Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Милионери убийци

Колкото и да е странно, циничните думи „Всяка власт е склонна към поквара, абсолютната власт е склонна да се покварява абсолютно“ принадлежат на уважавания английски държавник лорд Актън. Това гледище звучи толкова революционно, че много анархисти до ден днешен смятат, че е на Бакунин или някой друг яростен антиавторитарист.

Но дали наистина е вярно? За щастие, от гледна точка на криминалистите, не. Ако беше, всички богати и могъщи по света щяха да са суперпрестъпници. Наистина, в световната история е имало множество покварени тирани, от Тиберий до Хитлер и Сталин, но повечето от тях са били откровено луди.

Нещо повече, онова, което европейците смятат за ужасна жестокост, може просто да е своеобразно варварско безразличие към живота — типичен пример за „източна жестокост“ се среща в „Седемте стълба на мъдростта“ от Лорънс Арабски. Той разказва как турската войска си върнала едно селище от българите. Всички селяни били избягали и турският командващ Енвер паша нямало кого да подложи на изтезания. Накрая някой намерил грохнал старец. След като известно време го мъчил, Енвер заповядал да го хвърлят в корабна пещ.

„Старецът крещеше, но офицерите бяха по-силни и затръшнаха вратата върху разтърсващото му се тяло. Отвратени, ние се обърнахме да си идем, ала Енвер ни спря, като слушаше с обърната настрани глава. И ние продължихме да слушаме, докато в пещта не се разнесе трясък. Той се усмихна и каза: «Главите винаги пукат така».“

Според западните стандарти Енвер бил зъл садист, но дали е правилно да го наричаме така? В класическата си автобиография „Хашиш“ френският контрабандист Анри дьо Монфри разказва за свой приятел, който не можел да не убива котки. Когато виждал котка да спи на слънце, пушката му сама се прицелвала, разнасял се изстрел и животното обикновено с пълзене се отдалечавало, за да умре. И все пак приятелят на Монфри бил състрадателен, мил човек, който често полагал всички усилия, за да помага на болни африканци и араби. Как да обясним този парадокс? Съвсем просто: явно не смятал котките за същества, равни на него.

Ами някои от онези велики тирани от историята, например Калигула и Нерон? Те не са ли доказателство за покваряващото влияние на властта? Очевидно е вярно, че абсолютната власт ги е превърнала в жестоки и капризни чудовища. Но всеки, който е прелиствал ужасяващите страници на „Дванадесетте цезари“ на Светоний, ще се съгласи, че по улиците на нашите големи градове вървят стотици, навярно дори хиляди потенциални Калигуловци и че повечето от тях се раждат такива.

Парижкият подземен свят

Като пример можем да приведем случая с Жорж Рапен, богатия плейбой, който станал сводник и убиец. Приветлив и красив младеж, той бил син на богат инженер. Най-съкровеното му желание било да му се възхищават и да го уважават, затова в училище повече се хвалел и раздавал цигари, отколкото учел. Прекратил учението си преждевременно, за което учителите му не съжалявали.

През следващите няколко години баща му внимателно се опитвал да го насочи към различни кариери. Жорж решително се съпротивлявал и накрая баща му се отказал от борбата. На осемнайсетгодишна възраст, през 1962 г., Жорж бил много популярен в града, карал спортния си кабриолет и до първи зори се мотаел из кръчмите и нощните клубове на Пигал и Монмартър. Освен това извършвал обири само за удоволствие и през 1964 г. го арестували. Бащините му пари отново му позволили да избегне последиците от постъпките си. Жертвата на обира била обезщетена и следствието било прекратено.

Като своеобразно покаяние, Жорж постъпил в армията, но нестабилността му била толкова очевидна, че скоро го изхвърлили, тъй като бил „асоциален и нежелан“. Родителите му предложили да го финансират, за да започне бизнес, и той решил да отвори два бара, но проявил такава небрежност, че те скоро фалирали. Родителите му го убедили да опита кариера по техен избор и му отворили книжарница. Това само го убедило, че най-много на света мрази литературата.

