Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Покушения

Месецът бил октомври, годината — 1092-ра и великият везир на Турция — Низам ал Мюлк — давал аудиенция в шатрата си. Пазели го стражи, въоръжени с ятагани, тъй като той бил един от най-могъщите хора на Изтока и мнозина му мислели злото. Аудиенцията приключила, низамът се качил на носилката си и дал знак на робите да го изнесат. На вратата един полугол дервиш се втурнал да целуне ръката му. Стражите се отдръпнали и го пуснали. Изведнъж дервишът извадил нож от шалварите си и го забил в сърцето на везира.

Стражите се хвърлили напред и след секунди насекли дервиша на парчета. Ала той бил изпълнил заповедта — заповед, получена от Стареца от планината. И низам-ал-мюлк станал първата жертва на хашишините.

Непревземаемата крепост

Истинското име на Стареца от планината е Хасан ибн-ал-Сабах. Той живеел в непревземаема крепост високо на персийската планина Елбрус и си е заслужил страшната репутация на създател на изкуството на покушението. Освен това бил глава на исмаилитската секта — мюсюлманския еквивалент на протестантите. Последователите му вярвали, че може да им осигури вечен живот в рая.

Пътешественикът Марко Поло разказва странна история за крепостта на хашишините (известна като Аламут — Орлово гнездо). Поло твърди, че Старецът от планината имал красива градина в зелената долина зад замъка. Той я напълнил с овошки, фонтани и павилиони. Когато искал да убие някой враг, питал за доброволци. На мъжете, които пристъпели напред, давал вино с опиат и когато се свестявали, те се озовавали в „рая“, където красиви момичета задоволявали всичките им желания.

След няколко дни чувствени наслади отново ги упоявали и ги връщали в крепостта. Тогава Старецът им казвал, че им е показал рая, който завинаги щял да стане техен, ако умрат за него. Затова, пише Поло, нямало недостиг на доброволци. Те нямали търпение да умрат — и да заслужат вечен живот — и Старецът понякога им заповядвал да скачат от високи прозорци, само за да направи впечатление на гостите си.

Хасан ибн-ал-Сабах се стремял към власт: да стане господар на мюсюлманския свят и негов религиозен водач. За да постигне тази цел, той трябвало да победи онези, които поддържали ортодоксалния ислям. Ала как да стане духовен водач само с неколкостотин последователи и да завладее толкова могъща държава? Хасан намерил отговор: с убийства, грижливо обмислени политически убийства. Той смятал, че най-добрият начин да спечели войната е да убие противниковия водач.

Отначало планът му постигнал пълен успех. Синът на Низам-ал-мюлка, Фикри, се заклел да му отмъсти. Един ден на улицата в Найшапур го спрял стар просяк, който простенал: „Вече няма истински мюсюлмани и не е останал кой да поеме ръката на измъчените“. Трогнат, Фикри бръкнал в пояса си за пари — и бил пронизан в сърцето.

Разярен, другият син на низама, Ахмед, се заел да отмъсти за баща си и брат си. Войската му обкръжила крепостта на Стареца — и с цената на огромни загуби Ахмед се уверил, че е непревземаема. Скоро след като вдигнал обсадата, Ахмед също бил намушкан от хашишин. Той имал по-голям късмет от баща си и брат си и впоследствие оздравял.

Нож и писмо

Друг шейх, който се отправил на бой срещу Стареца, една сутрин се събудил и видял нож, забит в земята до възглавницата си. До него имало писмо: „Този нож спокойно можеше да е забит в сърцето ти“. Това го убедило и той сключил примирие със Стареца.

Колкото и да е странно, Хасан в крайна сметка бил победен от собственото си майсторство в изкуството на убийството. Хората се разтрепервали дори само при мисълта за Стареца от планината — той бил като отровен черен паяк, дебнещ в планинското си убежище. Истинският водач има нужда от приятели и съюзници, а Хасан ибн-ал-Сабах внушавал главно ужас. Когато умрял в леговището си на деветдесетгодишна възраст, той бил озлобен старец, който не постигнал нито една от грандиозните си амбиции.

Сектата на хашишините просъществувала стотина години след смъртта му и имало още неколцина Старци от планината. Ала техните дни били отминали и накрая враговете им ги прегазили. Отцепническата секта на исмаилитите съществува до ден днешен. Ръководи я Ага Хан, който в спортните кръгове е по-известен като собственик на състезателни коне.

Макар че хашишините изчезнали, напълно е възможно — вероятност, която не е проучвана от историци, — те само да са се преместили другаде. Когато в средата на XVIII в. завладели Индия, британците забелязали, че пътищата гъмжат от разбойници и ежегодно изчезват стотици хора.

