Колин Уилсън
Знаменити престъпници (63)

Сомнамбули убийци

Едно от най-ценните качества на всеки детектив е способността да се поставя в положението на престъпника, който преследва. „Какво щях да направя аз, ако бях на негово място?“ — тази мисъл увенчава с успех множество разследвания. „Ако исках да ограбя тази банка… ако възнамерявах да убия онзи човек… как щях да го извърша?“

Много детективи многократно извършват престъплението в главата си. Някои до такава степен се вглъбяват, че животът им се подчинява на текущото им следствие. Те разсъждават над него, докато не потъват в земята на сънищата. И понякога съществува опасност да полудеят.

Блестящият детектив Робер Ледрю станал жертва на собствената си всеотдайност. Тя започнала да го манипулира — и го превърнала в сомнамбул убиец.

Съдилища от двете страни на Атлантика са издавали оправдателни присъди на хора, обвинени в разнообразни престъпления — макар въпросните хора да признавали, че са извършили престъпленията, и били видени да ги извършват. Сред тих имало обвинения в опасно шофиране, джебчийство, кражба на пари. И в предумишлено убийство. Обвиненията били отхвърляни, тъй като обвиняемите убеждавали съдиите и съдебните заседатели, че в момента на извършване на престъплението са спели дълбоко.

Невинният убиец

Ледрю е един от най-драматичните примери за явлението сомнамбулско престъпление, тъй като е единственият в писаната история, който сам се е изобличил като невинен убиец. Но преди да разгледаме този изключителен случай, нека се запознаем с общата картина на кошмарите и сомнамбулските престъпления.

Когато човек спи, отбранителните сили на ума му почиват и от тъмните си ъгли спокойно изплуват страхове и силни емоции, които през деня той потиска или за чието съществуване изобщо не подозира. Подсъзнанието, което все още носи отпечатъка на нашите първобитни прадеди, взима връх и разкъсва оковите на задръжките и установените условности.

Ето защо мнозина сомнамбули проявяват толкова изненадващо нетипично поведение — затова свенливи и почтени жени ходят голи по оживени улици, учтиви и състрадателни мъже се превръщат в свирепи убийци. Сомнамбулизмът, който обикновено започва час-два след заспиването, е много по-широко разпространен, отколкото се смята. Във Великобритания има половин милион болни от сомнамбулизъм, а в Америка — два милиона. Децата са по-податливи от възрастните, с пет на сто в сравнение с процента при възрастните, който е две на сто.

Деца сомнамбули са извършвали убийства, но преди да пристъпим към примерите, нека разгледаме един много по-прост случай — историята на двегодишния Крейг Уелш. Той бил видян да ходи бос между колите и камионите по една от най-оживените улици на английския град Йорк — облечен само по горнище на пижама и памперси.

Анализът на сомнамбуличното състояние показва, че спящият винаги е изправен пред някакъв проблем. Ами двегодишното дете? Що за вътрешен смут може да е станал причина за сомнамбулизма му? Най-разпространената причина е стремежът на детето да избяга от някаква ситуация, която, макар да изглежда банална за възрастните, на него му се струва непоносима. Навярно смята, че несправедливо е било изказано.

То сънува, че избягва от несправедливостта, и толкова настойчиво се нуждае от това, че наистина разиграва бягството. В Ланкашир имало много по-сериозен случай. Седемгодишно момче се покатерило в креватчето на сестричето си и легнало върху бебето, което се задушило. След като чул, че момчето е сомнамбул, патологът посочил като причина за смъртта злополука.

Но какво стимулирало тази злополука? Подсъзнателна завист към новородената „натрапница“ ли? Изгарящо желание, обикновено скривано в подсъзнанието на момчето, да си върне предишното място като глезеното бебе в семейството?

Родители също са били убивани от своите невинно спящи деца. Карл Кайгър, заможен държавен служител в Кентъки, бил прострелян пет пъти от шестнайсетгодишната си дъщеря Джо Ан. На 16 август 1943 г. г-н и г-жа Кайгър и техните две деца, Джо Ан и шестгодишният Джери, си легнали рано. Малко след полунощ Джо Ан, която и преди била страдала от сомнамбулизъм, сънувала кошмар — грамаден безумец с диви очи се вмъквал в дома им. Видяла го да се промъква по стълбището и била убедена, че ще убие останалите от семейството. Само тя можела да ги спаси.

