Колин Уилсън
Знаменити престъпници (72)

Убийци на полицаи

Лондонската полиция е създадена през 1829 г. Тя е рожба на министъра на вътрешните работи сър Робърт Пийл — впоследствие новите полицаи станали известни като „бобита“. Този прякор не бил особено нежен обаче, тъй като жителите на Лондон ги мразели. Старите стражари, които поддържали реда, били просто държавни служители като ловците на плъхове и уличните метачи. Тези униформени мъже имали за задача да издирват престъпления срещу закона и да пращат извършителите в затвора — ето защо през 30-те години на XIX в. било опасно да си полицай.

На 29 юни 1830 г. полицай Грантам видял двама пияни ирландци да се карат за жена в Съмърстаун, Северен Лондон. Опитал се да ги разтърве и двамата заедно с жената се нахвърлили върху него. Повалили го на земята и мъжете започнали жестоко да го ритат по слепоочията. Той умрял малко по-късно и станал първият английски полицай, загинал при изпълнение на служебните си задължения. Убийците избягали и не били изправени пред съда.

След месец и половина се случило нещо, което убедило лондонските бедняци в мнението им, че са били по-добре без полиция. На 16 август полицай Джон Лонг спрял три подозрителни личности на Мекленбург Скуеър, Грейс Ин Роуд. Единият извадил нож и убил Лонг. Настанал хаос. Полицаят, който пристигнал на местопрестъплението, видял бягащ мъж и го хванал. Човекът възразил, че всъщност е преследвал единия убиец.

Младеж, който седял на стълбите пред една къща, бил арестуван от полицейски инспектор. Младежът възразил, че чака свой приятел, в резултат на което полицията арестувала и приятеля му. Тримата били изправени пред съда, но съдията преценил, че убиецът едва ли ще си седи най-спокойно, и освободил двама от обвиняемите. Синът на един търговец и една проститутка обаче разпознали третия мъж като един от убийците на полицая. Никой не попитал момчето защо по-рано било признало, че изобщо не е видяло убийството. Обвиняемият — почти със сигурност невинен — бил обесен. Човек има чувството, че в ранните години от съществуването си полицията смятала за по-добре да обеси невинен, отколкото никого.

През май 1833 г. умерено революционната група Национален политически съюз свикала митинг на „анархисти и революционери“ в Колдбат Фийлдс, недалеч от мястото, където бил убит полицай Лонг. Тяхната „революционна“ програма не може да се нарече „крайна“ — те просто искали работническо представителство. Това не се харесало на вътрешния министър, който наредил на полицейския комисар да забрани митинга. Забраната била пренебрегната, събрала се тълпа и ораторът върху сандък от сапун помолил демонстрантите за ред и спокойствие.

Революция и размирици

Нямали друга алтернатива, тъй като били обкръжени от осемстотин полицаи и войници. Били държани още речи и един полицейски шпионин се измъкнал, за да съобщи, че се проповядват революция и размирици. Началникът на полицейските сили подполковник Чарлз Роуан, който се бил сражавал при Ватерлоо, наредил на хората си бавно да настъпят, като размахват палки и често спират, за да дават възможност на „невинните“ минувачи да си тръгнат. Полицаите настъпили — и били освиркани и обсипани с камъни.

Това ги разгневило и те започнали бясно да удрят, поваляйки мъже, жени и деца. Полицай Робърт Къли се опитал да свали един от лозунгите на анархистите и ударил мъжа, който го носел, с палката си. Онзи извадил нож и го намушкал в гърдите. Полицаят паднал мъртъв. Двайсет и седем годишният Къли бил женен и жена му била бременна.

Съдебните заседатели, които трябвало да вземат решение за убийството на Къли, не били склонни да съчувстват на полицията — повечето били почтени търговци и смятали, че полицаите трябва да си гледат работата и да осигуряват традиционната британска свобода на словото. Те задавали на свидетелите неуместни въпроси, после, когато се оттеглили, за да вземат решение, казали на съдията, че не могат да стигнат до единодушие.

