Колин Уилсън
Знаменити престъпници (66)

Убийства без мотив

Жълт шевролет бавно се движи по улицата в тихо лосанджелиско предградие. Минава покрай морава, на която си играе четиригодишно момиченце, и още повече намалява скоростта. От задния прозорец се подава мъж и го прострелва с пушка. След минути детето, Джойс Ан Хъф, умира в ръцете на ридаещата си майка. За убийството са обвинени трима мъже. Онзи, който е стрелял, има дълго криминално досие. Но няма мотив. Полицията го нарича „убийство за удоволствие“, като лова на елени и яребици.

Мъж в каубойски дрехи язди коня си по безлюден път в пустошта на Монтана. Непознат спира колата си, за да го попита за пътя. „Каубоят“ изважда револвера си и го прострелва в главата, после отминава. Изживява фантазия, че е в някогашния Див запад.

Ергенът Норман Смит седи и гледа телевизия в караваната си във Флорида. Предаването се казва „Снайперистът“ и се разказва за мъж с патологична ненавист към жените. Когато свършва, Смит взима револвера си, тръгва по пътя, докато стига до светещ прозорец, и застрелва седящата вътре жена, която гледа телевизия. Нито той познава жертвата, г-жа Хейзъл Удард, нито тя познава него.

Джип спира до жена, която разговаря със съседката си в Куба, щата Ню Мексико. Наблизо си играят две деца. Брадатият шофьор вдига пушката си и стреля по децата. После отминава, като оставя едното дете мъртво, а другото — умиращо. Заловен след хайка няколко часа по-късно, той пояснява, че внезапно изпитал желание да направи нещо срещу бума на раждаемостта. Питат го дали знае, че майката на едното убито дете има още десет деца. Мъжът свива рамене и признава, че никога не я е виждал.

През последните години „убийствата без мотив“ станаха най-типичното и навярно най-страшно престъпление на нашето време. Това особено се отнася за Съединените щати, където те достигнаха епидемични размери.

Психолозите и криминалистите изглеждат озадачени от природата на такива престъпления. Как е възможно да се анализира мотивът на убийство без мотив? Лесно е да се говори за „цялостно негодувание срещу обществото“, но това не обяснява нищо. Анархистите от 90-те години на XIX в. също негодували срещу обществото, но убивали монарси и президенти. Какво да кажем за човек, който убива напълно обикновени невинни хора? Че е невменяем ли? Това обяснение е валидно за съвсем малък процент убийци „без мотив“. Останалите определено са вменяеми в правния смисъл на термина.

През 60-те години на XX в. А. Е. Ван Вогт разработи нова теория в тази област. Американецът Ван Вогт е известен като автор на научнофантастични романи, но е и блестящ и неортодоксален психолог. Днес много психолози смятат, че неговата теория за агресивните хора може би е едно от най-важните открития след откриването на „подсъзнанието“ от Зигмунд Фройд.

Докато изучавал вестникарските репортажи за разводи, Ван Вогт забелязал едно интересно правило. Много съпрузи, изглежда, били склонни да предявяват неоснователни и почти невероятни изисквания към жените си и да се отнасят с тях като с роби. Основна особеност на тези съпрузи било това, че никога не признавали вината си. Ако фактите били срещу тях, те изпадали в ярост, удряли или пребивали жена си, а понякога и децата си, и с това установявали вечната си правота. Ван Вогт нарича такъв мъж „праведник“.

Той привежда типичен пример за „праведник“. Когато се готвела да се омъжи, една медицинска сестра решила за нужно да предупреди мъжа си, че не е девствена. Всъщност тя била имала връзки с двама лекари. Бъдещият съпруг изпаднал в почти безумен пристъп на ревност и тя си помислила, че това е краят на връзката им. Но на другия ден той й донесъл някакъв документ и настоял да го подпише. Не й позволил да го прочете, но заявил, че ако все още иска да се омъжи за него, трябва да го подпише. Жената се подчинила.

