Колин Уилсън
Знаменити престъпници (54)

Саботаж

Наближавало обяд на 21 ноември 1903 г. Управителят на сребърния рудник Виндикейтър в Крипъл Рок, щата Колорадо, се отправил на обичайна проверка в рудника с началника на смяна. Вървели предпазливо — през последните три месеца в рудника постоянно имало проблеми, миньорите стачкували, била повикана националната гвардия, нощният пазач бил виждал наоколо да обикалят съмнителни лица.

Стигнали до шестото равнище и Чарлз Макормик се хванал за перилата, за да запази равновесие. Отекнал револверен изстрел и двамата се хвърлили напред. Последвал невероятен грохот и рудникът се срутил. И двамата загинали. По-късно следователите намерили сред развалините останки от револвер. Спусъкът бил завързан с рибарска корда за перилата: когато някой се хванел за паянтовия парапет, оръжието изстрелвало куршум по връзка динамитни шашки.

Профсъюзният сблъсък

Експлозията в крипълрокския рудник била една от първите прояви на промишлен саботаж в американската история. По онова време обаче тя не била наричана саботаж. Думата навлязла в широка употреба след френската железничарска стачка през 1912 г., когато железничарите поставяли дървените си обувки (сабо) на линиите, та влаковете да дерайлират. Но профсъюзните организации от над петдесет години били призовавали към саботаж — първият документиран пример датира от 60-те години на XIX в., когато шефийлдските работници унищожили инструментите на стачкоизменниците.

Експлозията в крипълрокския рудник не била най-ранният случай на промишлен саботаж в американската история. Още през 1892 г. имало сблъсък между профсъюзните членове и техните противници в мината в Джем, щата Айдахо. През 1899 г. банда от Бърк взривила мината на Бънкър-Хил-Съливан при Уорднър, щата Айдахо. Тези случаи навярно не са „саботаж“ в модерния смисъл на думата, но експлозията скоро след инцидента в Крипъл Рок определено може да се нарече така. На 6 юни 1904 г. работници от рудника в Индипендънс, щата Колорадо, които не членували в профсъюза, стояли на перона след края на работния ден. Страхотен взрив унищожил напълно гарата, убил четиринайсет души и тежко ранил останалите. Някои били осакатени за цял живот.

На 17 ноември 1904 г. Фред Брадли, бивш управител на мината на Бънкър-Хил-Съливан, влязъл в коридора на дома си в Сан Франциско и запалил пура. В следващия момент избухнала експлозия, която го изхвърлила през вратата. Макар и тежко ранен, той оздравял и газовата компания му платила единайсет хиляди долара обезщетение — било решено, че експлозията се дължи на повреден газопровод.

На 30 декември 1905 г. бившият губернатор на Айдахо Франк Стойненбърг отворил градинската си порта и бил вдигнат във въздуха от динамитен взрив. Жена му се втурнала навън — снегът бил окървавен, а умиращият й съпруг бил неузнаваем. Полицията действала бързо. Всички изходни магистрали били затворени, хотелите били обискирани. Извадили късмет — собственикът на хотел „Саратога“ смятал, че един от гостите му се държи подозрително. Когато на другия ден полицията отишла там, човекът още бил в хотела. В стаята му открили калиев хлорат и други съставки за експлозиви. Той бил дребен, весел наглед ирландец с кръгло румено лице. Представил се като Хари Орчард. Мнозина по онова време останали с впечатлението, че не иска да се измъкне — че се стреми към слава и гласност. И ги получил.

Бомбата

Той признал цяла поредица престъпления. Лично запалил фитила на бомбата, която избухнала в мината на Бънкър-Хил-Съливан, той поставил бомбата, която взривила железопътната гара в Индипендънс, и револвера в крипълкрикския рудник, той взривил губернатора Стойненбърг и Фред Брадли. Експлозията, която изхвърлила Брадли през вратата, не се дължала на повреда в газопровода и било чисто съвпадение, че запалил пура.

След като си осигурил ареста, Хари Орчард, чието истинско име било Албърт Хорсли, успял да измъкне главата си от примката на палача. Първо замесил неколцина лидери на Западната федерация на миньорския профсъюз, сред които Уилям Хейуд, Джордж Петибоун и Чарлз Мойър. После получил религиозно „откровение“ и се обявил за нов човек, който бил видял светлината. Смятал, че участва в класова борба, самодоволно заявил на репортерите той, но след като Бог го просветлил, осъзнал, че само се е стремял към отмъщение. Планът му подействал — бил осъден на доживотен затвор и впоследствие станал адвентист от седмия ден и водещ проповедник в затвора.