Навремето те не обърнали голямо внимание на този факт. През 1812 г. обаче младият британски лекар Робърт Шерууд, базиран с войската в Мадрас, бил обзет от ужасното подозрение, че всички изчезнали не са просто убити от бандити, а са грижливо планирани за религиозни жертвоприношения.

Шерууд разпитал някои заловени „крадци“ и ги накарал да се изповядат. Те признали, че принадлежат към сектата на тугите и че един месец годишно обикалят пътищата и убиват безброй пътници.

Примката

Техният метод бил почти безотказен. Те си придавали вид на безобидни пътници — понякога религиозни поклонници — и така се присъединявали към случайно срещнати групи по пътищата. С дните пристигали все повече туги, докато накрая ставали повече от истинските пътници. По даден знак всеки туг нападал по един пътник в гръб и стягал примка на гърлото му, докато друг разбойник хващал жертвата отпред.

Когато убиели всички пътници, те ги хвърляли в масов гроб и обезобразявали телата, за да улеснят разлагането им. Накрая провеждали религиозна церемония на гроба и принасяли убитите в жертва на Кали — богинята на смъртта и сътворението. Парите и ценностите на жертвите запазвали за себе си.

Британците били ужасени от тези разкрития — религията отивала прекалено далеч. Уилям Слийман бил назначен да унищожи тугите и се справил със задачата си толкова успешно, че до 1850 г. били осъдени над четири хиляди туги, повечето от които били екзекутирани. Някои предали други туги в замяна на живота си.

Тугите са една от най-големите организации на убийци в историята — нищо не може да се сравнява с тях до Хитлеровите лагери на смъртта. Слийман смятал, че само през XIX в. те са извършили над един милион убийства. Ала загадката си остава: какви са били те и откъде са дошли.

Има някои сведения. Когато в края на XIII в. хашишините избягали от Средна Азия, една от страните, в която се разселили, била Индия. Там все още има огромен брой исмаилити (но трябва да отбележа, че хашишините са били само клон на исмаилитите). Слийман бил озадачен от факта, че тугите почитали богинята Кали — хиндуистка богиня, — тъй като не били хиндуисти, а мюсюлмани.

Един от заловените туги казал на Слийман, че Кали е просто друго име на Фатима, дъщерята на Мохамед. А тя ръководела отцепническа секта, която по-късно се развила в исмаилитите… Следователно изглежда напълно възможно тугите да са потомци на хашишините.

Като съдели по името на хашишините, европейците си обяснявали страховитата саможертва на Хасановите исмаилити с взимането на хашиш. Постепенно думата се разпространила в европейските езици. (На английски и френски „assassin“ означава „убиец“.) В Европа този вид убийство изгубил религиозния си нюанс и станал чисто политически. Но тъй като повечето европейци не са фанатици, то е сравнително рядко явление.

Две от най-известните покушения били извършени в края на XVI и началото на XVII в. През 1589 г. френският крал Анри III бил намушкан от един доминикански монах, който негодувал срещу съчувствието на владетеля към протестантите, а през 1610 г. Анри IV бил убит от фанатичен католик, който смятал, че монархът възнамерява да обяви война на папата.

Безумната вражда

После започнало Просвещението и религиозните страсти се поуспокоили. Все още се правели опити за покушение срещу живота на крале и видни държавници, но те обикновено били дело на луди или хора с безумни вражди. През 1757 г. един идиот, Робер Франсоа Дамиен, направил нерешителен опит да убие Луи XV с тъп нож и бил екзекутиран по ужасен начин: разкъсали го на части с четири коня. След по-малко от век обаче светът станал по-човечен.

След като стрелял и убил секретаря на английския премиер, Даниъл Макнейтън бил признат за невменяем и пратен в лудница. Това се случило през 1843 г. и резултатът били прочутите Макнейтънови правила, които спасили много убийци от бесилото.

Колкото и да е странно обаче, втората велика епоха на покушението все още не била започнала. Началото й било предизвестено от изстрела, отекнал в театъра на Форд във Вашингтон вечерта на 14 април 1865 г. Застрелян в тила, Ейбрахам Линкълн политнал напред. Неговият убиец Джон Уилкс Буут се хвърлил към сцената. Ала носел шпори и едната се закачила в завесата. Буут паднал от четири метра височина и си счупил прасеца. И продължил да няма късмет чак до смъртта си, когато дванайсет дни по-късно бил убит в един плевник във Вирджиния. Сержантът, който го застрелял, казал, че така му заповядал Господ.

През декември 1870 г. неизвестен убиец застрелял испанския министър-председател Хуан Прим на излизане от държавния съвет в Мадрид. Прим бил либерал, мразен от реакционната десница. Така и не заловили престъпника — едно от съвсем малкото покушения, при което убиецът успял да избяга. Но в останалата част на Европа не либералите били обект на покушения, а върхушката, самата идея за закон и ред.

