Колин Уилсън
Знаменити престъпници (75)

Хомосексуални убийства

Когато се замислим, че хомосексуалността, също като убийството, е известна още от зората на цивилизацията, изглежда странно, че двете неща са били свързани едва през последните стотина години. Дийн Корл, хюстънският масов убиец, определено е най-ужасният пример за хомосексуален убиец в историята на криминалистиката, въпреки че Тропман, Хаарман и Макдоналд може би го конкурират. Преди Тропман, който бил екзекутиран през 1870 г., хомосексуалният убиец бил почти непознат — или може би темата се е смятала за толкова забранена, че никой не е смеел да я спомене.

Днес моралните позиции са описали пълен кръг — хомосексуалността се приема почти също толкова изцяло, колкото в Древна Гърция и Рим. Вярно е, че голяма част от населението на всички западни страни все още я смята за греховна или поне „неестествена“, но повечето интелигентни хора не я намират за по-странна от левичарството или далтонизма.

От медицинска гледна точка това определено е една от най-озадачаващите сексуални аномалии или отклонения — днес не е модерно да я наричаме „извращение“. Хетеросексуалният или „нормалният“ човек почти не е способен да си представи как някой може да изпитва сексуално привличане към представител на същия пол — и от биологична гледна точка това несъмнено е напълно логично. Ала никой не е успял да обясни точно защо някои мъже харесват други мъже и защо някои жени изпитват желание само към представителки на същия пол.

Страхът от кръвосмешение

Фройд стои на позицията, че хомосексуалността е резултат от „страха от кръвосмешение“. С други думи, ако момчето няма баща или баща му е безволев и изобщо жалък, то може да насочи цялата си любов към майка си, докато чувството към нея стане нездраво силно. После от подсъзнателен страх от кръвосмешение момчето изключва жените от своя полов живот — защото всички му напомнят за майка му — и се насочва към мъже.

Този възглед определено съответства на известните факти. Майките наистина са фиксидея при голяма част от хомосексуалните мъже. И рядко момче със силен баща, на когото се възхищава, става хомосексуалист. От друга страна, няма данни момче, емоционално фиксирано върху майка си, да изпитва силен подсъзнателен страх от кръвосмешение — напротив, много хомосексуалисти целуват и галят майките си по начин, който предполага, че не намират нищо отблъскващо в идеята за инцеста.

Фройд признава, че много напълно нормални синове си фантазират как се любят с майките си и че много съвсем нормални дъщери основават представата си за идеалния любовник на бащите си. Съвременният последовател на Райх, психологът Роберт Олендорф, възприема възгледа, че хомосексуалността може да се формира, тъй като сексуалните желания на малкото дете са необикновено силни и че детето просто няма женски обекти на обожание — както очевидно е в случая с английските мъжки гимназии.

От друга страна, също толкова солидно е аргументирана позицията, че хомосексуалността е вродено състояние като хермафродитизма, при който мъжът или жената притежава някои полови белези на другия пол, например мъжът може да има гърди, а жената — зачатъчен пенис и скротум.

Каквато и да е причината, теорията за „моралната низост“ отдавна е опровергана. Може и да е вярно, че някои хомосексуалисти водят безразборен полов живот, което е недопустимо за повечето представители на средната класа, но това отчасти е биологично — хомосексуалните двойки не са свързани от деца — и отчасти социално, тъй като повечето хомосексуалисти все още до известна степен се смятат за отхвърлени от обществото. В много градове, например Лос Анджелис, има цели хомосексуални общности, в които „двойките“ са също толкова устойчиви, колкото нормалните съпрузи. Може би това ще е социалният модел на бъдещето.

Отношението към хомосексуалността се променя през вековете. Леонардо да Винчи и Микеланджело, изглежда, не са били подложени на обществено презрение, защото са били хомосексуалисти. Кристофър Марлоу, драматургът от Елизабетинската епоха, който бил убит, не само открито демонстрирал хомосексуалността си, но и рискувал да си навлече тежко наказание за богохулство, като твърдял, че любовта на Иисус към мъжете била физическа, а не духовна, ала въпреки това си останал герой за своите образовани съвременници.

През XIX в. всичко се променило. Съществувал култ към мъжествеността и Оскар Уайлд говорел за хомосексуалността като за „любовта, която не смее да изрече името си“. Фактът, че лорд Байрон харесвал гръцките момчета също толкова, колкото италианските момичета, съвсем доскоро бил добре пазена тайна. Самосъжалението в музиката на Чайковски отчасти се дължи на усещането му, че е отритнат от обществото, задето харесва мъже. Поетът А. Е. Хаусман, авторът на „Шропширски момък“, написал стихотворение за мъж, заклеймен заради „цвета на косата му“ — евфемизъм за неговата хомосексуалност.

