Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Осъдени, които „измамили“ бесилката

До последния момент, дори докато се качвал по стъпалата към бесилката, той продължавал да твърди, че е невинен. Някой друг бил убил работодателката му — възрастна стара мома — и осъждането му било кошмарна грешка. Ала вече било късно. След няколко минути смъртта щяла да преустанови възраженията на Джон Лий.

Затворническият свещеник, преподобният Джон Питкин, напевно произнесъл ритуалните молитви за вечната душа на Лий. Завързали ръцете на осъдения и нахлузили на главата му бяла качулка. Палачът нахлузил клупа на шията му, наместил го в центъра на капака — и дръпнал лоста. Не се случило нищо. Палачът неколкократно преместил лоста. Лий продължавал да чака смъртта.

Това бил първият етап от „тройното чудо“, което се случило на 23 февруари 1885 г. в английския град Ексетър — чудо, което щяло да осигури на Лий специално място сред редиците на хората, които били избегнали бесилката.

Деветнайсетгодишният Лий бил осъден за убийството на Елън Кейс, някога придворна дама на кралица Виктория, която го била наела за лакей. Тя била строга и богата жена, която настоявала прислугата й да присъства на ежедневни молитви. През нощта на 14–15 ноември 1884 г. слязла в кухненския килер и рано на другата сутрин една слугиня я намерила мъртва там. Главата й била смазана и гърлото й било прерязано с нож, който често използвал Лий. Лий спял на първия етаж — в стаята до килера.

Слугинята казала, че я е събудил мирис на дим и открила трупа, залят с мазнина и заобиколен от горящи хартии. Всички улики, въз основа на които арестували Лий — и впоследствие го обявили за виновен — били косвени. Прокурорът предположил, че мотивът му бил гняв заради отвратителното поведение на госпожица Кейс. Заплатата му била четири шилинга седмично — ала тя я била намалила като наказание за някакво дребно нарушение.

Смъртната му присъда предизвикала разгорещени спорове във Великобритания. Но това не му попречило в онази февруарска сутрин да се качи на новопостроения ешафод. Бери, палачът, смаяно дърпал лоста назад-напред. Двама тъмничари започнали да тропат с тежките си ботуши по квадратния капак, но той не поддавал. По-късно затворническият свещеник казал: „През всички онези ужасни мигове Джон Лий стоеше хладнокръвно и невъзмутимо, само се разтърсваше от силното тропане с крака по капака“.

След шестминутно трескаво напрежение директорът на затвора дал знак да преместят Лий. Дърводелец проверил болтовете, установил, че са наред, и рендосал ръбовете на капака, за да се движи свободно. Поставили отгоре тежест, равна на тялото на Лий, и капакът се отворил веднага след дръпването на лоста.

Лий, чиито крака също били оковани, бил върнат на ешафода. Преподобният Питкин повторно изрекъл последните думи. Бери дръпнал лоста. Лий продължил да стои там. Палачът отчаяно продължил да мести лоста, ала капакът не поддавал. Лий отново бил преместен. Изтекли двайсет минути, докато дърводелците пак рендосвали капака. Друг майстор смазал пантите и болтовете и проверил лоста. Направили нови опити — капакът всеки път се разтварял с трясък.

Ужасът на свещеника

Лий бил качен на ешафода за трети път. Обзетият от ужас затворнически свещеник треперел, докато припряно четял молитвата. По-късно той заявил: „Дърпаха лоста назад-напред. Чу се силен шум, който прозвуча като падане на капака. Ала за мой ужас, когато погледнах към ешафода, видях бедния осъден да стои върху капака, както го бях видял вече два пъти. Отказах да стоя повече там“.

Лий бил върнат в килията си и след няколко часа бил помилван. На процеса той бил казал: „Бог няма да позволи да ме екзекутират“. А след тройното си избавление написал: „Божията ръка не позволи на закона да отнеме живота ми…“ Лий останал двайсет и две години в затвора. След като го освободили, се оженил и емигрирал в Америка, където починал през 1933 г.