Но макар преображението на Орчард да било недостойно за революционер, неговите методи вдъхновили промишлените саботьори по целия свят. Под настилката на гарата в Индипендънс били заровени четирийсет килограма динамит. Шашките имали капсул-детонатори. Над тях било поставено шише със сярна киселина. С помощта на завързана за шишето дълга жица Орчард от неколкостотин метра го излял върху детонаторите и вдигнал гарата във въздуха.

Той проникнал в дома на Фред Брадли, като станал любовник на една от слугините. Използвал същото устройство — сярна киселина върху макара. Този път обаче жицата била завързана за вратата и динамитът избухнал при отварянето й. Със същата система от динамит и сярна киселина бил взривен и губернаторът Франк Стойненбърг.

В дългата изповед на Орчард има нещо интересно. Въпреки набожните приказки за покаяние, очевидно е, че се е наслаждавал на всеки миг от престъпленията си. Той открил нов спорт, съчетаващ страстта на възрастните към лова и детското удоволствие от вдигането на шум. Тази особеност се среща при много саботьори.

Профсъюзният герой

Въпреки признанията на Орчард обвинените профсъюзни лидери успели да се измъкнат, главно благодарение на блестящите усилия на великия адвокат Кларънс Дароу. Дароу станал герой на американското профсъюзно движение и Петибоун, Мойър и останалите били смятани едва ли не за мъченици. От днешна гледна точка изглежда повече от вероятно профсъюзните лидери наистина да са били съучастници. Имали късмет, че най-великият адвокат по наказателно право в Америка се съгласил да ги защитава.

Америка изведнъж открила истинското значение на саботажа през Първата световна война. В Съединените щати имало голям брой немски емигранти, мнозина от които американски граждани. Още преди април 1917 г., когато влезли във войната, САЩ снабдявали Англия с оръжие и храна. И тогава започнали експлозиите. В една гореща юнска вечер през 1916 г. нощен пазач в огромното железопътно депо на Блек Том — нос в Ню Джързи, който гледа към Ню Йорк — се сепнал, като видял пламъци под железопътен вагон, натоварен с боеприпаси. После видял друг пожар на стотина метра оттам. Задействал противопожарната аларма, но след четвърт час се разнесъл ужасен взрив и във въздуха се издигнал стълб от дим и огън.

Цялото депо, пълно с боеприпаси за Антантата, избухнало като гигантска бомба. Трусът бил достатъчно силен, за да разруши небостъргачите на Уолстрийт, но силата на взрива се насочила нагоре и загинали само двама възрастни и едно дете. По-късно една жена съобщила, че квартирантът й, унгарец, казвал се Майкъл Кристоф, нервно крачил в стаята си цяла нощ след експлозията и стенел: „Какво направих!“ Американски агент наистина успял да изтръгне признание от Кристоф, но унгарецът изчезнал. По ирония на съдбата той бил арестуван за друго престъпление и бил пратен в затвора, където останал до края на войната.

В другия край на страната един немец съобщил в полицията на Сан Франциско, че чул за заговор, целящ да вдигне във въздуха корабостроителницата на Меър Айланд. Преди властите да успеят да реагират, корабостроителницата избухнала в пламъци и била разрушена от експлозии, също толкова мощни, колкото взрива на Блек Том. Този път сред загиналите имало шестнайсет деца.

Разкриването на заговора за взривяване на Меър Айланд станало случайно след влизането на Америка във войната през 1917 г. Макар че Мексико било неутрално, там имало силни антиамерикански настроения и мексиканската полиция изобщо не безпокояла немците, които очевидно били шпиони. Вашингтонското контраразузнаване привлякло полковника от мексиканската армия Паул Алтендорф. В баровете из Мексико Сити Алтендорф се запознал с Курт Янке, когото подозирали като вражески агент. Един ден Янке изпаднал в доверчиво настроение и казал на полковника, че е патриотът, съобщил в полицията за заговора за взривяване на Меър Айланд — както и човекът, който взривил корабостроителницата. Обадил се в полицията, защото знаел, че така няма да го заподозрат.

Янке бил експерт по експлозивите и работел заедно с Лотар Вицке, друг опитен немски саботьор. Алтендорф предложил помощта си за бъдещи действия срещу американците. Янке казал, че Вицке се нуждаел от помощ, за да пресече мексиканско-американската граница. Полковникът заявил, че отлично познава страната и с удоволствие ще помогне. В резултат, когато стигнал в Ногалес, щата Аризона, Вицке попаднал в ръцете на очакващата го американска Секретна служба. Осъдили го на смърт, но го помилвали и по-късно му позволили да се завърне в Германия.

Красивата шпионка

Провалът на Вицке и Янке бил един от триумфите, които помогнали за прекратяване на саботажите през Първата световна война. Другият успех бил залавянето на красивата германска шпионка Мария фон Кречман. Това станало благодарение на една щастлива случайност: куриер разменил пликовете на две писма. По съвет на британското разузнаване американски агенти вече наблюдавали един адрес на Лонг Айланд. Писмото било надлежно прихванато и агентите били озадачени. Пликът бил адресиран до мъж, германски агент, когото следели, но писмото било предназначено за жена.

