Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Семейства убийци

Един от най-странните случаи в историята на криминалистиката е и първото убийство във Великобритания, за което са запазени подробни сведения. И тези подробности са толкова невероятни, че звучат като сценарий за филм на ужасите. Всеки, който познава шотландските планини, е съгласен, че в онези мрачни чукари и мочурливи долини има нещо страховито — нещо от пустотата на Сахара. През 1400 г. цяла Шотландия била такава, от Джон О’Гроутс до границата. „Глазгоу“ означава „мрачно долче“ и всъщност бил точно това. Даже Единбург, по-късно седалище на кралското семейство, не бил по-голям от съвременно провинциално градче.

Царството на ужаса

По време на управлението на шотландския крал Джеймс I населението на Галоуей преживяло истински ужас. Изчезвали пътници — толкова много, че местните отначало подозирали глутници вълци. Но нямало вълци — в онази гола страна те щели да измрат от глад. Пък и вълците щели да оставят някакви следи — кървави дрехи или конски кости. Нямало такива следи — пътниците просто изчезвали.

Обезпокоен, кралят пратил свои служители да разследват случая. Били арестувани неколцина подозрителни наглед скитници, които били обесени, просто за всеки случай. Под подозрение попаднали неколцина ханджии, които също били екзекутирани. Ала „изчезванията“ не престанали — продължили толкова много години, че някои стигнали до заключението за намеса на свръхестествени сили — върколаци или може би самия дявол.

Един ден мъж и жена се прибирали от селски панаир, яхнали кон. Изведнъж от храстите край пътя изскочил див наглед мъж и хванал юздата. Разнесъл се вик и след миг конят бил обкръжен от някакви диваци. Пътникът изтеглил сабята си, размахал я и пришпорил коня. Жена му извикала и паднала. Едно от съществата й прерязало гърлото с нож. Съпругът също бил смъкнат от седлото. И в този момент пристигнало закъснялото избавление.

Иззад завоя на пътя се появила група от трийсетина души, които се прибирали от същия панаир. Гледката ги изумила. Дрехите на жената били раздрани, някой вече я бил изкормил. Други късали месото й, очевидно за да го ядат. Все едно глутница ловджийски кучета разкъсвали сърна. Съпругът още се съпротивлявал и отблъсквал други нападатели със сабята си. Хората се развикали и човекоядците изчезнали с невероятна бързина.

Жената била мъртва, ала мъжът й — и конят — били живи, първите оцелели след нападение от човешките вълци от четвърт век насам. Сега се изяснило защо пътниците изчезвали безследно. Трупът на съпругата вече бил замъкнат на голямо разстояние от пътя. Ако някой пътник минел оттам само едно денонощие по-късно нямало да забележи нищо — защото дотогава кръвта нямало да се отличава от кафеникавата трева.

Вестта незабавно стигнала до краля в Единбург. След четири дни той вече бил в Галоуей с четиристотин войници. Отишли направо на мястото, където била убита жената. Там, където можели да дебнат убийците, имало много скали и гъсталаци. Отрядът потеглил през чукарите в посоката, в която били избягали човекоядците.

Скоро стигнали до морския бряг. Вълните се плискали в подножието на високите скали. Групата изчакала отлива и слязла на брега в търсене на следи от хора. Забелязали няколко пещери, ала нито една от тях не била достатъчно голяма, за да побере многолюдна банда.

Отвратителната смрад

В този момент обаче две от ловджийските кучета се разлаяли към тясна цепнатина в скалите. Някой се покатерил, за да надникне — тя като че ли не била достатъчно широка, за да може човек да се вмъкне вътре. Ала кучетата се били вмъкнали и продължавали възбудено да лаят и вият — сякаш са открили плячката си. Кралят пратил хора до най-близкото село за факли, а неколцина от войниците му последвали кучетата в цепнатината и извикали отвътре, че изглежда, продължава дълбоко в скалата. Накрая донесли факлите. Водени от почти истеричните кучета, мъжете се проврели в цепнатината и навлезли по лъкатушещия тесен път. Оттам се разнасяла отвратителна смрад.

Изведнъж тунелът се разширил в пещера. В нишите видели приклекнали човешки фигури, заслепени от светлината на факлите. В ъглите имало купища пари и накити. От тавана висели части от човешки тела — ръце, крака, трупове.

Приклещени в леговището си, дивите същества били готови за съпротива, но войниците бързо се справили с тях. Когато преброили пленниците, установили, че в пещерата има семейство от четирийсет и осем души. Станало ясно защо пещерните хора са се нахвърлили на убитата жена с такъв хищен апетит — те били човекоядци и ужасните парчета месо били техните запаси. Ядели ги сурови. За тях сигурно е било истински лукс да хапнат прясно месо.

