Колин Уилсън
Знаменити престъпници (69)

Убийства, свързани с оставен багаж

Г. К. Честъртън предполага, че идеалното място за срещи на тайно общество е открит балкон, гледащ към оживен площад. Същата шантава логика, изглежда, вдъхновява онези убийци, които използват куфари, за да се избавят от трупа. Идеалното решение на проблема на убиеца е тялото да изчезне безследно, тоест да се скрие на място, където никога няма да го намерят. Поставянето му в куфар, където със сигурност ще го открият, определено не е начин да се прикрие убийство.

Полицаят и патологът, от друга страна, винаги изпитват известно задоволство, когато убиецът избере този метод за избавяне от трупа. Той им дава по-добри възможности, тъй като, освен ако не притежава хладнокръвието и далновидността на гросмайстор, убиецът почти със сигурност оставя десетки улики, които впоследствие довеждат до разкриване на неговата самоличност.

Така си помислил и началникът на полицията в Брайтън, когато на 17 юни 1934 г. го повикали в брайтънската служба за съхранение на багаж, за да види гол женски труп, открит в шперплатов сандък. Железопътните служители не си спомняли нищо за човека, който оставил сандъка в деня на дербито — 6 юни, най-напрегнатия ден през годината. Но, изглежда, имало множество улики.

Сър Бърнард Спилсбъри направил аутопсия на останките. Те били на двайсетинагодишна жена. Главата, ръцете и краката били отрязани, но трупът предполагал, че момичето произхождало от средната или горната класа. Имала хубава фигура, без отпусната плът, и мускулите били добре развити, което предполагало много упражнения. Златистокафявата кожа показвала, че жертвата прекарвала много време в по-топлия климат на Южна Англия. Към момента на смъртта била бременна в четвъртия месец.

Важните улики

В резултат на съобщението, разпратено до всички други служби за съхранение на багаж в Англия, открили краката в куфар на лондонската гара „Кингс Крос“. Те били отрязани в бедрото и коляното и потвърдили предположението, че момичето е било атлетично и добре сложено. Претеглили куфара и стигнали до заключението, че е бил оставен от мъж — само силен мъж можел да го вдигне без чужда помощ.

Имало две важни улики. На парче кафява хартия, с каквато било увито тялото, била написана думата „форд“. Тя приличала на втората половина от топоним, например Гилдфорд или Уотфорд. В куфара имало два вестника, „Дейли Мейл“ от 31 май и 2 юни, издание, което се разпространявало само в радиус от осемдесет километра от Лондон. Един носач си спомнил, че помогнал на клиент да пренесе куфара в деня на дербито. Започвало да изглежда, че следствието е към края си.

Тайната връзка

Защото мъжът бил пътувал с влака от Дартфорд за Брайтън. Момиче, което било пътувало в същото купе в трета класа, успяло да даде на полицията приблизително описание на мъжа. Но не могли да проследят и петте двупосочни билета, продадени онзи ден, и полицията елиминирала хората, с които успяла да се свърже. Въпреки че намерили производителите на сандъка и куфара, това не им дало никаква ценна информация за човека, който ги е купил. Собствениците на магазини не си спомняли да са ги продавали в седмиците преди деня на дербито. Очевидно следата прекъсвала там.

Спилсбъри преценил, че момичето е било мъртво от 30 май, седмица преди да го оставят на гарата. Мъжът очевидно имал много свободно време и дом, в който можел да крие труп в продължение на седмица, без да се бои, че ще го разкрият. Това отново предполагало, че престъпникът е рентиер. Фактът, че му е трябвала цяла седмица, за да се избави от тялото, показвал, че убийството не е предварително обмислено. Полицията вече била в състояние да възстанови по-голямата част от историята. Заможен мъж, силен и атлетичен, има тайна връзка с момиче от неговата класа. Живее в Дартфорд, в югоизточната периферия на Лондон, част от „брокерския пояс“.

Тя забременява, на 30 май се отбива при него, за да го попита какво възнамерява да направи по въпроса. Скарват се, навярно се сбиват и той я удря по главата с тежък предмет — така и не намерили главата, но по тялото нямало следи от насилие — или пада отгоре й върху тежка мебел. Смъртта й го ужасява и няколко дни той обмисля какво да прави с трупа, после решава да го разчлени и да остави сандъка в Брайтън. Пътува с двупосочен билет в трета класа, за да не привлича внимание. И по всяка вероятност напуска страната веднага щом се избавя от тялото.

