Колин Уилсън
Знаменити престъпници (48)

Престъпления, свързани с творци

В едно мразовито сиво септемврийско утро на 1598 г. двама мъже се изправили един срещу друг в Хогсден Фийлдс, Шордич. В умовете и на двамата се въртяло убийство. В ония далечни дни на кралица Елизабет Първа Шордич не бил бедняшки квартал в покрайнините на лондонския Истенд, а открити поля на север от градските стени. Единият от двамата, които щели да се дуелират, бил актьорът Гейбриъл Спенсър, а другият — писателят Бен Джонсън. Джонсън бил як, набит мъж на около трийсет и пет години. Противникът му бил по-висок, по-силен и по-млад. И рапирата му била с двайсет и пет сантиметра по-дълга.

По сигнал те кръстосали рапирите и започнали дуела. Спенсър атакувал безмилостно и след няколко минути ранил Джонсън в ръката. Джонсън свел рапира в знак, че се предава. После в изблик на свирепа ярост продължил борбата и отблъснал противника си назад само с физическата си тежест. Рязко мушване и Спенсър залитнал, изпуснал рапирата си и бавно се свлякъл. Умрял преди да се строполи на земята, пронизан в сърцето. Така Бен Джонсън, един от най-великите английски драматурзи, се включил в групичката на гениите, отнели човешки живот.

Щяло да е жалко, ако Джонсън бил изгубил схватката. Само два дни преди това той се бил прочул. Неговата пиеса „Всеки със своя нрав“ била представена в шордичкия „Къртън Тиътър“ от трупата „Хората на шамбелана“. Главният актьор също бил драматург — името му е изписано на афиша като „Уил. Шекспир“. Той вече бил постигнал успех с пиеси като „Венецианският търговец“ и „Хенри IV“, но триумфът на Джонсън временно засенчил неговата слава. И тъкмо това довело до дуела. Джонсън участвал в конкурентна трупа, „Трупата на адмирала“, в която го смятали за бездарен писател. Затова той предложил сигурния си шедьовър на „Хората на шамбелана“, може би по съвета на стария си приятел Шекспир. Успехът му разгневил актьора Гейбриъл Спенсър, злополучно известен със сприхавия си нрав — той вече бил убил човек на дуел и правел на висок глас язвителни забележки за „долните хора, предали господаря си на конкурентни трупи“.

Това било достатъчно за Джонсън, който също имал буен нрав. За щастие, той победил, но въпреки това дуелът едва не му струвал живота. Хвърлили го в затвора Нюгейт, обвинили го в убийство и го изправили в съда на улица „Олд Бейли“. Съдебните заседатели, без да губят време, го обявили за виновен и присъдата щяла да е смърт. В този момент Джонсън пледирал за „неподсъдност на духовенството“. Естествено той не бил духовник, но през Средновековието само духовниците можели да четат, затова всеки, който можел да чете, имал право да се обяви за духовно лице и да настои да бъде съден от духовен съд.

По времето на Джонсън това било обичаен начин за избягване на смъртна присъда. Дали му книга, за да докаже, че може да чете, после го осъдили да бъде жигосан с буквата „Т“ (Тайбърн, мястото, където бесели престъпниците) на левия палец. Впоследствие той написал едни от най-великите комедии на английски език и според легендата неволно станал причина за смъртта на Шекспир. През 1616 г. Джонсън се отбил при стария си приятел в Стратфорд и двамата отишли да пият — след което заспали като заклани под една ябълка. Шекспир се простудил и умрял. Джонсън живял още над двайсет години.

Малцина гении са извършвали убийство — даже непредумишлено, като в случая с Джонсън. Това може да е случайност — в края на краищата и убийците, и гениите са съвсем малък процент от населението, затова не е чудно, че двете категории рядко се пресичат. Истинската причина обаче е по-дълбока. За нея загатва Джордж Бърнард Шоу, който пише, че за твореца съдим по най-висшите му, а за престъпника — по най-долните му постижения.

Гениалният човек се отличава с известно търпение и далновидност. Той знае, че може да не успее утре, идния месец или догодина, но че трябва да продължава. Даже когато постигне успех, следващата му работа може да е изпреварила времето си и да е толкова сложна, че почитателите му да я отхвърлят като непонятна — като последните дълбоко религиозни квартети на Бетховен. За да продължи напред, той се нуждае от вяра, от убедеността, че това, което върши, е правилно.

От друга страна, престъпникът не притежава такова изключително търпение. Неговият девиз е „Искам го сега“. Ако иска секс, неговият естествен импулс е да похити момиче и да го изнасили. Ако иска да се избави от жена си, неговият естествен импулс е да я убие. Ако иска пари, той се опитва да ги открадне. За да задоволи желанието си, престъпникът е готов да обърне гръб на обществото и да извърши противообществена проява. Парадоксално е обаче, че той също иска обществото да го приема, харесва и уважава. Тъкмо затова братята Край използвали всяка възможност да се фотографират с известни личности.