Съдията постъпил така, както било обичайно по онова време — отговорил им, че ще останат в стаята без храна и вода, докато не вземат единодушно решение. В резултат ядосаните заседатели взели решение, което разгневило полицията и зарадвало британската общественост: че убиецът на полицай Къли, който така и не бил заловен, е извършил убийство при самозащита. Зрителите в съдебната зала заръкопляскали. Съдебните заседатели станали истински герои заради незачитането на „бобитата“.

Това отново повдигнало принципния въпрос: дали обществеността протестира просто срещу това плашещо нововъведение, полицейските сили, или тук по-скоро се проявява нещо по-сериозно — онзи идеалистичен анархизъм, който може би е изконен елемент на човешката природа? Защото не само „първобитните“ и мирни общества като островитяните в южните морета смятали, че не се нуждаят от гражданска власт. Обитателите на бедняшките квартали в лондонския Истенд и жителите на далечните селца били на същото мнение. Бедните можели да се бият помежду си, но можели и да си помагат едни на други.

„Убивайте ги като псета“

Бедняците от Уайтчапъл и Ратклиф Хайуей имали силен обществен дух, който понякога се проявявал, като цяла улица наемала каруци и отивала на екскурзия в провинцията или няколко семейства излизали на пикник в кентските поля и спели на открито под храстите. Що се отнася до провинциалистите, всеки, който се е преселил от големия град в тихата провинция, е забелязал дружелюбието, топлотата и изключителната услужливост, с които се отнасят към него там.

Тъкмо това убедило „мирните анархисти“ от XIX в. като Кропоткин и Малатеста, че хората са добри по сърце и подлагането им на суровите процедури на закона е унижение за човешката природа. До известна степен несъмнено модерната търговска метрополия с нейните сравнително заможни граждани, живеещи в апартаменти, е ерозирала този дух на сътрудничество сред обикновените хора. Кропоткин, Бакунин, Прудон и останалите определено са били абсурдни идеалисти, за да си въобразяват, че цяла съвременна държава може да съществува без полиция, армия и правителство. И все пак те разбирали нещо за човешката природа, което много хора са забравили: че човекът е стадно същество и е готов да помага на братята си, защото има нужда от тяхната помощ.

Това донякъде обяснява дълбоко вкоренената и масова враждебност към полицията, която е присъща дори за нашето измъчвано от престъпност общество. Разбира се, това отчасти се дължи на глупост, на заблудените разсъждения на обществено незрели индивиди, но има още нещо. Съществува неосъзнат копнеж за по-невинна форма на общество, в което братството между хората е реалност. Много анархисти ще се съгласят, че обществото се нуждае от закон и ред, защото винаги има хора, способни да извършват тежки престъпления.

Но според тях решението е полицаите да са само пазители на мира, нещо като шерифа в някогашния Див запад, чиято задача била да преследва крадците на добитък и да не позволява на каубоите да стрелят в местната кръчма — а не да търси хора, паркирали коня си на забранена улица.

Този възглед всъщност представлява лъч на надежда в общество, в което убийството на полицаи става все по-сериозен проблем. (В Америка ежегодно биват убивани повече полицаи, отколкото в Англия от началото на XX в. досега.)

Ако убийството на полицай е проява на чисто противообществена злоба, това е основание за песимизъм. Но ако също е резултат на изопачен стремеж към непокорство и човешко достойнство, до някои отговори може да се стигне просто с логично мислене.

Очертанията на тези отговори могат да се проследят в историята на полицейските сили. Повечето обикновени хора в Америка, в континентална Европа и особено в Русия продължавали да смятат полицията за средство за репресии. „Полицията и милицията, копоите на капитализма, са готови да убиват!“ — гласи заглавие в чикагския анархистки ежедневник на немски език „Арбайтер Цайтунг“.

На 4 май 1885 г. полицията се опитала да разпръсне митинг на стачници на Хеймаркет Скуеър и някой хвърлил бомба в полицейските редици. Последвала ужасна експлозия и когато хаосът се уталожил, седем полицаи лежали мъртви. На следващата година осем анархисти — случайно арестувани в тълпата — били осъдени на смърт за убийството.

Това предизвикало верижна реакция от престрелки, взривове, разпръскване на стачници и гладни стачки на работници и техните семейства. Насилието продължило близо век. Екзекутирането на Сако и Ванцети през 1927 г. бележи края на тази фаза във войнстващия анархизъм в Америка.

