Колин Уилсън
Знаменити престъпници (3)

Алчност

Колкото и да е странно, истинското убийство от алчност е най-редкият вид убийство. Защото такава алчност по същество е патологично състояние. От психологическа гледна точка извършителите на убийство от алчност са сред най-интересните типове убийци.

Случаят с фрау Льовенщайн-Марек, родена около 1904 г., е отличен пример за това заболяване. Марта Льовенщайн била ослепително красиво момиче, което работело в един виенски магазин за дрехи и чието минало тънело в мизерна бедност. Тя била подхвърлено дете, осиновено и отгледано в бедняшките квартали на Виена. Когато постъпила на работа в магазина, била толкова похватна и се държала толкова добре, че собственичката я награждавала с красиви рокли.

Един ден в началото на 20-те години Марта се запознала с богаташ, който живеел сам в имение в съседния град Мьодлинг. Очарованието и твърдият характер на Марта му направили толкова силно впечатление, че той й предложил да й стане настойник. Бедняшкият живот изведнъж останал в миналото — Пепеляшка била обожавана и глезена от своя възрастен принц.

Но това си имало и отрицателните страни. Тя предпочитала по-млад ухажор и това обяснява защо изпадала в пристъпи на угнетеност и сприхавост. Нейният благодетел Мориц Фриш я ободрявал, като й казвал, че възнамерява да й завещае къщата и част от състоянието си. Година по-късно той починал на седемдесет и четири годишна възраст. Бившата му жена се разярила, когато научила, че е оставил къщата на момиче, чийто настойник бил в продължение на по-малко от пет години, но синът й я убедил да не иска ексхумиране на тялото.

Фройлайн Льовенщайн скоро се омъжила за красивия инженер Емил Марек, с когото имала тайна любовна връзка отпреди смъртта на Фриш. Пепеляшка би трябвало да заживее щастливо. За съжаление имало проблеми. Макар да бил млад и красив, Емил още не се бил наложил в кариерата си, а оставените от благодетеля й пари се оказали по-малко, отколкото очаквала. Тогава Марта и Емил Марек замислили план, който навярно е уникален в аналите на криминалистиката. Емил се застраховал за трийсет хиляди долара срещу инвалидност и злополука — което било съвсем лесно за очевидно здрав млад мъж.

Седмица по-късно двамата излезли в градината и той се заел да отсече едно дърво. После седнал, затворил очи и позволил на Марта да му отсече крака с остра като бръснач брадва. Тя се върнала в къщата. Емил започнал да вика. Марта и слугите се втурнали навън и го намерили облян в кръв. Тя му направила турникет и после го закарали в болница.

Нелепият замисъл

Замисълът им бил нелеп — да не споменаваме, че бил мъчителен. Защото как може човек случайно да си отсече крака под коляното, размахвайки брадва? Естествено лекарите — и полицията — се усъмнили. Внимателният оглед на ампутирания чукан установил, че кракът бил отсечен с три удара, и семейство Марек било обвинено в измама. Марта още повече влошила нещата, като се опитала да подкупи един санитар да свидетелства, че видял как лекарят „бърника“ раната.

Марта и Емил били дадени на съд, но медицинските свидетелства не убедили съдиите — или може би са решили, че Емил Марек е страдал достатъчно. Процесът бил прекратен и застрахователната компания уредила иска със сравнително малка сума — било намекнато, че се обмисля ексхумация на трупа на Мориц Фриш. Кой знае защо, тази идея не допаднала на фрау Марек.

Това било началото на неуспехите на семейство Марек. Опитът им да създадат радиокомпания в Алжир се провалил. Едно амбициозно инженерно начинание — което би могло да донесе богатство на Емил — се осуетило заради скандала с процеса, вестта за който стигнала до Северна Африка. Семейството се завърнало във Виена. Вече имали две деца и били толкова бедни, че Марта трябвало да продава зеленчуци на пазара. Скоро Емил Марек починал в болница за бедни от „туберкулоза“, месец по-късно малката им дъщеричка Ингеборг също умряла.

След като Марта се избавила от това „бреме“, късметът й се върнал. Тя се нанесла в дома на възрастната си роднина Сузане Льовенщайн и започнала да й готви. Скоро фрау Льовенщайн се споминала и оставила къщата и парите си на младата си родственица. Ала Марта още не се била научила да живее скромно и без да привлича внимание.

