозната си осемдесет и два метрова парна яхта „Норд Стар“ и докато го нямало, двама негови сътрудници в Никарагуа, Чарлз Морган и Ч. К. Гарисън, злоупотребили с пълномощното си и си присвоили правата му. След като гневът му преминал, той продиктувал писмо, което ясно показва начина му на действие. Писмото гласяло: „Господа, вие сте се заели да ме измамите. Ще ви унищожа“.

Скоро някой, си Уилям Уокър от Нашвил, щата Тенеси, пристигнал в Никарагуа с малка армия от никарагуански емигранти. След кратки боеве президентът на страната бил свален и заменен с политик, благоразположен към Морган и Гарисън. Неговото приятелство естествено било подсилено с подкупи. Но новият президент починал скоро след като заел поста си и мястото му заел Уилям Уокър. Той също помагал на Морган и Гарисън в борбата им срещу Капитана.

Вандербилт повел лична война срещу Никарагуа. Той някак си успял да убеди четири съседни републики, че е в техен взаимен интерес да организират „отбранителен съюз“ срещу режима на президента Уилям Уокър, и дори уредил сформирането на армията им. Уокър бил разгромен и Капитана, който вече имал огромно влияние във Вашингтон, настоял в Никарагуа да бъдат пратени морски пехотинци, за да „защитават американските интереси“. Пратили ги и Капитана отново спечелил. Когато умрял, оставил деветдесет милиона долара от състоянието си на сина си Уилям. Когато само осем години по-късно Уилям починал, наследството вече надхвърляло двеста милиона.

Интересно е да отбележим, че историята на тези магнати разбойници като че ли се повтаря. В края на дните си например старият Джон Джейкъб Астор страдал от толкова остро стомашно разстройство, че поемал само кърма. Трябвало да му намерят дойка. Много години по-късно същата диета била предписана на друг мъж, чието име се е превърнало в синоним на богатство — Джон Д. Рокфелер.

Роден в Ричфорд, щата Ню Йорк, през 1839 г., Рокфелер започнал бизнеса си — също като Корнелиъс Вандербилт — със заем от родителите си. Баща му Уилям бил повърхностен и непостоянен човек и през 1849 г. за известно време избягал от къщи, след като бил обвинен в изнасилване на една слугиня. Изкарвал си прехраната като амбулантен търговец на пенкилери, които можели да „лекуват рак“ и всички други болести, от плешивост до растящи навътре нокти на краката. През 1854 г. обаче имал достатъчно пари, за да даде на Джон хиляда долара назаем — с десет процента лихва. Очевидно старият Уилям обаче бил щедър по характер, тъй като казал, че ако в продължение на три години синът му редовно изплаща лихвата, може да смята хилядата долара за подарък.

Също като първите милионери Астор и Вандербилт, Джон бил безпощаден в печеленето на пари. Самият той работел до изнемога и бил също толкова безмилостен към другите — защото смятал, че успехът се състои в налагането на пълен монопол. Когато станал на трийсет и осем години, Рокфелер контролирал деветдесет и пет процента от всички нефтопроводи и рафинерии в Съединените щати — и зад него оставала диря от съсипани хора. Неговата компания Стандард Ойл преуспявала и една от главните му цели била да унищожи всичките си конкуренти в Кливланд. Като сключил сложна сделка с железниците, той организирал заговор, който щял да съсипе по-малките компании — ако не си сътрудничели с него според неговите условия.

Рокфелер бил основен клиент на железниците в района, затова можел да „поръчва музиката“. Чрез корпорацията Саут Импрувмънт Къмпъни той сключил договор с три железопътни компании — Ири, Пенсилвания и Ню Йорк Сентрал, — според който те се съгласявали рязко да вдигнат цените за превоз на товари за по-малките фирми. Освен това трябвало да превозват петрола на Рокфелер значително по-евтино. Това щяло да му позволи да елиминира всяка компания, която откажела да се споразумее с него.

Истинското пиратство

Това било съвсем законно — законно пиратство от най-нагъл тип. Гняв разтърсил петролния бизнес. Рокфелер станал най-ненавистният и хулен магнат в американската история и неговото чучело било бесено и изгаряне. Пенсилванското законодателно събрание било принудено да анулира привилегиите на Саут Импрувмънт Къмпъни и набързо проведеното разследване на Конгреса изобличило опитите на Рокфелер като „един от най-големите и опасни заговори в историята“.

Седем години преди да се роди Рокфелер друг американец, Изриъл Торндайк, категорично доказал, че в безразборната борба за богатства може да се говори много за истинското пиратство. Той не бил в състояние да се мери с Рокфелеровци или Вандербилтовци, но станал първият милионер в Нова Англия. Торндайк спечелил парите си като капитан на пиратски кораб и инвестирал заграбената плячка в рисковани производства в Масачузетс и Ню Хампшир. Оставил феноменалното наследство от един и половина милиона долара, когато починал през 1832 г.

