Колин Уилсън
Знаменити престъпници (13)

Доминантност

Мястото е кварталният ви бар. Времето — всяка вечер след работа. Вие и неколцина момчета сте се събрали да ударите по някое и друго бързо, преди да се приберете вкъщи. Четирима-петима сте, седите на някоя маса и пиете бира, разказвате си вицове, шегувате се. Изведнъж отвън се появява ваш общ познат — да го наречем Денис — и отива на бара. Поръчва си пиене и ви поглежда, като че ли ви отправя покана. И тогава, без да ви каже нищо, всички се изправяте, втурвате се при Денис и започвате да го разпитвате как е, как е минал денят му, какво ще пие.

Той не е дошъл да седне при вас. Вие сте станали и колективно сте отишли при него. Независимо дали го съзнавате, това е случай на доминантност. Денис Властника е наложил властта си, влиянието си над вас. Не знаете нито защо, нито как се е случило това — просто се е случило. Тъкмо в това се изразява доминантността.

Човешкото същество реагира като под принуда или хипноза. За да разберем и осъзнаем това социално явление, първо трябва да разгледаме как се проявява доминантността при птиците и животните. Всеки, който е гледал кокошки, е забелязал съществуването на йерархия. Като че ли всяка кокошка носи номер на шията си. Номер десет има право да кълве номер единайсет — и всяко по-голямо число, — но трябва покорно да се подчинява, ако на номер девет й скимне да я клъвне. И тази йерархия, изглежда, е природен закон, който се среща при повечето диви зверове.

Телевизионният филм на естественичката Джейн Гудол за дивите кучета в Африка показа, че водачът на глутницата не трябва непременно да е мъжкар. В случая тя беше водена от женска, която упражняваше абсолютна власт над кучетата от двата пола.

Воля за успех

Но може би най-важното „откритие“ за доминантността не е дело на някой отделен естественик, а просто постепенно се е установявало, така че днес е общоизвестно. А именно: броят на доминантните индивиди във всички групи, изглежда, е еднакъв — средно пет процента.

Изследователят сър Хенри Стенли е знаел това в началото на XX в., защото когато Бърнард Шоу го попитал колко души могат да оглавят неговата партия, ако се разболее, Стенли без колебание отговорил: „По един на двайсет души“. Когато писателят го попитал дали това е приблизително, или точно, Стенли отвърнал: „Точно е“. Имал предвид волята за власт, господство, успех — което отговаряло на често налаганата теория на самия Шоу за жизнената сила — онзи вътрешен стимул, който ни (или поне по-властните сред нас) кара да успяваме в начинанията и професионалната си област.

Американецът Робърт Ардри, авторът на „Африканският генезис“, пръв дал гласност на тази теория за „един на двайсет“. В резултат на проучването си Ардри открил една от най-строго пазените тайни на Корейската война — че няма избягали американски военнопленници. Причината е следната. Техните похитители имали безотказен метод да предотвратяват бягствата. Те известно време внимателно наблюдавали военнопленниците, после отделяли „доминантните“ — онези пет процента, които били водещи фигури, — и ги затваряли в отделен лагер под засилена охрана. Щом останели без водачите си, другите военнопленници били далеч по-податливи на управление — всъщност можели да ги оставят без абсолютно никаква охрана. Китайците забелязали, че броят на доминантните военнопленници винаги е точно едно на двайсет.

Нацистите също съзнавали това, когато през Втората световна война събирали всички най-непоправими бегълци в затвори като Колдиц. През 1966 г. британската комисия за реформи на затворите под ръководството на лорд Луис Маунтбатън препоръча по-опасните затворници да не се пращат в голям брой затвори, а да се държат на едно място.

Ролята на разочарованието

Досега обаче никой зоолог не е провел задълбочено проучване, за да установи защо доминантното малцинство е пет процента. Трябва да се направи проучване на водещите лекари, свещеници, политици, спортисти и поп звезди, за да се определи дали са пет процента от съответната си професионална област, или от цялото население. Явно не само престъпниците са властни и според Ардри доминантността се проявява, когато „две или повече животни (или хора) се занимават с еднаква дейност“. Смята се също, че мошениците стават такива само защото стремежът им към власт не е задоволен и са разочаровани — и затова насочват усилията си за успех към противообществени прояви. Една от малкото страни, за която разполагаме с официални данни, е Русия — комунистическата партия на Съветския съюз представлява около пет процента от цялото население — четиринайсет и половина милиона партийни члена от двеста четирийсет и два милиона души население.