Малцина мъже са дръзвали открито да я защитят: немецът Улрихс написал поредица памфлети във възхвала на хомосексуалността, но под псевдоним, Едуард Карпентър, приятел на Бърнард Шоу, заявил в печата, че тя е по-дълбока и благородна форма на любов от любовта между мъжа и жената. Ала повечето хомосексуалисти го пазели в тайна или дори се женели и поддържали нормална социална фасада, което често оказвало тежко психологическо въздействие върху тях и семействата им.

Изглежда, тъкмо такава атмосфера накарала Жан Батист Тропман да извърши зверските си убийства през 1869 г. В „Литературни спомени“ на руския писател Тургенев, който се противопоставял на смъртното наказание, има една трогателна статия, описваща екзекуцията на Тропман. Той изтъква неговата младост, стройната младежка шия и детински поглед и загатва, че е варварство в цивилизована страна да се случват такива неща. Ала когато четем за извършените от Тропман убийства, трудно можем да се съгласим с Тургенев.

Локвите кръв

Млад работник, интелигентен, горд и доста потаен, Тропман решил да направи състояние и заминал за Америка. Подмамил един бизнесмен, Кинк, в Болвилер, Елзас, отровил го — отровите били негова фиксидея — и затрупал тялото с камъни. После примамил семейството на Кинк от Елзас в Пантен край Париж, спрял колата насред полето и намушкал и накълцал бременната мадам Кинк и петте й деца близо до мястото, където вече бил убил най-големия й син. Седемте трупа били открити на другия ден, заровени със съвсем тънък слой пръст — един работник забелязал локви кръв под близко дърво. В ужасния гроб имало кукли и детски играчки. Телата били накълцани с лопата. Двегодишното дете било изкормено. Имало и следи от садистични действия с трупа на момчето.

Един полицай в Хавър се приближил да попита нещо Тропман и младежът скочил от кея. Едва след като го извадили, полицията разбрала, че са заловили пантенския масов убиец. Той отначало се опитал да прехвърли вината върху Кинк, ала когато намерили и тялото на бизнесмена, заявил, че имал съучастници в убийствата.

Тропман е странен психологически случай. Той бил най-малкото дете в голямо бедно семейство. Майка му го обожавала, но не и братята му. Баща му, озлобен, прекалено работещ човек, бил изобретател, който допуснал други да си присвоят наградата за неговото приспособление, използвано в тъкачеството. Самият Тропман бил „аутсайдер“ в училище и когато на четиринайсетгодишна възраст започнал работа, другите работници му вгорчили живота. Брат му Едуар бил един от главните му мъчители и един ден Тропман силно го ударил по лицето с чук. Оттогава го оставили на мира.

За кратко станал популярен, когато спасил живота на един работник, като му отскубнал ръката от някаква машина, ала това не продължило много. Той мразел бедността си и мечтаел да забогатее. В много отношения Тропман заслужава съчувствие — бил интелигентен, чувствителен, прекалено добър за бедняшката си среда. Неговата реакция била сляпа омраза към „света“ и решимост да забогатее на всяка цена. Зверската жестокост, с които накълцал семейство Кинк, показва, че не изпитвал човешко съчувствие към тях и мразел тяхната „нормалност“.

Гениите

Този „синдром на Тропман“ се наблюдава в голям брой хомосексуални убийства. Затова е много вероятно да действат същите причини: чувство на отритнатост от обществото, омраза към хората, които изглеждат доволни от света. Всеки, който познава образовани хомосексуалист, е забелязал, че мнозина от тях притежават досадната склонност да твърдят, че всички гении са били с техните сексуални вкусове: Платон, Микеланджело, Шекспир (макар повечето историци да твърдят, че Бардът не е бил хомосексуалист), Чайковски и така нататък. Подобно на войнствените негърски движения в Америка, хомосексуалистите често реагират на чувството за отритнатост, като твърдят, че представляват форма на елит — „гей“-еквивалента на „Черното е красиво“. Когато равновесието се наруши и това доведе до насилие, изригва вулканична омраза и негодувание.

Трудно е да се проумеят мотивите на Фриц Хаарман, Хановерския касапин, който в края на Първата световна война си изкарвал прехраната, като избирал младежи на гарата, предлагал им да пренощуват при него, убивал ги и продавал месото им. Възможно е да го е подстрекавал любовникът му Ханс Гранс, дребен крадец и сводник. Няма съмнение, че и двамата са насилвали сексуално младежите.