Други хора избегнали бесилката по още по-забележителни начини. През 1951 г. госпожица Джеси Добсън, архивист в Кралския медицински колеж, пише в уважаваното медицинско списание „Лансет“, че „процедурата на обесване на осъдени е била и може би все още е несигурно средство за причиняване на мигновена смърт“. Тя описва дисекция на трийсет и шест трупа на обесени престъпници, при която патолозите установили, че в девет от тях сърцето още биело. В два случая сърдечният ритъм продължил пет, а в един случай — повече от седем часа.

Госпожица Добсън цитира примери на пълно възстановяване след „екзекуция“. През 1650 г. жена висяла обесена в продължение на половин час в оксфордския затвор. След като я свалили, сър Уилям Пети, професор по анатомия в университета, и други лекари уредили да й направят дисекция. „Като забелязали признаци на живот, те й дали лекарства и жената живяла още девет години, през които се омъжила и имала три деца“.

През 1728 г. в Единбург била обесена една жена и закарали тялото й на роднините й. „Друсането на каруцата по неравните пътища очевидно било достатъчен стимул, за да я съживи, и когато изминали осем километра, тя била «почти добре». През 1753 г. още била жива“.

Мнозина смятали тези избавления, подобно на случая с Лий, за божествена намеса — доказателство, че въпросните хора са невинни в Божиите очи. И това довело криминалистите до същността на един от главните аргументи, който през поколенията е бил изтъкван от противниците на смъртното наказание. Ако по-късно се установи, че човек е несправедливо осъден на затвор, той може да бъде освободен и обезщетен с пари. Но няма как да го извадят от гроба. Колко невинни хора са платили тази ужасна цена заради недостатъците на съдебната система? Колко мъже и жени, заключени в килията на смъртниците, са били освободени?

През 1819 г. Томас Харис, собственик на странноприемницата „Райзинг Сън“ на пътя от Йорк за Нюкасъл, бил екзекутиран за убийство. По-късно се установило, че убиецът е барманът в странноприемницата, който бил главен свидетел на прокурора. Посмъртната реабилитация на Харис не му помогнала с нищо.

Една от най-противоречивите истории в модерни времена е случаят с масовия убиец Джон Кристи, чудовището от лондонския квартал Рилингтън Плейс. През март 1950 г. младият Тимъти Еванс отишъл на бесилката за убийството на малката си дъщеричка. Съдът не разгледал второ обвинение в убийство — на жена му. Простодушният Еванс възразил, че жена му е била убита от „другия мъж“, който живеел в къщата.

Години по-късно в къщата открили шест трупа на жени и „другият мъж“ — Кристи — признал, че ги е убил. През февруари 1955 г. това довело до поразителна реч на г-н Чътър Ейди в камарата на представителите — като вътрешен министър той бил отказал да помилва Еванс. Той заявил: „Аз бях вътрешният министър, който подписа документите на Еванс — «Присъдата да се изпълни». Според мен случаят с Еванс показва, въпреки всичко сторено оттогава, че е възможна грешка — и във формата, в която беше издадена присъдата в конкретния случай, беше допусната грешка. Надявам се, че никой бъдещ вътрешен министър, докато е на този пост или по-късно, няма да бъде измъчван от мисълта, че макар да е направил всичко по силите си, макар никой да не може да го обвини в небрежност или некадърност, всъщност е пратил невинен човек на бесилото“.

Споровете за екзекуцията на Еванс продължават до ден днешен. Ами невинните, които останали живи след килията на смъртниците? Осемнайсетгодишният Уилям Хабрън бил само един от многото. През 1876 г. го осъдили на смърт за убийството на лондонски полицай. Само заради младостта му обаче той бил помилван. Три години по-късно, докато Хабрън излежавал доживотната си присъда, злополучно известният престъпник Чарлз Пийс — осъден за друго убийство — си признал престъплението, в чието извършване бил обявен за виновен Хабрън. Младежът бил реабилитиран и получил осемстотин лири обезщетение.