Прострелян в гърлото

На 1 май 1891 г. в полицейския участък в Клиши били завлечени френски анархисти — и жестоко пребити. На процеса единият извикал: „Ако полицаите дойдат, не се колебайте да ги убивате като псета…“ На 8 ноември 1892 г. бомба избухнала в полицейския участък на Авеню де л’Опера в Париж и разкъсала на парчета шестима полицаи, включително онзи, който бил достатъчно безразсъден да я занесе там, и отново започнали експлозии, покушения и екзекуции, които продължили десетилетия.

През 1992 г. анархисти ограбили влак, пътуващ от Париж за Лион, и единият убил офицер, който оказал съпротива. След няколко дни полицията арестувала анархиста Жак Мечислав Шарие, който бил чут да се хвали с обира в един бар. След седем дни полицията използвала изтръгнатите от Шарие сведения и направила засада на двама души на Рю де Терн в Париж. И двамата били убити, заедно с един полицейски инспектор.

В съда Шарие заявил: „Аз съм смъртен враг на обществото и ви предизвиквам да ми вземете главата“. И въпреки че крещял и умолявал за милост, когато го влачели към гилотината, други френски анархисти смятали, че великата война срещу „копоите на капитализма“ продължава.

В Англия обаче положението се е променило в полза на полицията. Англичаните винаги са били традиционно снизходителни към политическите престъпници — когато през 1850 г. избягал в Англия, Карл Маркс се удивил, че английската полиция е невъоръжена и че властите не са особено загрижени за „опасните революционери“. Анархистите и социалистите свободно се срещали и все пак като че ли никой не се страхувал. През 1888 г. Джак Изкормвача извършил едно от убийствата си — на Елизабет Страйд — в задния двор на един от революционните емигрантски клубове.

Маркс също с изумление установил, че се намира в страна, чийто народ като че ли обича своите полицаи. Британският боби винаги бил сговорчив, учтив човек и макар че в лондонския Истенд все още имало много улици, където полицаят никога не можел да стъпи сам, никой не смятал пазителите на реда за „капиталистически главорези“. Всеки, който наистина искал да изрази мнението си, можел да се качи върху сандък от сапун в Хайд Парк и да го направи, докато неколцина бобита доброжелателно стоят наблизо в случай, че на тълпата й скимне да нападне оратора.

Двучасовата гонитба

Няколко сериозни инцидента всъщност предизвикали масово съчувствие и подкрепа за полицията. Например през 1909 г. в Тотнъм двама млади анархисти от Прибалтика се опитали да откраднат парите за заплати от хората, които ги носели в каучуковата фабрика на Шърман. Служителите оказали съпротива, стигнало се до стрелба и двамата нападатели избягали. Подгонил ги невъоръжен полицай. Първата жертва на емигрантите било едно момченце, което паднало мъртво. После полицай Тайлър бил прострелян в гърлото и умрял. Гонитбата продължила през задни дворове и пустеещи парцели. Били ранени още полицаи.

На Чингфорд Роуд мъжете се качили в един минаващ трамвай и принудили ватмана да кара, без да спира. Възрастен пътник изгубил самообладание и също бил прострелян в гърлото. Докато анархистите скачали от трамвая, един млекар, който тичал към тях, бил прострелян в гърдите. После мъжете се качили на конски фургон. Преследвали ги полицаи на велосипеди — един от тях бил въоръжен с къса сабя. Минавайки покрай полицай, единият анархист стрелял и го улучил в крака. Полицаят надул свирката си и въпреки раната се включил в гонитбата. Когато започнали да ги настигат, бегълците скочили от фургона и пак побягнали. При поредната ограда един от тях паднал. Преди полицаите да стигнат до него, той си пръснал черепа и по-късно починал в болницата. Накрая приклещили втория в една къща. Двама полицаи се втурнали в детската стая, където се криел, и го простреляли в главата. Гонитбата продължила два часа и обхванала разстояние от осем километра. Загинали полицай и дете, седем полицаи били ранени, пострадали още четиринайсет души. Този случай осигурил гореща подкрепа на британската полиция. Същата роля изиграл сблъсъкът в Хаундсдич една година по-късно, когато трима полицаи били убити, а други четирима били ранени от банда крадци чужденци. Случаят в Хаундсдич достигнал кулминацията си с прочутата обсада на Сидни Стрийт и тогава всички в Англия били щастливи, че чуждестранните главорези са заловени. Като цяло, британската общественост решила, че може да има доверие на своята полиция.

