Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Деца, които убиват

На снимката в американския вестник се вижда около единайсетгодишно момче, пъхнало ръце в джобовете на дънките си и с гладко вчесана коса. Ни най-малко не прилича на малолетен престъпник, но надписът гласи: „Ърл Уеър от Притчет, щата Колорадо, тържествено стои пред лавиците с юридически книги, след като е разказал, че застрелял баща си Ленард с двайсет и две калиброва ловджийска пушка, докато баща му спял. «Сърдех му се, задето ме кара да ходя на училище» — заявил на шерифа Ърл. Момчето ще бъде подложено на психиатричен преглед“.

Случаи като този се срещат в американските вестници с ужасяваща честота: деца, които убиват другарчетата си в изблик на ярост, деца, които застрелват родителите си, за да им отмъстят за някаква въображаема неправда. Дали няма нещо нередно в американската образователна система? Или американските деца просто са по-агресивни от европейските си връстници?

Не. Трябва да приемем факта, че повечето деца са способни на убийство. Има ли възрастен, който да не си спомня как си е фантазирал, че отмъщава на някой деспотичен учител или че понякога е мразил родителите си толкова силно, че му се е искало да ги убие? Това никога не трае дълго и в нормалното, правилно уредено общество пропастта между фантазията и действието е прекалено голяма, за да бъде преодоляна от детето. Ами ако там някъде се въргаля заредена пушка?… Или на няколко крачки от чашата за кафе на родителя има бутилка отрова?

Трите мозъка

Децата са по-спонтанни същества от възрастните. Когато са наскърбени, плачат, когато са ядосани, удрят, когато искат нещо, просто го взимат. И тъкмо тази спонтанност може да превърне детето в убиец. Всеки, който наистина иска да разбере начина на мислене на убиеца, най-добре да започне с децата, които убиват.

Днес ни е известно, че част от мозъка контролира агресията — тя се нарича амигдала или амигдалоиден нуклеус. Това е част от „стария мозък“ на човека, защото, колкото и странно да звучи, човек има три мозъка. Преди около четиристотин милиона години на Земята имало живот единствено в морето и тези същества, най-древните предци на човека, притежавали само примитивен мозък — част от който днес образува ядрото на нашия мозък.

Тя съдържа система за дишане, храносмилане, секс и агресивност. Когато преди тристатина милиона години изпълзели на сушата, някои от тези рибоподобни същества започнали да развиват друг мозък извън животинския и когато тези първи амфибии се превърнали във влечуги, тези древни крокодили и гущери имали два мозъка. Новият „външен мозък“ или „мозъчна кора“ позволявал способност за усвояване на знания и разумно поведение. Накрая, когато примитивните маймуноподобни същества се превърнали в човек, се появил трети мозък: мислещият.

Изглежда, истината е, че природата е направила голяма каша с еволюцията на мозъка. Представете си селянин, който е живял в къщичка и един ден спечелва достатъчно пари, за да си построи нещо по-голямо — и който построява по-голямата къща около старата. Представете си също, че той е избран за владетел на страната и решава да си построи дворец — и го построява около другите две сгради. Това дава приблизителна представа за структурата на човешкия мозък.

Всяко човешко същество възниква като своего рода риба в майчината си утроба и бавно се превръща в нещо като древно влечуго, после в животно и накрая в човешки зародиш. Когато се раждаме, ние сме подвластни главно на „стария мозък“. Третият мозък, човешкият, изобщо не е развит. Малките деца са като зверчета. Те си остават съвсем близо до животното — поне по отношение на инстинктите и желанията — чак до пубертета. После и едва тогава човешката част на мозъка активно започва да се развива.

За да разберем детето убиец, трябва да вземем предвид още един въпрос: въпроса за властността. Склонни сме да смятаме агресивността за нещо лошо, но всъщност известна агресивност е необходима и за обществото, и за индивида. Помислете за Шекспир, Милтън, Уилям Блейк — всички те в известен смисъл са били изключително агресивни личности. Някои гении дори са били убийци, сред които приятелят на Шекспир, драматургът Бен Джонсън. Много сприхави, нетърпеливи момчета стават известни писатели.