Ако Хабрън бил само няколко месеца по-възрастен — както деветнайсетгодишния Дерек Уилям Бентли, чиято екзекуция предизвикала масови протести през 1953 г., — щяла да бъде допусната поредната непоправима грешка. Обстоятелствата в случая с Бентли били необикновени. Двамата с шестнайсетгодишния Кристофър Крейг били обявени за виновни в убийството на полицай в Кройдън — въпреки че всъщност Крейг бил стрелял с оръжието на убийството. Законът постановявал, че не може да бъде обесен убиец под осемнайсетгодишна възраст, затова Крейг бил осъден на затвор и днес е свободен. Бентли бил осъден на смърт от върховния съдия лорд Годард — въпреки че изиграл само второстепенна роля.

Най-тежкото наказание

Хора като лорд Годард били твърди привърженици на смъртната присъда и две години преди да осъди Бентли той заявил в една кралска комисия, че се помилват прекалено много убийци. Освен това лорд Годард бил категорично против увеличаване на възрастта за бесене от осемнайсет на двайсет и една години, защото „това може да подтикне други младежи към престъпление“. „Смятам, че като цяло най-тежкото престъпление изисква най-тежко наказание“ — заключил той.

Ако лорд Годард бил човекът, който трябвало да вземе окончателното решение, хора като Оскар Слейтър законно щели да бъдат убити за престъпления, които не са извършили. През 1909 г. в Глазгоу Оскар Слейтър бил осъден на смърт за убийство на възрастна жена. Помилвали го. След като излежал деветнайсет години в затвора, се установило, че е напълно невинен — и получил шест хиляди лири обезщетение. По-отмъстителните представители на обществеността за пореден път били лишени от „тръпката“ на обесването.

Екзекуциите винаги са привличали любители на ужаси и болезнено любопитни — особено по онова време, когато били смятани за семейно развлечение. Последното публично гилотиниране във Франция станало на 17 юни 1939 г., когато голяма тълпа във Версай наблюдавала обезглавяването на убиеца Йожен Вайдман. Последното публично обесване във Великобритания станало на 26 май 1868 г. край Нюгейтския затвор в Лондон и в публиката имало стотици деца.

Обесеният бил ирландският политагитатор Майкъл Барет, който бил осъден за убийство, извършено, докато се опитвал да вдигне във въздуха затвора „Кларкънуел“. Палачът Уилям Калкрафт напълно се възползвал от привилегиите на работата си. Той продавал вещите на прочути престъпници на лондонския музей на Мадам Тюсо — а също парчета въже на любители на сувенири.

Хардлайнерите като лорд Годард твърдели, че смъртното наказание е нужно заради възпиращата му стойност и защото изразява отвращението на обществото от престъплението. „То несъмнено играе възпираща роля и опитът на полицията го доказва — заявил лорд Годард. — Смятам, че сред престъпните класи съществува реален страх от смъртното наказание и тъкмо затова професионалните крадци предпочитат да не носят оръжие“. По въпроса за „неустоимия импулс“ лорд Годард казал, че всяка крадла от магазин изтъквала такова оправдание. Той често се позовавал на случая със затворника, който се оправдал с клептомания, и съдията му отговорил: „Тук съм, за да лекувам тъкмо тази болест“.

„Прекалено лекото“ обесване

Хора като професор Терънс Морис обаче, един от водещите британски криминалисти, принудили страната да запази смъртното наказание само за държавна измяна. И за това престъпление човек можел да бъде обезглавен във Великобритания чак до 1973 г. — ако обесването се смятало за прекалено леко наказание за него. Професор Морис казва: „Привържениците на обесването и телесното наказание, както и онези, които настояват за по-строги наказания, не взимат предвид изключително много фактори. Те трябва да престанат да смятат, че престъпниците — и имам предвид особено младежите — преценяват наказанията рационално. В една или друга степен повечето хора, които извършват предумишлено насилие, са неуравновесени. Те също обикновено не притежават способност да предвиждат наказанието — или да си спомнят за него. В истинския престъпник има много от комарджията и той е склонен да възприема убеждението, че това няма да се случи с него — поне не този път“.

