Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Шанс едно на милион

Шансът е онази непланирана случайност, която променя хода на събитията. Той помага на убиеца да се спаси от преследвача си и пак той дава на преследвача също толкова неочакваната възможност да хване убиеца в клопка.

Математическата вероятност за шанса е дефинирана от теорията на вероятностите. „Случайни“ са онези събития, които не са обусловени от известни причини. Това са случайни възможности — съдба, риск и инцидент — шансът е като човек със завързани очи, който тегли карта от колода.

Шансът да се случи определено събитие може да се определи, ако е налице ограничен брой възможности. Шансът да се избере определена карта за игра се определя от броя карти в колодата и броя цветове. Например шансът да изтеглите купа е тринайсет от петдесет и две, с други думи, е три и една четвърт пъти по-вероятно от това да изтеглите поп, тъй като в колодата има само четири попа.

С помощта на математически формули може да се изчисли вероятността да се случи определено събитие. Вероятността да спечелите на ротативка е грижливо изчислена, застрахователните фирми използват вероятностни таблици, за да изчисляват застрахователните премии. Не е възможно предварително да се определи продължителността на живота на никой конкретен човек. Възможно е обаче да се ограничат зоните на несигурност, като се анализират рисковете при различните професии и резултатите се комбинират с информацията за здравословното състояние. Всяка година определен брой мъже на определена възраст и с определена професия умират от сърдечносъдови заболявания. Тези повтарящи се ситуации са статистически установими.

Престъпникът не разполага с вероятностни таблици и сигурна статистика, за да планира начинанията си. Бъдещият убиец може да намали вероятността пистолетът му да засече или колата му да се повреди, като престане да мисли за това. Това са предвидими вероятности, срещу които може да вземе разумни мерки, като се грижи за колата и оръжието си. Но има милиони други възможности — пръстов отпечатък, косъм, люспа боя, — които залягат в основата на шанса. Замислянето на убийство е нещо тайно, но извършването му е публично, защото убийството не може да се извърши във вакуум — вероятността да се появи минувач е проваляла плановете на много убийци.

Шансът във враждебния свят на убийството е като патогенен организъм — той дебне невидим, опасен и предизвикателен. Както установява един от героите на Рей Бредбъри, случайността не може напълно да се елиминира. Убиецът решава да премахне всички следи от присъствието си на местопрестъплението. Избърсва телефона, който е използвал, масата, която е докосвал, бравата, която е натиснал. Това се превръща във фиксидея за него — да почисти всичко в опит да заличи всички следи от присъствието си. В полубезумно състояние той почиства мебелите, стените, пода, тавана, при това не само веднъж, а многократно. Резултатът: изтощение и лудост.

Силата на шанса е в неговата непредсказуемост. На 22 май 1924 г. железничари открили труп на момче — четиринайсетгодишния Боби Франко — в канал до жп линия край Чикаго. Момчето било жестоко удряно по главата. Един наблюдателен работник намерил наблизо очила с рогова рамка.

Оптическа фирма в Чикаго идентифицирана рамките — оказало се, че са специални и такива се доставят само на трима клиенти. Така полицията стигнала до Нейтън Лиополд-младши, деветнайсетгодишен любител орнитолог, студент в Чикагския университет. Той признал, че очилата са негови. Казал, че ги изгубил преди седмици, докато наблюдавал птици. Когато го разпитали, прибавил, че бил с няколко момичета и своя приятел и колега Ричард Лоуб.

Лоуб не издържал разпита и признал престъплението. Скоро примера му последвал и Лиополд. Шансът пратил Лиополд на местопрестъплението. Очилата, които се изхлузили от джоба на палтото му, провалили „идеалното убийство“, което замислили двамата с Лоуб.

От всички предмети, които можели да бъдат изпуснати на местопрестъплението, съдбата повелила това да е лесно разпознаваема лична вещ. Така завършил злополучният убийствен експеримент на Лиополд и Лоуб — двамата „супермени“ били опропастени от шанса. Остава един въпрос. Дали Нейтън Лиополд е проявил небрежност, като е изпуснал очилата си на земята, или, както смятат някои психиатри, го е мотивирало подсъзнателно желание да ги разкрият?

Пресметливият убиец предвижда риска, който предполага планът му. Той взима мерки против случайността по същия начин, по който политици, бизнесмени и военни подсигуряват решенията си. Извършването на престъпление изисква професионализъм. Импулсивната небрежност се изключва, взимат се предвид всички възможности. Ала съдбата изиграва ръката си по някаква капризна случайност — едно на милион.

Такава необикновена случайност била историята с глътнатата от акула ръка, която се разиграла през 1935 г. в Австралия. Албърт Хобсън, който ловял риба в морето край Сидни, закачил четириметрова тигрова акула, експонат тъкмо за аквариума на брат му. Хобсън повикал подкрепление и с общи усилия извадили чудовището. Скоро тигровата акула била изложена жива пред публиката.

