Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Изнудване

„Изпитвате ли отвратително усещане, Уотсън, когато стоите пред змиите в зоопарка и гледате пълзящите отровни същества с техните убийствени очи и зли плоски лица? Е, точно такова впечатление ми направи Милвъртън. Имал съм си вземане-даване с петдесетина убийци, но и най-гадните от тях не са ме изпълвали с такова отвращение, каквото изпитах от този човек“.

Тези думи естествено принадлежат на Шерлок Холмс и човекът, за когото говори, е изнудвачът Чарлз Огъстъс Милвъртън, „най-лошият човек в Лондон“. Разказът за Милвъртън бил публикуван за пръв път в „Колиърс Магазин“ през 1904 г. Датата е интересна, тъй като отвратителният Милвъртън сигурно е първият изнудвач, появил се в художествено произведение.

Всъщност самото престъпление било сравнително ново — закон срещу „заплахата за разгласяване с цел изтръгване на пари“ бил гласуван едва през 1893 г., въпреки че думата „изнудване“ датира от времето на кралица Елизабет I, когато някакви шотландски разбойнически главатари изнудвали селяните по шотландската граница. Тези „пари за закрила“ били наричани „черен наем“, за разлика от наема, който селянинът плащал на земевладелеца.

По онова време изнудването не било престъпление — законът предвиждал, че ако някой селянин реши да плати черния наем, това си било негова работа. Едва през 1873 г. британският парламент постановил, че „искането на пари със заплахи“ е също толкова незаконно, колкото и да насочиш пистолет към главата на някого и да му вземеш портфейла.

Компрометиращите писма

Може би е странно, че английският закон — а същото се отнася за Америка — толкова късно обхванал изнудването, но причината се открива в „Чарлз Огъстъс Милвъртън“. Милвъртън се издържа, като купува „компрометиращи писма“, написани от дами и господа от висшето общество, и заплашва да ги прати на съпруга или съпругата на неблагоразумния автор. Холмс е нает да върне недискретни писма, написани от млада дама до беден провинциален земевладелец, тъй като тя ще се омъжва за граф и изнудвачът заплашва, че ще ги прати на бъдещия й съпруг.

Истинските последователи на Милвъртън се издържали точно по такъв начин. Един век по-рано това щяло да е абсурдно — хората от висшето общество постоянно си взимали любовници — или метреси — и никой не давал пукната пара. После на престола дошла кралица Виктория, омъжила се за сериозния и набожен немски принц Алберт и всичко се променило — висшето общество в Англия взимало пример от кралското семейство. Започнала Епохата на почтеността и изведнъж се появили десетки неща, които просто не се правели.

Един скандал можел да съсипе мъжа — и напълно да унищожи жената. Кралица Виктория гневно се нахвърлила срещу родния си син, когато научила, че има връзка с актриса, докато нейните предшественички на английския трон щели да си помислят, че на син, който не развратничи с актриси, камериерки и придворни дами, явно му има нещо. Ала първата дама на Англия била жена със „средно доминиращ“ характер, моногамна романтичка, която смятала секса за нещо мръсно, и висшето общество трябвало да живее според нейните стандарти.

Историята, която накарала викторианците да осъзнаят странните правни проблеми на изнудването, се случила през 1872 г. Жената се казвала лейди Туис, изнудвачът бил лондонският адвокат Алекзандър Чафърс. Лейди Туис била съпруга на сър Тревърс Туис, известен поддръжник на викторианството и професор по международно право в лондонския Кингс Колидж. Смятали я за напълно почтена — дори я представили в двора на кралица Виктория. За ужас на британското висше общество обаче г-н Чафърс я обвинявал, че е обикновена проститутка.

Когато през 1859 г. в дома на майка си се запознал с едно красиво полско момиче, сър Тревърс Туис бил изключително преуспяващ петдесетгодишен мъж. Девойката се казвала Мари ван Линзееле, дъщеря на полски генерал-майор. Три години по-късно сър Тревърс отново срещнал полската хубавица в Дрезден. Влюбили се и се оженили в британската легация. При завръщането си в Англия лейди Туис била представена първо на уелския принц и после на кралица Виктория.

Един ден, когато лейди Туис и съпругът й се разхождали в Кю Гардънс, някакъв мъж повдигнал шапка и я поздравил. Тя го представила на мъжа си като Алекзандър Чафърс, адвокат. Чафърс й честитил брака и не след дълго лейди Туис получила сметка за четирийсет и шест лири от г-н Чафърс — „за оказани услуги“. Тя не й обърнала внимание. Той й пратил писмо и този път поискал сто и петдесет лири. Лейди Туис показала писмото на съпруга си и обяснила, че наистина дължи на Чафърс пари за правни услуги, оказани на нейна прислужница. Сър Тревърс Туис си уговорил среща с Чафърс, платил му петдесет лири и поискал разписка. На нея пишело, че дългът е „напълно изплатен“.