Била екстравагантна, прахосала парите и после приела неколцина избрани наематели. Сред тях били един застрахователен агент и една възрастна дама, казвала се Китенбергер, със сина си. Агентът застраховал фрау Китенбергер за хиляда долара, като Марта била нейна наследница. Скоро възрастната госпожа удобно починала.

Парите от застраховката не стигнали задълго и Марта отново прибегнала до измама. Една вечер повикала носачи и пратила картините и гоблените си на склад. После ги обявила за откраднати и подала застрахователен иск. Детективът, който бил пратен да я разпита, Игнац Петерс, бил водил следствието с „ампутацията“. Подозрителен от самото начало, той проверил в хамалските фирми из града и скоро открил складираните ценности на Марта.

Повторно я арестували и я обвинили в измама. Съобщението за ареста й накарало сина на фрау Китенбергер да заяви в полицията, че майка му е била отровена. Игнац Петерс незабавно се захванал за работа. Ексхумирали четири трупа: Емил Марек, дъщерята Ингеборг, фрау Льовенщайн и фрау Китенбергер. Установило се, че всички са отровени с талий, рядък метал, открит през 1861 г.

Тогава Петерс си спомнил, че Марта има син. Потърсил го и го открил в един виенски бедняшки квартал. Той също страдал от отравяне с талий — макар че симптомите напомняли на туберкулоза. Майка му го посещавала и му носела храна. Настанили момчето в болница и му спасили живота.

Обвинена в четири убийства, Марта Марек била обявена за виновна и осъдена на смърт. Това се случило през декември 1938 г., когато Хитлер отново бил въвел обезглавяването при екзекуции. Палачът се оказал по-опитен от Марта — изпълнил си задачата само с едно чисто замахване с брадвата.

Особеният характер

Марта Марек несъмнено е била вменяема — изобщо не се е загатвало за обратното. И все пак какво може да се каже за жена, способна да отрови двете си деца и отровила една от жертвите си — фрау Китенбергер — само за хиляда долара? Тя очевидно е притежавала маниакален характер от извънредно особен вид. Нейната алчност и маниакална страст към парите били почти физически недъг, нещо като далтонизъм.

Архивните сведения за случая не разкриват нищо за психологическите проблеми на Марта Марек, но от историята й може да се направят много заключения. Тя била подхвърлено дете, отгледано от осиновителка, която Игнац Петерс описва като „дебела и вулгарна“. По-късното й развитие предполага, че в ранните си години не е получавала обич. Днес е доказан факт, че първите месеци от живота на детето са от жизненоважно значение. Новородените животни, които са лишени от родителска ласка през този период, по-късно стават неспособни да дават обич. Сякаш нещо в тях е умряло от глад. Същото се отнася и за хората.

Може да се заключи, че Марта Льовенщайн е била жадна за обич през този важен период. Освен това тя определено е спадала към групата „силно доминантни жени“, които, за да се задоволят сексуално, трябва да си намерят още по-доминантен от тях мъж.

Марта Льовенщайн се омъжила за човек, който несъмнено е бил едва средно доминантен. Тя го е доминирала — защото не можем да си представим силно доминантен мъж, който ще позволи на жена си да му отсече крака, само за да получи хиляда долара. Той би предложил да застраховат нея и да отсекат нейния крак.

След петгодишното настойничество на старец, който сигурно й е бил и любовник, тя се нуждаела от страстен и агресивен млад мъж. Емил Марек не успял да я задоволи, нито физически, нито психически. Затова го убила и дала отрова на двете деца от този брак.

Изкушаваме се да кажем, че основният мотив за престъпленията е бил ужасът, който изпитвала от бедността — нещо, на което можем да съчувстваме. Но ако основният й мотив наистина е бил такъв, тя е щяла грижливо да запази парите, оставени й от Мориц Фриш — и по-късно наследството на Сузане Льовенщайн. Всъщност става ясно, че Марта е била изключително разглезена. Вместо да е признателна на Фриш, когато станал неин настойник, тя си позволявала гневни изблици и мрачни настроения, които биха накарали някой по-нетърпелив човек да я изхвърли.

Фрау Марек е станала убийца поради необичайна комбинация от особености на характера: силна доминантност, неспособност да изпитва чувства с неизбежния егоцентризъм и чиста — или нечиста — алчност. От формална гледна точка това не е невменяемост. И все пак днес алкохолизмът се смята за заболяване, макар да е ясно, че не е невменяемост. Марта Марек е страдала от натрапчив импулс, аналогичен на алкохолизъм, ако не и по-сложен. Тази странна комбинация от импулси в различна степен се наблюдава при извършители на престъпления от алчност, били те убийци или само крадци и измамници.

