Колин Уилсън
Знаменити престъпници (15)

Жени убийци

Психологията на жените, които убиват, е една от най-интересните области в криминалистиката, защото като цяло, жените не са склонни към престъпления, свързани с насилие. Днес жените съставляват нищожна част от всички престъпници — доста под десет процента.

Вярно е, че престъпленията, свързани с насилие, при девойките — главно от бедняшки квартали — са се увеличили над два пъти през първите три години от 70-те, но няма признаци на цялостно нарастване. И въпреки пренаселеността в големите градове, която винаги води до увеличаване на престъпността, женската престъпност едва ли ще се превърне в сериозен социален проблем.

Причината е очевидна — главният женски инстинкт е стремеж към дом и сигурност, а човек, който цени сигурността, хубаво ще си помисли преди да извърши нещо, с което да я изложи на опасност. Мъжете с техния вечен стремеж към промяна, с по-широкия си усет за цел, по-често поемат рискове, включително престъпления.

Ами жените, които все пак извършват престъпления, особено най-тежкото престъпление, убийството? Когато анализираме такива жени, първо прави впечатление фактът, че много от тях са сексуално непривлекателни, често направо грозни. Наистина, има красиви престъпнички — Мари дьо Бринвилие, Рут Елис, Шарън Кин, — но те са рядкост. Повечето жени убийци са физически непривлекателни, силно доминантни и изключително сексуално активни. И това пряко обяснява защо прибягват към престъпление, защото всички престъпления се дължат на разочарование — от пияния съпруг, който пребива детето, до директора на фирмата, който присвоява милиони.

Доминантната жена може да е много щастлива, ако успее да си намери още по-силно доминантен мъж, с когото да живее — това буквално е шанс едно на милион. Ако е красива, тя може да продължи да търси и експериментира, докато не открие истинския мъж. Ако е грозна, на средна възраст или и двете, шансовете й са минимални и тя може да изрази негодуванието си към обществото с престъпление.

Този принцип се открива в живота на повечето отровителки. Г-жа Мерифийлд, сестра Уадингам, Нани Дос, г-жа Мейджър — всички били доминантни и непривлекателни. Някои психолози дори предполагат, че даването на отрова може да е било своеобразен сексуален заместител за тези жени, но това трудно може да се потвърди.

Например, как можем напълно да проумеем мотивите на Ронда Бел Мартин, сервитьорка от Монтгомъри, щата Алабама, чиято престъпна кариера обхваща над три десетилетия? През 1970 г. лекарите се озадачили от болестта, която парализирала Роналд Мартин от кръста надолу. Подробните изследвания във Ветеранс Хоспитал, Билокси, щата Мисисипи, установили, че проблемът е отравяне с арсеник. Жена му Ронда Бел била няколко години по-стара от него и някога била негова мащеха.

Нехайната безпощадност

Ронда била омъжена за баща му Клод Мартин, който починал през 1951 г. със симптоми, аналогични на проблемите на сина му. Тялото на Клод било ексхумирано и се установило наличие на арсеник. Полицията заподозряла няколко смъртни случая в семейния кръг на Ронда, започващи през 1934 г., когато починала четиригодишната й дъщеричка. Първият й съпруг Джордж Гарет умрял през 1937 г., последвали го още четири деца, а през 1944 г. починала и майка й.

Когато й изложили доказателствата, Ронда Бел признала, че е отровила всички с отрова за мравки, купена от местната бакалия. Поведението й се отличава със забележителни прилики с това на нейната сънародничка Нани Дос, което обаче не ни помага да разберем защо двете са отровили своите съпрузи, деца и роднини.

Много жени, които убиват, го правят от жестокост, дължаща се на сурово и тежко минало. През 1969 г. полицаите във френското селце Пиер льо Немур получили анонимно писмо и отишли на проверка в дома на Андре Лелиевър и неговата четирийсет и една годишна съпруга Ивет. Те имали пет деца — ала в градината полицаите открили труповете на седем новородени бебета. Семейство Лелиевър били решили, че не могат да си позволят повече деца, но били прекалено лениви — или невежи — да се запознаят с контрацептивните възможности. Затова след раждането на всяко бебе го удавяли в банята като котенце, след което съпругът го заравял в градината. Една снимка представя двамата като набити селски типове.

Още по-типичен за този вид нехайно убийство е случай, който излязъл на бял свят в Унгария през 1929 г. Студент по медицина от Будапеща се разхождал по брега на река Тиса край село Нагзрев и открил мъжки труп, изхвърлен от водата. След кратък оглед той се убедил, че мъжът не е удавник, а е бил мъртъв, когато са го хвърлили в реката. Аутопсията показала, че е отровен.