Артистичните убийци

Следователно психологическата основа на гения — търпението, интуицията, способността да се вслушва във вътрешния си глас — е точно противоположна на тази на престъпника. Немският писател Томас Ман твърди, че между твореца и престъпника има много общи неща, и написал прекрасния роман „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“, за да илюстрира позицията си. Феликс Крул обаче е просто чаровен мошеник, който никога не е вършил зло — романът само доказва, че Ман не е знаел почти нищо за психологията на истинския престъпник. А е можел да научи за нея, ако се беше запознал с кариерата на един от малцината „артистични убийци“, известни в историята на криминалистиката, Пиер-Франсоа Ласенер, екзекутиран през януари 1836 г. за убийство.

Прочутите „Мемоари“ на Ласенер го представят като безмилостен враг на обществото. След първото си престъпление той пише: „Аз вече не принадлежа на себе си, а на студената стомана“ (тоест на гилотината). Истината е, че Ласенер бил третокласен поет и безнадеждно некадърен престъпник. Неговото най-амбициозно „дело“ бил неуспешният му опит да убие и ограби един банков куриер. Мотивът му да стане престъпник не бил героична съпротива срещу покварата в обществото, а самосъжаление, защото родителите му предпочитали по-големия му брат. Започнал с убеждението си — навярно основателно, — че родителите му са длъжни да го обичат, и свършил с убеждението — неоснователно, — че обществото му дължи издръжка и положение. „Мемоарите“ са просмукани със самосъжаление. Може би най-важните думи в книгата са свързани със заключението му, че животът му ще е „форма на бавно самоубийство“.

„Мемоарите“ на Ласенер оказали важно влияние върху един велик писател, който се интересувал от темата за престъплението: руснака Фьодор Достоевски. Когато станал редактор в списание, той нарочно публикувал „Мемоарите“, за да увеличи тиража. И авторът на „Записки от мъртвия дом“ сериозно се заинтригувал от тази идея на талантлив човек, който смятал, че воюва с поквареното общество. Той я преработил на много по-високо равнище в „Престъпление и наказание“, където младият и даровит студент Разколников вярва, че безнадеждната му бедност не му позволява да постигне нищо достойно, и решава да си осигури „старт в живота“, като убие и ограби една богата бабичка.

Всъщност след двойното убийство (той е принуден да убие и сестра й) Разколников осъзнава, че е погубил нещо в себе си — той е по-далеч отвсякога от възможността да изрази своя „гений“. Разколников се предава на полицията и преживява чистилището на каторгата в Сибир, преди да може да се спаси от последиците от престъплението си. Звучи като типична морализаторска пропаганда, но Достоевски е разбрал нещо изключително важно за творческия процес. Което е тъкмо обратното на разрушителните сили на престъпника. Много автори са писали агресивни и негативни книги: маркиз дьо Сад например. Но трябва да се има предвид, че дьо Сад никога не е убивал никого — всъщност единствените хора, които „измъчвал“, били проститутки, на които плащал.

Факт е, че въпреки отвратителната си жестокост, книгите на дьо Сад са прекалено интелигентни, прекалено творчески, та авторът им да е убил или измъчвал някого. В литературната история е известно, че никой велик писател — и даже не особено велик — не е извършвал хладнокръвно убийство. Може би единственият известен случай на убийство, извършено от гениален човек, е дело на италианския композитор Гесуалдо, който през 1590 г. сварил жена си в леглото с нейния любовник и убил двамата със сабята си. И убил и второто си дете, тъй като се съмнявал, че не е от него.

Никой съвременен съд не би го обявил за виновен в предумишлено убийство — това очевидно е убийство от страст. Отгоре на всичко Гесуалдо несъмнено бил психически неуравновесен — неговите странни невротични мадригали повторно си спечелиха популярност през XX в., защото звучат много „модерно“ и по нищо не приличат на уравновесената хармонична музика на неговите съвременници като Монтеверди.

Смята се, че самият Достоевски също е извършил престъпление, макар да няма категорични доказателства. Героите в два негови романа са измъчвани от спомени за изнасилване на десетгодишно момиче. Свидетелствата на съчиненията му предполагат, че Достоевски може би го е извършил, ала повечето му биографи са единодушни, че ако това наистина се е случило (а не е плод на мазохистичното му въображение), момиченцето му е било осигурено от развратна гувернантка или съдържателна на публичен дом и следователно от формална гледна точка неговото престъпление не е изнасилване, а сношение с малолетна.