Подозренията

След женитбата той се отнасял с нея като с вещ. Работата му била свързана с много пътуване и скоро тя започнала да подозира, че има връзки с други жени. Когато се оплаквала, че съпругът й отсъства седмици наред, той изпадал в ярост. От своя страна, съпругът също я подозирал и при най-малкия повод излизал от нерви и я пребивал.

Обикновено на другия ден й се извинявал — но това не му пречело след няколко дни да повтори побоя. Вбесявала го всяка дреболия. Накрая жената вече не можела да търпи и поискала развод. Той се съгласил и я настанил в къща в предградията — при условие, че няма да се омъжи повторно и ще посвети целия си живот на това да е идеалната майка на сина им.

Според Ван Вогт в документа, който подписала, съпругата признавала, че е обикновена уличница и няма абсолютно никакви права на омъжена жена. Ако се наложело, съпругът можел да го представи в съда… Такъв мъж като че ли е на ръба на лудостта или поне на нервната криза, но това не е вярно. Много подобни съпрузи били преуспяващи бизнесмени, високо уважавани от колегите си и смятани за „почтени хора“. Само жените им — и техните семейства — разбуждали елемента на тирани в тях.

Ван Вогт прави едно изключително интересно наблюдение за „праведника“. Той често напуска жена си. Но ако по някаква случайност го изостави съпругата, резултатът е тежък психически шок. Той се унижава, умолява я да се върне. Ако тя откаже, „праведникът“ изпада в тежка депресия, която може да свърши със смърт. Съпругът си е изградил измислен свят върху представата за себе си като своеобразен монарх, абсолютен владетел в своя дом. Ако тази фантазия се срути, все едно му изваждат оста и той се разпада. Но защо е така?

Вече става ясно, че агресивният мъж (алтернативно понятие за „праведник“) е изградил цяла структура на себеуважение върху господството над жена си. В това отношение той се чувства като малък бог. Повечето хора построяват себеуважението си върху определени постижения, връзки или дори вещи (семейната кола, оранжерията, цветния телевизор).

В разказа „Шинел“ на руския писател от XIX в. Николай Гогол един скромен, доста потиснат дребен чиновник се сдобива със себеуважение заради новия си шинел и когато му го открадват, полудява. Повечето хора полагат себеуважението си върху различни основи и когато една от тях се срути, не е много трудно да се възстановят щетите. „Праведникът“ се изкушава да изгради всичко върху един-единствен стълб — ако се срути, той се чувства нищожество.

Ван Вогт прави интересната забележка, че според него множество известни диктатори са „праведници“ — включително Хитлер, Сталин и Мао Дзъдун. Сексуалните връзки на Хитлер определено го потвърждават. Той избирал момичета като Гели Раубал и Ева Браун, кротки домакини, чиято главна задача била да го обожават. Когато Гели Раубал се самоубила, за да се спаси от неговото господство, самият Хитлер едва не сложил крайна живота си.

Когато „праведникът“ се сдобие с власт, мрачни перспективи очакват страната му. Напълно неспособен да се владее — като глезено дете, — той винаги обвинява другите за слабостите си. При най-малкото подозрение за опозиция изпада в параноичен гняв и тогава се търкалят глави.

Заповедите за екзекуция

Тъкмо такива емоционални изблици осъществяват връзката между „праведника“ и убийството без мотив. На първо място, мъжете, които са станали жертва на собствената си мания за власт, често дават заповеди за екзекуция на абсолютно неадекватни основания. И дори не е задължително да са разгневени. През 1861 г. например английският изследовател Джон Ханинг Спик бил на лов при изворите на Нил. През февруари следващата година гостувал на младия угандийски крал Мутеса и му подарил различни оръжия. Владетелят поискал да му демонстрира възможностите им и пратил да доведат четири крави, които Спик застрелял.

Кралят бил възхитен. Подал една карабина на едно момче, което стояло наблизо, и му заповядал: „Иди да видиш дали ще убие човек“. Момчето изтичало във външния двор. Разнесъл се гръм и то дотичало обратно, радостно ухилено. „Действа ли?“ — попитал монархът. „О, да!“ — отвърнало момчето. Кралят бил получил в дар оръжия, които не омаловажавали положението му, а Мутеса не искал нищо повече — ни по-малко.