Войниците погребали човешките останки в пясъка. Диваците били отведени в единбургския затвор (който се е съхранил и до днес) и после в Лийт. По това време вече било установено, че глава на семейството е някой си Соуни Бийн, роден в Ист Лотиън, недалеч от Единбург. Като младеж, той избягал с една жена и двайсет и пет години живели в тази пещера. Жената му родила осем сина и шест дъщери: те на свой ред създали осемнайсет внука и четиринайсет внучки.

Екзекутирали ги в Лийт. Нямало съдебен процес. „Сметна се за излишно да се съдят същества, признали, че са врагове на човечеството“ — съобщава хронистът Джон Никълсън от Къркюбри. Варварството, с което било екзекутирана семейство Бийнс, е типично за онази епоха — дланите и ходилата на мъжете били отсечени и ги оставили да умрат от загуба на кръв. Жените трябвало да гледат това и после ги изгорили на три клади. „Всички умряха без абсолютно никакви признаци на разкаяние, ала продължиха да ругателстват и да бълват най-ужасни проклятия до последния си дъх“ — пише Никълсън.

Като ги екзекутирани без съдебен процес, кралят показвал, че това са диви зверове — жалко, че не могъл да заповяда да ги убият бързо и чисто като животни. Цивилизоваността на обществото не стига много далеч и са известни случаи, в които човешки бебета са отглеждани от диви животни. Няколко такива случая са регистрирани в Индия. Например ловци заловили двегодишно „дете-вълк“ и го върнали в цивилизацията.

Хищният биологичен вид

Подобно на Киплинговия Маугли, детето било отгледано от вълци от съвсем ранна възраст — възможно е родителите му да са били убити от тях и бебето да е придобило миризмата на животните, което е било достатъчно, за да го защити. Но детето останало вълк до края на краткия си живот. Цивилизацията не успяла да го накара да се държи като човешко същество.

От историята на семейството на Соуни Бийн можем да си вземем една основна поука, която се отнася за всички „семейства убийци“ и обяснява защо се срещат толкова рядко в историята на криминалистиката. Когато изпаднат в пълно отчаяние, хората се отвръщат от човешкото общество и така поставят пропаст между себе си и останалата част на човечеството. Те гледат на другите човешки същества така, както фермерът гледа на своите овце и свине — като на друг биологичен вид. Няма значение дали го правят инстинктивно като семейство Бийн, или разумно — като последователите на Чарлз Мансън. В същността си те престават да са хора.

Шокираме се, когато четем как семейството на Соуни Бийн изкормило жената и започнало да я яде пред очите на мъжа й. Но също толкова ужасно са постъпили последователите на Мансън с актрисата Шарън Тейт и семейство Лабианка. Това определено не е „садизъм“ — както не е садист и еврейският месар, който прерязва гърлото на животното и източва кръвта му. По същество това е отношение на един хищен биологичен вид към друг. Същото се отнася за канзаското семейство Бендър, които в началото на 70-те години на XIX в. убивали пътниците, отбиващи се в тяхната странноприемница. Те не били толкова убийци, колкото касапи.

Идеята за обединяването на едно семейство за извършване на убийство е парадоксална. Роднините се чувстват близки помежду си. Те се осъзнават взаимно като човешки същества. В този случай те осъзнават и съседите си като такива. Освен ако не изпитват отчаяние — съпротивлявайки се с гръб до стената срещу останалата част от обществото, — те едва ли ще се обединят, за да извършат убийство. Семейства като Бийн, Бендър и Мансън са случайности едно на милион. В почти всички случаи причините за тези случайности са съвсем различни, но приблизително могат да се разделят на три групи: садизъм, печалба и негодувание.

Освен семейство Бийн в британската криминална история има два случая на семейства убийци, които се отнасят към първата категория — садизъм. Тези истории се разиграли по едно и също време и на едно и също място: Лондон в средата на XVIII в. Елизабет Браунриг била акушерка. Отнасяла се към слугините си — пращани й от сиропиталищата — с такова варварство, че една от тях умряла от бой. За това престъпление я изправили на съд заедно с мъжа й и сина й и г-жа Браунриг умряла на бесилката под дюдюканията на негодуващата тълпа.