Масовият убиец

Всяка правило има поне едно изключение — изключението от правилото, че творците никога не са убийци, се случило в съвременна Япония. Следобед на 26 януари 1948 г. един-мъж влязъл в клона на „Императорска токийска банка“ в Шиинимаки и се представил като д-р Джиро Ямагучи от министерството на здравеопазването. Банката тъкмо затваряла и последният клиент вече си тръгнал. Поканили Ямагучи в кабинета на управителя. „Докторът“ — спретнато облечен мъж с бенка на бузата и белег на брадичката — пояснил, че командваните от генерал Макартър американски окупационни сили се опасявали от избухване на епидемия от дизентерия и всички служители в банката ще трябва превантивно да вземат лекарство.

Управителят г-н Йошида повикал четиринайсет чиновници в кабинета си и представил доктора. Той им казал да си донесат чашите за чай и внимателно им сипал течност от едно шишенце, като ги посъветвал да я изпият бързо. Всички се подчинили. Някои започнали да кашлят и се оплакали, че лекарството пари. „Лекарят“ им налял още „лекарство“ и им казал да го глътнат като първата доза. Някои чиновници отишли да се нажабурят с вода. Започнали да припадат. „Докторът“ им бил дал разтвор от най-смъртоносната отрова, калиев цианид. Лъжливият лекар събрал всички пари, които видял наоколо — само около четиристотин долара — и си тръгнал, като оставил на пода на банката дванайсет мъртъвци. Други трима, сред които управителят, още били живи. Промиването на стомаха им спасило живота.

Инспектор Охори от токийското полицейско управление с удивление установил, че не за пръв път фалшив лекар се опитва да даде „лекарство“ на банкови чиновници. Същото се случило предишния октомври в клона на банка „Ясуда“ в Ебара — когато осемнайсет служители тежко се разболели, след като изпили отрова, дадена им от „представител на здравното министерство“. Цианидът не бил достатъчно силен, за да ги убие, и мъжът избягал. Малко повече от седмица преди убийствата един банков управител заподозрял „доктор“, който се опитал да даде „лекарство“ против дизентерия, но човекът избягал. Но за нито един от тези случаи не било съобщено в токийската полиция — само в местните участъци.

В деня след масовото убийство някакъв мъж осребрил чек, откраднат от банката, но отново избягал незабелязан. Не открили никакъв „д-р Ямагучи“. Мъжът, който дал отровата в Ебара обаче, оставил визитна картичка с името „д-р Шигеру Мацуи“. Такъв лекар имало в Сендай и той потвърдил, че бандитът е използвал негова визитка. Това насочило полицията. Откъде я бил взел престъпникът? През март 1947 г. д-р Мацуи участвал в медицинска конференция и раздал деветдесет и шест визитки — това е японски обичай — на други лекари. Те на свой ред дали на д-р Мацуи своите визитни картички и като типичен методичен японец, лекарят ги запазил.

Полицията се заела да провери тези деветдесет и шестима. Не всички били лекари. Един от тях бил художник, казвал се Садимача Хирасава. Описанието му съвпадало с това на търсения бандит — имал бенка на лявата буза и белег на брадичката. Иначе Хирасава отначало не изглеждал вероятен заподозрян: уважаван художник, ръководител на национална художествена асоциация. С д-р Мацуи се запознали на един ферибот и лекарят останал впечатлен, тъй като Хирасава споменал, че рисува картина, която щял да подари на престолонаследника.

По-внимателната проверка обаче дала основания да допуснат, че той е търсеният човек. Дал на жена си осемдесет хиляди йени точно след обира (около сто и петдесет долара) и вложил още четирийсет и четири хиляди и четиристотин йени в банката. А само няколко дни преди това търсел от кого да вземе назаем. Хирасава заявил, че е получил парите от продажба на картини и от „покровители“, но не открили никакви продажби — нито покровители. Един индустриалец признал, че купил картина за пет долара, което очевидно показва, че художникът не е печелил много. Някои служители в банките разпознали Хирасава като крадеца, но други не били сигурни. Той твърдял, че е получил повечето пари от един председател на промишлена компания, ала след като полицията открила, че въпросният председател е бил мъртъв по времето, когато би трябвало да е дал парите, художникът изведнъж си признал: „Прави сте. Никой не може да получи пари от мъртвец. Аз съм този, когото търсите“.

Въпреки това на процеса се появили сериозни противоречия и много хора отказали да повярват, че художник е способен да извърши масово убийство. По-късно Хирасава оттеглил признанията си и заявил, че в полицията са му ги изтръгнали с жестокост. Въпреки че бил осъден на смърт, присъдата не била изпълнена и Хирасава останал в затвора до края на живота си.

Ако Хирасава наистина е бил виновен — а мнозина смятат, че е жертва на съдебна грешка, — това е единственият пример на художник, извършил преднамерено и хладнокръвно убийство. Дори убийствата на Ласенер — поне две — били извършени импулсивно в хода на обир.