Ала Чафърс очевидно не бил доволен и продължил да иска пари от лейди Туис. Написал писмо на шамбелана — придворния служител, който съставял списъка с хора, приемани от кралицата, — и му заявил, че лейди Туис била френска уличница, която успяла да се промъкне във висшето общество.

Шамбеланът се смаял. Освен да наеме частен детектив, не се сещал за друг начин да проучи историята, затова решил да я сметне за измама и забранил за нея. Но съобщил на лорд и лейди Туис за обвиненията. Двамата се ужасили и потвърдили мнението му, че Чафърс е побъркан. Адвокатът определено се отличавал с безумна упоритост. Той издействал да пратят на сър Тревърс призовка за клевета, като твърдял, че лейди Туис разпространява всевъзможни клюки за него, след което отишъл при главния съдия на Боу Стрийт, за да даде показания под клетва за „истината за лейди Туис“.

Разгласяването

В тези показания се заявявало, че тя всъщност е проститутка, казва се Мари Гелас и на няколко пъти е била в интимни връзки с Чафърс в различни домове с лоша репутация в Белгия. Колкото и да не му харесвало, на сър Тревърс Туис му се налагало да предприеме действия. През май 1871 г. г-н Чафърс се изправил в съда по обвинение в „разгласяване“ на различни клевети за сър Тревърс и лейди Туис. В своя защита г-н Чафърс твърдял, че „клеветите“ са истина.

Мари ван Линзееле заявила, че е дъщеря на починал генерал-майор и че е израснала в Полша и Белгия като осиновена дъщеря на някой си мосю Ястренски. Мари признала, че наистина познава жена на име Мари Гелас — според нея Мари Гелас и била прислужница, когато се запознала със сър Тревърс.

По време на онази визита Мари ван Линзееле била тежко болна и Мари Гелас решила, че господарката й трябва да напише завещание, затова повикала г-н Чафърс, когото вече познавала, и му възложила да състави съответния документ. По думите на лейди Туис, познанството й с г-н Чафърс се изчерпвало с това и след срещата в Кю Гардънс той получил своите петдесет лири.

Г-н Чафърс отговорил, че нямало никаква прислужница на име Мари Гелас. Лейди Туис била Мари Гелас и той бил спал с нея няколко пъти преди тя да забогатее. В наше време случаят не би породил никакви проблеми. Г-н Чафърс признавал, че се е опитал да изнуди лейди Туис, като съобщи на съпруга й за нейното минало, и след като не успял, започнал да изнудва двамата. През 1872 г. обаче нямало закон срещу изнудването, а само срещу клеветата.

Проблемът на лейди Туис бил да докаже, че е Мари ван Линзееле, дъщеря на генерал-майор, а не Мари Гелас. Тя призовала различни свидетели, които да дадат показания за миналото й, включително една прислужница, която под клетва заявила, че Чафърс се опитал да я подкупи да потвърди клеветите срещу нейната господарка. Той явно бил крайно отвратителна личност и съдията не се опитвал да скрие погнусата си.

Неразрешената загадка

И после напълно неочаквано лейди Туис се предала. На осмия ден от процеса тя решила, че й стига. Нейният адвокат се явил в съда, за да съобщи на съдията, че клиентката му напуснала Лондон и решила да не продължава делото. Съдията нямал друг избор, освен да свали обвиненията от Алекзандър Чафърс. Казал му, че през остатъка от живота си ще е „обект на презрение от страна на всички честни и справедливи хора“, но си остава фактът, че Чафърс спечелил.

Седмица по-късно сър Тревърс Туис подал оставка от различните си постове. Жена му изчезнала на континента и доколкото ни е известно, той никога повече не я видял. „Лъндън Газет“ публикувал съобщение, че представянето на лейди Туис пред кралицата — три години по-рано — се „отменя“: викторианският начин да се каже, че изобщо не се е случило. И така тази загадка явно си остава неразрешена.

Но не е трудно да четем между редовете. Ако наистина беше Мари ван Линзееле, лейди Туис навярно щеше да се бори до последна капка кръв. Съдът и без това бил предубеден в нейна полза. Вторият й баща мосю Ястренски свидетелствал, че тя наистина е Мари ван Линзееле, и още много свидетели заявили под клетва, че познават Мари Гелас и тя не е Мари ван Линзееле. Било предрешено, че Чафърс ще бъде обявен за виновен и даден под съд.