На 25 април 1935 г., Деня на незнайния воин, седем дни след улавянето й, акулата изхвърлила съдържанието на стомаха си. Сред повърнатата полусмляна храна се забелязват очертанията на човешка ръка. Ужасените служители в аквариума извадили крайника от водата и повикали полиция. На китката било завързано въже, а на предлакътницата били татуирани двама боксьори.

Тенекиеният сандък

С помощта на татуировката и пръстовите отпечатъци установили, че ръката е на Джеймс Смит, четирийсетгодишен бивш аматьор боксьор. Смит, който работел при Рег Холмс, корабостроител от Сидни, бил изчезнал преди повече от две седмици. В хода на полицейското следствие се изяснило, че Смит известно време е живял под наем във вила на брега при Кронула. С него бил приятелят му Патрик Брейди, четирийсет и две годишен, добре известен на полицията фалшификатор, който навремето дълго лежал в затвора в очакване на процес за подправяне на чекове. Полицията не открила кръв във вилата, но се натъкнала на един странен факт — тенекиеният сандък, който фигурирал в инвентарния списък на вилата, бил сменен с нов.

Брейди бил арестуван, за момента без да му се предяви обвинение, но нямало съмнение, че е заподозрян номер едно в изчезването и вероятното убийство на Джеймс Смит. В показанията си той отрекъл да е убил приятеля си, но замесил във фалшификация на чекове Рег Холмс. На 17 май Патрик Брейди официално бил обвинен в убийството на Смит.

Огнестрелните рани

Абсолютно невероятният шанс да открият татуираната ръка отприщил върволица от смайващи събития. Холмс отрекъл, че изобщо познава Брейди, камо ли да е замесен във фалшификация. След три дни го видели да обикаля на пристанището на Сидни с моторница — имал огнестрелна рана в главата и вонял на алкохол.

Оказало се, че раната му е повърхностна, и скоро го изписали от болницата. Сега той променил версията си пред полицията — Брейди бил признал пред него, че е убил Смит и изхвърлил трупа в морето в тенекиен сандък. Ако Брейди бил заподозрян номер едно, Холмс станал най-важният свидетел. В навечерието на следствието обаче Холмс бил застрелян. Намерили го в колата му край рибарския кей на Сидни — с три рани от револвер.

При следствието жена му казала, че Смит се отбил при съпруга й да иска пари и споделил, че се страхува за живота си. След няколко дни дошъл Брейди, мръсен и със запуснат вид. Носел кожена чанта. Подразбирало се, че в кожената чанта била татуираната ръка — доказателство за Холмс, че Смит е мъртъв.

Лекарите, които проучили ръката, се съгласили, че тя, изглежда, е отрязана от рамото с остър нож. Не било вероятно акулата да я е отхапала. Те преценили, че ръката е престояла във водата около две седмици, и експертите влезли в научни спорове за храносмилателните процеси на акулите.

Ала не стигнали до сигурно заключение по важния въпрос дали ръката е отрязана от жив, или от мъртъв човек. Докторите смятали, че е малко вероятно човек да може сам да отреже ръката си така, но имало прецеденти с хора, оживели след отрязване на крайник при злополука.

Адвокатът на Брейди оспорил правото на следователи да води следствие без труп. Възражението му било отхвърлено, но когато делото се гледало в главния криминален съд в Сидни, той опитал същата тактика. Освен това поискал да знае каква част от тялото е труп. Използвал новия аргумент, че различни части от едно тяло могат да се открият в четири различни окръга, които се намират в различна юрисдикция. Така за един и същи труп можело да се стигне до заключение за непредумишлено убийство, предумишлено убийство, самоубийство или смърт при неизяснени обстоятелства. Въпреки основателността на този аргумент Брейди бил даден под съд.

Съдията не приел показанията на Холмс като доказателство. Това било удар срещу прокурора, който трябвало да разчита на признанието за връзка между Брейди и Смит — особено през последните дни, когато Смит бил видян жив. Но полицията не успяла да открие нито един свидетел, който да потвърди вражда помежду им.

Трагичната смърт

Два дни стигнали на съдията да заключи, че доказателствата са косвени, и той издал оправдателна присъда. Щом обаче Патрик Брейди бил освободен, го арестували повторно по обвинение във фалшификация. Въпреки че бил оправдан за убийството, Брейди бил преследван от популярността на случая. Изглежда, Рег Холмс бил убит (по онова време Брейди бил в затвора) от страх, че може да издаде нещо в съда. Даже след смъртта му имало очевидни улики за насилие, контрабанда на наркотици, фалшификация и измама.