До известна степен властността се основава на излишък на енергия. При сблъсък с предизвикателство доминантната личност се превръща в истинско динамо — хормоните нахлуват в кръвоносната система и човекът придобива непреодолима сила. А какво става, когато човек има такова динамо, но му липсва интелигентност, за да го използва правилно? Става нетърпелив, зъл, груб. Склонен е на пристъпи на насилие. Третият мозък, нашият уникален човешки мозък, не е достатъчно развит, за да използва наличната енергия.

Това обяснява какво става с много деца, които убиват. Петер Кюртен, садистът от Дюселдорф, по време на чието „царство на терора“ били убити осем души и много други били намушкани или накълцани, признал, че извършил първите си две убийства на деветгодишна възраст.

Той си играел на сал на брега на Рейн с две момчета. Блъснал едното във водата — момчето не можело да плува и започнало да се дави. Другото момче, което можело да плува, се хвърлило да му помогне. Кюртен успял да го блъсне под сала. Двете деца се удавили и тъй като нямало свидетели, никой не го заподозрял.

По-късните му престъпления били извършени от садизъм: той получавал оргазъм, докато мушкал или душал жертвата си. Но садизмът бил по-късно явление. Убиецът сам го признал пред психиатъра, който го прегледал, проф. Берг — а Кюртен се оказал особено откровен свидетел по въпроса за своите патологични желания. Почти със сигурност е блъснал момчето от сала в пристъп на внезапна ярост. Сигурно не е имал намерение да го убие — даже когато блъснал другото момче под сала. Все още е бил във властта на гнева си и агресивността лесно се възпламенявала.

Суетното чудовище

Класическият труд на Берг „Садистът“ показва, че Кюртен е бил странна и сложна личност. Той бил интелигентен и необикновено честен. (Лъжел главно, за да се опита да докара неприятности на свидетелите — поредната проява на неговия садизъм.) Колегите му не го смятали за агресивен — напротив, намирали го за кротък човек и усърден работник. Отначало дори отказали да повярват, че може да е „Чудовището“. Най-големият недостатък на характера му била нетната суетност — винаги се обличал с изключително внимание и прекарвал много време пред огледалото.

От книгата на Берг научаваме, че бащата на Кюртен бил типичен „агресивен човек“ в смисъла, който му придава писателят А. Е. Ван Вогт: „следователят го описал като човек, който не познава никакви морални задръжки, но настоявал към него да се отнасят с крайно уважение и не търпял да му противоречат или да го предизвикват“. Той бил алкохолик и изключително тъп човек. Синът му Петер наследил неговата властност, но бил по-интелигентен. Освен това, също като баща си, от ранна възраст бил „сексманиак“ — направил първия си опит за изнасилване на шестнайсетгодишна възраст. Именно „агресивният човек“ в него го накарал да убие двете си другарчета, когато бил на девет години.

Естествено, лошата среда изиграла важна роля в изграждането на бъдещия убиец. Властно и интелигентно дете, което било виждало баща си да реве от ярост, да разбива прозорци и да изнасилва майка му и по-голямата му сестра (престъпление, за което Кюртен-старши получил година и половина затвор), няма начин да не придобие озлобено и презрително отношение към света. Когато собствените му сексуални желания се усилили — в началото на юношеството му, — към тях се прибавили властността и агресивността, за да го превърнат в садист.

Но ролята на средата не е непременно жизненоважна в такива случаи. В много американски примери на деца, които убиват — като единайсетгодишния Ърл Уеър — средата е дотолкова благоприятна, доколкото може да я направят приличните доходи. Същото е валидно за един случай в Англия, който се разиграл през 1847 г.: отравянето на Самюъл Нелм, заместник-председател на попечителския борд на Хакни, от неговия дванайсетгодишен внук Уилям Олнът. Уилям, болнаво дете, което често си имало неприятности с учителите, имал седем братя и сестри.