Всъщност Мари ван Линзееле — или Гелас — сигурно е подкупила различни хора да свидетелстват в нейна полза, но е разбрала, че процесът ще е по-сериозен въпрос. Възможно е нейните свидетели да са отказали да дадат показания на процеса, защото са се страхували от наказанието за лъжесвидетелство. И тя е решила да се откаже и изчезнала. Ако е била невинна, защо е казала на съпруга си, че дължи на Чафърс петдесет лири за правни услуги, оказани на нейна прислужница, а по-късно свидетелствала в съда, че той е съставил нейното завещание?

Бардакът за хомосексуалисти

От друга страна, остава още една възможност: преследваната от Чафърс лейди Туис осъзнава, че е съсипала съпруга си, какъвто и да е резултатът от делото, нервите и не издържат и тя избягва. Този случай накарал викторианското висше общество да проумее своята уязвимост по отношение на изнудването. Човек като Чафърс нямал нужда от никакви доказателства, че лейди Туис е проститутка. Само трябвало да го заяви в съда и даже да го обявели за виновен в клевета, нейната репутация никога нямало да се възстанови от скандала.

Това накарало викторианците да разберат и че имат нужда от закон, който да попречи на хора като Чафърс да измъкват пари със заплахи: оттук и законът от 1873 г. срещу „искането на пари със заплахи“. Това струвало на сър Тревърс Туис кариерата му, ала случаят променил закона.

За съжаление промяната в закона не решила напълно проблема. Когато едно престъпление внезапно привлече общественото внимание, престъпниците започват да се чудят дали това не е нов източник на доходи. Викторианските бедняци винаги били плячка на богати развратници — малко момичета от работническата класа можели да откажат предложените за телата им пет шилинга. Сега бедните започнали да си връщат, като изнудвали прелъстителите си.

Оскар Уайлд бил изнудван от младежи от работническата класа, с които бил спал. През 1889 г. полицията щурмувала един бардак за хомосексуалисти на Кливланд Стрийт, но цялата история бързо се потулила, щом разбрали, че един от редовните клиенти е херцог Кларънс, внук на кралица Виктория. Еди, както бил известен херцогът, бил пратен на околосветско пътешествие и така били предотвратени безброй възможности за изнудване.

Ала не само долните класи проявявали склонност към изнудване. Аристократите също толкова безмилостно играели тази игра. Една от най-известните — злополучно — викториански аристократки била лейди Уоруик, позната на всички като Дейзи. Песента „Дейзи, Дейзи“ била написана за нея. През 1881 г. пленително красивата Дейзи се омъжила за бъдещия граф Уоруик и станала господарка на замъка Уоруик и притежателка на огромно богатство. Любовта на мъжа й към лова и риболова скоро й омръзнала и тя започнала да си търси любовници.

Сексуалният промискуитет

В продължение на няколко години тя имала любовна връзка с елегантния лорд Чарлз Бересфорд — през викторианската епоха нищо не пречело на човек да има любовни връзки, стига да е дискретен и да избягва „скандали“. Когато лорд Чарлз накрая скъсал с нея, тя отишла при най-близкия му приятел уелския принц и го помолила да й помогне да си върне някакво компрометиращо писмо.

Уелският принц Едуард се бил отчуждил от кралица Виктория и бил посветил живота си на сексуален промискуитет с енергията на истински Казанова. Той само погледнал Дейзи и я замъкнал на най-близкото легло. Тя не се съпротивлявала — защото макар принцът да не бил нито млад, нито красив — бил дебел и хъркал, — младата жена видяла в него ценен съюзник. Що се отнася до принц Едуард, той бил искрено влюбен в прелестната Дейзи.

През 1893 г. починал свекър й и тя станала притежателка на огромно богатство. Незабавно поръчала да преустроят парковете на замъка Уоруик, напълнила го със скъпи килими и мебели и давала пищни приеми, които се прочули със своята екстравагантност. Социалистическата преса я нападала за това, че харчи толкова много пари, докато бедните умират от глад. В резултат тя отишла при известния ляв редактор У. Т. Стед и веднага станала социалистка. Така имала двойното удоволствие да е невероятно богата и да я обявят за закрилница на бедните.