Има едно широко разпространено, ала напълно погрешно убеждение, че сомнамбулите вървят бавно с протегнати пред себе си ръце. Всъщност сомнамбулът обикновено тихо се надига, става от леглото и започва да се движи тромаво и объркано. Скоро движенията му стават по-координирани и сложни и единственият признак за сомнамбуличното му състояние са безизразните му очи.

Тъкмо такова било състоянието на Джо Ан Кайгър в онази августовска нощ. Тя взела двата заредени револвера на баща си и първо отишла да „спаси“ братчето си. Един куршум го улучил в главата, други два — в тялото. Момчето изобщо не се събудило.

Но „кошмарният безумец“ още беснеел в мирната крайградска къща на Кайгърови. Джо Ан го последвала в спалнята на родителите си и открила огън с двете оръжия. Баща й умрял почти моментално. Майка й, четирийсет и девет годишната г-жа Джени Кайгър, била простреляна в хълбока. Изведнъж Джо Ан се събудила — с револверите в ръце и със спомена за кошмара в главата си. Тя ужасено зяпнала тялото на баща си и промълвила: „Тук има някакъв луд, който ще ни убие всички“.

Арестували я по обвинение в предумишлено убийство, но адвокатът й обяснил поведението и със сомнамбулизъм и тя била оправдана.

Психическите петна

Всъщност каква е причината за тази трагедия? Нашите най-дълбоко вкоренени мотивации, за които може изобщо да не подозираме, са сложно наследство от миналото. Тревогите и ирационалната неприязън често са заровени дълбоко, защото са психически петна, „брадавици“ на ума, които хората прекалено се страхуват или просто не желаят съзнателно да признаят.

Например човек може многократно да сънува кошмари, в които го душат. Този страх може да не го смущава денем и човек не вижда причина той да измъчва нощите му. Но ако можеше да проследи цялата си история, навярно щеше да открие, че когато е бил на няколко дни, едва не се е задушил в креватчето си. Инцидентът отдавна е потънал в забрава, но белегът все още е запечатан в ума му.

Завещаният страх

Същото се отнася за нелогичните страхове и суеверия, които подсъзнателно сме наследили от своите отдавна мъртви прадеди — това се доказва от случая с бебето на Фрейзър, подробно описан в друга глава.

Нашите предци живеели в страх от нощните зверове. В своите пещери и първобитни колиби те знаели, че смъртта може би ги дебне, че може да се наложи да убият или да бъдат убити. В паянтовата си къщурка в Шотландия през XIX в. Фрейзър се мятал насън, измъчван от завещания му страх. Адреналинът нахлул във вените му, също както някога ставало с неговите прадеди. Той скочил от леглото си, нахвърлил се върху чудовището и го убил. После открил, че това било бебето му.

Това наше общо наследство все още е тук, независимо дали го разбираме, и образува фон на мислите ни — от време на време ние го използваме и после говорим за „предчувствие“ или „инстинкт“. Нормалният съзнателен разум, който не е засенчен от психическо заболяване, е способен да поддържа тези психически петна в съответната им перспектива. Но в съня ни съзнателният логичен процес вече не владее положението — и затова има трагедии като случилото се в дома на Кайгър.

Случаят Кайгър е класически пример за сомнамбулизъм, стимулиран от несигурност, мотивация, която според психиатрите е изключително разпространена при децата. Детето чува родителите си да се карат, чува ги да се заплашват един друг, че ще се разделят. Това го плаши и страхът изпълва съня му — то ще изгуби единия или може би и двамата, ще бъде лишено от обичта и закрилата им.

Не е задължително да има скандал. Това всеобхватно усещане за несигурност може да се подсили от случайни думи, от грешно изтълкувана забележка, която загноява в подсъзнанието.

Джо Ан Кайгър искрено обичала семейството си. Тази връзка била толкова важна за нея, че тя страдала от натрапчив страх по някакъв начин да не изгуби родителите си, и макар че може да не е присъствал в съзнанието й, този страх бил дълбоко вкоренен в подсъзнанието й. Тя била интелигентно момиче и ако в онази ужасна нощ беше будна и наистина беше видяла убиец, сигурно щеше да се развика и да вдигне тревога, едва ли щеше да се опита сама да се справи с него. НО тъй като разумът й се намирал в нещо като транс, реакцията й била чисто емоционална. Трябвало да се притече на помощ на баща си, майка си и брат си. Единствено тя съзнавала опасността и единствено тя можела да ги спаси.