По Време на убийството пет били в пансиони, други двама гостували на приятели в провинцията — което показва, че семейството било сравнително заможно. Самюъл Нелм бил властна личност и често проявявал нетърпеливост към внука си, който бил нечестно дете. (Преди убийството откраднал часовник и десет суверена — доста амбициозна плячка за толкова малко момче.)

Кипящият гняв

На 20 октомври 1847 г. дядо Нелм си изпуснал нервите с Уилям и го ударил толкова силно, че го повалил на земята. Момчето си блъснало главата в стената. Кипнал от гняв, Уилям изчакал дядо му да слезе в избата. Тогава извадил пакет арсеник, използван като отрова за плъхове, от чекмеджето на бюфета и го изсипал в захарницата на масата в трапезарията — захарница, използвана главно от стария г-н Нелм, който обичал сладко. На другия ден я допълнили със захар.

Уилям явно бил отмъстително дете. Минало достатъчно време, за да уталожи гнева му, но той не направил опит да се избави от арсеника. Отровата останала в захарницата почти цяла седмица и неколцина членове на семейството я използвали, след което се разболели, включително майката на Уилям (която била вдовица). Уилям очевидно искал да отрови цялото семейство за отмъщение.

Накрая, седмица след поставянето на арсеника в захарницата, Самюъл Нелм умрял в страшни мъки. Едва девет дни по-късно, когато се установило изчезването на часовника и десетте суверена, разпитали Уилям и го арестували за кражба. Когато следствието открило арсеник в стомаха на Самюъл Нелм, Уилям си признал. (За повечето деца престъпници е типично, че бързо си признават.) Писмото, което пратил на майка си, звучи искрено разкаяно. На процеса се разкрило, че баща му бил „строг човек“, склонен към пристъпи на агресивност. Той получавал епилептични припадъци и също като бащата на Кюртен, бил алкохолни.

Следователно изглежда, че властността и агресивността на бащата се предали и на детето. Адвокатът на Уилям пледирал за невменяемост, но съдебните заседатели не се съгласили. Уилям бил осъден на смърт, после помилван и пратен в затвора — където явно прекарал остатъка от живота си. По онова време отношението към малолетните престъпници било варварско. (И това положение се запазило чак до XX в. През 1924 г. петнайсетгодишният Роналд Манденалд от Амхърст, щата Мейн, бил обявен за виновен в убийство с огнестрелно оръжие на младата учителка Луиз Гериш. Трийсет и четири години по-късно той още бил в затвора и дори след като анализът с детектор на лъжата показал, че вероятно не е виновен в убийството, искането на условно освобождаване било отхвърлено.)

В огромното мнозинство случаи на убийства на деца, извършени от други деца, мотивът обикновено е някакво дълбоко вкоренено негодувание, дължащо се на завист. Наистина, има изключения, ала повечето от тях могат да се определят като „безмотивни убийства“.

Те обикновено се извършват в бедняшки квартали. През 1850 г. четиринайсетгодишният Алфред Данси от Бедминстър, графство Глостършир, бил бит от две по-големи момчета. Той извадил зареден пистолет и застрелял едното от тях. Осъдили го на десет години каторга отвъд океана. Деветгодишният Алфред Фиц, бедно момче от Ливърпул, изпуснал нервите си и убил другарчето си Джеймс Флийсън с тухла. После заедно с друго момче хвърлили Джеймс в канала. Обявени за виновни в непредумишлено убийство през август 1855 г., двамата били осъдени на дванайсет месеца в ливърпулския затвор.

Може би най-прочутият — злополучно — малолетен убиец е Джеси Поумърой, който заема горе-долу същото място сред децата убийци, каквото заема Джак Изкормвача сред възрастните. Поумърой се е превърнал в легендарна фигура — ако не го заловили на четиринайсетгодишна възраст, несъмнено щял да стане американският Петер Кюртен.