През 1935 г. прочутият патоанатом сър Сидни Смит посетил Австралия и криминалното следствие го поканило да проучи татуираната ръка. Той заключил, че трупът на Смит е бил нарязан върху дюшек на пода на вилата в Кронула. Частите на тялото били поставени в тенекиения сандък. Навън останала една ръка. Тъй като не успял да я натъпче в сандъка, убиецът я отрязал от рамото и я завързал за сандъка с въже.

Сър Сидни допуснал, че сандъкът и неговото съдържание, заедно с окървавения дюшек, са били изхвърлени в морето. Ръката се освободила и накрая я глътнала акулата на Албърт Хобсън.

Татуираната ръка, представена на правосъдието по такъв невероятен начин, не донесла късмет на хората, понесени от вихъра на събитията. Брейди доживял остатъка от дните си в сянката на случая с глътнатата от акула ръка, Холмс изгубил живота си, други двама, замесени в тази история, били сполетени от трагична смърт.

Злополучно известната ръка не е съхранена. От това невероятно веществено доказателство са останали само полицейски доклади, пръстови отпечатъци, снимки и много въпроси.

Големите идеи

Случаят с глътнатата от акула ръка показва, че шансът има две остриета. Когато татуираната ръка се появила, убиецът несъмнено е проклел лошия си късмет. Ех, защо не бил използвал достатъчно голям тенекиен сандък, който да побере целия труп на жертвата, заедно с татуираната ръка! Само ръката не стигала, за да го предаде — това обаче също било случайност.

Една жена, която сънувала един и същи сън, дала на детективите нужната улика, за да открият жертва на убийство. В края на Първата световна война двама млади офицери решили да станат делови съдружници. Двайсет и пет годишният Ерик Туум и двайсет и седем годишният Ърнест Дайър отворили фирма за автомобили.

Туум имал три хиляди лири в банката. Дайър имал големи идеи за автомобили и конни надбягвания. Първата фирма фалирала. Основали втора, която била сполетяна от същия край. През 1920 г. двамата решили да купят конюшня и конезавода „Уелкъмс“ край Кенли в графство Съри. Туум вложил в това начинание повечето си пари. Дайър се нанесъл в къщата при конезавода заедно с жена си и трите си деца.

Една нощ през април 1921 г. къщата изгоряла. Никой не пострадал. Дайър незабавно подал застрахователен иск. Имотът струвал три хиляди лири, но Дайър го бил застраховал за дванайсет хиляди. Застрахователната компания подозирала нещо и Дайър не настоявал много.

Той имал скъпи вкусове. Позволявал си бързи връзки с жени и бавни коне. Взел назаем пари от Ерик Туум, после фалшифицирал подписа на съдружника си върху чекове. Това довело до остри обвинения и скандал.

Няколко месеца изминали без перспективи за развитие на бизнеса с „Уелкъмс“. После Ерик Туум внезапно изчезнал. Преди това пратил писмо с дата 17 април на възрастните си родители в Кент: „Ще дойда да ви видя в събота (21 април)“. Така и не стигнал при тях.

Родителите на Туум започнали да се безпокоят. Седмиците се проточили в месеци и преподобният Туум пуснал обяви във вестниците. Освен това проверил в някои от старите свърталища на сина си в лондонския Уестенд. Всичките му въпроси оставали без отговор.

Накрая открил нещо — отишъл при бръснаря в Хеймаркет, където ходел синът му. Разбрал, че Ерик Туум отдавна не се бил мяркал, но затова пък бил водил там свой приятел — Ърнест Дайър от „Уелкъмс“, Кенли.

Името Дайър не говорело нищо на стария свещеник, но без да губи време, той посетил „Уелкъмс“. Дайър го нямало вкъщи, но там била жена му. Тя могла само да му даде адреса на една от приятелките на Ерик. Преподобният Туум научил, че синът му имал уговорка да се срещне с Дайър и две момичета на гара Юстън на 25 април. Четиримата се канели да заминат за Париж, но когато се срещнали в Лондон, Дайър бил сам. Той показал на момичетата телеграма, която според него била пратена от Ерик:

„Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Викат ме в чужбина“.

После преподобният Туум отишъл при управителя на банката, в която синът му си държал парите. Управителят съчувствено изслушал възрастния свещеник. „Според мен няма защо да се безпокоите за сина си, господин Туум — отвърнал той. — Получихме писмо, написано от него миналия месец“.

Свещеникът разгледал писмото, носещо датата 22 юли 1922 г. „Това не е подписът на сина ми. Това писмо е фалшиво“ — заявил той. Сепнатият управител проверил състоянието на Ерик Туум. През април той имал кредитен баланс две хиляди петстотин и седемдесет лири. Същия месец младият Туум инструктирал банката да прехвърли хиляда триста и петдесет лири в парижка банка на името на Ърнест Дайър. През юли се получило пйсмо, с което той правел Дайър свой пълномощник. През август почти всички спестявания били изтеглени.

