Колин Уилсън
Знаменити престъпници (58)

Самоубийство

Полицията винаги се е удивлявала от някои странни форми на самоубийство. В класическия труд на Уендъл и Свенсън „Криминално разкриване“ е описан мъж, самоубил се, като опрял до челото си острие на джобно ножче и го забил, като ударил глава в едно дърво. Пак там е публикувана снимка на възрастна жена, която грижливо натрупала всичките си мебели в средата на стаята си, легнала отгоре и ги запалила.

В „Медицинска юриспруденция“ на Тейлър има един още по-странен случай, в който мъж се самоизгорил, като легнал на дюшека си и го запалил, но докато изгарял, периодично ставал и си водел бележки за усещанията си.

Всички нормални хора мразят мисълта за смъртта, затова тези случаи ни се струват непонятни. Опитваме се да ги заобиколим с думите „Те са луди“ и се успокояваме от обичайното заключение на следователя: „Самоубийство в състояние на психическо разстройство“. И все пак през последните години криминалистите стигнаха до заключението, че този опростенчески възглед е погрешен и че истината за самоубийството ни доближава до един от най-смущаващите и интригуващи открития в цялата криминалистика.

Накратко, днес повечето психолози приемат, че убийството е форма на самоубийство. На пръв поглед това изглежда абсурдно. Да вземем случая с банковия крадец, който застрелва полицай в хода на бягството си, или изнасилвач, който удушава момичето, за да не може да го разпознае. Това определено е въпрос на самосъхранение, а не на „самоубийство“, нали?

Не. Импулсът, който прави човек способен на убийство, се дължи на неговото безразличие към живота: и към живота на другите, и към своя. Това блестящо е изяснено в един от биографичните разкази на руския писател Горки, в който се описва убиецът Василий Меркулов. Горки научил за него от съдията Л. Н. Святухин. Меркулов бил високоинтелигентен каруцар, който също притежавал изключителна физическа сила. Един ден сварил някакъв човек да краде захар от каруцата му и го убил с един удар. Меркулов не бил осъден на затвор за непредумишлено убийство — пратили го в манастир да се покае.

Мигновената смърт

Но мисълта за това колко лесно е убил човека се превърнала във фиксидея. Един свещеник разговарял с Меркулов за значението на покаянието, ала думите му се сторили на каруцаря нелепи. Той трябвало да удари духовника само веднъж и онзи също щял да е мъртъв… Един ден след като го освободили той изгубил търпение с някакво малоумно момиче, което му досаждало, и го ударил с дърво. Момичето умряло и фиксидеята на Меркулов се задълбочила.

Това момиче постоянно падало и се блъскало в стените, но като че ли никога не се наранявало, и все пак той го убил с един удар. За това убийство го пратили в затвора. Когато излязъл, фиксидеята започнала да го тормози. Новият му работодател Иван Кирилич бил приветлив човек, жизнерадостен, добродушен и смел. Също като в случая със свещеника, Меркулов бил измъчван от мисълта, че с един удар може да убие този човек и всичките му добри качества, и един ден в пристъп на лудост го изтезавал и го удушил. Заловили го веднага след престъплението. Меркулов се самоубил в затвора, като се удушил с веригите си.

Неговата „изповед“ пред съдиите ясно показва, че не бил луд в обичайния смисъл на думата. „Все си мислех: «Мога да убия всеки, когото поискам, и всеки може да ме убие…»“ Ето какво толкова много го смущавало. И за първото непредумишлено убийство: „Някой си върви по улицата. Удрям го и — бам! — него вече го няма. Какво означава това? Къде е душата?“ Измъчвало го чувството, че щом хората умират толкова лесно, животът е безсмислен.

Религията и приказките за божествено провидение и мъдрост не могат да скрият факта, че човешкият живот може да бъде угасен също толкова лесно, колкото електрическа крушка. Следователно човек няма душа, също като електрическата крушка… Но за да живеят, хората трябва да вярват в бъдещето и в стойността на действията и мислите си.

Защо Меркулов убил своя работодател? Дали от надежда, че Иван Кирилич безстрашно ще понесе изтезанията и навярно ще откаже да умре, демонстрирайки силата на човешкия дух, съществуването на човешката воля? Ясно е, че Меркулов се е самоубил поради същата причина, поради която е убил и Иван Кирилич: заради усещането, че животът е изгубил всякакво значение.

Това обяснява защо една трета от всички убийци се самоубиват и защо често изпитват непреодолимо желание да признаят вината си. Убийството ги оставя с усещането, че живеят във вакуум, откъснати от другите хора и от смисъла на живота. Признанието, дори да им донесе доживотен затвор или смърт, им връща тяхното място в човешкото общество.