В Съединените щати цялостно е проучван проблемът за доминантността и проучването на Джон Б. Калхун от Националния психиатричен институт в Бетседа, щата Мериланд, разкрива едно от най-смущаващите наблюдения по въпроса за властта над другите. Калхун искал да анализира поведението на плъховете при условия на свръхнаселеност.

Той поставил голям брой плъхове в три взаимосвързани клетки. „Царят плъх“ взел централната клетка за себе си и харема си, а другите плъхове били принудени да останат в другите две клетки, така че били изключително натясно. И доминантните пет процента скоро станали престъпни пет процента. Плъховете имат сложен ритуал на ухажване, но тези гризачи се движели на групи и изнасилвали всички самотни женски, на които се натъкнали. Те също станали канибали, като изяждали новородените.

Изглежда, че това пряко обяснява огромната престъпност в бедняшките квартали на нашите големи градове. Свръхнаселеността поражда своеобразен агресивен опортюнизъм сред доминантните пет процента. Един от близнаците Крей — братята, които през 60-те години на XX в. управлявали престъпното кралство на лондонския Истенд, — заявил, че в техните среди престъпността била единственият начин „да стигнеш донякъде“.

Безсмислената жестокост

Психическото състояние, което произтича от свръхнаселеността, води до отчаяние и то на свой ред прави по-слабите членове на обществото още по-слаби (Женските плъхове например са склонни към помятане), а доминантните стават още по-агресивни и взимат насила колкото храна или секс искат. При тези условия изчезва всякакво спокойствие. Престъпленията стават жестоки и безсмислени. Доминантните деца също могат да станат престъпници.

През ноември 1972 г. в световната преса се промъква съобщение, че в Ню Йорк са арестувани две момчета на единайсет и дванайсет години, които изнасилили седемгодишно момиче и после го хвърлили от покрива на жилищния си блок. Това е синдромът на пренаселените плъхове, проявен при човешки условия.

От гледна точка на оформящата се „нова криминалистика“ няма значение дали доминантното малцинство е пет, четири или шест процента. Важно е само да осъзнаем, че във всяко общество има малка група, чиято доминантност определено е по-голяма от доминантността на другите. И че в условия на стрес тази доминантност може да се изрази в престъпление.

Типичен пример за това се случил в една топла юнска вечер през 1956 г., когато главният лесничей на Бюдерих, село край Дюселдорф, обикалял гората, в която неотдавна били нападнати и убити няколко влюбени двойки. Изведнъж се натъкнал на мъж, клекнал в храстите с револвер в ръка. На полянката на няколко метра оттам двама влюбени се целували в паркиран автомобил. Лесничеят, който бил въоръжен, успял да арестува воайора и го завел в полицейския участък в Бюдерих.

Там арестантът се представил като Вернер Боост, двайсет и осем годишен автомонтьор от Дюселдорф. Докато криминалният комисар Ейнк разпитвал Боост, секретарката му се обадила, за да му съобщи, че искал да го види някой си Франц Лорбах. Лорбах се оказал дребен блед мъж с малка брадичка. Той съобщил, че Вернер Боост е масов убиец. Ейнк цитира думите му: „Той е чудовище, човекоядец. Аз съм в неговите ръце — той ме хипнотизира. Принуждава ме да върша неща, които не искам…“

Лорбах разказал на Ейнк, че в продължение на повече от три години Боост дебнел влюбени двойки в гората. Отначало само ги обирал, докато Лорбах стоял на пост. После започнал да принуждава двойките да взимат опиати и двамата с Лорбах изнасилвали жените. През януари 1953 г. попаднали на автомобил, в който имало двама мъже — макар Боост да го разбрал едва когато отворил предната лява врата и застрелял шофьора, някой си д-р Серве, в главата. Той заповядал на Лорбах да убие другия мъж, но Лорбах не могъл да го стори — той прошепнал на нещастника да се просне на земята и да се престори на мъртъв, после го ударил с дръжката на пистолета.

През ноември 1955 и февруари 1956 г. в района на Дюселдорф били убити още две влюбени двойки. Фрийдхелм Бере и Теа Куртман били пребити до безсъзнание. Момичето било изнасилено, после колата била блъсната в изоставена каменоломна, пълна с вода, където двамата се удавили. Петер Фалкенберг и Хилдегард Класинг били убити по по-сложен начин. Той бил застрелян, на нея направили инжекция цианид, после бутнали колата в копа сено и я подпалили.

Боост отрекъл всичко, но балистичната експертиза доказала, че той е убиецът на д-р Серве, и бил осъден на доживотен затвор. Ако разказът на Лорбах за престъпленията на Боост е поне наполовина верен, Вернер Боост е най-жестокият престъпник в Германия след Петер Кюртен, дюселдорфския садист и масов убиец, екзекутиран през 1931 г.

