Колин Уилсън
Знаменити престъпници (34)

Оправдателни присъди

Всеки криминален писател си е задавал въпроса защо някои случаи привличат общественото внимание. Защо викторианците толкова се вълнували от убийството на Мария Мартън в Червения плевник? И какво толкова интересно намирали в абсолютно обикновеното убийство на господин Уилям Уеър от Търтел и Хънт? Защо все още намираме престъпленията на Джак Изкормвача за по-интересни от много по-съвременните случаи на масови убийства — например случая с трийсетте момчета, садистично убити от Дийн Корл край Хюстън, щата Тексас?

Естествено отговорът е, че макар повечето хора да не са способни да извършат убийство, те изпитват някакво нездраво удоволствие от „отъждествяването“ с убиеца и се радват, че не са на негово място. Най-странното е, че читателят не се отъждествява с жертвата — застреляната Мария Мартън или Уилям Уеър, чийто мозък бил пръснат и гърлото му било прерязано, — а с убиеца. И когато чете за екзекуцията на Уилям Бордър или Джеймс Търтел, читателят изпитва същото удоволствие като след събуждане от кошмар — да видиш, че си в собственото си легло.

Това обяснява иначе озадачаващия факт, че обществото като че ли извлича също толкова голямо удоволствие от четенето за известни случаи на оправдаване, колкото и за случаите, завършили с бесилка. Случаите със Зеления велосипед, Пийзънхолската мистерия, убийството в Горс Хол фигурират в антологии на известни престъпления също толкова често, колкото Крипън и Ландрю. Явно читателят обича усещането да се движи в сянката на бесилката и после да може да избяга.

Никой никога не се е приближавал толкова до въжето на палача, колкото Уилям Гарднър, който през 1902 г. бил съден за убийство на слугинята Роуз Харсънт. Причината не била очевидната му виновност, а една сексуална подробност, която скандализирала почтените британски съдебни заседатели.

1 юни 1902 г., ясно слънчево утро след бурна нощ. Каруцарят Уилям Харсънт вървял през спокойното съфъкско село Пийзънхол, за да занесе изпрано бельо на дъщеря си Роуз. Минал през мократа градина на Провидънс Хаус, където работело момичето, и отворил задната врата. Разкрилата се пред очите му гледка го накарала да изпусне прането. Полуголата Роуз Харсънт лежала пред стълбището. Гърлото й било прерязано от ухо до ухо, по голите й рамене имало дълбоки рани. Слугинята носела нощница, която била отчасти раздрана, отчасти изгорена. На пода до трупа се търкаляло счупено шишенце от лекарство.

Пристигнал местният полицай, последван от лекаря. Полицаят установил, че счупеното шишенце е съдържало парафин — който очевидно бил използван в опита момичето да бъде изгорено. Леглото й не било разхвърляно, но в стаята имало три писма, едното от които й определяло среща в полунощ.

Тя била бременна

Подписът ясно показвал, че авторът е Уилям Гарднър, млад дърводелец, който живеел наблизо. Той имал жена и шест деца и бил известен като благочестив методист. Медицинският преглед показал, че Роуз Харсънт е мъртва най-малко от четири часа и че е бременна.

Никой не се съмнявал, че бащата на нероденото дете е Уилям Гарднър, тъй като предишната година двамата с Роуз скандализирали Пийзънхол. Двама младежи ги видели да се запътват към пустеещата къща, наричана „Докторския параклис“, която се издигала в полето. Младежите се скрили зад един жив плет, докато двамата влезли вътре, после крадешком се приближили. Не можели да видят какво става, но ясно чували звуците. Зашумолили дрехи, после момичето започнало да стене.

Последвалата тишина, изглежда, предполагала състояние на взаимна задоволеност. Чули Гарднър да я пита какво си мисли. „За онова, което четеше миналата неделя“ — отвърнала тя. Той я попитал какво е чел и Роуз отвърнала: „За онова, което правим сега“. И цитирала стиховете от Битие 38, в които Онан „изливаше семето [си] на земята“.

Тази история била разказана в Пийзънхол и селяните, които познавали Библията, повярвали, че Гарднър и Роуз Харсънт или са се „милвали“, или младежите са подслушали акт на прекъснато сношение. Гарднър бил учител в неделното училище и Роуз Харсънт пеела в църковния хор.

Избухнал толкова сериозен скандал, че се наложило преподобният Джон Грей да проведе следствие. Гарднър отрекъл и заявил, че ходил в „параклиса“ с момичето, за да му помогне да отвори залостена врата. Свещеникът му казал „Нека това ти е обеца на ухото“ и сигурно му наложил съответното наказание. Макар Гарднър да обещал, че повече няма да има нищо общо с момичето, хората, които ги наблюдавали внимателно, били наясно, че те продължават да са близки.