Химици анализирали писмото и открили друго писмо, написано със симпатично мастило на гърба. Отнасяло се за взривяване на фабрики за боеприпаси и мини. Агентите разбрали, че са се натъкнали на ключова фигура в саботажната мрежа. Ала коя била тя? Проследили куриера, който пратил писмото — той бил написал обратния си адрес на плика, моряшки пансион, — но това не им помогнало много.

Мъжът просто бил посредник, който се бил съгласил да пусне двете писма, когато стигне в Ню Йорк. Той бил извадил писмата от мръсните стари пликове и така ги разменил. Дори си спомнил адреса на другия плик, но агентите отново се разочаровали. Старицата, която живеела там, казала, че понякога получава писма за друг човек, но не можела да им съобщи нищо повече — освен че на едно от тях била видяла името Виктория.

Това не им изглеждало особено обнадеждаващо. После агентите успели да открият друго скривалище на неразпечатани писма за „Виктория“ и следата за пореден път не ги отвела доникъде. Само се убедили, че Виктория наистина е замесена в поредицата експлозии, които през седмица разтърсвали американските фабрики и корабостроителници. Тогава Секретната служба пратила десетки агенти да наблюдават всички, за които се споменавало в писмата. Проследяването продължило седмици, но никой не правел нищо подозрително. Един отегчен агент докладвал на началника си, че младата сестра на неговия заподозрян изглеждала много религиозна — никога не пропускала да отиде на черква. Началникът му го стрелнал със сърдит поглед: „Ами тогава я проследи, глупако!“

Набързо се помолил

Интуицията не го подвела. На другия ден агентът видял момичето да коленичи в катедралата „Сейнт Патрик“ на Пето авеню и да оставя вестник на пейката. Когато си тръгнала, вестникът останал там. Някакъв мъж седнал на пейката, набързо се помолил и излязъл от черквата с вестника. Той отишъл в хотел „Насау“ на Лонг Айланд и за няколко минути седнал във фоайето. После излязъл, като оставил вестника. На неговото място седнала красива висока блондинка на около трийсет години и небрежно вдигнала вестника.

След няколко дни неуловимата мадам Виктория била арестувана — истинското й име било Мария фон Кречман. При разпита тя си признала, че използвала религията, за да скрива дейността си на главна саботьорка. Шпионката убедила католическите свещеници да й помагат да поръчва религиозни статуи от Цюрих в Швейцария. Статуите пристигали, пълни с химикали, които се използвали за взривяване на експлозиви. Нервното напрежение си казало думата — след ареста тя се пречупила. (Мария фон Кречман била наркоманка и починала няколко години по-късно.) Със залавянето й и удара срещу групата на Янке и Вицке Съединените щати ликвидирали саботажния пръстен, който нанасял толкова големи щети.

Щетите можели да са още по-тежки, ако един от главните шпиони и саботьори на немците не бил спъван от завистта на бюрократите в родината си. Франц Ринтелен фон Клайст, обикновено наричан само фон Ринтелен, влязъл в Съединените щати с швейцарски паспорт през месеца на обявяване на войната. Неговата специалност бил саботажът.

Амерйканският немец д-р Шлее бил изобретил възпламеняващо устройство, не по-голямо от химикалка. То било разделено на две с тънка медна стена. Едната половина съдържала пикринова, а другата — сярна киселина. Когато сярната киселина разяждала медта, от устройството бликвал ярък горещ пламък. Устройството се наричало „термитен молив“. Фон Ринтелен се свързал с Шлее, организирал производството на стотици термитни моливи и ги предал на ирландски докери, които мразели британците — и които ги хвърляли в цепнатини на кораби с боеприпаси, заминаващи за Англия.

Скоро в морето започнали да избухват пожари и британците разбрали, че действа нов саботьор. Друг немски изобретател, Фай, създал своеобразна бомба, избухваща при завъртането на корабния рул, за който била закрепена с магнит. Към загадъчните пожари в морето се прибавили мистериозни експлозии, които унищожавали руля.

Фон Ринтелен бил погубен от собствените си успехи. От високопоставени източници в родината се получавали поздравителни адреси, които се предавали чрез посолството във Вашингтон. Те предизвикали завист и негодувание. За ужас на фон Ринтелен, хората, които трябвало да го защитават, започнали да стават недискретни и един ден той получил писмо, адресирано до него с истинското му име (естествено той действал под псевдоним) и военен чин. Когато разбрал, че американските агенти са по следите му, той избягал с кораб. Всичко щяло да мине добре, но корабът спрял в Саутхамптън. Въпреки че паспортът му го представял като швейцарски гражданин, фон Ринтелен бил разпитан. Не щеш ли, човекът, който го разпитвал, приложил един стар номер — извикал на немски: „Мирно“ и фон Ринтелен автоматично ударил токове.