Класически пример за това можел да се наблюдава на 10 ноември 1960 г., когато двама младежи били обесени в Лондон. Двайсет и три годишният Норман Харис се качил на ешафода в Пентънвилския затвор, докато неговият приятел, осемнайсетгодишният Франсис Форсайт Контето бил екзекутиран на няколко километра оттам в Уандсуъртския затвор. В осем сутринта — час преди смъртта — през портала на Уандсъурт се втурнал освободен затворник и казал, че из целия затвор се чували крясъците на Форсайт: „Не искам да умра. Не искам да умра!“ Двамата били осъдени за убийство на трети мъж с ритници.

Двайсетгодишният Виктор Джон Тери от Чизик, Лондон, чул новината за двойното обесване по автомобилното си радио. Той бил дребен престъпник, познат на Форсайт Контето. Почти точно час след смъртта на Форсайт Тери влязъл в една банка в Уортинг, графство Съсекс — и застрелял един банков пазач в главата. Когато му предявили обвинение в убийство, той се оправдал, че се смятал за превъплъщение на легендарния американски гангстер Легс Даймънд. Тери казал на психиатъра: „Когато човек умира, разумът му го напуска — и се прехвърля в друго тяло. Моят разум е дошъл от Легс Даймъйд“.

С други думи, не Виктор Джон Тери бил решил да вземе пистолета по време на банковия обир — а отдавна мъртвият Легс Даймънд. Даймънд заповядал на тялото на Тери — и показалецът на Тери просто реагирал на задгробните инструкции.

Отрепката

Тери наистина може да се е интересувал от Лего Даймънд и гангстерът дори да му е станал фиксидея. Отрепките често се отъждествяват с видни личности от същата област на живота — също като третокласен актьор, който се вижда в мечтите си като Оливие или Брандо. В случая с Тери предполагаемата халюцинация сигурно се е усложнявала от факта, че той редовно се дрогирал. Това обаче не го спасило от същия ешафод, на който обесили Форсайт.

Лорд Годард, който ревностно настоявал за лицемерно страховитата церемония на черната качулка, иначе носена като знак на траур за осъдения, би приел версиите на Тери и Форсайт като убедително доказателство в полза на запазване на смъртното наказание. Той се отнасял презрително и към „сантименталното“ предложение жените да не бъдат екзекутирани: „Не разбирам тази гледна точка, особено днес, когато равенството между двата пола се подчертава във всички отношения. Едни от най-шокиращите убийства са извършени от жени“.

На бесилката обаче са свършвали жени и за престъпления много по-леки от убийство — престъпления, които в някои случай те почти със сигурност не са извършили. Мери Скуайърс, която едва не умряла заради корсет, който не откраднала, е само един от вледеняващите примери. Нейната история е важна, тъй като подчертава ужасяващата опасност от такова непоправимо наказание.

Осемнайсетгодишната Елизабет Канинг тайнствено изчезнала в лондонския квартал Хаундсдич на Нова година, 1753-та. Смятали я за изключително почтена и озадаченото й семейство организирало издирването й. Напразно. Ала една късна вечер точно четири седмици след изчезването си тя се върнала у дома. Била мръсна, гладна и изтощена. Била облечена в стара пола, риза и халат за баня.

Разказът й бил сълзлив и объркан. Двама мъже я хванали на тъмна улица, съдрали повечето й дрехи и я принудили да върви много километри, докато стигнали в един вертеп. В кухнята имало три жени и те много се ядосали, когато отхвърлила поканата им да работи за тях. Едната имала нож и й прерязала връзките на корсета — след което я заключили в един пленник. Така живяла цял месец на хляб и вода, докато накрая не успяла да разхлаби една дъска на стената и избягала. И извървяла петнайсетината километра до дома си.