Брат й бил най-малкият в семейството, затова бил най-уязвим. Ето защо подсъзнателното й психическо петно първо я отнело в неговата стая и той умрял пръв. Децата са по-податливи на сомнамбулизъм от възрастните, защото реагират по-силно на повечето форми на психическо стимулиране. Те имат по-малко задръжки и не са усвоили навика на средния възрастен да се самоконтролират.

Техните устни могат да треперят

Има начини да се разпознаят потенциалните сомнамбули, дори ден преди да спуснат крака от леглото. Те често стават по-затворени или мрачни, устните им могат лекичко да треперят или изпитват необичайно затруднение при произнасянето на някои думи. Това са признаци за проблем, заровен дълбоко в ума.

След проявата на сомнамбулизъм сърцето на човек обикновено бие по-бързо от обикновено и дланите му са потни. Повечето сомнамбули естествено безобидно обикалят наоколо. Те може да излязат от стаята си или да обикалят по коридорите в жилищните блокове и после да се върнат в леглото си, без да знаят, че са го напускали.

Някои се самоубиват. Невръстният син на професор от Кеймбридж залял дрехите си с терпентин и се самозапалил. Друг изпил синилна киселина. Мнозина са падали през прозорци или отвисоко. В почти всички краища на света има случаи на сомнамбули, които са се събуждали и са се озовавали в изключително конфузно положение.

През 1954 г. например една омъжена жена имитирала подвизите на Тарзан, като напълно гола се люлеела на клон в градината. Наложило се съпругът й да повика пожарната команда, за да я свалят.

Много други откриват, че насън невинно са нарушили някой закон. Един деветнайсетгодишен зидар бил обвинен в опасно шофиране в Честърфийлд, графство Дербишир, и свидетелите заявили, че се движел със сто километра в час, и се блъснал в друга кола. Процесът бил прекратен, тъй като съдът приел, че младежът е спял.

Една двайсетгодишна девойка от Лимингтън, графство Хампшир, признала, че взела над три лири, които принадлежали на други слуги в голям дом. Тя също била оправдана, тъй като го направила в сомнамбулично състояние. През февруари 1970 г. петдесет и една годишна домакиня била изправена пред съда в Югозападен Лондон по обвинение в кражба на куфар и календар от магазин. Охранител от магазина заявил, че я проследил навън и й извикал, но „тя като че ли не ме чу“. Съдът я оправдал, приемайки, че го е извършила в сомнамбулично състояние.

Психиатрите са единодушни, че тези случаи на „невинни престъпления“ се коренят в нашето наследство. Първобитният човек взимал каквото искал, когато искал — за него това било напълно естествено. През вековете повечето хора потискали този си инстинкт и той станал противообществен и незаконен, ала подсъзнанието не дължи особена вярност на законите на модерния човек.

Целият потенциален ужас на сомнамбулизма обаче се разкрива най-ясно от жестоките убийства и някои инциденти, които едва не свършили с жестоко убийство. През февруари 1952 г. психиатърът д-р Хю Скот Форбс подчертал плашещата честота на сомномбуличните нападения. Докато давал показания по делото на трийсет и четири годишен лейтенант от Кралския военноморски флот, обвинен в опит за убийство на съпругата си, докторът описал два случая на сомнамбули, нападнали жените си през последната година. Единият на два пъти се опитал да удуши съпругата си, другият я наранил с юмруци.

Лейтенантът признал, че е пукнал черепа на жена си с брадва и когато се събудил, стискал с ръце гърлото й. Жена му казала пред съда: „Семейният ни живот винаги е бил щастлив — винаги. Никога не сме се карали сериозно. Той никога, освен онази нощ, не е упражнявал никакво насилие върху мен“.

Адвокатът г-н Дингъл Фут попитал д-р Форбс дали мъж в състояние на сомнамбулизъм може да има съзнателна цел.

Психиатърът отговорил: „Не, той живее в съня си. Не е в пълен досег с действителността. Не е способен на каквато и да е логична целенасоченост“. Д-р Форбс прибавил, че сомнамбулизмът не е психическо заболяване и че съществува самостоятелно, без никакви други патологии, поради което никога не се налагало да бъде освидетелстван. И обикновено рецидивирал. Съдебните заседатели се оттеглили за десет минути и обявили лейтенанта за невинен. Той напуснал съдебната зала под ръка с жена си.