Грижливите проверки

Шерлок Холмс с лекота щеше да реши проблема. Той щеше да организира проверка във всички пристанища и да установи кой жител на Дартфорд е напуснал страната непосредствено след деня на дербито. Щеше да разследва спортните клубове и конюшните в района на Дартфорд. И убиецът навярно щеше да бъде арестуван, докато се качва на влака за Кан…

Британската полиция нямала такъв късмет. При грижливите проверки на службите за съхранение на багаж открили три детски трупа и много крадени вещи, ала никакви следи за убиеца с брайтънския сандък. И престъплението си останало неразкрито. Това може да се обясни по-скоро с късмет, отколкото с детайлно планиране. Но случаят си остава интересно изключение, което потвърждава правилото: че куфарът е възможно най-лошото скривалище за труп.

Пожелателното мислене

Историята на убийците с куфари предполага, че в много случаи убиецът изпитва подсъзнателно желание да го заловят. Естествено, може да се твърди, че скриването на труп в куфар носи интересни прилики с опита на щрауса да се скрие, като зарови главата си в пясъка. Накратко, тава е пример за Жан-Пол-Сартъровата психология на „магията“, пожелателното мислене, с което вече се сблъскахме при убийците от страст. Това ясно се наблюдава в един от първите случаи на убийство с куфар в Англия: случая с Артър Девърукс. Тази история за слабост, самозаблуда и пожелателно мислене би се харесала на Стендал, в основата на чийто роман „Червено и черно“ е залегнал точно такъв реален убиец.

В един топъл летен ден през 1898 г. хубавата Биатрис Грегъри се разхождала в Алекзандра Парк, Хейстингс, и се заговорила с любезен млад мъж. Казвал се Артър Девърукс и бил помощник-аптекар. Биатрис била на почивка с майка си и ваканционната атмосфера несъмнено я направила романтична — тя се срещала с Артър Девърукс всяка вечер до края на почивката си. И майка й го харесала. Той бил „различен“ — с богато въображение, амбициозен. В неговите уста бъдещето изглеждало прекрасно и вълнуващо и Биатрис копнеела да го сподели. Когато й направил предложение, тя веднага приела.

Красива е женствена

Г-жа Грегъри не била много щастлива от годежа. Тя била родена неудачница и се бояла, че това се е предало и на дъщеря й. Не можела да повярва, че бъдещето ще е толкова прекрасно, колкото го обрисувал Артър. След няколко месеца брак Биатрис започнала да споделя опасенията на майка си. Емоционално Артър бил почти дете. Искал я, защото била красива и женствена, и изобщо не му хрумвало, че бракът има и практична страна. Скромният семеен живот със заплата на помощник-аптекар не се оказал толкова романтичен, колкото очаквал. Той станал мрачен и угрижен.

После им се родило дете. Това още повече влошило състоянието на Артър — ала колкото и да е странно, той като че ли нямал нищо против. Обожавал сина си — кръстили го Стенли. Известно време изглеждало, че бракът им в края на краищата ще излезе успешен. Тогава се намесила съдбата и Биатрис открила, че отново е бременна. Тази вест хвърлила Артър в депресия. Той започнал да отделя още повече време, за да прегръща сина си и да си играе с него. Когато жена му родила близнаците Лорънс и Ивлин, чашата преляла. Чувствата му вече били напълно ангажирани и Артър не проявявал интерес към новородените.

Шишенцето морфин

През следващите две години семейство Девърукс се преместило в апартамент в Килбърн, Северозападен Лондон. Биатрис не си дояждала. Артър продължавал да работи като помощник-аптекар и заплатата му била малка. Той се озлобил, смятал, че жена му го е впримчила, и си представял лекия живот без нея и близнаците. Един ден през 1905 г. решил да направи нещо по въпроса.

Убийството било грижливо обмислено. Когато наемателите на апартамента под тях се изнесли, той попитал хазяина дали може да го наеме. После купил голям ламаринен сандък. След няколко дни, на 29 януари 1905 г. донесъл шишенце морфин и някак си успял да накара жена си да изпие по-голямата част от съдържанието му — навярно я излъгал, че й дава лекарство за кашлица. До другата сутрин тя и близнаците били мъртви. Девърукс ги натикал в сандъка, уредил да го пренесат в склад в Хароу и заедно със Стенли се преместил в друга част на Лондон.

Г-жа Грегъри се отбила в апартамента в Килбърн и установила, че е празен. Успяла да препрати писмо до Артър, но отговорът му бил странно неопределен. Бил пратил Биатрис на почивка и предпочитал майка й да не се опитва да се свърже с нея. Интуицията на г-жа Грегъри я предупредила за най-страшното. Тя чула за колата с мебелите, проследила я до склада в Хароу и накрая успяла да получи заповед, която я упълномощавала да отвори сандъка.