Смята се, че Хаарман е убил над петдесет жертви, следователно на него принадлежи световният рекорд за масови убийства. Жизнерадостен дебел дребосък, той се държал весело и налудничаво на процеса и полицаите, изглежда, го харесвали. Популярността му не намалило дори признанието, че убивал жертвите си, като прегризвал гърлото им. В затвора, преди да го обезглавят, Хаарман обяснил, че сексуалните извращения и мъченията му доставяли огромно удоволствие: в това отношение той, изглежда, напомня Дийн Корл, тексаския хомосексуален убиец на деца.

Случаят с кливландския убиец, който разчленил и обезглавил дванайсет жертви — главно мъже — в средата на 30-те години на XX в., се разглежда в главата за обезглавените трупове. Въпреки че убиецът така и не бил заловен, косвените улики предполагат, че е бил хомосексуалист. И в странния случай с хомосексуалиста, който обезобразявал труповете на жертвите си в Сидни, Австралия, в началото на 60-те години на XX в., се наблюдават някои интересни аналогии с престъпленията на кливландския убиец. Също като Лудия касапин от Кингсбъри Рън, той убивал скитници и бедняци.

Окървавеният труп

Историята започнала на 4 юли 1961 г., когато един старец открил окървавен труп зад съблекалните на Държавния плаж в Сидни. Патологът установил, че мъжът, разпознат като Алфред Гринфийлд, бил намушкан трийсет пъти. Убиецът отсякъл гениталиите му и явно се опитал да му отреже главата. Пет месеца по-късно, на 20 ноември, намерили нов труп в обществена тоалетна в Муур Парк, предградие на Сидни.

Аналогичните прободни рани и обезобразяване показвали, че убиецът е садист, който размахва ножа в дива ярост. Намирането на труп в тоалетна предполагало, че жертвата и нейният убиец са влезли там заедно със сексуална цел. Мъртвецът бил идентифициран като Уилям Кобин.

Полицията организирала масово издирване на престъпника, но не било възможно да се завардят всички райони, в които той можел да нанесе удар. Това се случило четири месеца по-късно и този път жертвата била открита жива — ала трийсетгодишният Франк Маклийн бил изгубил прекалено много кръв, за да може да говори. Той умрял скоро след като го намерили на Литъл Бурк Стрийт в Дарлингхърст, недалеч от Муур Парк.

На 19 ноември 1962 г. здравният заместник-инспектор от общината посетил един магазин на Бърууд Роуд №71 в Конкорд, за да провери оплакването на съседите от неприятната миризма. Зад сградата открили друг обезобразен труп. На ръкава на сакото му имало знак от химическо чистене, който дал известни указания на полицията, но проверката била сложна работа. През октомври 1962 г. магазинът била нает от някой си Уилям Макдоналд, който не се бил мяркал там от началото на ноември.

Тогава предположили, че убитият е Макдоналд. После обаче пощенските власти съобщили, че техният служител Алан Бренан също бил изчезнал от известно време и че за свой адрес е посочил Бърууд Роуд №71. Дали убитият не бил Бренан? Трупът бил погребан тъкмо под това име.

Ала когато полицията стигнала до фирмата за химическо чистене, в която било почистено сакото, изникнало ново име — Патрик Хакет. Тогава някои детективи, участващи в следствието, си задали един интересен въпрос. Защото в къщата, наред с окървавена възглавница, били намерили две евтини книжлета, едното за Джак Изкормвача, другото роман от Колин Уилсън, озаглавен „Ритуал в мрака“ — разказ за хомосексуален масов убиец. Книгите явно били от библиотеката на Уилям Макдоналд или Алан Бренан.

Рисунките на заподозрения

Развръзката настъпила на 22 април 1963 г., понеделник. Един работник вървял по Джордж Стрийт и внезапно познал Алан Бренан, който трябвало да е мъртъв. Съобщил в полицията и незабавно започнало издирване на Бренан. Били разпространени рисунки на заподозрения. След две седмици двама служители на гарата на Спенсър Стрийт в Мелбърн познали Бренан, който работел при тях, и уведомили полицията.

Името в свидетелството за раждане на мъжа било Дейвид Алан, но полицията не се съмнявала, че той е издирваният убиец. Прибрали „Алан“ за разпит и той скоро признал, че е бившият наемател на Бърууд Роуд и че всъщност се казва Уилям Макдоналд. Подобно на английския сексуален убиец Кристи, неговата голяма грешка била, че оставил труп в дома си и после избягал. В мелбърнската му стая полицията намерила „Енциклопедия на убийствата“ от Колин Уилсън и Пат Питман. Когато го попитали защо чете такива глупости, Макдоналд отговорил: „Само това ми доставя удоволствие“.

Макдоналд заявил, че на петнайсетгодишна възраст го изнасилил един ефрейтор — това се случило в Англия. И оттогава го измъчвало импулсивно желание да убива. Избрал първата си жертва, Патрик Хакет, в хотел „Пипълс Пелъс“. Хакет бил пиян и Макдоналд го поканил в дома си да си допият. Намерението му било да го убие. През нощта, когато Хакет заспал на пода, Макдоналд станал от леглото си, взел нож и започнал да го мушка „в сляпа ярост“.