Идеите на социалисти като френския социалреформатор Шарл Фурие, Пиер Жозеф Прудон и немеца Карл Маркс пуснали корени. Хора като княз Пьотър Кропоткин и Енрико Малатеста проповядвали още по-страшна доктрина, известна като анархизъм — убеждението, че всички хора по природа са добри и че ако се избавим от всякаква власт, обществото ще се превърне в своеобразен рай.

Най-странното е, че тези мили идеалисти започнали да се отъждествяват с кръвопролития и насилие. Политикономистът Прудон въвел думата „анархия“ — „липса на управление“. Той би се удивил, ако някой му кажеше, че скоро тя щяла да внушава същия ужас, какъвто осем века по-рано вдъхвала думата „хашишин“.

Грохотът на бомбите на анархистите започнал да разтърсва света през 1879 г. Руският цар Александър II се спасил от няколко покушения срещу живота му. Веднъж пистолетът се пръснал и откъснал ръката на атентатора. После терористът Желябов се заклел да вдигне царя във въздуха и поставил огромно количество нитроглицерин на железопътната линия, за да взриви влака, с който пътувал руският монарх. Идеята била грандиозна, ала се провалила, тъй като една случайно минаваща каруца прекъснала жицата.

Следващият му атентат бил успешен — само че царят не пътувал във влака. През февруари 1880 г. анархисти успели да поставят динамит в комина на трапезарията на Зимния дворец. Бомбата трябвало да избухне, докато царят вечеря. Един от гостите закъснял и царят не влязъл навреме в трапезарията — която била напълно разрушена от взрива.

Самоделните бомби

Но късметът на Александър не бил неизчерпаем. На 1 март 1881 г. той инспектирал войската си и се връщал с каляска. Анархисти със самоделни бомби — нитроглицерин в стъклени топки — били заели позиции по няколко възможни пътя за Санкт Петербург. Царят може би се чувствал малко по-сигурен от обикновено, защото Желябов бил арестуван предишния ден.

Изведнъж зад каляската отекнал взрив, разбил вратата й и ранил един казак и едно момче. Царят допуснал грешката да слезе, за да им изкаже съчувствието си. Втори анархист хвърлил бомба и този път експлозията убила атентатора и още двайсет души и разбила прозорците в радиус от сто и осемдесет метра.

Краката на царя били разкъсани и той починал няколко часа по-късно в двореца си, заобиколен от разплаканите си роднини. Убийството поставило началото на вълна от политически репресии срещу всички известни леви дейци. През 1887 г. били обесени Александър Улянов и четирима студенти за провалилото се покушение срещу живота на Александър III. По-младият брат на Улянов, Владимир, се заклел да отмъсти за смъртта му и трийсет години по-късно изпълнил обещанието си. По онова време вече се бил прекръстил на Ленин.

Анархистите били вдъхновени от идеал, който представлявал същинска религия, и през следващия четвърт век избухвали бомба след бомба и текли реки от кръв.

На 1 май 1892 г. работническа демонстрация, водена от анархисти, била пръсната от конната полиция в парижкото предградие Клиши. Петима анархисти били жестоко пребити. На процеса един възмутен прокурор поискал смъртно наказание, ала вече никой не бил чак толкова гневен и озлобен. Единият обвиняем бил оправдан, другите двама получили съответно три и пет години затвор.

Човекът с белега

След половин година домът на съдията М. Беноа бил разрушен от бомба, а след две седмици друга експлозия срутила дома на прокурора, който поискал смъртно наказание. Полицията започнала да издирва за разпит младеж с белег на ръката. Един келнер, Леро, забелязал такъв белег на ръката на словоохотлив млад клиент и повикал полицията.

Наложило се десет души да се борят с мъжа, който се казвал Равашол. Той гордо признал за атентатите и заявил, че целял да отмъсти за анархистите от Клиши. За известно време Равашол станал герой за анархистите — докато полицията не установила, че е извършил няколко убийства при обир.

Полицията го обявила за обикновен престъпник и анархистите били склонни да се съгласят. Точно преди началото на процеса избухнала бомба в ресторанта, където го арестували, и собственикът загинал.

Когато започнало делото, Пале дьо Жустис бил обграден от войници в очакване на нови анархистки безчинства. Равашол бил осъден на смърт — което предизвикало още по-страшен терор. „Знам, че за мен ще отмъстят“ — заявил той и умрял с вика: „Да живее анархията!“

Четири месеца по-късно в парижкото представителство на рудодобивна компания, чиито служители стачкували, била поставена бомба. Тя била открита и един полицай я занесъл в своя участък — където взривното устройство избухнало и убило шестима души.

През март 1893 г. работникът Огюст Ваян, чието семейство гладувало, направил бомба от тенджера, барут и гвоздеи и я поставил в камарата на представителите. Това било акт на протест и никой не загинал — само неколцина депутати били одраскани от гвоздеите, — ала правителството вече сериозно се уплашило и Ваян незабавно бил екзекутиран.