Жестоко пребита

Няколко месеца по късно лондонските тълпи били развълнувани от още по-сензационен случай, когато майка и дъщеря с еднаквото име Сара Метярд били съдени за убийството на две слугини. Също като семейство Браунриг, двете Метярд били склонни към садистично отношение към прислугата. Майката била шапкарка и живеела на Брутън Стрийт. През 1758 г. различни сиропиталища й пратили пет момичета, сред които болнавата Ан Нейлър и сестра й.

Ан не се справяла с работата и затова била подлагана на бой и глад. Тя на два пъти се опитала да избяга и Сара Метярд решила да я укроти с жестокост. Момичето било жестоко пребито, след това го накарали да стои право с ръце зад гърба до вратата, за да не може да седне. След три дни без храна му било разрешено да си легне — и Ан припаднала от изнемога на леглото си. На другите момичета било наредено да отидат и да я събудят: когато тя казала, че не може да помръдне, младата Сара Метярд се нахвърлила върху нея и започнала да я бие с обувка. Скоро разбрала, че детето е мъртво.

Отначало двете жени изпаднали в паника. После решили да скрият тялото. Заключили вратата на тавана, където лежала Ан, и казали на другите момичета, че детето пак е избягало. Това, изглежда, ги задоволило — освен по-малката сестра на Ан, която забелязала, че обувките и дрехите на Ан още са в стаята й. През следващите два месеца тя от време на време давала израз на подозренията си. Вече полуобезумели от страх заради разлагащия се труп на тавана, двете Метярд решили, че и тя трябва да умре.

Удушили я и скрили тялото. После се заели с отвратителната задача да се избавят от останките на Ан — насекли ги на парчета и ги увили в два вързопа. При опита им да изгорят едната й ръка се разнесла такава воня, че двете изнесли трупа на улицата и го хвърлили зад една стена при решетката на канала. На другия ден го открил нощният пазач и повикал местния следовател да огледа останките. Тъй като били почти разложени, той стигнал до заключението, че са изровени от гробище. Погребали ги и никой не заподозрял двете Метярд. Предполага се, че са се избавили от втория труп още по-ефикасно — той така и не бил намерен.

Психологическият въпрос

Изминали четири години и младата Сара Метярд престанала да е любимка на майка си. Всички свидетелства показват, че г-жа Метярд е била агресивна, цапната в устата старица, която смятала, че светът се отнася зле към нея. Един наемател, г-н Рукър, съжалил дъщерята и я поканил да му стане слугиня. Момичето приело, въпреки възраженията на майка си, и скоро станало любовница на г-н Рукър. Майка й се разярила — ежедневно ходела пред дома на г-н Рукър и крещяла ругатни. Той се опитал да се пресели в западното предградие на Илинг, ала старицата го открила и продължила да му досажда.

Един ден г-н Рукър я пуснал в дома си с надеждата да я успокои, но тя се нахвърлила върху дъщеря си и я набила. Двете си крещели и някои от думите им озадачили г-н Рукър. Когато успели да изгонят старицата, той попитал Сара какви „убийства“ е имала предвид. Тя му разказала всичко. Г-н Рукър решил, че това е идеален начин да отмъсти на майката, и предположил, че дъщерята няма да бъде съдена, тъй като още била непълнолетна. Сбъркал. Скандалът със семейство Браунриг бил направил служителите на закона чувствителни. И двете Метярд били взели участие в избавянето от трупа. Съдили ги заедно и през юли 1768 г. ги екзекутирали — една година след Елизабет Браунриг.

Психологически въпрос от огромен интерес е дали такива престъпления трябва да се смятат за садизъм. Мотивът зад тях, изглежда, не е толкова желание за причиняване на болка, колкото потребност за налагане на „справедливо“ наказание. Г-жа Метярд, също като г-жа Браунриг, сигурно е щяла да се разгневи, ако някой я беше обвинил, че обича да причинява болка на Ан Нейлър. Същото се отнася за най-ужасния пример за съзнателно малтретиране в Америка, историята с Оуси Снийд, в която били замесени три уважавани сестри.

Момичетата се казвали Каролин, Мери и Вирджиния Уордлоу, дъщери на съдия от върховния съд на Южна Каролина. През 1900 г. Вирджиния, умницата в семейството, оглавила женския колеж Монтгомъри. Двете й сестри живеели наблизо. Каролин била омъжена за някой си полковник Мартин и имала дъщеря на име Оуси, кротко, мило момиче. Мери била напуснала съпруга си и имала двама сина, Джон и Флечър. Един ден Джон избягал с красива студентка от колежа на леля си. Организирали преследване и го върнали. Два дни по-късно от къщата на Уордлоу в кампуса се разнесли викове: открили Джон да се гърчи на земята с горящи дрехи. Малко по-късно той умрял и следователят приел, че се е самоубил. Ала майка му се облагодетелствала от застрахователна полица на стойност дванайсет хиляди долара.