Сериозно си порязал ръката и се наложило да отиде в болница, за да го зашият — там казал, че се порязал с ножа за хляб. Желанието да убива обаче било по-силно от всякога и след две-три седмици той излязъл да търси нова жертва в Сидни — отишъл в предградието Редфърн с надеждата да заколи свой познат руснак. За щастие човекът не си бил вкъщи. Тогава „Бренан“ решил да се пресели в Мелбърн. Трима психиатри решили, че страда от параноична шизофрения. Обявили го за невинен поради невменяемост и го пратили в психиатрията „Морисет“.

Отровните гъби

Жертвите на Макдоналд и кливландския убиец били скитници и безделници. Някои хомосексуални убийци също били скитници: например Адолф Зеефелд, екзекутиран в Германия през 1937 г. на шейсет и пет годишна възраст. Той убивал момчета от 1908 г. с отрова, приготвена от отровни гъби. Всички жертви били откривани в спокойни пози, без очевидни следи от сексуално насилие. Той признал, че е извършил над десет убийства на момчета на възраст от четири до единайсет години — две от които в един и същи ден през октомври 1934 г. Масовият убиец Карл Панцрам също бил скитник и „безделник“ и много негови убийства очевидно са извършени само за удоволствие.

Убийствата, извършени от лесбийки, са сравнително редки, но един случай определено съперничи по ужас на тези, които вече разгледахме. На 11 май 1961 г. една учителка пътувала с кола през Питър Скийн Огдън Парк в Орегон, гледала към каньона на Крукид Ривър и забелязала нещо, което й заприличало на две кукли. Служител от лесничейството отишъл да провери и установил, че това са труповете на две деца, четиригодишно момиченце и шестгодишно момченце. Гениталиите им били обезобразени с нож и момичето било хвърлено живо в каньона.

В резултат на широкото разгласяване на случая в полицията се обадила жена от Юджийн, Западен Орегон, която казала, че децата може би са на съседката й Гъртруд Джаксън, която живеела наблизо заедно с една мъжкарана, Джанис Фрийман. Те били потеглили нанякъде с червен мъркюри два дни преди откриването на труповете. Описанието на колата било толкова точно, че полицията скоро я открила на една автоборса в Оукланд, щата Калифорния — търговецът имал адреса на жената, която му я била продала. Това била Гъртруд Джаксън.

Жените били напуснали апартамента, но полицията ги арестувала, когато се върнали да си приберат багажа. Трийсет и три годишната Гъртруд Джаксън веднага признала убийството на децата. Съпругът й я бил изоставил и тя била прелъстена от двайсет и една годишната Джанис Фрийман. „Джанис командваше. Нейната дума беше закон. Искаше постоянно да ходя гола из къщи, но не можех да го правя пред децата“. Това отново е пример за пълна доминантност, довела до убийство, подобно на много други.

Насилвана и нагрубявана

Джанис, сурово наглед момиче с досие на непълнолетна престъпничка, признала: „Аз съм лесбийка“. Мразела мъжете, откакто на четиригодишна възраст я изнасилило момче, оставено да се грижи за нея, докато майка й била на пазар. Връзката й с Гъртруд Джаксън била идеална: Гъртруд била жена със слаба доминантност, която обожавала да я насилват и нагрубяват. Единственият проблем били децата — Джанис очевидно лесно успяла да убеди Гъртруд, че те трябва да умрат.

На 10 май в каньона на Крукид Ривър Гъртруд отишла на разходка, докато Джанис удушила Лари и после обезобразила гениталиите му с нож. Когато се върнала, Гъртруд помогнала на Джанис да съблекат четиригодишното момиченце, да обезобразят гениталиите му и да го хвърлят от скалата, все още живо. Г-жа Джаксън посочила кръвта по ръката на Джанис. Джанис измъркала „Мммм“ и я облизала, после двете се целували и прегръщали в колата. Двете жени били осъдени на доживотен затвор.

Жестокостта на тези убийства е озадачаваща и не съвсем понятна. Но не бива да се приема като аргумент, че хомосексуалистите са по-агресивни или жестоки от другите хора — всъщност, като се има предвид големият брой хомосексуалисти, статистиката показва, че като група, те не са толкова агресивни, колкото останалата част от населението.

От гледна точка на криминалистиката ще е интересно да се види дали, когато обществото започне по-лесно да приема хомосексуалността, тази садистична и агресивна особеност на толкова много хомосексуални убийства ще намалее. В момента всички свидетелства навеждат на това заключение.