Двете вдовици

Полицията започнала следствие в съседните села Нагзрев и Тисакурт и се натъкнала на слухове за още много мистериозни случаи на смърт. В резултат на тези слухове били ексхумирани телата на двама мъже, Йозеф Нарарас и Михаел Сабо. Установило се, че са умрели от отравяне с арсеник. По време на болестта и за двамата се грижили две местни акушерки, Сузане Олах — която станала известна като Бялата вещица от Нагзрев — и фрау Фазекас, и двете вдовици.

Двете вдовици били арестувани, както и някои жени, за които се говорело, че били техни „клиентки“. Една от „клиентките“ си признала, че купила арсеник от фрау Фазекас, за да отрови съпруга си, брат си и друг мъж. Полицията заподозряла, че си има работа с масово убийство в безпрецедентни мащаби. Фрау Фазекас се оказала сурова, хитра и невъзмутима — след многочасови разпити я пуснали да си върви.

Тя се хванала в капана им и веднага се втурнала при различни „клиентки“, за да ги предупреди да внимават. Когато по-късно полицаите отишли в дома й, фрау Фазекас осъзнала какво е сторила, взела чаша с отрова, изпила я и след няколко часа умряла.

Полицията продължила да разследва Сузи Олах и другите „клиентки“ на фрау Фазекас и една старица, Юлиана Липка, признала, че през последните двайсет години е убила седем души. Пръв бил жестокият й съпруг пияница — който я разгневил, като продал част от нивите им, за да изплати дълговете си. Това озлобило алчната й селска душа и тя изпитала огромно удоволствие да го гледа как умира в мъки от арсеника, извлечен от отрова за мухи.

Следствието се проточило — общо над петдесет жени си признали, че са извършили убийства. Историята била невероятна и гадна. Сузи Олах била „вещица“ и жените, които се възползвали от нейния арсеник, за да се избавят от нежелани съпрузи или деца, вярвали, че магиите й ще им осигурят безнаказаност от закона. Цяла общност селски жени била допуснала убийството и магьосничеството да се превърнат в техен начин на живот. Животът в тези първобитни села в унгарската пуста бил суров и скучен — омразата се разпалвала лесно.

Десетки жертви били ексхумирани. От гледна точка на броя на подсъдимите и жертвите делото на „създателките на ангели“, както ги нарекла унгарската преса, сигурно е най-големият мирновременен съдебен процес за масови убийства в историята. Много жени — главно виновните в производството и продажбата на отрова — били осъдени на смърт, други получили различни срокове затвор. И все пак, колкото и да е странно, днес случаят е почти забравен, дори в Унгария.

Космите

Възможно е дори убийството да е наследствено — или поне склонността към насилие, която води до убийство. През януари 1956 г. двайсетгодишният Хърби Феърис бил пратен на електрическия стол в щатския затвор на Оклахома за убийството на детектив Бени Крават, когото застрелял по време на обир. Майката на Феърис била доведена от един затвор в Тексас да види сина си преди екзекуцията му — тя излежавала присъда за убийството на четвъртия си съпруг и била убила и предишните двама по време на скандали, затова обвинението било в непредумишлено убийство. Брат му излежавал десетгодишна присъда за обир. Вуйчо му Рей Хамилтън, близък съучастник на Бони и Клайд, умрял на електрическия стол през 1934 г.

Може да се твърди, че случаят е резултат от вредно влияние на средата, а не на наследственост — Феърис заявил, че е останал в отделението на смъртниците „по-дълго, отколкото някога съм живял на едно място“. Но определено имал кураж — когато го попитали дали иска да каже нещо, преди да седне на стола, той ритмично потропал с крак и отвърнал: „Какво да говорим, хайде да свършваме“. Дали Феърис е щял да убие, ако не беше свикнал с насилието в семейния си живот? Едва ли.

Макар да се срещат рядко, все пак има истински престъпнички — с други думи жени, които избират престъплението за своя кариера. Името на Ана Хофнер със сигурност щеше да е по-известно в криминалистиката, ако делото й не беше гледано по време на нацисткия период, когато немските вестници били насърчавани да отделят повече място на други неща, вместо на престъпления. Когато намерила възрастния обущар Вилхелм Хайн, намушкан и застрелян в мазето на дома му в Дортмунд, полицията открила най-интересната улика на местопрестъплението — няколко дълги червеникави косъма.