Художниците често са способни на насилие и повечето властни личности са склонни към нетърпение и внезапни пристъпи на гняв. Художникът Ван Гог се опитал да намушка Гоген с нож, когато живеели заедно в Арл, но после отишъл в стаята си и отрязал с ножа собственото си ухо. Нападението срещу Гоген било резултат на творческо разочарование — разочарованието, което накрая го довело до самоубийство.

Списъкът на художниците, композиторите и писателите, станали жертва на насилие, е много по-дълъг и разнообразен. Друг съвременник на Бен Джонсън, драматургът Кристофър Марлоу, бил убит при загадъчни обстоятелства. На 30 май 1593 г., сряда, Марлоу вечерял с трима сътрапезници в една кръчма в Детфорд, Южен Лондон. Четиримата били пили цял следобед и в девет вечерта Марлоу и Инграм Фрайзър влезли в спор за сметката. Марлоу лежал на легло зад стола на Фрайзър, когато според другите, не щеш ли, грабнал камата на Фрайзър и замахнал към него. Фрайзър му отнел камата и го промушил. Ножът проникнал над дясното око и мигновено убил Марлоу.

Изглежда като обикновено непредумишлено убийство — само че двама от тримата присъстващи били доста съмнителни образи. Единият бил шпионин, вторият — джебчия, а третият, самият Фрайзър, работел при сър Томас Уолсингам, главен шпионин на кралицата и любовник на Марлоу (поетът бил хомосексуалист). По онова време Марлоу щял да бъде съден за притежаване на богохулствени съчинения, отричащи божествената природа на Иисус.

Според една от теориите той бил убит по нареждане на Уолсингам, за да се избегне скандалът и разкритията. Съвременният американски писател Калвин Хофман развива необикновената хипотеза, че Марлоу всъщност не е бил убит. Смъртта му била инсценирана — и вместо него бил убит друг човек. Марлоу избягал в чужбина и продължил да пише велики пиеси — под името Уилям Шекспир. Книгата на Хофман „Убийството на човека, който се казваше Шекспир“ е интересна, но не и убедителна.

Мнозина смятат, че преждевременната смърт на Моцарт — на трийсет и шест години — е била убийство. През онази епоха — края на XVIII в. — Виена изобилствала на дребни дрязги и един от хората, които заговорничели срещу Моцарт, бил композиторът Антонио Салиери. Моцарт се разболял през 1791 г. и бил убеден, че е отровен. В смъртния му акт се твърди, че причината за смъртта е „остра милиарна треска“, която причинява обрив с малки подутини. Според други сведения от онова време той умрял от „натрупване в главата“, „остър грип“, „воднянка на сърцето“ и „бъбречна недостатъчност“. Повече от трийсет години след смъртта му един виенски вестник обявил, че Салиери е признал, че отровил Моцарт, и се опитал да се самоубие като си пререже гърлото. Салиери умрял две години по-късно след продължително боледуване и пресата отново съобщила, че неговата „изповед“ се пази в някакъв църковен архив. Тя така и не била открита и няма никакви доказателства, че е съществувала — и дори да е съществувала, че е била вярна.

Гениалните творци

Не може обаче да има никакво съмнение в смъртта на композитора Антон Веберн, който бил убит с три куршума на 15 септември 1945 г. Веберн бил роден в Австрия през 1883 г. и станал ученик на скандалния „абстрактен“ композитор Шьонберг — чиято музика в голямата си част е чисто интелектуална и напълно немелодична. Веберн започнал да композира съгласно „системата на дванайсетте тона“ на Шьонберг. Неговите творби са изключително напрегнати и „трудни“ и между нотите често има дълги паузи. През 3О-те години на XX в. Шьонберг трябвало да избяга в Америка. Веберн, който не бил евреин, нямало защо да се бои от нацистите, но неговата накъсана, непонятна музика била смятана за антигерманска. През 1945 г. той напуснал дома си в Мьодлинг и отишъл да живее при зет си Матъл в Митерсил. Матъл бил под постоянното наблюдение на американските окупационни сили, защото въртял черноборсаджийски сделки с валута. На 15 септември американските сили започнали да затягат ограниченията, свързани с безопасността. Бил въведен строг вечерен час и нарочно не известили Матъл. Американските войници обградили къщата. Веберн излязъл в сумрака да пуши и един американски войник стрелял и го пронизал с три куршума. Композиторът умрял малко по-късно. Войникът заявил, че е стрелял при самозащита, тъй като Веберн го бил нападнал с железен лост. Съпругата на композитора не получила нито пенсия, нито обезщетение.

За щастие повечето творци, дори да са склонни към самосъжаление, не се раждат жертви, затова случаи като този с Веберн са почти също толкова редки, колкото и случаите с Ласенер и Хирасава. Това е от полза за човечеството — светът не винаги обича своите гениални творци, но не можем да си позволим да ги губим.