В деня след откриването на трупа на Роуз Харсънт един старши полицай повикал Гарднър и го попитал дали почеркът в едното писмо е негов. Дърводелецът отрекъл. Полицаят попитал дали пликът, в който било писмото, не е като пликовете, използвани от строителната фирма на Гарндър и той отново отрекъл. Ала на другия ден го арестували и го обвинили в убийството на Роуз.

Клане на зайци

Естествено положението му изглеждало отчайващо. Установили, че по сгъваемия му нож има кръв, макар той да твърдял, че кръвта била от клане на зайци: през 1902 г. не било възможно да се определи дали кръвта е от човек, или от животно. Наистина, Паул Уленхут бил открил принципа още през 1900 г., но той не бил използван извън Германия.

Неколцина свидетели заявили, че на сутринта след убийството видели в задния двор на Гарднър да гори буен огън и прокурорът използвал този факт, за да обясни защо в дома му не били открити кървави дрехи. Съпругата на Гарднър свидетелствала, че наистина палили огън, но че винаги правели така в неделя. Тя обаче не обяснила защо им е бил нужен огън в горещо юнско утро.

Гарднър имал алиби, подкрепено от жена му. Той твърдял, че цяла вечер си бил вкъщи и спал до жена си цяла нощ. Имал късмет. По онова време решението на съдебните заседатели в процес за убийство трябвало да е единодушно и един от заседателите упорито отказвал да се убеди във вината му. Съдията бил принуден да издаде нареждане за нов процес и съдебните заседатели отново не стигнали до единодушие.

Трябвало да съдят Гарднър за трети път, но властите решили, че е преживял достатъчно, и снели предявеното му обвинение. Това се равнявало на шотландската присъда „оправдаване поради недоказана вина“. Гарднър и жена му се преселили в едно лондонско предградие, където отворили магазин. Не е известно дали са преуспели.

Виновен ли е бил Гарднър? Може би никога няма да узнаем. Той определено не бил единственият, от когото може да е забременяла Роуз. В стаята й намерили извънредно непристойни стихове и се оказало, че ги е писал младият й съсед, който бил влюбен в нея. Тя не била вода ненапита, а прямо селско момиче, което не възразявало да чете неприлични стихове. Спокойно можело да е имала и други любовници освен Гарднър — извод, възприет от Брайън Купър в „Битие, 38“, неговия роман за убийството, в който се твърди, че съдебният заседател, който гласувал против виновността на обвиняемия и който му спасил кожата в първия процес, е знаел кой е истинският убиец.

Ясно е само едно: Гарднър бил много близо до бесилото не защото уликите срещу него били особено убедителни, а защото съдебните заседатели не можели да забравят, че този учител в неделното училище е кръшнал в запустяла къща с една от хористките си.

Епохата на сексуалните престъпления

В случая със Зеления велосипед един мъж избегнал бесилката, защото не успели да открият мотив за убийството на красиво двайсет и една годишно момиче. Днешните съдебни заседатели лесно биха могли да си представят такъв мотив, но през 1919 г. епохата на сексуалните престъпления още не била настъпила и обвиняемият се възползвал от съмненията.

На 5 юли 1919 г., събота, един фермер водел добитъка си по тих селски път в Лестършир и видял труп на девойка. Наблизо бил паднал велосипедът й и главата й лежала в локва кръв. Лекарят, когото повикали, решил, че е претърпяла злополука, но местният полицай не се задоволил с това заключение. На другата сутрин той се върнал на мястото, внимателно претърсил района и намерил куршум, стъпкан в пътя от конско копито. Лекарят отново прегледал момичето и установил нещо, което не бил забелязал предишния ден — че има дупка от куршум под лявото око.

Идентифицирали я като двайсет и една годишната Бела Райт, фабрична работничка, която живеела при родителите си в недалечното село Стоутън. Баща и бил ратай. Предишния ден излязла с колелото си да пусне писмо и отишла на гости на чичо си в съседното село Голби. Влязла в селото, придружена от мъж на зелен велосипед. На въпросите на чичо й за мъжа отвърнала, че не го познава — бил я заговорил по пътя. Останала при чичо си около час — през това време непознатият обикалял селото, — после излязла и двамата заедно потеглили с колелата си. Един час по-късно открили трупа й.