Странната връзка

От днешна гледна точка връзката с Лорбах е най-странният аспект на случая. Боост бил самотник — според самия Лорбах, човек, изтъкан от злоба към човешката раса. „За него убийството на човек не се различава от убийство на животно“. Той не се нуждаел от съучастник и дори да не е така, Лорбах бил абсолютно неподходящ — страхливец и некадърник. Веднъж, когато не успял да убие една касиерка по заповед на Боост, той му платил около шестстотин марки „като обезщетение“.

Ейнк описва лицето на Лорбах като „заешко“. Боост го обвързал, като му давал опиати, и това може би обяснява неволното му робство. Но не обяснява защо Боост е искал такъв другар. Свидетелствата, изглежда, предполагат, че по някакъв странен начин Боост се нуждаел от Лорбах също толкова, колкото Лорбах се нуждаел от Боост — навярно дори още повече, тъй като Лорбах негодувал срещу положението си и искал да избяга.

Именно такава странна и привидно необяснима връзка през 1936 г. заинтригувала младия еврейски психолог Ейбрахам Маслоу. Маслоу часове наред наблюдавал маймуните в зоопарка в Бронкс. Тяхното поведение го озадачавало. На първо място те като че ли не мислели за нищо друго освен за секс. „Чукането продължаваше постоянно“ — казва той. Но това било повече или по-малко обяснимо за един последовател на Фройд. В края на краищата Фройд твърдял, че сексът е основен импулс при всички животни. Онова, което озадачавало Маслоу в тези маймунски Содом и Гомора, бил фактът, че мъжките маймуни възсядали други мъжкари, женските възсядали други женски и от време на време дори възсядали мъжкари. Всички ли били „развратници“? Един ден отговорът го осенил. Винаги най-доминантните маймуни възсядали по-безволевите и нямало значение дали са мъжки, или женски. Той регистрирал маймунския еквивалент на йерархията при кокошките.

Това привлякло вниманието му към цялото явление на доминантността. Може би Фройд грешал за значението на секса. Най-логично, решил Маслоу, било да проучи доминантността при жените — естествено недоминантния пол. От 1937 г. до началото на 40-те години той задълбочено проучил близо двеста жени. Когато публикувал резултатите, психолозите толкова се смаяли, че не знаели какво да мислят.

Сексуалните експерименти

Жените явно се делели на три групи, които Маслоу обозначил като силна, средна и слаба доминантност. Силно доминантните жени проявявали изключителна склонност към секс. Повечето мастурбирали без никакви угризения, обичали сексуалните експерименти и имали разнородни партньори. Много от тях били и лесбийки. За да получат пълно сексуално удоволствие, тези жени се нуждаели от силно доминантни мъже. Една силно доминантна жена била нимфоманка, която можела да получи оргазъм само като погледнела мъж, но когато била с мъж, никога не свършвала, защото „просто не можех да го уважавам“.

Средно доминантните жени били нежни души, далеч не толкова склонни към експерименти. Те искали да се омъжат и си търсели мил, деликатен съпруг, който да е домошар. При ухажване те обичали тиха музика, меки светлини и романтика. Силно доминантните мъже ги плашели и им се стрували брутални.

Слабо доминантните жени всъщност изобщо не обичали секса — струвал им се мръсен и имал за цел единствено създаване на деца. Те смятали мъжкия полов орган за груб и грозен. (Силно доминантните жени го намирали за красив.) Търсели си мъж, който да им се възхищава от разстояние.

Един от очерталите се интересни моменти бил фактът, че всички жени предпочитали мъж с малко по-силна доминантност от тяхната — но не прекалено тираничен, иначе ги плашел. С оглед на това силно доминантните мъже обикновено намирали средно доминантните жени за сантиментални и блудкави. Що се отнася до слабо доминантните жени, те можели да спят с тях, ако им се отворела такава възможност, но никога не изпитвали нищо по-дълбоко.

Една историческа двойка, която, изглежда, имала правилна и взаимозадоволяваща „доминантна връзка“ били херцог и херцогиня Марлборо. Херцогът бил професионален военен, известен с блестящото си използване на мобилността и огневата мощ. Той спечелил няколко големи победи, най-известен от които е разгромът на французите и баварците при баварското село Бленхайм през 1704 г. При завръщането си у дома след тези триумфи той установил, че доминантността и сексът вървят ръка за ръка също толкова естествено, колкото барута и сачмите. И неговата съпруга херцогинята доволно отбелязала в дневника си: „Днес милорд се завърна от война и ме задоволи два пъти, без да си събува ботушите“.