Безумната ярост

Поумърой бил висок, длъгнест младеж със заешка устна. Едното му око било съвсем бяло. Той бил садист и почти със сигурност хомосексуалист. През 1871–1872 г. родителите в Бостън били обзети от страх от неизвестен младеж, който, изглежда, изпитвал безумна ярост към малки деца.

На 22 декември 1871 г. малкият Пейн бил завързан за една греда и пребит до загуба на съзнание. Това се случило на Паудър Хорн Хил. Същото се повторило през февруари 1872 г. — малкият Трейси Хейдън бил примамен там, съблечен гол, пребит до безсъзнание с въже и удрян толкова жестоко с дъска по лицето, че носът му бил счупен и няколко зъба му били избити. През юли малкият Джени Блах бил заведен на същото място и пребит, след което насилникът залял раните му със солена вода. През септември Робърт Гулд бил завързан за телеграфен стълб край железопътната линия Хартфорд-Ири и бил пребит и накълцан с нож. Непосредствено един след друг последвали още три случая със седем-осемгодишни момчета. Всички жертви били примамени на уединено място, съблечени голи, пребити и намушкани или измъчвани с игли.

Външността на Поумърой била толкова необикновена, че скоро го арестували като заподозрян. Жертвите му го разпознали. Осъдили го на затвор в поправителното училище Уестбъро. По онова време бил дванайсетгодишен. Осемнайсет месеца по-късно, през февруари 1874 г., го освободили условно и му позволили да се върне у дома. Според едно от описанията на случая майка му имала бакалия. След месец изчезнала десетгодишната Мери Кърън. Четири седмици по-късно, на 22 април, край бостънското предградие Дорчестър открили обезобразения труп на четиригодишния Хорас Мълън. По тялото му преброили трийсет и една рани от нож, главата му била почти отрязана.

Кървавият нож

Веднага заподозрели Джеси Поумърой. В стаята му намерили кървав нож и калта по подметките на обувките му била подобна на калта от блатото, в което открили детето. Скоро Поумърой си признал, че е извършил убийството. Наложило се майка му да се изнесе от дома си — сигурно заради скандала. Новият наемател решил да разшири избата. Работниците, които започнали да копаят в пръстения под, намерили разложен труп на момиченце. Родителите на Мери Кърън успели да идентифицират дъщеря си по дрехите. Поумърой признал и това убийство.

На 10 декември 1874 г. го осъдили на смърт чрез обесване, но го помилвали заради възрастта му — тогава бил четиринайсетгодишен. Присъдата му била заменена — малко нечовешки — с доживотен затвор в единична килия. Впоследствие правил няколко опита за бягство от затвора. Един от тези случаи предполага, че е развил склонност към самоубийство.

През 1883 г. успял да пробие един газопровод, изчакал килията да се напълни с пари и драснал клечка кибрит. Експлозията избила вратата, но разкъсала и тялото му. Трима други затворници изгорели. Незабавно го преместили в друг затвор, Чарлстън, където прекарал следващите четирийсет и една години. Към края на живота му — той починал на седемдесет и две годишна възраст — го преместили в щатската ферма за невменяеми престъпници „Бриджуотър“ — затвора, от който по-късно избягал Бостънския удушвач, Албърт де Салво.

Поумърой се превърнал в ужасна легенда: едно изключително неправдоподобно сведение му приписва двайсет и седем убийства въз основа на косвени — и абсолютно неверни — подробности. От друга страна, данните не съобщават дали сексуално е насилвал жертвите си и дали Мери Кърън е била изнасилена. Въпреки това е ясно, че мотивите на Поумърой са били сексуални.

Няма принципна разлика между малолетния и възрастния убиец. Импулсите на младия престъпник директно се пренасят в действие — например при психичноболни убийци като удушвача на деца Щрафен. Младежът може би страдал от „наследствен порок“ или просто имал агресивен и враждебен характер.