Кои били тези жени? Къде се намирала къщата? Елизабет не си спомняла. Премеждието изличило тези подробности от паметта й. Защо не потърсила помощ на път за вкъщи? Защото единствената й мисъл била колкото може по-бързо да се добере до дома си. От коя посока идвала? Истерично ридаейки, тя им казала — доколкото можела да си спомни. Един от съседите, които я разпитвали, младеж на име Робърт Скарат, се сетил за къща, която евентуално отговаряла на нейното описание — собственост на някоя си Сузана Уелс. Елизабет Канинг веднага се хванала за това име. Да, сигурна била. По време на пленничеството си била чувала за нея.

На другата сутрин по настояване на семейството и приятелите й тя разказала цялата странна история на областния управител. Била издадена заповед за арестуването на Сузана Уелс. После група служители на закона и семейни приятели придружили Елизабет Канинг до къщата, където намерили пет жени и трима мъже. Казали й да посочи онази, която й била откраднала корсета. Без да обръща внимание на г-жа Уелс, тя посочила една стара циганка, която пушела лула. „Оная старица ей там до огъня. Тя беше“.

Циганката Мери Скуайърс отметнала качулката на плаща си и разкрила страшната уродливост на лицето си. Носът й бил гротескно голям и крив, поради хормонално нарушение долната й устна била подута като маркуч. Кожата й била покрита със скрофулозни тумори. Това лице сякаш идвало от кошмар, лице, каквото никой не можел да забрави. И все пак до този момент Елизабет Канинг не била споменавала, че в жената е имало нещо необичайно.

Мери Скуайърс се развикала и възразила, че никога не е виждала момичето, ала и тя, и всички други в къщата били отведени в затвора. Общественото мнение било безнадеждно настроено против тях. Те били цигани и хора с нисък морал. Освен това жена с такова зло лице очевидно била способна на всякакви престъпления.

Мери Скуайърс твърдяла, че на 1 януари била на повече от сто и петдесет километра оттам — в Дорсет. Ала една от проститутките в къщата, някоя си Върчу Хол, се опитала да се спаси, като се отказала от първоначалните си показания и поискала да издаде съучастниците си. Сега тя свидетелствала, че твърденията на Елизабет Канинг са верни. Това решило съдбата на Мери Скуайърс. Осъдили я да бъде обесена в Тайбърн. За това, че подслонявала и защитавала крадла, Сузана Уелс трябвало да бъде жигосана по ръката.

Хората на шерифа подготвили клеймата си. Тълпата виела от радост, когато металът обгорил плътта на Сузана Уелс. Ала кметът на Лондон, сър Крисп Гаскойн, се намесил преди да обесят Мери Скуайърс. Цялата тази история го съмнявала и той помолил краля за отлагане — докато проведат допълнително следствие.

Циганката казва истината

В продължение на петнайсет месеца Мери Скуайърс останала в затвора, докато следователите търсели в Западна Англия свидетели, които могат да потвърдят алибито й. Тогава се изяснило, че циганката казва истината. Нещо повече, други свидетелства категорично доказали, че Елизабет Канинг е излъгала за изчезването си — и че не е била в дома на г-жа Уелс преди да отиде там заедно с роднините си.

Говорело се, че през онези четири седмици е напуснала дома си, за да роди тайно, и че е измислила историята за отвличането. Ала това така и не се доказало и дори след като през пролетта на 1754 г. я обявили за виновна в лъжесвидетелство, тя отказала да разкрие истината за едномесечното си изчезване. Осъдили я на седем години каторга в „плантациите на Негово величество в Америка“. През Ноември 1756 г. се омъжила за някой си Джон Трийт от Уедърсфийлд, Кънектикът — и починала там през 1773 г.

Става ни страшно, когато си помислим колко хора са били наказани — някои с „най-тежкото възпиращо наказание“, — защото светът ражда лъжци като Елизабет Канинг. От друга страна, безброй убийци са избегнали бесилката, защото съдилищата са решили, че техните престъпления са толкова ужасяващо странни, че трябва да бъдат смятани за невменяеми.