В криминалната област връзките, основаващи се на доминатност, обикновено са от пагубен характер. Когато силно доминантна личност с престъпни наклонности реши да създаде съюз със средно доминантна личност — просто заради удоволствието да има роб и ученик, — резултатът може да е извънредно взривоопасен. Защото престъплението е начин за налагане на власт и покорството на роба кара господаря да търси нови начини да изрази властта си. Историята на престъпленията изобилства на такива връзки между силно и средно доминантни личности.

Освен два случая, разгледани в тази книга, „гранитната жена“ Рут Снайдър и нейния любовник, търговеца на корсети Джуд Грей, както и Иън Брейди и Майра Хиндли, британските убийци Мурс, има много примери за извратени връзки между силно доминантен престъпник и общо взето недоминантен съучастник. Съдружието между Марта Бек и Реймънд Фернандес — дребен мошеник, който се специализирал в измъкване на спестяванията на зажаднели за любов американски вдовици, — станало световноизвестно като „убийците на самотни сърца“. Марта, дебела медицинска сестра, нимфоманка, също била доминантна и неприятна личност — било й отнето попечителството над децата й заради лошо отношение към тях, — но не била престъпничка. И тъкмо тя решила да се присъедини към мошеничествата на Фернандес — и също решила, че жертвите трябва да умират, за да не ги изобличат.

Ала случаят с Мансън определено е най-странният пример за доминантно убийство. Когато през 1967 г. отишъл в Сан Франциско, Чарлз Мансън бил трийсет и три годишен и бил прекарал по-голямата част от зрелия си живот в затвора за дребни престъпления. По-късно пресата го изобразила като демонична фигура ала Свенгали, с огнени очи — но всъщност той привличал последователите си със своята мекота, чар и интелигентност. В него имало нещо от скитника на Чарли Чаплин, малко комичния тъжен човек, постоянно тормозен от света.

Също като Брейди и Лоуб, той проповядвал философия на свръхчовека, изведена главно от научнофантастичния роман „Чужденец в чужда страна“ на американския писател Робърт Хайнлайн. Събрали се ученици и Мансън ги повел из Калифорния като нов месия, проповядващ универсална любов и невинност на сетивата.

Когато свикнал с новата си роля, Мансън започнал да мечтае за слава, искал да стане „някой“, да има влияние като Боб Дилан или Махариши, индийския мистик, който за известно време напътствал битълсите. Но всичките му опити да стане певец и да произвежда дългосвирещи плочи се осуетили.

Започнал да проповядва революция, отхвърляне на обществото, унищожаване на „свинете“ и капиталистите. Той бил „водачът“ и неговото „семейство“ го приемало почти като бог — трябвало да направи нещо, за да докаже, че е достоен за любовта им. И затова заповядал на свои последователи да се самоубият — на попмузиканта Гари Хинман, кинозвездата Шарън Тейт и гостите в дома й, на собственика на супермаркет Лено Лабианка и жена му.

Желанието за нещо вълнуващо

През втората половина на XX в. моделът на убийството, изглежда, се променя. „Свръхчовешкото“ убийство, извършено от Лиополд и Лоуб — когато двамата млади чикагски студенти убили четиринайсетгодишния Боби Франк „за кеф“ — било определено от журналистите на 20-те години като „престъплението на века“. Те намерили случая за уникален и без очевиден мотив. Убийците произлизали от богати семейства и нямали очевидни причини за разочарование.

Но в светлината на доминирането на Лоуб над неговия по-интелигентен, но не толкова симпатичен партньор, престъплението — и мотивът за него — става сравнително лесно разбираемо. Любопитството, желанието за нещо вълнуващо, потребността да се самодокажат като „по-добри“ и по-малко „буржоазни“ от своите приятели и роднини ги тласнали към убийство. Съмнително е дали без заядливото, подигравателно и вездесъщо „превъзходство“ над него Лиополд е щял да стане нещо по-опасно от учен, прекалено интелигентен и недостатъчно находчив — за негово и на всички други добро. Престъпните желания щели да присъстват, но той никога нямало да действа сам.

Следователно сегашният ни проблем е доколкото е възможно да се погрижим доминантните личности и онези, които искат да бъдат доминирани, да са отделени. Дотогава пагубни съдружия като Лиополд и Лоуб, Снайдър и Грей, Брейди и Хиндли ще представляват заплаха — заплаха, която може да се насочи към всеки от нас, навсякъде и по всяко време.