Саможертвата

Не е възможно да вникнем в психологията на убиеца, без да разберем до каква степен всички животни са обладани от стадния инстинкт. В природата той често е толкова силен, че напълно надделява над инстинкта за самосъхранение. Типичен пример е описан от естественика Юджийн Морис. Стадо павиани живеели във висока недостъпна пещера на една скала. Една вечер преди да напуснат мястото си за хранене, леопард отрязал пътя им към пещерата и се приготвил да ги нападне. Два мъжки павиана се покатерили по скалата над него и едновременно скочили отгоре му. Единият го захапал за гръбнака, другият — за гърлото. След секунди леопардът убил и двата — ала сънната му артерия била прехапана и той умрял.

Такава невероятна саможертва се дължи на стадния инстинкт. Той също изисква да не убиваш представители на своя вид — освен може би при борба за налагане на господство или за женски. Когато хората създали градове, този древен племенен импулс се изопачил и отслабнал. Стадната общност изчезнала. Убийството престанало да е рядкост. Но това продължава да засяга нещо дълбоко инстинктивно в хората — както и някакъв по-висш импулс за развитие.

Друг същностен елемент от тази загадка е открит от социолога Емил Дюркем, който е автор на забележителен труд върху самоубийството. Откритието му станало почти случайно. След като класифицира самоубийствата в различни типове — егоистично (хора, които не се чувстват свързани с обществото), алтруистично (хора, които се самоубиват в полза на обществото като японските пилоти самоубийци), — той споменава за един доста странен тип, който нарича „аномично“ или „безименно“ самоубийство.

В този тип има нещо абсурдно, парадоксално. Например по време на икономическа криза броят на самоубийствата би трябвало да нараства, тъй като много хора остават безработни, но той нараства и по време на благоденствие, особено преди хората да свикнат с него. Внезапното благоденствие разстройва хората също толкова, колкото и неочакваната трагедия.

Хората предпочитат да водят живот в доста тесни, обусловени от навика граници, като канал, който тече в коритото си. Ако „бреговете“ им изчезнат, те изпитват същия страх, същото усещане за безсмислие, каквото преживял след първото си убийство Меркулов. Реакцията към това безсмислие често е самоубийство.

Зоологът Ч. Р. Карпентър наблюдавал същото „размиване на стойности“, когато пренесъл стадо маймуни резус на един остров. По време на пътуването с кораб маймуните не били в състояние да установят „територията“ си. Те били объркани и смутени, обичайните им стадни инстинкти изчезнали. Мъжките позволявали на други мъжки да изнасилват женските им, майките оставяли децата си да умрат от глад. Щом стигнали на острова, те веднага установили „територията“ си и се върнали към нормалния си живот.

Накратко, ситуацията, която води до „аномично“ самоубийство, може да доведе до всевъзможни видове аномични действия, включително до убийство. Човекът, който по-дълбоко от всеки друг е изследвал тази ситуация в художествената литература, е руският писател Достоевски. (Интересували го и истински убийства. „Дневникът на писателя“ е пълен с бележки за случаи от онова време.) Много негови герои извършват убийство или самоубийство, защото се чувстват отчуждени от обществото. Те се намират в „аномично“ положение — защото са „аутсайдери“. Най-известният, Разколников от „Престъпление и наказание“, може да се избави от бремето на вината си само с изповед и като изкупи греха си в Сибир. Той трябва отново да открие чувството си за човешка солидарност.

Сега вече откриваме отговора на повдигнатия по-рано въпрос: в какъв смисъл крадецът, който убива полицай, или изнасилвачът, който убива момиче, извършва „самоубийство“? Убийството отчуждава човек от обществото, откъсва го от усещането за смисъла на живота. За да изпадне в психическо състояние, в което може да извърши убийство, той трябва вече да се чувства отчужден, откъснат от смисъла на живота като водолаз със запушена тръба. Убийството само може да задълбочи това отчуждение, още повече да го тласне към самоунищожение.

Това също хвърля интересна светлина върху едно явление, което винаги е озадачавало криминалистите: „импулса за признание“, който кара невинни хора да ходят в полицията и да си признават неизвършени убийства. Това са хора, които вече страдат от отчуждение, от усещането за задушаване на смисъла. Някакъв дълбок инстинкт ги подтиква да постъпят като Разколников: да възстановят връзката си, като се „изповядат“. Това е инстинктивното усещане, че спасението от безсмислието се крие в доближаването към „Обществото“. Те искат да си признаят нещо — каквото и да е, и ако няма какво друго, признават чужди престъпления.