През 1886 г. дванайсетгодишната Мари Шнайдер била изправена пред берлински съд. Тя била накарала едно тригодишно момиченце да седне на перваза на прозорец на втория етаж и нарочно го блъснала — след като му откраднала обеците. Имала намерение да ги продаде, за да си купи бонбони. Мари била известна като садистично и нечестно дете, което никога не пропускало възможност да насилва и измъчва по-малки от нея. Осъдили я на осем години затвор.

Десетгодишният Уилям Йорк, изглежда, е друг пример за „наследствен порок“. Той живеел в село Айк край Бери Сейнт Едмъндс в Англия и спял на едно легло с петгодишната Сюзан Мейхю. Една сутрин, когато Сюзан била подмокрила чаршафа, Уилям Йорк я извел на двора и методично прерязал китката й до костта по цялата й обиколка, след което направил същото с лакътя на другата й ръка. Накрая, разрязал бедрото й. През 1748 г. го осъдили на смърт, но накрая го помилвали при условие, че постъпи във военния флот — където сигурно щял да бъде насилван, включително сексуално.

Днес се наблюдава задълбочаваща се тенденция „малолетният престъпник“ да е „аутсайдер“, отчужден от семейството и средата си. Английският масов отровител Греъм Янг, осъден на доживотен затвор през 1972 г., е типичен пример за това ново явление. Овдовелият му баща му бил словослагател. Той се оженил повторно, когато Греъм бил тригодишен. Семейството живеело в лондонския квартал Нийсден. Греъм бил „странно“ момче, интересувал се от химия и отрови и — също като убиеца Иън Брейди — бил почитател на Хитлер. Изпитвал силна неприязън към баналността. Сестра му Уинифред разказва типичен случай. Веднъж в автобуса с братовчедка им Сандра видели техен приятел и тя отбелязала: „Това е Джим, гаджето на Джаклин“. „О, това ли е Джим, гаджето на Джаклин?“ — подигравателно повторил Янг и по целия път до вкъщи продължил да повтаря варианти на същото изречение. Очевидно неговата „тривиалност“ го извадила от равновесие и го направила словесен садист.

Когато бил тринайсетгодишен, той започнал да прави опити с различни отрови върху семейството си. Една сутрин сестра му Уинифред изпила глътка чай и изляла останалото — имало горчив вкус, На път за работа усетила, че нещата около нея се приближават и отдалечават. Работодателят й я пратил в болница, където й казали, че е отровена с беладона — зениците й били силно уголемени. Когато го попитали, Греъм обяснил, че сложил отровата в чая й „по погрешка“.

Останалите членове на семейството продължили да страдат от периодични отравяния, както и един негов съученик. На Великден 1962 г. мащехата му Моли починала и била кремирана. После тежко се разболял баща му. Изследванията в болницата показали, че е отровен с арсеник и антимон. Между Греъм и баща му имало търкания — всеки път, когато бащата му се карал, Греъм му давал нова доза отрова.

Франкенщайн

Янг бил осъден и пратен в „Броудмур“. Освободили го след девет години. Той веднага си намерил работа в „Джон Хедландс (Фотографик) Лимитид“ в Боувингтън. И човекът, който наричал себе си „вашият дружелюбен квартален Франкенщайн“, отново се върнал към любимото си хоби — отровителството. Преди да го арестуват през ноември 1971 г., двама негови колеги починали от отравяне с талий, други двама тежко се разболели. Янг може да е започнал да дава отрова от любопитство и негодувание — и за нещастие това му станало навик.

Децата са по-податливи от възрастните и затова по-лесно им се въздейства. Проблемът с малолетния престъпник — младия убиец — все още далеч не е разрешен, но напредъкът на психиатрията повече отвсякога ни дава надежда, че ще открием отговора. Родителите и възрастните в обществото са длъжни да следят за появата на това незряло чудовище, да го забележат, преди да се е развило напълно, и да се погрижат да получи нужното — човечно — лечение, за да бъде щастлив неговият живот, а животът на другите — безопасен.