Анархистката кауза имала друг мъченик. Седмица по-късно избухнала бомба в ресторант, убила един и ранила двайсет души. Последвали експлозии в други райони на Париж — четири взрива за няколко седмици. Един от тях убил анархиста, който носел бомбата. Оказало се, че две експлозии са негово дело.

При друг атентат един келнер, Лорен Таяд, изгубил окото си. Известно време преди това името му не слизало от заглавията на вестниците, тъй като, когато поискали мнението му за експлозията на Ваян, той гордо отвърнал: „Какво значение имат жертвите, стига жестът да е величествен?“

Сега вече знаел.

Отмъстителят нанася удара си

За експлозията в ресторанта бил арестуван анархистът Емил Анри, който заявил, че възнамерявал да убие колкото може повече „буржоа“ — тоест граждани от средната класа, които можели да си позволят да пият в ресторанти.

Екзекутирали Анри през май 1874 г. И на другия месец, когато президентът Сади-Карно минавал с каретата си през Лион, към него се запътил младеж с букет цветя. Полицията го пуснала да се приближи. Той извадил нож и пронизал Сади-Карно в сърцето.

В деня след убийството на президента вдовицата му получила писмо — пуснато преди покушението — със снимка на Равашол и думите:

„Той е отмъстен“.

Франция не била единствената страна, в която отекнал трясъкът на анархистките бомби и пистолети. През май 1885 г. полицията щурмувала Хеймаркет Скуеър в Чикаго, за да разпръсне демонстрация на стачници. Някой хвърлил бомба сред полицейските редици и тя убила седем полицаи.

В резултат наслуки арестували осем анархисти и ги осъдили на смърт. Единият успял да се самовзриви в нощта преди екзекуцията, трима били помилвани, другите четирима били обесени.

Огромен брой хора умирали в крайна нужда или робували за мизерни заплати, поради което Съединените щати били идеална почва за анархисткото движение. През юни 1892 г. в Хоумстед, щата Пенсилвания, избухнала стачка на стоманолеярите, които нападнали и убили стачкоизменниците и губернаторът пратил опълчението да ги разпръсне.

Младият руски анархист Александър Беркман успял да се вмъкне в канцеларията на стоманолеярната. Там извадил пистолет, прострелял с два куршума управителя Хенри Клей Фрик и после го намушкал седем пъти. По някакво чудо Фрик останал жив. Беркман бил осъден на шестнайсет години затвор и в Съединените щати се надигнала вълна призиви срещу него — и в негова подкрепа. Като пропаганда на анархизма, акцията на Беркман била напълно успешна.

След осем години, през 1900 г., итало-американският тъкач Гаетано Бреши отплавал от Патърсън, щата Ню Джърси, с намерението да убие италианския крал Умберто I. На 29 юли той застрелял монарха, докато той раздавал награди в Монца край Милано. В Съединените щати полякът Леон Чолгош бил заинтригуван от вестникарските репортажи за убийството и решил да си спечели подобна слава.

След убийството на Линкълн още един американски президент бил станал жертва на убиец. През 1881 г. президентът Гарфийлд бил застрелян от един суетен надут дребосък, Чарлз Гито. Гито бил екзекутиран и си заслужил ужасната слава, за която копнеел.

Чолгош също си купил револвер и на 6 септември 1901 г. се наредил на опашка, за да се ръкува с президента Уилям Маккинли, който бил на посещение на панамериканското изложение в Бъфало. Когато президентът протегнал ръка, Чолгош го прострелял в гърдите и корема.

На процеса убиецът отказал да говори и бил първият атентатор, екзекутиран на електрически стол. След смъртта му излели сярна киселина в ковчега му, за да унищожат трупа.

В Русия продължили да гърмят бомби и пистолети и да убиват министри, полицейски началници, даже един премиер — Столипин. На 10 юни 1908 г. офицери убили сръбската кралска двойка Александър I и Драга в белградския им дворец. И на 1 февруари 1908 г. революционери застреляли непопулярния португалски крал Карлош I заедно със сина му престолонаследника Луис в Лисабон.

Убийството на ерцхерцога

Ала изстрелът, който сложил край на революционните кръвопролития, прозвучал в неделя, 28 юни 1914 г. Той убил австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд, който пътувал с каретата си в Сараево. Стрелял Гаврило Принцип. Вторият изстрел убил ерцхерцогинята.

В известен смисъл Принцип постигнал повече от всеки друг революционер. Неговите два изстрела разпалили Първата световна война и руската революция през 1917 г. След повече от четвърт век на куршуми, бомби и кръв анархистите постигнали целта си и втората велика епоха на покушението приключила.