Едно е ясно: извършителят на престъпление от алчност страда от силна и неутолима жажда, сходна с жаждата на алкохолика. В резултат извършителят на престъпление от алчност се отличава със странна ирационалност.

Факт е, че повечето извършители на убийства от алчност са и измамници и мошеници. Но това отново е специфично ирационален елемент. Обикновеният мошеник — като „граф“ Виктор Лустиг, човека, който през 1925 г. „продал“ Айфеловата кула — притежава дързост и чувство за хумор, а човекът с чувство за хумор обикновено е вменяем. Но извършителят на престъпление от алчност е малко параноичен, има мания за величие и лъже, за да прави впечатление на хората.

Това се отнася за най-зрелищния масов убиец в новата история, французина д-р Марсел Петио. Престъпленията от алчност, за които бил екзекутиран Петио, започнали през 1941 г. и когато през 1944 г. приключили, той бил убил най-малко шейсет и трима души. Ала Петио се подготвил за убийствата с кариерата си на дребен крадец.

Роден в Оксер през 1897 г., той крадял от съучениците си в училище и по-късно от пощенските кутии. След кратка военна служба — от която успял да се освободи като психически нестабилен — Петио завършил медицина на двайсет и четири годишна възраст. Много е възможно да е бил садист. Като малък режел опашки на котки с ножица. Пациентките, които „лекувал“ след работно време в кабинета си, били чувани да викат от болка.

През 1928 г. с упорита агитация го назначили за кмет на Вилньов. Скоро хазяйката му забременяла и после изчезнала. Две години по-късно негова пациентка била убита и ограбена. Петио бил заподозрян, но главният му обвинител, който също бил негов пациент, внезапно умрял и докторът подписал смъртния акт. Макар и кмет, той на няколко пъти загазвал за нелепи дребни престъпления — кражба на газов брояч и по-късно на книга от книжарница. Освен това търгувал с наркотици.

Войната му дала възможност да се издигне над дребните престъпления. Евреинът Йоахим Губсинов искал да избяга в Англия с жена си и децата си и Петио му предложил „път за бягство“ срещу голяма сума. Губсинов продал фирмата си за кожи за два милиона франка и заедно със семейството си отишъл в уединената къща на Петио на Рю Лесьор. Докторът им направил смъртоносни инжекции под претекст, че ги ваксинира против тиф. После отишъл в съседната стая и през таен прозорец наблюдавал смъртта им.

Разпаленият огън

Петио живеел със семейството си на Рю Комартен. Къщата на Рю Лесьор му служела за екзекуции. Ала един ден през март 1944 г. прекалено силно разпалил огъня, с който горял телата. Къщата избухнала в пламъци и пожарникарят, който влязъл в мазето, изтичал навън с викове: „Там е пълно с трупове!“ Петио, който пристигнал навреме, за да види какво става, прошепнал на един полицай: „Аз съм от Съпротивата. Това са трупове на предатели“. Полицията му повярвала и го оставила на мира. Докато разберат — по откритите в къщата документи, — че жертвите са главно евреи, Петио вече си бил плюл на петите.

Но суетата му го погубила. През октомври 1944 г. — след освобождението на Париж — той пратил писмо в един вестник, в което твърдял, че Гестапо е инсценирало всичко и че е участвал в Съпротивата. Сравнили почерка с тези на офицерите от Съпротивата и установили, че Петио се крие под името капитан Анри Валери, който от месец и половина бил в Свободните френски сили. На 26 май 1946 г. го гилотинирали.

Вярно е, че случаят с Петио бил усложнен от садизъм, но въпреки това е типичен пример за алчен убиец. Налице са неспособност да поддържа смислени човешки връзки (жена му била бледо хрисимо момиче, петнайсет години по-младо от него, за което се оженил, за да сложи край на клюките за любовните си връзки и сексуалните си извращения), странна склонност към дребни престъпления, сякаш не можел да устои на възможността да открадне, и суетата, която го издигнала до кметски пост. И най-важното — решението да прибегне до убийство — а не до лекарските си способности, — за да се сдобие с богатство и почести.