Към тази категория бил отнесен осемнайсетгодишният Ърнест Уокър, лакей в къща на модерния лондонски Лаундс Скуеър. Неговият мотив за убийство — който изглеждал напълно логичен за извратения му ум — е един от най-страховитите в историята. Той искал да умре, за да може да се срещне „от другата страна“ с майка си, която обожавал. Ала го плашела перспективата да отиде сам в гроба. Искал другар в смъртта.

През април 1922 г. той започнал да крои плановете си с маниакална изчерпателност, решен да направи зрелищен жест — жест, който щял да покаже на света колко е важен и умен. Защото при Уокър се наблюдава онази странна комбинация от коравосърдечие и детинска самонадеяност, която толкова често се среща при убийците. Той описал замисъла си на лист хартия, откъснат от тетрадка, и подробно изредил всичките си действия като списък за пазар. По онова време още не знаел коя ще е жертвата му — но в края на краищата това било дребна подробност. В мрачното пътуване към смъртта всеки ставал за спътник.

Уокър решил, когато остане сам в къщата, да се обади в Окръжната куриерска компания на близката Слоун Стрийт и да поиска да му пратят момче. Ето програмата за убийството:

„1. Звъня в куриерската служба на Слоун Стрийт за момче. 2. Чакам на входа. З. Каня го да влезе. 4. Водя го долу. 5. Моля го да седне. 6. Удрям го по главата. 7. Затварям го в сейфа. 8. Завързвам го. 9. В 10:30 — мъчения. 10. Приготвям се за края. 11. Сядам, пускам газта. 12. Угасям газовата лампа. 13. Сядам, затварям прозореца“.

Една събота, когато другите слуги имали свободна вечер и работодателят им бил в Ирландия, четиринайсетгодишният Реймънд Дейвис умрял според точките от програмата и повелите на побъркания ум на Уокър. Ала момчето умряло само, тъй като Уокър избегнал последното пътуване. Докато стигнал тринайсета точка, самонадеяността му се била превърнала в малодушие и той избягал от къщата. Предишната му решителност да си спечели посмъртно уважение се подчертава в писмо, озаглавено „Последният ден“, което той написал на иконома:

„… Заведох го в килера и го ударих по главата с чука за въглища. Толкова просто! После го завързах и го убих. Убих го аз, не газта. После седнах и пуснах газта. Напълно съм нормален, просто не мога да живея без скъпата ми майка. Ама го подредих това проклето момче! Накарах го да пищи. Предайте поздравите ми на татко и всичките ми приятели“.

Докато бягал от своя потънал в кръв „спътник в смъртта“ обаче, той забравил мечтите си за слава. Садизмът го бил напуснал, заменен от неподправен ужас. Искал да избяга — колкото може по-надалеч. Качил се на влак от Чаринг Крос до Тонбридж в графство Кент. Докато разстоянието между него и трупа на момчето растяло, страхът му се примесвал с въодушевление.

Божествената сила

Той, казвал си, Ърнест Уокър, бил направил нещо, каквото никога не би могъл да направи обикновеният, скучен, банален човечец. Бил демонстрирал властта си над живота и смъртта на друг човек — и именно тази божествена сила го издигала над останалите. Ала хората, с които се разминавал по улиците на Тонбридж, не знаели, нямали си представа, че той е свръхчовек. Искал да узнаят. Искал да се изумят от величието му — затова спрял един патрулиращ полицай и му разказал всичко.

Съдебните заседатели го обявили за виновен, но невменяем. През 1937 г., само петнайсет години по-късно, медицинските власти решили, че е безопасно да го освободят от Броудмурската психиатрия. Човекът, който копнеел за смърт — и който бил убил в отчаяното си желание да я постигне, — бил освободен, за да започне нов живот.

Той, както и други преди и след него, избягнал палача и измамил бесилката или електрическия стол. Ала Уокър и останалите, онези, които наистина били виновни, не успели да избегнат наказанието. Шекспир вярно казва, че съвестта прави всички ни страхливци. Но това не е всичко — тя превръща убийците в палачи на самите себе си и споменът за извършените от тях убийства стяга шията им като клуп.