По онова време той вече знаел какъв иска да стане — главорез или както казват французите, „caid“. Имал широк кръг познати в парижкия подземен свят. Познавали го като „Бил“, име, което предпочитал. Една нощ в бара „Сан Суси“ Бил се запознал с красива осемнайсетгодишна проститутка, наричана просто Доминик. Тя произхождала от село край Реймс и била доведена в Париж от един корсиканец. Когато любовникът й и неин сводник загазил, Доминик преминала в ръцете на Жорж Рапен. Бил всъщност нямал нужда да стане сводник, защото получавал щедра издръжка от баща си. Но истинският „caid“ ръководи момичета и живее с техните печалби.

Последното изпитание

Доминик обаче носела повече неприятности, отколкото приходи. Наистина, красотата й привличала много клиенти, ала тя страстно обичала хазарта и ротативките. Жорж няколко пъти я пребивал, но напразно. Един ден Доминик му казала, че й е омръзнало да работи като проститутка и иска да се оттегли — може би да се омъжи и да има семейство. Жорж се разярил. Такова нещо било нечувано в парижкия подземен свят — проститутката, която се опитвала да напусне своя покровител, била обезобразявана и за цял живот била белязвана като уличница. А Жорж си бил създал репутация на безпощаден главорез — по-късно заявил, че за година и половина преди убийството на Доминик е извършил десетки други.

Една вечер през 1969 г. той качил Доминик в колата си и потеглил към Фонтенбло. Момичето смятало, че отиват да извършат обир. Жорж й казал, че може да откупи свободата си за петстотин хиляди франка, и тя се надявала да ги получи за една нощ. Спрели на безлюдно място. Жорж извадил револвера си, казал: „Това е“ и докато Доминик се опитвала да се измъкне от колата, я прострелял. Когато се проснала на пътя и застинала, Бил я залял с туба бензин и я подпалил. После обърнал колата и се върнал в Париж, като оставил момичето да се гърчи в пламъците.

Открили трупа на другата сутрин, но огънят го бил овъглил до неузнаваемост. Обувките обаче били невредими — в мъките си умиращото момиче ги било изхлузило от краката си. Те били сравнително нови и от рядък модел. Полицията бавно и търпеливо проследила произхода им до парижкия магазин, от който били купени. Продавачката си спомнила Доминик. Скоро детективите разпитали Жорж. Той имал алиби — заявил, че е прекарал нощта с любовницата си, която потвърдила думите му.

Но в банята полицаите открили куршуми със същия калибър като куршумите, с които било убито момичето. След продължителен и упорит разпит Бил Главореза си признал, че е убил Доминик. Нещо повече, той признал десетки други убийства — изглежда, бил решил да остави следата си в парижкия подземен свят.

Нуждата от себеуважение

Всъщност никой професионален „macquereau“ („сводник“, фр.) не можел да уважава човек, който в изблик на накърнено себеуважение е убил ценна собственост като Доминик.

Едва ли някой психолог на света е толкова наивен, че да обясни несполуките на Жорж Рапен като човешко същество с бащиното му богатство. Всички сме срещали хора като него — всички си спомняме момчето в училище, което винаги лъже за сексуалните си подвизи или пафка цигара зад тоалетната. Жорж Рапен бил роден нехранимайко и докато някоя по-сурова среда може би щеше да го спаси от доживотен затвор, определено нямаше да го превърне в работлив, сериозен член на обществото.

Психологическите причини за съществуването на хора като Жорж Рапен е нуждата от себеуважение, комбинирана с липсата на качества, които да го направят обичан или уважаван. Такъв човек прекарва цялото си време в търсене на възхищение, без намерение да го заслужи. Такъв били Нерон — неговите близки трябвало постоянно да го уверяват, че е най-талантливият поет, актьор, певец и смешник на света и въпреки че не бил глупак, потребността да му се възхищават била толкова голяма, че никакви ласкателства не му се стрували преувеличени.

Тук отново се сблъскваме с проблема за „агресивния мъж“, така блестящо описан от А. Е. Ван Вогт: мъжа, който никога, при никакви обстоятелства няма да признае, че е възможно да греши. Цялата паянтова структура на неговото себеуважение зависи от това убеждение. Такъв човек често се отнася към жена си и семейството си с невероятна арогантност и жестокост, ако подозира, че го смятат за нещо по-малко от свръхчовек.

Параноичната реакция

От друга страна, отбелязва Ван Вогт, ако жена му го напусне, съпругът може тежко да се разболее и дори да се самоубие — тя му доказва, че той не е бог. Агресивната реакция на Жорж Рапен към заплахата на Доминик да го напусне предполага, че той е класически пример за синдрома на „праведника“.