Съдбата на Рокфелер спокойно можела да е друга, ако шотландецът Андрю Карнеги бил постигнал по-голям успех в „петролната треска“ в Западна Пенсилвания. Защото Карнеги, който по-късно монополизирал две трети от стоманодобивната промишленост в Америка, определено щял да е могъщ конкурент — и не е ясно кой от двамата е щял да надделее. Забежките на Карнеги в петролния бизнес обаче не възлизали на нещо повече от обикновен флирт.

Свирепите битки

Карнеги започнал кариерата си по класическия американски начин — като четиринайсетгодишен куриер в телеграфна компания. Издигнал се до личен секретар на един от шефовете на железопътната компания „Пенсилвания“ и впоследствие бил назначен за директор на отделението в Питсбърг. С пари, спестени от заплатата си в железопътната компания, Карнеги си купил акции от компания за строителство на железни мостове и по-късно слял още три, за да образува Юниън Айрън Милс.

След двегодишна съдружие той успял с ловко насочване и маневриране да овладее компанията. Постоянно повтарял на съдружниците си, че ще фалират и че сериозно обмисля да продаде дела си. Накрая единият от тях толкова се уплашил от тези мрачни предвиждания, че продал своя дял — без да съзнава, че го продава на подставено лице на Карнеги.

Суровият му характер проличал през април 1892 г., когато той повикал своя генерален управител в нюйоркското си имение и му дал подписано известие за всички служители в неговата компания „Хоумстед Уъркс“. В известието се казвало, че в бъдеще няма да се приемат на работа членове на профсъюза Обединена асоциация на железодобивните и стоманодобивните работници — и това трябвало да подготви почвата за планираното от него намаляване на заплатите. След като възложил тази неприятна задача на своя генерален управител г-н Хенри Фрик, Карнеги побързал да замине на почивка в Шотландия.

Този план да унищожи профсъюза предизвикал толкова бурна реакция, че в Хоумстед Уъркс били повикани триста охранители от Националната детективска агенция на Пинкертън. В свирепите битки били осакатени и ранени хора и над четирийсет служители на Пинкертън едва не били разкъсани на парчета. Повикали щатски войници, сто шейсет и трима души били тежко ранени и четиринайсет загинали.

Тези безчинства хвърлили страната в смут и голямата част от гнева се изсипала върху Карнеги. Той бил жестоко нападан, не само задето дал заповедите, които станали причина за насилието, но и задето се криел извън страната, докато Фрик му вършел мръсната работа. Генералният управител бил прострелян от анархист, но оживял.

Профсъюзните лидери естествено често заявявали, че работата им се улеснява от поведението на хора като Карнеги — колкото по-брутален бил работодателят в усилията си да унищожи влиянието на профсъюзите, толкова по-ясно хората осъзнавали необходимостта от силен профсъюз и толкова повече се борели за него.

Този принцип убедително бил доказан в компанията на Форд, когато в края на 30-те години на XX в. ръководството с всички сили се съпротивлявало на марша на профсъюзите. Роден през юли 1863 г., Хенри Форд I напълно се различавал от внука си Хенри Форд II. Той бил сложна личност, странна смесица от човечност и доста страховита суровост. Смятал се за великодушен и щедър работодател и искрено щял да се изненада да научи, че го нареждали сред най-егоцентричните магнати разбойници.

Антипрофсъюзната тактика

През 1916 г. Хенри I назначил бившия моряк Хари Бенет начело на шпионска мрежа, която трябвало да държи собственика информиран за всички настроения във фабриките му. Той създал своя лична полиция от борци, главорези и спортисти, чиято задача била да пребиват всеки, дръзнал да отвори дума за образуване на профсъюз или влизане в такъв. След като изяждали боя, жертвите били уволнявани.

През май 1937 г. страната все повече се настройвала срещу антипрофсъюзната жестокост. Лидерите на профсъюза Обединени автомобилостроителни работници получили разрешение от общината на Диърборн да раздават позиви пред завода „Форд Рудж“. Бенет и неговите главорези ги очаквали. Те сграбчили Ричард Франкенстийн, един от профсъюзните ръководители, и дръпнали палтото му на раменете му, за да не може да се защитава. После започнали да го ритат по главата, в бъбреците и тестисите. Един от колегите на Франкенстийн бил влачен по желязно стълбище с трийсет и шест стъпала, на друг строшили гръбнака. После мутрите се обърнали срещу зяпачите — ритали жени в корема, били журналисти и чупили фотоапарати на репортери.

След дълги битки по въпроса за профсъюзното представителство заводите „Форд“ били обявени за виновни в множество нарушения на федералния закон. Върховният съд потвърдил решението. През септември 1945 г. Хенри II станал президент на компанията и първата му работа била да уволни Хари Бенет. С това най-после свършила епохата на терор и никой повече нямало да може да каже, че империята Форд е в ръцете на магнат разбойник.