Гладуването

Носели се много клюки за случая и сестрите решили да се разделят. Г-жа Мартин заминала за Ню Йорк с Оуси и съпруга си. Един ден хазяйката чула стонове, отворила вратата и заварила полковник Мартин да се гърчи на пода, а Оуси — мръсна и в дрипи — се била свила на леглото в ъгъла на стаята. Полковникът умрял малко по-късно — обявили смъртта му за естествена и вдовицата получила застрахователна полица за десет хиляди долара.

Вирджиния Уордлоу си сменила работата — сега станала директор на женски колеж в Мърфрийзбъро, щата Тенеси — и двете й сестри отишли при нея. Жените, изглежда, притежавали патологична злоба. Те уморили Оуси от глад. Когато повикали лекар, той бил смаян от мръсотията и голотата на къщата. Друг лекар незабавно определил състоянието на Оуси като резултат от гладуване и заплашил, че ще съобщи в полицията. Сестрите му казали, че не е негова работа — защото Оуси била омъжена за братовчед си Флечър. Това се оказало вярно. Ала лекарят продължавал да им създава проблеми и трите сестри — които вече носели само черно — побързали да напуснат колежа.

След като започнала да получава нормална храна, Оуси веднага доказала, че не е инвалид. Всъщност тя дори разцъфтяла и забременяла. Ала тогава трите сестри убийци отново преминали в настъпление. Флечър бил напълно покорен на майка си и се оставил да го изпратят в Канада. Сестрите пак започнали да измъчват Оуси с глад. Когато се родило бебето, те го дали в сиропиталище. И на 29 ноември 1909 г. полицията била повикана в Ист Ориндж, щата Ню Джързи, за да установи поредното „самоубийство“.

Оуси се била удавила във ваната, пълна с няколко пръста вода. Още щом се разбрало, че е била застрахована за трийсет и две хиляди долара, полицията арестувала „сестрите в черно“. Вирджиния Уордлоу се самоубила с глад в затвора. Майката на Оуси била осъдена на седем години, въпреки че прокурорът я обявил за невменяема. Третата сестра била обявена за невинна. Скоро се изяснило, че г-жа Мартин наистина е невменяема, и тя починала в лудница през 1913 г.

Разказът за семействата убийци няма да е завършен, ако не споменем за странната история с Ръсел Колвин, която се разиграла в Нова Англия през 1812 г. Двамата братя Стивън и Джеси Буурн мразели зет си Колвин не само защото подозирали, че баща им възнамерява да му остави фермата си, но и защото имал прекалено големи сексуални изисквания към сестра им Сали. Веднъж, докато чистели една нива от камъни, двамата братя и Колвин се скарали. Синът на Колвин панически изтичал във фермата. По-късно вуйчовците му казали, че баща му бил „избягал в планината“ и заплашили, че ще го убият, ако спомене за скандала.

След седем години, през 1819 г., старият Еймис Буурн, чичото на братята, сънувал, че Ръсел Колвин му се явил и му казал, че е убит и тялото му е заровено до къщата във фермата (която междувременно била изгоряла). В една нива намерили овъглени кости. Братята били арестувани и си признали за убийството. Осъдили ги на обесване. После за всеобщо удивление Ръсел Колвин отново се появил. Наистина бил отишъл в планината. Никой не може да отговори на въпроса защо братята са направили такова странно признание. Това си остава една от най-големите психологически загадки в историята на криминалистиката.

В днешното общество явлението на семействата убийци — семействата, които се сплотяват, за да извършват убийства, — едва ли ще се възроди. С развитието на обществените комуникации и „смаляването“ на света вече не е възможно цели семейства да се крият в планини и гори — нито даже в пренаселени градски блокове, — без присъствието им да е известно на властите.

Щом официално фигурират в архивите, възможността да извършат убийство (ако наистина замислят такова) рязко се ограничава. Те са станали част от цялото човешко семейство и се следи да не се обърнат срещу него.

Бележка, 1998 г.

През 1975 г., две години след написването на тази глава, „Легендата за Соуни Бийнс“ от историка на магьосничеството Роналд Холмс сравнително убедително доказа, че макар поколения историци и творци (сред които д-р Джонсън) да са го приемали за истина, случаят със Соуни Бийнс по-скоро принадлежи на фолклора, отколкото на историята.