Владетелят в примитивните общества често е абсолютен монарх, който има власт над живота и смъртта. И го смята за абсолютно правилно. През XVI в. руският цар Иван Грозни заповядвал да измъчват или екзекутират придворните му за дребни нарушения на етикета, които според него подронвали достойнството му.

Хилядите изтезавани

Когато „свободният град“ Новгород отказал да признае властта на Иван Грозни, той цял месец изтезавал жителите му до смърт — по няколко хиляди дневно. Често заповядвал да измъчват деца пред майките им — и после изгаряли майките живи. Когато повечето жители на Венден в Ливония се самовзривили в един замък, за да не попаднат в ръцете му, царят събрал всички останали граждани и ги изтезавал до смърт. Иван Грозни е типичен пример за агресивен мъж.

Но той не бил луд, както и много други тирани в историята. Във всеки има по нещо от „праведника“. Всеки се ядосва на хората, които му се противопоставят или го разочароват, всеки би желал да принуди тези хора унизително да му се извинят. Във фантазиите си всички ние понякога сме тирани. И от гледна точка на човешката еволюция, добре, че е така. Желанието за власт е също толкова важно за еволюцията, колкото и сексуалното желание. Мъжът със силна воля за власт най-вероятно е добър баща и глава на семейство. И макар да са били жестоки с жертвите си, тирани като Иван Грозни и Сталин са били много полезни за страната като цяло, тъй като са я обединявали.

Дори сексуалното желание е изградено върху волята за власт. Мъжкият копнеж да прониква в чужди женски тела е стремеж за господство — и мъжът и жената идеално си подхождат тогава, когато при половия акт мъжът се наслаждава на своята доминантна, а жената — на своята подчинена роля. Ключовата дума тук е роля. Разумните хора са гъвкави и адаптивни. Те не взимат борбата за власт прекалено на сериозно. Не желаят да получат себеуважение на прекалено ниска цена, и са достатъчно реалисти, за да предпочитат истинските постижения пред чувството за власт, което идва от тормоза и упражняването на господство в границите на семейството.

В йерархията на ценностите потребността от себеуважение стои над нуждата от секс (и любов). Когато има сигурна сексуална основа, мъжът желае да получи уважение и възхищение от страна на обществото, за да се чувства „някой“. В момента западното общество е еволюирало до равнището на себеуважението. Това означава, че потребността от себеуважение мотивира повече убийци отвсякога.

В същото време съвременното общество като цяло е много по-благоденстващо, отколкото преди. Преди няколко века само богатите и могъщите имали времето или свободата да си позволяват воля за власт. Днес милиони хора в Европа и Америка са също толкова заможни, колкото угандийския крал Мутеса, живеят в удобни домове и имат достатъчно пари, за да си осигурят огромно уважение от страна на обществото. При тези обстоятелства „разглезеността“, която е главна характеристика на „праведника“, има много място за развитие. На пръв поглед като че ли няма почти нищо общо между крал Мутеса и чикагските убийци „за удоволствие“ Лиъполд и Лоуб. Но от психологическа гледна точка, приликата е изключително голяма.

„Праведникът“ е затворен в себе си — в известен смисъл той не вярва, че другите хора са действителни, и затова не изпитва угризения на съвестта, че ги третира като вещи. Норман Смит живеел сам в караваната си във Флорида и почти със сигурност бил „праведник“. Но тъй като живеел сам, нямал върху кого да наложи волята си за власт. Телевизионното предаване за снайпериста изведнъж му показало начина да я прояви. Можел да вземе револвера си, да застреля някого през прозорец (за предпочитане жена, следователно става дума и за сексуално господство) — и после, когато се приберял вкъщи, щял да се почувства някой.

Да застреляш непознат

Същият модел се наблюдава във всички важни случаи на „убийства без мотив“. Британският убиец Иън Брейди казал на своя довереник Дейвид Смит, че е извършил поне едно убийство без мотив: спрял колата си на тъмна улица, слязъл, застрелял непознат минувач и си тръгнал. Това навярно е измислица: полицията няма данни за такова убийство. Но разкрива начина му на мислене.