Нямало никакви сведения за самоличността на мъжа, патологът издал заключение за „убийство от непознат извършител“ и с това случаят приключил до следващия февруари. Един собственик на шлеп спокойно водел коня си покрай канала, когато въжето се закачило за нещо. Мъжът го опънал и изтеглил на повърхността зелена велосипедна рамка. Тя моментално потънала отново, но той си спомнил случая с Бела Райт и съобщил в полицията. Пуснали драги в канала и извадили рамката. Производственият номер на велосипеда отвел полицията до един магазин в Дерби. Там пазели името на купувача — Роналд Лайт.

Уликите изглеждали убедителни

Лайт се оказал бивш офицер, по онова време заместник-директор на училище в Челтнъм. От армията го уволнили, след като получил психическо разстройство. Той признал, че е собственик на велосипеда, и също, че е бил с Бела Райт малко преди смъртта й. Признал и че се е избавил от колелото, защото се уплашил, че ще го открият, и продал дрехите, които носел тогава. Освен това бил хвърлил в канала кобур за револвер и патрони.

Лайт заявил, че в деня, в който срещнал Бела Райт, гумата му се спукала. След като заедно напуснали Голби, гумата му съвсем спаднала и той решил да продължи пеш. Разделили се на един кръстопът. По-късно чул, че са я открили застреляна. Лайт признал, че по някое време е имал револвер, но го бил изгубил през последните дни на войната във Франция. Отсъствието на мотив определено било в негова полза, както може би и фактът, че е бивш офицер. Процесът продължил само три дни и когато председателят на съдебните заседатели го обявил за „невинен“, в залата се разнесли ръкопляскания.

Съвременните прокурори сигурно щяха да разсъждават по-реалистично и да предположат, че Лайт е настигнал Бела с надеждата за секс, че я е застрелял по време на борба, след което е изпаднал в паника и е избягал, зарязвайки трупа, без да го докосне. Тази хипотеза може би би се потвърдила от показанията на две ученички, които заявили, че докато яздели, ги задявал мъж на зелен велосипед, който ги следял от разстояние.

Но смъртта на Бела Райт наистина може да има друго обяснение. В една близка нива намерили мъртъв гарван, който лежал в локва кръв. Дали някой ратай, излязъл на лов за зайци, не е стрелял по гарвана, убил го е — и е убил Бела Райт, която се оказала на пътя на куршума? Оръжейният майстор, който дал показания, се съгласил, че куршумът наистина може да е изстрелян от пушка…

Случаите с Гарднър и Лайт продължават да интригуват криминалистите, защото самоличността на убиеца си остава с въпросителна. В също толкова озадачаващата мистерия в Горс Хол убиецът не само бил видян от неколцина души, но и бил заловен и затворен, но случаят въпреки това остава неразкрит.

Джордж Хенри Сторс бил богат собственик на мелница, който живеел в имение край Дюкинфелд, Йоркшир. На 10 септември 1909 г. той пиел чай с жена си и свой приятел, когато някой навън извикал: „Горе ръцете или ще стрелям“. След това отекнал изстрел, разбил прозореца и вътре се подало оръжие. Щорите били спуснати, но Сторс ги вдигнал и видял дулото. Канел се да се втурне навън и да се нахвърли върху „крадеца“, ала жена му го помолила да не излиза и човекът очевидно избягал. Полицията разследвала случая и за няколко седмици поставила охрана в имението, след това я вдигнала. Шест седмици по-късно обаче, на 1 ноември, готвачката се втурнала в дневната с думите: „В кухнята има един човек“.

Разбитият прозорец на килера

Сторс изтичал да разбере какво става и видял дребен слаб мъж с руси мустаци, който стискал револвер. Двамата се сборичкали. Госпожа Сторс се канела да удари мъжа с една тояга, когато той извикал: „Няма да стрелям“. Разоръжили го и го заключили в килера. Сторс отишъл в кухнята, а неговата племенница госпожица Линдли изтичала да повика помощ. Изведнъж се разнесъл звън на стъкло — мъжът бил разбил прозореца на килера и се измъкнал през него. После влязъл в кухнята и този път нападнал Сторс с нож.

Когато пристигнали госпожа Сторс и слугите, Сторс умирал от няколко прободни рани, а мъжът бил избягал. Някой се навел над ранения и го попитал дали познава убиеца. Сторс поклатил глава и изпъшкал: „Не“. Мистерията била пълна, но полицията имала някои улики. Ако един и същи човек бил разбил прозореца през септември и два пъти нападнал Сторс в нощта на убийството, значи трябвало да мрази жертвата. След случая през септември Сторс заявил, че не знае някой да го мрази — определено не и негов работник.