Преподобният Туум бил убеден, че Ърнест Дайър е обрал сина му и сигурно го е убил. Ала къде бил Дайър, пък и къде бил Ерик Туум? Първата част от въпроса получила отговор след три месеца — по чиста случайност. Някой си Фицсимънс дал обява в местните вестници в Скарбъро, графство Йоркшир, че търси хора „с изключителна честност“ за работа с блестящи перспективи. Изисквал се само значителен паричен депозит. Г-н Фицсимънс се канел да извърши една от най-старите измами на света — и полицията решила да му зададе няколко въпроса.

Кошмарите

На 16 ноември 1922 г. в хотел „Бар“ в Скарбъро пристигнал детектив и поискал да се срещне с г-н Фицсимънс. Последният го поканил в стаята си. Когато стигнали на горната площадка, Фицсимънс крадешком плъзнал ръка към джоба си. Като си мислел, че човекът се готви да унищожи някакво уличаващо го доказателство, детективът го сграбчил. Последвало сборичкване и двамата паднали на пода. Изгърмял изстрел и Фицсимънс се отпуснал. Бил мъртъв, убит с куршум от собствения си пистолет, който криел в джоба си.

В хотелската стая на Фицсимънс имало цял куп уличаващи доказателства: куфар с инициали Е. Т., паспорт на името на Ерик Туум и сто чека — всеки с фалшифицирания подпис на Туум. Джеймс Фицсимънс, също известен като Ърнест Дайър, останал верен на себе си в отчаяните си опити да спечели пари.

Опитът за измама на Дайър с помощта на вестниците го издал на бдителната местна полиция. Ала шансът не се изчерпвал само с това. Дайър имал много за криене и изглеждало, че местонахождението нач Ерик Туум завинаги ще остане тайна.

И тогава друга страна на силата, която хората наричат „шанс“, довела до откриването на Ерик Туум. Майка му сънувала сън — не въздушни замъци, а смърт. Нощ след нощ и се явявал един и същи ужасен кошмар — виждала трупа на сина си да лежи на дъното на кладенец.

Десет месеца след смъртта на Дайър преподобният Туум отишъл в Скотланд Ярд. Старши полицай Франсис Карлин учтиво изслушал разказа на стареца за кошмарите на жена му. Карлин, трезвомислещ полицай, свикнал да работи с факти, все пак се смаял от убедеността, която звучала в гласа на свещеника. „Ще проучим въпроса“ — обещал той.

След ден-два Карлин завел хората си в „Уелкъмс“. Разказът за съня на г-жа Туум придобил непосредствена реалност, тъй като на територията на конезавода намерили пет изоставени кладенеца. Полицаите започнали да копаят. В първия кладенец нямало нищо, което да възнагради труда им. Във втория също. Но когато стигнали до дъното на третия кладенец, открили човешки крак, щръкнал от тинята. След няколко часа извадили труп и го закарали в моргата. Там преподобният Туум със задавен глас го идентифицирал. „Да, това е скъпото ми момче“ — потвърдил той.

Патолозите намерили огнестрелна рана в тила на жертвата, навярно причинена от изстрел от упор. Можем само да гадаем за причината за смъртта на Ерик Туум в „Уелкъмс“. Смята се, че Дайър и Туум се скарали, Дайър застрелял съдружника си и изхвърлил трупа в кладенеца.

Разпитана от полицията, г-жа Дайър си спомнила, че една нощ била сама в „Уелкъмс“ — мъжът й бил във Франция по работа. Към 23:00 чула шум на двора, все едно някой хвърля камъни по улук. Повикала кучето и надникнала навън. Животното се разлаяло и се втурнало към една изоставена барака. Оттам се появила фигура — за своя огромна изненада г-жа Дайър видяла съпруга си, който трябвало да е на хиляди километри оттам. Шумът, който я смутил, бил от камъните, които Дайър хвърлял в кладенеца върху трупа на Туум.

Враждебният свят

Случайността, която изиграла решаваща роля в случая с Туум, е забележителна. Като без съмнение смятал, че е в пълна безопасност, Дайър решил да извърши измамата с вестника, но бил надхитрен от полицията. Това бил пресметнат риск, който не дал очаквания резултат. Ала сънят на г-жа Туум за местонахождението на трупа на сина й е невероятен поглед в отвъдното.

Шансът има роля във всички човешки дела, но изглежда, оказва особено силно влияние върху грешниците. Убиецът се поставя над обществото — което се отнася с огромно уважение към човешкия живот. Неговата работа е тайна и целта му е да се защити от милионите шансове да бъде заловен.

Край