Навярно най-поразителна илюстрация на тази тясна връзка между самоубийството и убийството е случаят с американския масов убиец Карл Панцрам, обесен през септември 1930 г. Панцрам бил определено антисоциален тип, много напомнящ на Василий Меркулов. Когато умрял на трийсет и девет годишна възраст, той бил прекарал повече от половината си живот в затвора — макар и никога за убийство. Бил известен като изключително агресивен затворник и често се озовавал в карцера и единичната килия.

През 1928 г. младият надзирател Хенри Лесър съжалил Панцрам и един ден, след като затворникът бил жестоко пребит заради някакво нарушение на дисциплината, му пратил един долар. Панцрам отначало си помислил, че някой се майтапи с него, и когато разбрал, че не е така, в очите му бликнали сълзи и той казал на Лесър, че ще опише живота си заради него.

Биографичните бележки

Това е интересна демонстрация на теорията, разработена от американския психолог Уилям Гласър, че всички човешки същества трябва да са „свързани“ поне с един човек. Психическите заболявания възникват тогава, пише Гласър, когато човек не може да се свърже с никого. Но ако има поне един, това може да се предотврати. След като цял живот не бил свързан с никого, Панцрам изведнъж се вкопчил в този шанс — и не само се отнасял към Лесър като към приятел и съюзник, но и се „оправдал“ пред него със своите изповеди.

Биографичните бележки на Панцрам са един от най-смущаващите и важни документи в съвременната криминалистика. Когато екзекутирали Панцрам за убийство, извършено в затвора, Лесър се опитал да уреди публикуването им, ала бележките били толкова ужасяващи и брутално откровени, че никой издател не желаел да поеме риска да ги публикува. Едва през 1970 г., след появата на трудове като „Хладнокръвно“ на Капоти, бележките най-после били издадени под редакцията на Томас Е. Гадис и Джеймс О. Лонг със заглавието „Убиецът: дневник на убийствата“.

Животът на Панцрам бил тежък и жесток. Баща му, фермер от Минесота, напуснал семейството, когато Карл още бил малък. На единайсет години той обрал къщата на един заможен съсед и го пратили в поправително училище. Той бил непокорно момче и жестоко го биели. Ала освен това бил доминантен и волеви, затова побоите само усилвали желанието му да отмъсти на обществото. „При такъв живот човек мечтае за отмъщение“ — казва художникът Гоген и неговите думи могат да се използват като мото на живота на Карл Панцрам.

Неукротимият

Докато обикалял страната с товарни влакове, младият Панцрам бил изнасилен от четирима скитници. Но това само задълбочило гнева му към обществото и му показало нов начин да проявява агресивността си. Той станал хомосексуалист и четири негови жертви били момчета, които убил, след като ги изнасилил. Един типичен откъс описва случай, при който железничар спипал Панцрам и още двама скитници в железопътен вагон.

Панцрам извадил револвера си и изнасилил железничаря, после принудил другите двама скитници да направят същото под прицела на оръжието. Така показвал на обществото какво мисли за него.

Оттогава заживял като човек, който си блъска главата в стена. Бил като малолетен престъпник, чийто баща го посинява от бой и който извършва нещо още по-безобразно в знак на непокорство, с което си навлича нов побой… В затворите, където лежал за обири, бил известен като един от най-агресивните и необуздани затворници.

Можел по цяла нощ да крещи и да блъска по вратата, да чупи всичко в килията. Пребивали го до безсъзнание и после той се нахвърлял срещу надзирателя в мига, в който имал достатъчно сили, за да се надигне. Невероятната му воля нямала друга цел, освен да докаже на надзирателите, че е „неукротим“. За кратко един благ и чувствителен директор на затвор за малко да го „укроти“, като му дал свобода и се отнасял съчувствено към него. Но вече било късно — тази свобода била „аномична“ ситуация, която довела до чувство на смут и безсмислие. Панцрам избягал, заловили го и отново го затворили в единична килия.

Наближавал трийсет години, когато започнал да убива. Избирал моряци, водел ги на крадена яхта, изнасилвал ги, убивал ги с револвер и ги хвърлял в морето, като завързвал тежести за труповете. „Още са си там, общо десет“. В Африка извършил първото си истинско сексуално престъпление — изнасилил дванайсетгодишно чернокожо момченце и после му разбил черепа. След това наел кану с шестима негри, изчакал да се отдалечат, застрелял ги в гърба, хвърлил телата им на крокодилите и откраднал лодката. Трябва да отбележим, че според собственото му обяснение мотивът му бил „да направя добро на хората“ — тъй като човешкият живот бил толкова евтин, че като ги убивал, той им правел услуга. Иронично се характеризирал като „човек, който върши добрини на хората“. Самоубийствените му желания вече се забелязват — например в забележката: „Видях целия свят и той не ми хареса. Сега искам окончателно да се махна от този проклет свят“.