Всички вестници публикували новината за трите трупа и след двайсет и четири часа уплашеният Артър Девърукс се преместил отново. Този път заминал за Ковънтри, където си намерил работа като аптекар. Инспектор Полард, който ръководел следствието, го намерил лесно — просто трябвало да провери аптекарите, назначили неотдавна помощник с шестгодишен син. Когато полицаят отишъл да го арестува, Девърукс изпелтечил: „Правите грешка. Не знам нищо за никакъв ламаринен сандък“, Полард не бил споменал за сандъка.

Светът на фантазиите

В съда Девърукс заявил, че жена му убила близнаците, самоубила се, той се уплашил и скрил трупа в сандъка. Но оставал един факт, който опровергавал версията му. На 22 януари 1905 г. бил отговорил на обява за работа в Хъл с телеграма: „Приемате ли вдовец с шестгодишно дете?“ По онова време Биатрис и близнаците още били живи. На 15 август 1905 г. Артър Девърукс бил обесен в Пентънвилския затвор.

Психиатърът го обявил за вменяем, но трудно можем да се съгласим с това заключение. Нормално ли е да живееш в свят на фантазии и да извършиш убийство, без абсолютно никаква вероятност да се изплъзнеш от наказание? Девърукс обожавал сина си — не помислил ли, че като убие жена си, прави сина си сирак?

Достатъчно добре познавал тъща си, за да е наясно, че тя няма да се успокои, докато не намери дъщеря си, и също трябва да е разбирал, че миризмата на сандъка с трите трупа скоро ще започне да привлича внимание. Ако е бил нормален, просто щеше да вземе Стенли и да напусне жена си. Но той е искал Биатрис да изчезне, да се изпари като жената в шкафа на фокусника. Такова пожелателно мислене определено е форма на невменяемост.

Сексапилът

Едно убийство със сандък в Монте Карло, извършено две години след екзекуцията на Девърукс, още по-остро повдига този въпрос. Убийцата била авантюристката Мария Виър Гулд, която се представяла като „лейди Виър Гулд“. Мъжът й бил ирландец, алкохолик и слабоумен и някой ден наистина щял да стане баронет, но жена му изпреварвала събитията.

Кариерата на Мария била още по-забележителна от живота на нейната сънародничка Мария Манинг, която през 1849 г. била обесена за убийството на любовника си. И двете били сурови, пресметливи жени, които безскрупулно използвали сексапила си. Мария Гулд — с моминско име Жироден — изгубила първите си двама съпрузи при подозрителни обстоятелства. Запознала се с третия си мъж Виър Гулд в Лондон. Той нямал много пари, но авантюристката не се интересувала от това, защото била свикнала да живее на кредит и да взима заеми.

Пелтеченето

През първата година на брака им Виър Гулд изчерпал търпението — и кесиите — на всичките си близки роднини. В началото на 1907 г. в Монте Карло съпрузите се опитали да играят хазарт с остатъка от парите си и ги пропилели. С различни измами — например взели пръстен от един бижутер „за преценка“ и го заложили — живели още известно време, докато Мария успяла да се запознае с богатата стара шведка мадам Левин, която останала впечатлена от аристократичното семейство. Тя обаче се оказала невероятно стисната. Дала назаем четирийсет лири на Мария, но нито стотинка повече. И постоянно настоявала да си й ги върнат.

На 4 август 1907 г., понеделник, „лейди“ Виър Гулд поканила мадам Левин във Вила Менесими, където живеели доста бедно. И докато старата госпожа разговаряла със „сър Виър Гулд“, чието пелтечене предполагало, че пак е пиян, Мария се промъкнала към нея изотзад и й нанесла съкрушителен удар с тежък ръжен. Г-жа Левин паднала, Мария извадила нож и го забила в гърлото на мъчителката си. После й отрязала главата и крайниците и ги сложила в голям сандък. Една племенница, която живеела при тях, се прибрала късно вечерта и заварила цялата къща в кръв. Мария й обяснила, че съпругът й получил пристъп и повръщал кръв.

Не е ясно какво е била намислила Мария. Същата вечер заминали от Монте Карло за Марсилия и взели и сандъка. В Марсилия сандъкът бил надписан „Чаринг Крос, Лондон“ — мястото, където да го изпратят. Мария и сър Виър Гулд наели апартамент в един близък хотел, за да закусят и да поспят.