Някои юристи смятат, че ако може категорично да се установи, сомнамбулизмът е толкова ясно доказателство за невинност, че е безсмислено човек да бъде подлаган на мъчителни съдебни процеси. Такова отношение възприели властите към Уилям Полард, двайсет и четири годишен собственик на птицеферма от Арканзас, след като извършил убийство в сомнамбулично състояние.

Всички в района знаели, че е сомнамбул. Често се случвало нощем, както си е по пижама, Полард да натовари камиона си с пилета, които възнамерявал да продаде, и да потегли за съседния град Литъл Рок. После се събуждал и се удивлявал защо не е в леглото си.

Никой не се безпокоял много от тези неща — приятелите му дори се шегували с тях. „Чакай да заспи — казвали те. — Той винаги работи най-добре насън“. Но През ноември 1946 г. шегата се превърнала в ужас.

Полард сънувал кошмар, че го напада непознат мъж. Размахал ръце, за да се защити, и се събудил. Нищо повече не си спомнял. Само този кошмар. Ала четиригодишната му дъщеричка била мъртва.

Странният празен поглед

Повече подробности за онази страшна нощ разказала на следователя г-жа Полард. Събудила се от шум и с ужас видяла мъжа си със странен празен поглед безцелно да насочва фенер към нещо на пода. Там лежала дъщеря им Бренда и тилът й бил смазан. Г-жа Полард истерично запищяла, ала детето било неподвижно.

Полард я погледнал смутено и безпомощно поклатил глава — нищо не си спомнял. Не си спомнял дали е измъкнал детето от креватчето, с какво го е ударил и дали изобщо го е удрял. Дори не си спомнял откъде е взел фенера. Спомнял си само кошмара и че замахнал с ръце.

Когато дошъл на себе си, Полард се втурнал да повика баща си от съседната къща и двамата закарали детето в местната болница, но Бренда умряла минути след като стигнали там. Властите решили, че тъй като сомнамбулизмът на Полард бил доказан, няма да го обвинят за престъплението.

Някои смятат, че убийството на малката Бренда Полард е само ужасен психологически инцидент, едно от онези отклонения в поведението, които не могат да се обяснят, и този възглед се потвърждава от факта, че Полард несъмнено е обичал дъщеря си. Налице са обаче убедителни доказателства, че причина за трагедията бил инстинктът за самосъхранение на Полард и стремежът му да защити жена си и детето си.

Неговото подсъзнание реагирало на „кошмарния нападател“ и незабавно привело тялото му в движение. В това първично състояние страхът води до едно от две неща — бягство или битка. Полард осъзнавал необходимостта да защити семейството си и избрал да се бие.

Въпреки че съзнателно не си го спомнял, той навярно е грабнал детето от креватчето в отчаян опит да го спаси. После, ако момиченцето се е съпротивлявало в ръцете му, въображението му почти със сигурност го е превърнало в кошмарния противник. Така дъщеря му се преобразила във врага, който застрашавал сигурността на дома му, в човека, който трябвало да бъде унищожен.

Спящият удушвач

Случаят с американския сержант Юджийн Бошйърс привлече вниманието на британската преса през 1961 г. В новогодишната вечер през 1961 г. Бошиърс, чиято съпруга и две деца били в Шотландия, отишъл да пие в хотел „Бел“ в Брейнтрий, графство Есекс. Там се запознал с младежа Дейвид Солт и красивата тийнейджърка Джийн Констабъл, която също познавала Солт от тази вечер. След затварянето на бара тримата отишли в апартамента на Бошиърс в Дънмоу и пили водка. Джийн сигурно е била доста пияна, тъй като се съблякла пред мъжете. Бошиърс се оттеглил в спалнята, докато Дейвид Солт и Джийн Констабъл правили секс на килима пред камината. След като продължили да пият и да слушат музика (толкова шумно, че съседката под тях трябвало да тропа по тавана), младежите пак се любили в спалнята. После тримата заспали на дюшек пред огъня, завити с одеяла.

В ранните часове на утрото Дейвид Солт станал и отишъл да си хване такси. И според Бошиърс, когато се събудил, той лежал върху голото момиче с ръце на гърлото й. Джийн Констабъл била мъртва.

По-късно Бошиърс заявил, че я пренесъл в съседната стая и после пак си легнал. Когато на сутринта установил, че това не е кошмар, се ужасил.