С годините красотата на Дейзи повехнала и богатството й започнало да се изчерпва. През 1912 г. тя разбрала, че е пред банкрут. И тогава я осенило. Щяла да напише мемоарите си, като се погрижи да са скандално откровени, и да ги продаде на издател за някаква огромна сума — например сто хиляди лири. През 1914 г. се свързала с журналиста и писателя Франк Харис — днес известен главно като автор на полупорнографската книга „Моят живот и любов“.

Харис бил не само издател, писател и донжуан — той бил абсолютно безскрупулен изнудвач и моментално видял огромните възможности на плана й. Тя само трябвало да включи любовните писма на уелския принц и по-късно крал Едуард VII, който починал през 1910 г., и да попита двореца колко ще й дадат, за да не публикува книгата.

Две години по-рано консервативният депутат Чарлз дю Крос бил дал на Дейзи заем от шестнайсет хиляди лири и сега си поискал лихвата. Тя случайно знаела, че дю Крос иска и рицарски сан и че отношението му към крал Джордж V, сина на Едуард, граничи с обожание. Повикала дю Крос, обяснила му за мемоарите си и споменала, че има писма от покойния крал, в които освен по-интимните и скандални неща той й разкривал откровеното си мнение за хора като кайзера и руския цар.

Дю Крос се втурнал при адютанта на Джордж V и при своя адвокат. Адвокатът го посъветвал да пита Дейзи колко ще вземе, за да не издаде книгата. Осемдесет и пет хиляди лири, отговорила тя, но дю Крос трябвало да се срещне с нейния „съдружник“ Франк Харис. Харис бил избягал в Париж от кредиторите си. Той се срещнал с дю Крос в хотел „Риц“ и му заявил, че ще уредят въпроса само за сто двайсет и пет хиляди лири.

Ала дворецът знаел как да се справя с изнудвачи. Вместо да плати, адвокатът на Джордж V поискал съдебна забрана, за да попречи на Дейзи да издаде писмата на покойния крал. Тя отначало не могла да повярва — да разкрият любовната й връзка в обикновен съд, ала сметките й излезли криви. Дворецът напълно съдействал на съда. Случаят бил разгледан в закрит съд. Името на Едуард VII не било споменато — ставало въпрос просто да предотвратят публикуването на „някои писма“. Писмата трябвало да бъдат предадени на съда. Съдът наредил писмата да бъдат унищожени.

Това не бил краят на историята. Преди да предадат писмата, Франк Харис се настанил в дома на Дейзи Уоруик, Истън Лодж — дълговете й я били принудили да напусне замъка Уоруик. Той поискал да види писмата — и когато заминал за Америка, ги взел със себе си. За да ги върне, Дейзи трябвало да му плати. Тя била губещата във всички отношения… Единствената й утеха била, че дю Крос я съжалил и изплатил петдесет хиляди лири от дълговете й.

От времето на Дейзи изкуството на изнудването се е превърнало в точна наука, особено от службите за шпионаж и контрашпионаж на всички големи държави. На Запад научаваме много за методите на руската секретна служба КГБ — например как са изнудвали сержанта от американската армия Джеймс Харис, който се появи в случая с Рудолф Абел, или за натиска, който са упражнявали върху служителя от военноморските сили, хомосексуалиста Васал. Но не може да има съмнение, че ЦРУ и британската МИ-6 са също толкова опитни в прилагането на изнудване.

Любим метод и на двете страни е да примамят дипломат — или член на правителство — в компрометираща сексуална връзка. На руснаците принадлежи откриването на двойните огледала. Методът на англичаните и американците бил по-примитивен — те използвали снимка или картина с дупчици, обикновено зениците на очите, зад които скривали фотоапарат.

Изобретяването на транзисторите позволи на ЦРУ да усъвършенства цяла нова серия подслушвателни устройства. Едно от тях представлява таблетка, която излъчва радиосигнал и която избраното за примамка момиче гълта. Друга таблетка, която излъчва друг сигнал, се скрива в храната на жертвата и той я поглъща. Така агентите могат да ги следят с радиоприемници и когато засекат едновременни сигнали, разбират, че коремите на двамата са достатъчно близо, за да изискват внезапно нахлуване.

Поради очевидни причини изнудването е най-слабо документираното престъпление: ако полицията залови изнудвача, в интерес на всички е случаят да не се разгласи. И в повечето цивилизовани страни е прието, когато жертвата съобщи за изнудване на полицията, да не й се предявяват обвинения, дори да я изнудват за извършено престъпление. Въпреки че това е обичайна практика, а не закон, тя рядко се нарушава — единственото изключение са случаите на държавна измяна. Обществото постепенно се научава да се бори с изнудвача. Може да дойде ден, когато изнудването, подобно на пиратството, ще остане в миналото.