Климат на насилие

Положението в Америка е различно. Честите убийства на полицаи не се дължат толкова на обществена враждебност, колкото на цялостния климат на насилие и на снизходителните американски закони за притежаване на оръжие. Ще цитираме два типични случая през 1971 г. — в Англия и Америка, — за да подчертаем разликите между двете страни.

Вечерта на 27 юни 1971 г. двайсет и девет годишният детектив Иън Кауард шофирал през Ридинг и забелязал бял морис да лъкатуши по пътя, като че ли шофьорът бил пиян. Когато колата спряла пред един ресторант, той слязъл и се приближил. Вътре имало двама души. Кауард поискал документите на шофьора, млад небръснат мъж, който слязъл да ги потърси. Детективът се върнал при своя автомобил, седнал зад волана и наредил на мъжа да седне до него.

В този момент вторият мъж се приближил до полицейската кола, извадил пистолет и изстрелял девет куршума в Кауард. Когато детективът се проснал на седалката и се изтърколил през отворената врата, другият го ритнал. После двамата се втурнали към мориса и отпрашили. Колкото и да е невероятно, Кауард още бил жив. Бързо го закарали в болница, но на 23 юли той починал.

Свидетелите на убийството успели да разпознаят двамата мъже на показаните им от полицията снимки — това били двайсет и пет годишният Артър Скингъл и двайсет и осем годишният Питър Спароу. И двамата имали досиета, а Скингъл, който стрелял, само преди десет дни бил освободен от затвора, след като излежал присъда за грабеж с насилие. Двамата закарали белия морис на няколко километра оттам и го запалили с бензин. Полицията лесно открила убийците и те получили доживотни присъди.

На 29 ноември 1971 г. сержант Майк Макнийл от Олбъни, щата Ню Йорк, арестувал шофьор на автомобил за разпит — талонът на колата не отговарял на регистрационния номер. Докато разпитвал шофьора в участъка, тримата му спътници, които останали да чакат в колата навън, избягали.

Застрелян от жена

Макнийл тръгнал след тях, след няколко преки ги настигнал и им наредил да се качат в колата му, но първо ги обискирал. Въпреки това не открил револвера в джоба на Джоузеф Герин и когато седнал зад волана, Герин няколко пъти го прострелял в тила.

Убиецът избягал, другите двама — мъж и жена — останали и насочили полицията по следи, които в крайна сметка довели до арестуването на Герин. Тогава се установило, че убиецът на сержант Макнийл е издирван за кражба в особено големи размери и грабеж. Той получил доживотна присъда.

Макнийл бил вторият полицай в Олбъни, който загинал за период от три дни. На 26 ноември патрулният полицай Едуард Стивънс бил пратен да придружи жена до психиатрията — където съдът я пращал на лечение. Когато пристигнал в дома й, тя стреляла през вратата с двуцевка и го убила на място.

Такава липса на подозрителност

Незабавно изпъква контрастът между двете страни. Британският полицай проявил такава липса на подозрителност към мъжете, които спрял, че поканил единия да се качи в колата му. Макнийл постъпил правилно, като обискирал Герин, преди да се качи в колата, но въпреки това загинал. Онова, което прави впечатление на читателя в множество убийства на полицаи, е, че са извършени с лека ръка. Явно войната между полицията и престъпниците се води на много по-смъртоносно равнище, отколкото в Англия.

Повечето социолози са на мнение, че Русо, Дидро, Кропоткин и останалите до голяма степен са били прави. За да може да се прояви най-доброто у хората, трябва да им дадеш възможност да упражнят свободата си. Навярно взривоопасността на положението може да се „обезвреди“ със съчувствие и взаимно разбиране. Но също така е ясно, че в Англия има по-малко убийства на полиция, защото има по-малко оръжие. Следователно първата стъпка в разрешаването на американския проблем може да е съвсем лесна — да се гласуват логични и цивилизовани закони за притежаване на оръжие.