Оставил мъртвото момиче в апартамента си цели два дни, после в ранните часове на 2 януари изхвърлил трупа в полето край Риджуел. Скоро я открили и разпознали. Бошиърс бил обвинен в убийството й. Прокурорът твърдял, че Бошиърс я е удушил, докато я е изнасилвал. Адвокатът му заявил, че Бошиърс я е убил насън. Макар патологът д-р Франсис Кампо да изразил мнението, че „сомнамбулската“ версия е крайно невероятна, съдебните заседатели решили да оправдаят Бошиърс — за огромно облекчение на американските ВВС. След няколко месеца сержант Бошиърс бил уволнен, но въпреки това си остава най-известният „сомнамбул убиец“ в Англия.

Най-странният случай на сомнамбулично убийство е свързан с френския детектив Робер Ледрю. Той бил изключителен професионалист, което до голяма степен дължал на въображението си. Разследвал убийства и винаги се опитвал да се постави на мястото на престъпника, затова мислено извършвал едно убийство след друго, постоянно усъвършенствайки по някоя дреболия. Ледрю бил съвестен, навярно прекалено съвестен, и през 1888 г. дългите часове на тежка работа го довели до нервен срив.

Отишъл да се възстанови край морето в Хавър и тъй като нощите били студени, свикнал да спи с чорапи. Една сутрин, след като спал дванайсет часа, озадачено установил, че чорапите му са мокри. Не успял да си го обясни, но пък това не било чак толкова важно. Той свил рамене, преобул се и забравил за случая.

Ужасът от откритието

По-късно същия ден получил писмо от началника си в Париж: на брега в недалечния Сен Адрес открили голото тяло на някой си Андре Моне, убит с куршум. Огромният опит на Ледрю можел да се окаже полезен за местната полиция и макар още да бил в отпуск, дали би се съгласил да им помогне? Ледрю се зарадвал и естествено се почувствал поласкан.

Моне имал малко заведение в Париж и очевидно отишъл да поплува през нощта — намерили дрехите му, подредени на купчинка до тялото му. Доколкото можело да се установи, нямал врагове и не бил богаташ. Тогава какъв можел да е мотивът? За самоличността на убиеца имало две улики, но местната полиция не им обърнала внимание.

На пясъка до тялото имало стъпки, очевидно оставени от крака, обути в чорапи. Освен това куршумът, установили експертите по балистика, бил изстрелян с лугер. Тези пистолети обаче били много широко разпространени, всъщност дори самият Ледрю имал такъв.

Но когато разгледал стъпките с лупа, Ледрю забелязал подробност, която го изпълнила с ужас. Липсвало нещо — единият палец. При злополука детективът бил изгубил десния си палец.

Ледрю си събул дясната обувка и стъпил в пясъка, после сравнил стъпките и разбрал защо се е събудил с мокри чорапи. Неговият лугер бил в хотела и открил, че един от патроните е изстрелян.

Робер Ледрю прекалено често бил извършвал убийства наум. Всичко това било напълно безопасно, докато съзнанието му контролирало фантазиите му и ги използвало, ала когато проникнали в подсъзнанието му, те се превърнали в мрачна реалност.

Той се предал на властите, но съдът решил, че не е виновен. Тъй като лекарите предупредили, че може пак да убие насън, Ледрю трябвало да се съгласи да нощува в един парижки затвор. И до смъртта си през 1939 г. на осемдесет и пет годишна възраст той прекарвал дните си на свобода, ала в часовете на мрак винаги се оставял да го заключват.

Обузданите кошмари

Никой обаче не бива да смята, че сами по себе си кошмарите са опасни. Дори понякога може да са полезни. Гротескните фантастични същества, които проникват в съня ви, могат да се обуздаят като коне и да работят за вас.

Например, те могат да ви предупредят за предстояща болест. Британският психиатър д-р Дж. А. Хадфийлд съобщава за един типичен пример. Той имал пациент, който многократно сънувал един и същи кошмар — че устата и едната му ръка се парализират. И няколко месеца по-късно наистина получил частична парализа.

Този човек, заключава д-р Хадфийлд, получавал слаби удари насън, тъй като подсъзнанието долавя симптоми от тялото много преди те да стигнат до съзнанието и ги превежда във формата на сън.

Най-важната функция на кошмарите и изобщо на сънищата е, че освобождават напрежението. Те ни позволяват да се насладим на ободряващо различни фантазии, удивителни приключения и дори престъпления, които са забранени в реалния живот. Само в ограничен брой случаи има вероятност тази освобождаваща функция да се развие в реално физическо действие.