Престъпният инстинкт

Един от най-странните извършители на убийство от алчност на света също е французин — младият хомосексуалист Жан Батист Тропман, който бил обладан от идеята да се сдобие с пари, без да работи за тях. За разлика от повечето убийци от алчност, той никога не бил обвиняван в обичайните дребни престъпления, но определено притежавал престъпен инстинкт. Изучавал отровите и направил отрова, която смятал за неоткриваема. През 1869 г., двайсетгодишен, Тропман се запознал с богатия провинциален бизнесмен Жан Кинк и решил, че това е неговият ключ към богатството.

Първият му опит да принуди новия си приятел да се раздели с парите си се провалил. Ала накрая Кинк се подлъгал по измислицата за залежи на благородни метали в планините по Горен Рейн, заминал заедно с Тропман и бил отровен по време на хранене — трупът му бил скрит под купчина камъни.

После Тропман убедил мадам Кинк да му прати чек за пет хиляди и петстотин франка. Началникът на местната поща в Елзас обаче отказал да го осребри и Тропман решил, че единственият начин да получи необходимите му средства, за да може да емигрира в Америка, е да убие и осемте члена на семейството на Кинк — включително най-малкото дете.

Затова си уговорил среща с мадам Кинк и всичките й синове и дъщери в Париж. После ги примамил извън града, където жестоко и садистично ги убил с нож. Следващият му ход бил да избяга в Хавър, където късметът му изневерил. Един полицай го взел за джебчия и когато се опитал да го арестува, Тропман скочил от кея в морето. В него открили документите на семейство Кинк. Той бил екзекутиран — оказал отчаяна съпротива — през януари 1870 г. Още нямал двайсет и една година.

Що се отнася до престъпленията от алчност, свързани с убийство и изнасилване, Франция има незавидно първенство пред Великобритания, другите европейски страни и Съединените щати. Най-загадъчният френски убиец от алчност обаче е немец: Жером Вайдман. Този случай започнал през 1937 г., когато Жан Белен, полицаят, който арестувал Ландрю, Синята брада на Франция, разследвал изчезването на младата американска танцьорка Жан дьо Ковен. За последен път я видели с красив и привидно богат млад мъж, известен като „Боби“.

На 8 септември Белен научил, че автомобилният шофьор Гуфи е открит застрелян в тила на пътя за Орлеан. Той също бил возил красив млад мъж, който изглеждал богат. Малко по-късно намерили голото тяло на мъж на име Льоблон на задната седалка на автомобил в Ньоили. И той за последен път бил видян с красив младеж.

На 20 ноември 1937 г. някой си мосю Лесобър, агент на недвижими имоти, бил открит в едно мазе с куршум в тила. Секретарката му описала младежа, с когото бил излязъл от службата си — очевидно същия убиец. Явно неизвестният престъпник избирал жертвите си заради парите, които носели в себе си.

Полицията търсела убиеца, когато Белен научил за изчезването на млад мъж на име Фромер. Той бил приятел с чужденец на име Сойърбрей, който живеел в гората Сен Клод край Париж. Двама детективи се отбили при Сойърбрей, който ги поканил в къщата. Внезапно се завъртял с пистолет в ръка и открил огън. Не го бивало като стрелец. Успял само да одраска първия полицай и вторият го повалил на земята с един чук.

Когато претърсили района, открили трупа на Жан дьо Ковен, заровен на трийсетина сантиметра дълбочина. Била убита заради пътническите й чекове — нямало следи от изнасилване. После намерили тялото на Фромер в избата — той бил застрелян в тила. Сойърбрей казал, че истинското му име е Жером Вайдман, и признал, че е злополучно известният „масов убиец“. След признанието си се покаял, публично и шумно, и приел екзекуцията си, без да трепне.

Лудото безразсъдство

Основният му мотив обаче си остава загадка. Защо убивал с толкова лека ръка за толкова нелепо малки суми, най-много по неколкостотин франка? Свидетелствата предполагат, че е убивал от скука, както момчетата късат крилата на мухите.

Всичко това обяснява защо извършителите на убийства от алчност и крадците изобщо са обект на неизтощим интерес от страна на криминалистите — непредвидими и изключителни като тигрите човекоядци, но много по-непонятни. Ясно е само, че всички те страдат от форма на шизофрения.

Независимо дали обектът е влак, банка или самотна и разочарована вдовица, в поведението и психиката на извършителя на престъпления от алчност се проявява един постоянен елемент. Убиецът не допуска вероятността да се провали или да го заловят. Дори само в това се крие лудост и безразсъдство — най-голямата помощ за полицията в издирването на престъпника и неговото затваряне или екзекуция.