Най-великият саботьор

Въпреки това той успял да избяга от ареста и накрая бил заловен в Лестър. Великият британски началник на разузнаването адмирал Хол се възползвал от негодуванието му срещу германското посолство, за да го привлече да сътрудничи на британското разузнаване. Човекът, който можел да е главният саботьор на Германия през Първата световна война, бил превърнат в предател от дребнавата завист на началниците си.

Най-великият саботьор на всички времена също е немец, макар да посветил живота си на Съветска Русия. Ернст Фридрих Волвебер е роден през 1898 г., син на хамбургски миньор. Той бил нисък, набит, грозен и невероятно енергичен — по-късно се превърнал в затлъстяло джудже. Може би именно желанието му да компенсира своя непривлекателен вид го направило революционер. През 1917 г. той постъпил в германския военноморски флот. Вдъхновен от руската революция, Волвебер проповядвал социализъм на кораба. Тъкмо неговата пропаганда довела до бунта на германския флот през ноември 1918 г. и той лично вдигнал червеното знаме на крайцера „Хелиголанд“ на входа на канала Кийл — сигнал за революция.

В Бремен Волвебер предвождал бунтовници срещу затвора „Ослебхаузен“ и освободил затворниците. Надявал се на бърз комунистически триумф в Германия, ала се разочаровал. Макар и победена, Германия не била готова за революция. През 1919 г. била основана Ваймарската република и Волвебер повел нов бунт на борда на кораба си, и го откарал в Мурманск като подарък за съветската власт. За награда Ленин го назначил за председател на международния моряшки профсъюз. Той обиколил света като представител на комунизма — бил в Китай, Япония, Италия и Съединените щати.

Той останал невъзмутим

Комунистите били омаяни от лекотата, с която Хитлер разгромил Германската комунистическа партия, когато дошъл през 1933 г. на власт. Ала Волвебер останал невъзмутим. Той избрал Копенхаген за свое седалище и започнал да организира саботажи. От Дания отплавали кораби, натоварени с провизии за фашистите в испанската гражданска война. Агентите на Волвебер слагали динамит във въглищата и много съдове не успели да стигнат до испанските пристанища или товарите им били унищожавани от пожар.

Един от големите триумфи на Волвебер било потопяването на германския транспортен кораб „Марион“, който отплавал от Дания за Норвегия през 1940 г. Корабът бил потопен от невероятна експлозия и обгорените трупове били изхвърляни на брега седмици наред — общо четири хиляди души. Когато нацистите нахлули в Дания, Волвебер се прехвърлил в Швеция. Макар че незабавно го арестували, той вече бил успял да организира саботажна мрежа. Неговият агент Якоб Либерсон вербувал младите сервитьорки Ерика Мьолер и Гунхилд Ахман. Те били идеални агентки — никой нямало да заподозре две жени. Те били отговорни за експлозията, която унищожила част от корабостроителницата в Крилбо, Централна Швеция, на 19 юли 1941 г. — и взривила много камиони, натоварени с германски снаряди. Имало още много пожари и експлозии преди отдела за контрашпионаж на шведската полиция да арестува двете жени и техните съучастници и да ги прати в затвора.

Шведите оставили Волвебер зад решетките до края на войната, въпреки искането на нацистите да им го предадат. Обаче щом станало ясно, че немците губят войната, го пуснали да се върне в Москва. Там го посрещнали като съветски герой и той влязъл в Берлин скоро след маршал Жуков. Волвебер отказал важни политически постове и се заел да организира шпионска мрежа в Източна Германия. Нелегалната работа му харесвала. Освен това може би смятал, че общественият пост ще ограничи сексуалния му живот — тъй като бил известен като ненаситен любовник.

На британски и американски кораби отново имало експлозии — пожарът на „Куин Елизабет“ през 1958 г. почти със сигурност е дело на Волвебер. Ала това бил един от последните му успехи в саботажа — през същата година го назначили за министър на държавната сигурност на Източна Германия. През 1961 г. късметът на Волвебер като че ли се изчерпал — след сблъсък с Валтер Улбрихт, секретаря на източногерманската комунистическа партия, било наредено да го арестуват. Волвебер се свързал с Москва и се получила телеграма: „Оставете Волвебер на мира, той ми е приятел“. Телеграмата била подписана от Хрушчов. И Волвебер умрял от естествена смърт през 1962 г.

Участта на саботьора е да живее в емоционална пустиня, без място, което спокойно да нарече „свое“. Неговото съществувание — и психологическо състояние — се отличава с постоянна несигурност, страх и подозрителност. Той е като човек, който е предал жена си и любовницата си. Той сам си е най-големият враг.