Леденото презрение

Служителят, който трябвало да изпрати сандъка — казвал се Понс, — забелязал, че от него се процежда кръв. Освен това, заради августовската жега, се носела неприятна миризма. Той отишъл в хотела и попитал съпрузите какво има вътре. Мария надменно пояснила, че има птици, и му наредила да го изпрати незабавно. Вместо това Понс отишъл в полицейския участък, където един инспектор му казал, че семейство Виър Гулд не бива да напуска Марсилия преди полицията да се запознае със съдържанието на сандъка.

Понс се върнал в хотела и заварил съпрузите да се готвят за заминаване. Помолил ги да го придружат до участъка. Мария с ледено презрение се съгласила и взела със себе си пътната си чанта. В колата свалила равнодушната си маска и предложила на Понс десет хиляди франка, за да я пусне да си иде. Той останал непоколебим. След час полицията намерила трупа на мадам Левин в сандъка, а главата и краката й — в пътната чанта.

Било пределно ясно, че Мария е главната виновница. Осъдили я на смърт, а мъжа й — на доживотен затвор. Смъртната присъда не била изпълнена. Мария умряла от тиф в затвора в Кайен. Лишен от алкохол и наркотици, съпругът й се самоубил. Изглежда обаче, че и Мария подсъзнателно е извършила самоубийство.

Многобройните кървава петна

Какво можела да спечели Мария от смъртта на мадам Левин? Какво й попречило тайно да напусне нощем Монте Карло, както била избягала от много други градове? Или след толкова много престъпления накрая била изгубила представа за действителността, както предполага това убийство? Сандъкът за пореден път става символ на човешката непълноценност и самоизмама.

Що се отнася до интересния въпрос кой е изобретил убийството със сандък, историците на криминалистиката са на различни мнения. Възможно е тази чест да принадлежи на хер Блетри, ханджия от Хегерсхайм в Германия. В средата на 70-те години на XIX в. открили женски труп в жълт куфар в службата за съхранение на багаж в Хегерсхайм и скоро установили, че чаршафът, в който било увито тялото, е от странноприемницата на хер Блетри.

Ако наистина е бил убиецът, Блетри извадил невероятен късмет. Според клюките трупът бил на неговата бивша икономка и любовница Адел Бруар, която от известно време била изчезнала, и скоро неколцина свидетели я разпознали. Но преди да започне процесът Адел Бруар влязла в участъка… Обвиненията били свалени и полицията не започнала ново следствие. Ако го бяха направили, Блетри сигурно щеше да бъде обявен за виновен.

Той се опитал да обясни многобройните кървави петна в кухнята си с това, че често му течало кръв от носа. Полицията била абсолютно сигурна, че куфарът е на новата му икономка Франциска Лалеменд, но тъй като другите улики изглеждали достатъчно убедителни, детективите се отказали от тази линия на разследване. В крайна сметка някаква странна жена била забелязана да влиза в странноприемницата и повече никой не я видял. Мотивът за престъплението навярно е бил обир, но никога няма да узнаем със сигурност, тъй като Блетри бил освободен.

В книгата си „Суперприрода“ зоологът Лайъл Уотсън споменава един странен факт, който може би има отношение към бъдещите убийци с куфари. Французинът Бовис, който проучвал Камерата на фараона в Хеопсовата пирамида, забелязал, че макар да изглеждали влажни, един котешки труп и различни други останки очевидно не били разложени. Мосю Бовис си помислил, че това може би се обяснява с формата на пирамидата. Той направил точен макет на пирамида и поставил в него умряла котка.

Космическата енергия

Тялото се мумифицирало, вместо да се разложи. Д-р Уотсън твърди, че лично се убедил в това, като направил импровизирана шперплатова пирамида (от четири равнобедрени триъгълника със съотношение между основата и страните 15.7 към 14.94). Поставената в пирамидата мъртва мишка се мумифицирала, докато мишката, поставена в кутия от обувки, се разложила — и започнала да вони. Още по-странно е, че поставените в такава пирамида бръсначи запазват остротата си след дълга употреба — една чешка фирма патентовала острилката „Хеопсова пирамида“.

Според теорията на д-р Уотсън пирамидата изпълнява ролята на своеобразна оранжерия на космическа енергия, която дехидратира органичната материя и някак си въздейства върху структурата на острието на бръснача. Теоретично сандък с формата на Голямата пирамида би трябвало да съхранява телата — дори да са разчленени — и да не им позволява да миришат. От друга страна, странната форма може да привлече внимание в службата за съхранение на багаж. Никакви модификации най-вероятно няма да променят факта, че куфарът е един от най-неефикасните методи за избавяне от човешки останки.