Това е валидно за повечето случаи с „милионери убийци“ — богаташи, които убиват или наемат друг да извърши убийство вместо тях. Импулсът, който ги тласка, често води до делови успех — Рапен спокойно можел и сам да забогатее, ако не бил извършил убийство. Успехът задълбочава убеждението им, че са непобедими, неспособни на провал, и всеки, който представлява заплаха за това безумно себевъзхищение, задейства лавинообразна агресивност.

По същата причина всякаква заплаха за бъдещето на такъв човек най-вероятно води до аналогична параноична реакция. Това се илюстрира от случая с Филип Стансфийлд. Той е син на сър Джеймс Стансфийлд, шотландски баронет със значително богатство, собственик на разкошно имение край Дъмфрис. Описанията на характера на Филип предполагат, че е бил от същия тип като Жорж Рапен: мързелив и разпуснат самохвалко. Накрая сър Джеймс изгубил търпение и заплашил, че ще го лиши от наследство и ще остави имението на малкия му брат.

Тъкмо тази заплаха задействала скритата агресивна пружина във Филип Стансфийлд. Той нямал търпение да наследи имението, да стане лорд и да може да прави каквото си иска. В края на ноември 1687 г. Филип се прибрал в дома си в Ню Милнс, навярно с надеждата да убеди баща си, че се е поправил. Един свещеник, Джон Бел, обаче бил при баща му, а Филип изпитвал особена ненавист към духовенството. Веднъж в черквата хвърлил камък и улучил свещеника, който вдигнал поглед и спокойно предрекъл, че на смъртта на онзи, който е хвърлил камъка, ще присъстват повече хора, отколкото имало в черквата.

Посред нощ свещеникът се събудил от високи гласове и свирепи викове. По-късно той обяснил, че ги помислил за „зли духове“ и залостил вратата. На другата сутрин Филип Стансфийлд влязъл в стаята му и го попитал дали е виждал баща му. Свещеникът отговорил отрицателно, след което младежът излязъл с думите, че ще го потърси „на брега“. Тъй като забележката му се сторила странна, Бел се облякъл и побързал да излезе навън. Там срещнал слуги, които му казали, че тялото на сър Джеймс било открито в близкото езеро.

Филип наредил да пренесат тялото в къщата, но за всеобща изненада отказал да позволи да бъде прегледано от лекар. Вместо това обявил траур и заповядал да побързат с погребението. Съседите проявили разбираема подозрителност. Филип намекнал, че баща му се е самоубил.

Окървавените длани

Преподобният Бел казал на всички, че е разговарял със сър Джеймс цяла вечер преди смъртта му и че той бил в нормално настроение. Накрая било наредено да извършат ексхумация. И веднага станало ясно, че сър Джеймс Стансфийлд е бил удушен.

И тогава се случило нещо странно. Филип Стансфийлд бил един от хората, които помагали да извадят тялото от ковчега и да го положат върху масата за аутопсия. Още щом го докоснал, от трупа потекла кръв и окървавила дланите на Филип. Възможно е тялото просто да се е одраскало на някой гвоздей, който стърчал от ковчега. По онова време обаче вярвали, че трупът на убит човек започва да кърви, ако го докосне убиецът. Филип извикал: „Бог да ми е на помощ“ и избягал от стаята, което потвърдило всеобщото подозрение.

В този момент две деца представили изобличаващи доказателства. Те живеели в къщата на общия работник Джеймс Томсън, прислужник на сър Джеймс, и не е ясно дали Томсън им бил баща, или те също били от прислугата. Децата били чули Филип Стансфийлд, Джеймс Томсън и проститутката Джанет Джонсън подробно да обсъждат как да убият сър Джеймс.

В ранните часове на нощта Томсън и Филип излезли. Томсън се прибрал след доста време сам. Когато жена му го попитала къде е бил, той отговорил, че „работата е свършена“ и че хвърлили трупа в езерото. Изглежда, че Томсън бил извършил самото убийство, докато Филип стоял на пост пред вратата.

Филип бил съден в Единбург и скоро го обесили — освен това му отсекли ръката и му изтръгнали езика.

Невротичната несигурност

Близо два века по-късно друго престъпление, извършено от богаташ, развълнувало въображението на британската общественост. Това е случаят с Джон Тоуел, квакер на средата възраст, който бил спечелил състоянието си в Австралия. Като младеж, той бил пратен на каторга в Австралия и след като излежал присъдата си, станал аптекар в Сидни. След няколко години продал аптеката си за четиринайсет хиляди лири.