Книгата на Ед Сандърс за престъпленията на Чарлз Мансън, „Семейството“, ясно показва, че през двете години преди арестуването му Мансън е придобил всички особености на „праведник“: потребност от абсолютна, пълна власт над последователите си, дивите изблици на ярост, ако някой изрази съмнение, ослепителното, безумно негодувание срещу всеки, който го унизи.

По времето, когато „семейството“ на Мансън започвало своите убийства в Лос Анджелис, друг убиец в Сан Франциско извършил серия убийства без мотив. Престъпникът, който бил наречен „Зодиакалния убиец“, така и не бил заловен. През декември 1968 г. млада двойка била застреляна в автомобил.

През юли 1969 г. един мъж спрял до друга двойка влюбени на Колумбия Паркуей. Той слязъл от колата, прострелял ги, обадил се в полицията и съобщил, че пак той бил убил „ония хлапета миналата година“. Простреляният Майкъл Мейгън оживял и потвърдил, че убиецът е стрелял по него и приятелката му и после си е отишъл. Това се случило, след като вестниците в Сан Франциско започнали да получават писма, подписани със зодиакален знак; авторът им се хвалел, че ще извърши още убийства.

През септември 1969 г. той завързал двама влюбени и многократно ги намушкал. Мъжът отново се спасил. Две седмици по-късно Зодиакалния убиец застрелял таксиметров шофьор в тила и си тръгнал — пак без мотив.

Труповете в басейна

На 19 октомври 1970 г., скоро след началото на процеса срещу Мансън, в дома на богат калифорнийски очен хирург избухнал пожар. В плувния басейн пожарникарите открили пет трупа: на лекаря Виктор Ота, жена му, двете им деца и неговата секретарка.

В колата на доктора било оставено писмо, което обявявало, че е започнала „Третата световна война“. То било подписано с имена, взети от картите таро. Пръстовите отпечатъци на убиеца по колата и една бирена кутия отвели полицията при Джон Линли Фрейзиър, двайсет и четири годишен автомонтьор и хипар, който живеел разделен с жена си.

Свидетелствата предполагали, че Фрейзиър е замислил убийствата няколко дни по-рано, заварил г-жа Ота сама и я „екзекутирал“, като я застрелял в тила. По-късно, когато се прибрали секретарката, децата и докторът, той „екзекутирал“ по същия начин и тях.

Първият случай на убийство без мотив в Англия се разкрил през ноември 1971 г., когато полицията арестувала двайсет и четири годишния Греъм Янг и го обвинила в отравянето на двама негови колеги, както и в опит за убийство на други двама. Едва след като бил осъден на доживотен затвор, вестниците успели да установят, че на четиринайсетгодишна възраст Янг бил обвинен в отравянето на няколко роднини, една от които, втората му майка, починала. Младият „химик“ бил почитател на „великите отровители“. Пратили го в „Броудмур“, заведение за невменяеми престъпници.

В книгата „Лудият отровител“ от сестрата на Янг се оформя обичайният типичен модел на „убиеца без мотив“. Той копнее да стане известен, да се прочуе, смята се за изключително интелигентен и усеща, че няма нужния отдушник в своята работническа среда.

Почитателят на Хитлер, човекът, който се смятал за „вашия дружелюбен квартален Франкенщайн“, започнал да си играе с идеята да извърши убийство с почти непознатата отрова талий… Присъстващите на неговия процес забелязали нещо странно: той като че ли се греел на светлината на славата, сякаш си струвало да прекара цял живот зад решетките, за да попадне в компанията на великите отровители.

Теорията на Ван Вогт за „праведника“ може би е повратен момент в криминалистиката. Тя дава нов ключ за психологията на хора като Мансън, Фрейзиър и Греъм Янг. Друг въпрос е дали ще помогне за предотвратяването на убийства без мотив, но откриването на причината за тях е важна стъпка към решаването на проблема.