Имало обаче един беден клон на рода — Хауардови. Две седмици след убийството братовчедът на жертвата Корнилиъс Хауард бил арестуван и обвинен в престъплението. Той имал криминално досие и госпожица Линдли и госпожа Сторс го разпознали като нападателя. В съда Хауард нямал мустаци, но един бръснар свидетелствал, че му ги е избръснал в деня след убийството: уликите срещу Хауард определено били убедителни. Един-единствен въпрос озадачавал прокурора — нямало очевиден мотив и естествено Сторс познавал братовчед си и би трябвало да го е разпознал.

Хауард твърдял, че е играл домино със съдържателя на „Ринг о’белс“ в Хъдърсфийлд. Съдържателят потвърдил алибито му, но той бил алкохолик, имал слаба памет и прокурорът предположил, че вечерта, в която Хауард играл домино, е била преди убийството.

Хауард определено бил лош човек и многократно бил арестуван за кражби. Той не бил неграмотен — а госпожица Линдли описала убиеца като „типичен работник“. Възможно ли било да е от социалистите от работническата класа, последователите на Уилям Морис и Бърнард Шоу, и в желанието си да нанесе пряк удар на „експлоататорската класа“ да е решил да убие богатия собственик на мелница?

Хауард бил оправдан, както и другият обвиняем, който по-късно бил съден за същото убийство, и мистерията с убиеца, който бил видян от няколко души, останала неразгадана.

Но може би най-забележителен от всички случаи на оправдателни присъди е този от Бриджпорт, щата Кънектикът, през 1924 г. Фактът, че по него е написана пиеса и е екранизиран, свидетелства за изключителната му драматичност.

През една люта февруарска вечер преподобният Хюбърт Дам, свещеник в бриджпортската черква „Сейнт Джоузеф“, бил застрелян пред цяла навалица на ъгъла на Главната улица. Убиецът най-спокойно си отишъл. Полицията била озадачена, тъй като дружелюбният възрастен свещеник нямал врагове и не се сещали за мотив. След две седмици обаче полицията в съседното градче Норуок арестувала двайсет и осем годишния алкохолик Харолд Израил. След продължителен разпит той се пречупил и си признал. Вечерта на 4 февруари бил без пукната пара, умирал от глад и изнемога, казал Израил. От месеци не можел да си намери работа. Както си вървял по улицата, в него закипяла неудържима ненавист, извадил револвера си и застрелял първия срещнат — стария свещеник, — след което избягал. Една сервитьорка от съседното кафене заявила, че видяла Израил да минава пред прозореца малко преди убийството — даже й махнал с ръка.

Младият щатски прокурор Хоумър Къмингс като че ли имал съвсем ясен случай. Ала не бил доволен. Просто нямало никаква логика. Защо Израил умирал от глад, след като имал револвер, срещу който във всяка заложна къща можел да получи пет долара? Щом бил убил първия срещнат, защо свещеникът бил прострелян в тила, а не в лицето? Къмингс разпитал обвиняемия и подозренията му се потвърдили. След продължителен разпит алкохоликът не издържал и си признал, само и само да го оставят на мира. И заявил, че по време на убийството бил на кино.

Така показанията на сервитьорката увиснали. Една вечер прокурорът отишъл в ресторанта заедно със своите заместници и я попитал къде е стояла, когато е видяла Израил. Тя му показала. Къмингс погледнал през прозореца — и не видял нищо заради дима и ярката светлина на уличните лампи, която се отразявала в стъклото. Пратил неколцина от хората си да минат по тротоара и от няколко крачки разстояние лицата им били неузнаваеми. Къмингс също излязъл навън и казал на сервитьорката да му махне с ръка, когато мине покрай прозореца. Тя махнала два пъти на друг мъж и така и не успяла да го познае.

Странната поука

Когато сервитьорката признала, че е дала показания заради паричната награда, Къмингс разбрал, че те са напълно безполезни. В съда прокурорът разказал наученото и поискал обвиненията да бъдат свалени. Разплаканият Израил бил освободен. Шокът го отрезвил — той се оженил и станал преуспяващ търговец на дървен материал. По-късно младият прокурор станал министър на правосъдието в администрацията на Рузвелт, но убиецът на отец Дам до ден днешен си остава неразкрит.

Поуката от тези известни случаи на оправдателни присъди е странна. Най-голям шанс да избяга има не убиецът, който грижливо обмисля престъплението, алибито и укриването си, а онзи, който убива импулсивно. Странно заключение, еднакво неприятно за полицая, криминалиста и любителя на криминални истории.