Хайн бил застрелян с револвер, с каквито разполагали щурмоваците и полицията: това било смущаващо обстоятелство. През 1938 г. никой полицай не горял от желание да бъде принуден да арестува млад нацист — особено ако се окажело, че случаят е свързан с хомосексуализъм. Но следствието на криминалния комисар Манус скоро разкрило друга възможност. Въпреки че не бил известен на дортмундската полиция, Вилхелм Хайн бил добре познат на определена част от подземния свят — като укривател на крадени вещи.

В спалнята имало няколко пръстови отпечатъка, но полицията не идентифицирала нито един от тях и това предполагало, че ако принадлежат на клиенти на Хайн, тези хора са прекалено млади, за да имат полицейско досие. Започнала да се очертава интересна картина — банда млади мъже и червенокоса жена. Манус чул слухове от дортмундския подземен свят за такава банда, ала не успял да открие други сведения.

Той обаче наредил на хората си да са нащрек за млада червенокоска, навъртаща се из свърталищата на известни престъпници, и скоро един полицай забелязал млада жена, отговаряща на това описание, да чака пред едно кино. Изглеждала нервна. Полицаят скришом наблюдавал от сенките — може би нямал какво друго да прави. Видял един младеж да подминава момичето и да влиза в киното. След малко тя също си купила билет и го последвала. Това определено било подозрително. Ако просто била решила да отиде на кино, защо не била влязла по-рано?

Острата кама

Полицаят се обадил в участъка и дошъл да го смени цивилен детектив. Когато филмът свършил, червенокосото момиче и младежът излезли заедно. Проследили ги до едно кафене, където се срещнали с още двама младежи. По-късно червенокосата и нейният кавалер отишли в апартамент в жилищен квартал. Мъжът излязъл сам, носел куфарче. Усетил, че го следят, и избягал, като хвърлил куфарчето зад една стена. Детективът го взел — вътре имало крадено златно блюдо, чието описание било разпространено от полицията.

Проверката в апартамента на жената установила, че тя се казва Ана Хофнер. Ала нея я нямало. Полицията обаче имала повече късмет при проследяване произхода на куфарчето. Не само че намерили магазина, от който било купено — от младеж, отговарящ на описанието на техния беглец, — но и продавачът си спомнил, че продал на същия мъж остра кама, с каквато бил намушкан обущарят. Той заявил, че купувачът имал буйна коса и червена вратовръзка.

След известно време повикали полиция в бар, в който пиян младеж размахвал нож. Той носел яркочервена вратовръзка. Арестували го и го оставили да преспи в затвора, после го разпитали за смъртта на обущаря. Накрая младежът си признал. Красивата Ана била главатар на бандата. По-рано той й бил любовник, но сега си имала нов. Хайн бил убит, защото Ана открила, че мами бандата.

Заподозреният споменал името на друг бандит, Ханс Грайл, който бил открит и проследен. Същата вечер в един ресторант той се срещнал с червенокосото момиче. Арестували ги. По ирония на съдбата се оказало, че Ханс Грайл е син на началника на окръжната полиция и че бил използвал пистолета на баща си, за да убие обущаря. Полицейският началник подал оставка, въпреки че нямало за какво да го обвиняват. Бандитите не били екзекутирани — всички били непълнолетни. Осъдили ги на големи срокове затвор. За съжаление, не са известни повече подробности за забележителната престъпна кариера на Ана Хефнер.

Привлекателната жена

Ана налагала волята си на бандата, като раздавала сексуални услуги. Същото се отнася за Марта Ромеро, арестувана в Мексико през 1972 г. В полицията на Мексико Сити се получили много жалби от мъже, ограбени в апартаментите им от банда, състояща се от трима младежи и млада жена. Момичето явно било главатарката; тъмните му очи изглеждали като изцъклени от наркотици.

Една вечер полицията научила за кражба в преддверието на жилищен блок. Реагирали бързо и се натъкнали на трима младежи и момиче — което било въоръжено с трийсет и осем калибров револвер. Крадците се предали без съпротива. Всички били дрогирани. Мъжете били двамата братя Гонзалес, третият се казвал Гутиерес. Те заявили, че не си падали по престъпленията, ала Марта, която била господарка и на тримата — и спяла с тях в едно и също легло — заплашвана да ги остави без секс, ако не участват в кражбите.

Фантастичният случай

Повечето такива кражби им носели сравнително малки суми — най-много неколкостотин долара, както и телевизори и други подобни вещи. Целта им била да намират пари за наркотици. Марта признала, че е започнала да извършва дребни престъпления от ранна възраст — след смъртта на майка й баща й я изоставил. Оттогава животът й бил постоянен низ от кражби, наркотици и секс — изглежда, била нимфоманка. Това потвърждава откритието на Маслоу, че силно доминантните жени са изключително сексуално активни. И четиримата от бандата били пратени в затвора.