В Америка Панцрам изнасилил и убил още три момчета, с което убийствата му станали двайсет. След пет години на обири, изнасилвания, убийства и палежи той бил заловен, докато ограбвал куриерска служба в Ларчмонт, щата Ню Йорк, и бил пратен в един от най-суровите затвори в страната, „Данемора“. „Мразех всеки, когото виждах“. Това все повече ставало темата на неговия живот. Подобно на упорито дете, той решил да превърне живота си в състезание, за да види дали може да понесе повече бой, отколкото обществото можело да му осигури. И тъкмо това унищожило потенциала му на човешко същество.

Параноичните фантазии

В „Данемора“ Панцрам скочил от една висока галерия, счупил си крака, костта зараснала, без да бъде наместена, и той куцал до края на живота си. Прекарвал дните си в обмисляне на отмъщение срещу целия човешки род — да взриви железопътен тунел, докато влакът минава през него, да отрови цял град, като сипе арсеник във водата, дори да предизвика война между Англия и Америка, като вдигне във въздуха британски боен кораб в американски води.

И докато бил във Вашингтон, Панцрам срещнал Хенри Лесър и започнал да пише своята автобиография. Интересното тук е, че въпреки параноичните фантазии за универсално унищожение, той постоянно се стремял да се приближи до друго човешко същество, да може да изповяда всичко, да се оправдае. И все пак, също като Василий Меркулов, Панцрам знаел, че в известен смисъл вече е мъртъв.

Един ден Лесър влязъл в килията му и проверил решетките. Панцрам тихо казал: „Никога повече не се обръщай с гръб към мен“.

Старите навици

„Но ти няма да ме нападнеш“ — възразил Лесър и затворникът се съгласил. „Ти си единственият на света, когото не искам да убия. Обаче съм толкова непостоянен, че бих могъл да направя всичко“.

С други думи, също като Меркулов, представата му за стойностите била разядена от усещането му за безсмислие — толкова често бил убивал, че не бил сигурен дали няма да убие вследствие на внезапен перверзен импулс.

Най-трогателното и в известен смисъл най-шокиращото в дневниците на Панцрам е фактът, че той очевидно бил изключително интелигентен. Имал природна дарба за изразяване. В по-късните си дни в затвора четял немския философ Шопенхауер и „Критика на чистия разум“ от неговия сънародник Кант. Важно е, че след като срещнал Лесър и описал по-голямата част от биографията си, той убил надзирателя на строителната група с железен лост — сякаш решен да умре.

Когато Лесър изразил надежда, че ще го помилват и може би дори ще го освободят условно, Панцрам с хладна себеоценка написал: „Аз няма да се поправя, дори на мига да ми отворят вратата и да ми дадат един милион долара. Нямам желание да правя добро и да съм добър“. И в друго писмо, което още повече се доближава до същността на въпроса: „Аз няма да се поправя, даже да го желая. Трябваше ми цял живот, цели трийсет и осем години, за да постигна сегашното си състояние на ума. За това време съм си създал някои навици. Трябваше ми цял живот, за да ги придобия, и смятам, че ще ми отнеме повече от още един живот, за да се избавя от тях, даже да искам“.

И той решил да умре. Настоял сам да се защитава в съда и се разярил, когато му отказали — очевидно искал да получи последна възможност публично да се „изповяда“. След като го осъдили на смърт, той научил, че някакво дружество против смъртното наказание агитира да го помилват. Панцрам им писал, че категорично не желае да го помилват, и да си гледат работата. Когато решил, че може да не го екзекутират, започнал да замисля самоубийство. Но желанието му било изпълнено и на 5 септември 1930 г. той бил обесен.

В продължение на четирийсет години след смъртта му Панцрам бил забравен. И после изведнъж бил признат за една от най-важните и интересни фигури на XX в., подобна на дюселдорфския садист Кюртен, на когото в много отношения прилича. Причината е парадоксална: не защото престъпленията му са толкова ужасяващи — в сравнение с някои по-късни убийци те били почти човечни, — а защото след цял живот на унищожение Панцрам използвал интелекта си по неговото истинско предназначение, творческия акт.

Ужасната загуба

Неговите писма и автобиография си остават забележителен паметник на нерушимостта на човешкия интелект и достойнство. Човек с интелекта и решителността на Панцрам е създаден от природата да се развива. Обществото го разочарова и неговото творчество се насочва към унищожение. Това е ужасна загуба на човешки потенциал и в същото време доказателство, че тази загуба много често води до импулс за самоунищожение.