Вложил ги в земя и скоро станал милионер. Освен това монополизирал пазара на банели, които навремето много се търсели за корсети, гребени и четки. Тоуел се върнал в Англия изключително богат. Бил станал квакер и обикновено носел квакерско облекло.

Купил си голяма къща в Бъркамстед, взел си красивата слугиня Сара Хадлър за любовница и всичко като че ли вървяло чудесно. Ала когато Сара забременяла, той решил да я прати другаде, за да избегне скандала. През 1845 г. тя живеела в къща в Солт Хил край Слау. Имала второ дете от Тоуел, който редовно я посещавал и й отпускал по една лира седмично.

И тогава решил да се ожени — за богатата местна наследница госпожица Катфорд. Австралия преживявала период на икономическа криза и приходите му от земята намалели. Все още бил богат, но изведнъж го обзела някогашната невротична несигурност на „праведника“. Вече не се нуждаел от Сара, която излишно източвала доходите му. През септември 1843 г. след поредната визита на Тоуел тя внезапно се разболяла и няколко дни боледувала, ала оздравяла.

На Нова година, 1845-а, Тоуел пак я посетил и я пратил за бира. Двамата я изпили, после Сара се хванала за корема и започнала да стене и да се търкаля по пода. Съседката чула шума и отишла да види какво става. Видяла Тоуел нервно да отваря портата. После смотолевил нещо и се втурнал по пътя. Докато дойде лекар, Сара била мъртва.

След половин час полицията в Слау пратила телеграма в Падингтън: „В Солт Хил току-що беше извършено убийство. Заподозреният убиец е видян да си купува първокласен билет за Лондон с влака в 19:42“. В резултат, когато слязъл от влака, Тоуел бил проследен от полицията. Шофьорът на файтона, който взел до един пансион в града, бил цивилен полицай.

Тоуел отрекъл, че е бил в Слау, ала напразно. Аутопсията на Сара Хадлър установила, че е умряла от отрова — циановодородна киселина. Намерили аптекаря, който му продал отровата в утрото на убийството. Защитата твърдяла, че Сара може да е умряла, тъй като е изяла прекалено много ябълкови семки, но това не успяло да убеди съдебните заседатели и на 28 март 1845 г. Тоуел бил обесен, след като направил пълни признания за убийството.

Безумната ревност

Случаят с Джон Тоуел навежда на сравнение с историята на друг „милионер убиец“, който спечелил богатството си в Австралия: Томас Лий, някогашен министър на правосъдието на Ню Саут Уелс. Деловите методи на Лий били съмнителни и го подозирали, че се е избавил поне от един свой бизнес конкурент. В началото на 30-те години на XX в. в Англия той станал любовник на г-жа Маги Брук, съпруга на негов бивш колега, и макар че след няколко години сексуалните им връзки прекъснали, той продължил да се отнася към нея с безумна ревност.

През 1946 г. Лий решил, че вече шейсетгодишната г-жа Брук има любовна връзка с младия барман Джон Муди. Всъщност тя била разговаряла с него само веднъж. На 28 ноември 1946 г. една жена, която била убедена, че Муди е изнудвач и Лий иска да го принуди да напусне страната, примамила бармана в дома на богаташа в Боуфърт Гардънс. Лий жестоко пребил Муди, след което съучастникът му Джон Лорънс Смит, строителен надзирател на работа при Лий, го удушил.

Лий и Смит закарали трупа при една варница край Уолдингам в Съри и го изхвърлили там. Той бил намерен два дни по-късно. Когато идентифицирали Муди, полицията открила писма от Лий в стаята му. Лий и Смит били съдени заедно и били осъдени на смърт. Лий обаче бил обявен за невменяем и починал три месеца след като го пратили в „Броудмур“. Присъдата на Смит била заменена с доживотен затвор.

Налага се изводът, че докато повечето „милионери убийци“ са агресивни мъже — в смисъла, който придава на този термин Ван Вогт, — малцина от тях потвърждават анархистичното твърдение, че ги е покварила властта. Навярно трябва да оставим последната дума на Бърнард Шоу, който пише:

„Властта не покварява хората — глупците обаче, ако заемат важен пост, покваряват властта“.