Жените, които грижливо подготвят убийства с цел печалба, обикновено са плод на въображението на авторите на криминални романи — те рядко влизат в съдебната зала. Шарън Кин е интересно изключение и нейният случай определено е достатъчно фантастичен, за да е чиста измислица. На 19 март 1960 г. в дома на Джеймс А. Кин, електронен инженер, който живеел между Канзас Сити и Индипендънс, щата Мисури, бил повикан полицай. Той открил Джеймс Кин мъртъв в леглото му, застрелян в тила.

Красивата му деветнайсетгодишна съпруга Шарън била в истерия. Двегодишната им дъщеричка изглеждала озадачена и уплашена. Когато полицията накрая успяла да вземе показания, Шарън заявила, че детето влязло в спалнята с револвера на съпруга й и някак си застреляло спящия си баща. Анализите на пистолета показали, че е възможно да е така, и приятели свидетелствали, че детето често си играело с оръжието.

Следователят решил, че смъртта на Джеймс Кин е злополука, и красивата вдовица получила голяма застраховка, с част от която си купила форд „Тъндърбърд“. Продавачът бил красив млад мъж на име Джоунс. Той запознал Шарън с жена си Патриша. Шарън го намерила за много привлекателен. На 26 май 1960 г. Патриша не се прибрала от работа. Двама нейни колеги, с които си тръгнала, споменали, че се е качила във форд „Тъндърбърд“, шофиран от кестенява жена.

На другата вечер Шарън излязла на среща с млад мъж и му предложила да обиколят мотелите и баровете, за да потърсят изчезналата Патриша. В единайсет и половина, докато шофирали по една алея за разходки в окръг Джаксън, фаровете им осветили труп. Това била изчезналата Патриша Джоунс. Полицията установила, че е простреляна с четири куршума двайсет и втори калибър.

Когато открили веригата от съвпадения — че съпругът на жертвата е продал форда на Шарън Кин, че Патриша за последен път е била видяна да се качва във форд, че Шарън е намерила трупа, детективите били повече от заинтригувани и арестували Шарън. Когато открили и че тя притежава револвер двайсет и втори калибър, започнали да си мислят, че са разкрили убиеца — само че оръжието липсвало. Въпреки това Шарън Кин била дадена на съд. Положението й изглеждало тежко — и тогава я спасил един странен инцидент.

Намерили предишния собственик на револвера, който бил разменил оръжието за друго. Той си спомнил, че бил изстрелял няколко куршума по едно дърво. Извадили куршумите и им направили балистична експертиза. Те не били изстреляни от двайсет и две калибровия револвер, с който била убита Патриша Джоунс. Свидетелят признал, че може да е сбъркал — бил имал няколко револвера. Ала Шарън била оправдана. Незабавно била дадена повторно под съд, този път за убийството на мъжа си, и когато един свидетел заявил, че му е предложила хиляда долара, за да убие съпруга й, уликите изведнъж се обърнали срещу нея. Съдебните заседатели я обявили за виновна в убийство.

Но в затвора тя продължила да настоява, че е невинна. Четиринайсет месеца по-късно присъдата била отменена и Шарън отново била изправена пред съда. Съдията спрял делото заради процедурен проблем, свързан със съдебен заседател. Започнало четвъртото й дело. Съдебните заседатели не стигнали до единодушно решение и тя останала на свобода.

В този момент Шарън допуснала грешката да реши да отиде в Мексико. На 18 септември 1964 г. в един бар в Мексико Сити се запознала с мъж на средна възраст, Франциско Ордонес, и му позволила да я придружи в мотелската й стая. Скоро се разнесли изстрели. Собственикът на мотела се втурнал натам и видял Шарън да излиза от стаята си с пистолет в ръка. Когато се опитал да я спре, тя го простреляла. Когато пристигнала полиция, собственикът още се борел с нея. Оказало се, че двайсет и две калибровият револвер в ръката й е същият, с който била убита Патриша Джоунс.

Шарън обаче вече била съдена за това убийство и не можели пак да я дадат под съд за него. Но можели да я съдят за убийството на Ордонес — който според нейните думи я придружил до стаята й, защото не се чувствала добре, била пияна, и после се опитал да я изнасили. През октомври 1965 г. съдията отказал да приеме, че престъплението е било извършено при самозащита, и я осъдил на десет години затвор. Тя обжалвала — съдът решил, че десет години не стигат, и прибавил още три. Трябвало да се задоволи с първата присъда.