Колин Уилсън
Знаменити престъпници (19)

Клевети

Привлекателната девойка, която седяла на свидетелската скамейка, разказала, че посетила приемната на известен лекар, който я помолил да разгледа белега на гърлото й. „Той ме стисна доста грубо за гърлото. Казах му: «О, задушавате ме», а той отвърна: «Да…» После изгубила съзнание.“

Прочутият адвокат Айзък Бът я попитал: „В състояние ли сте да определите дали по време на периода на безсъзнание… тялото ви е било насилено?“ Момичето свело глава и промълвило: „Да“. Бът искал да е сигурен, че съдебните заседатели са чули, и я накарал да повтори. И когато в съдебната зала настанал развълнуван смут, съдията прекратил заседанието.

Момичето се казвало Мол Тревърс, дъщеря на професор в дъблинския Тринити Колидж, а лекарят, обвинен, че я е задушил до изпадане в несвяст и после я е дефлорирал, бил известният сър Уилям Уайлд. Читателят основателно си е помислил, че обвинявали лекаря в изнасилване. Всъщност подсъдимият изобщо не бил той — съдели жена му за клевета, задето написала гневно писмо на бащата на момичето и го обвинила, че се опитва да изнудва съпруга й.

Това е най-разочароващото в процесите за клевета. В повечето от тях има нещо абсурдно банално. Големите криминални процеси ни се струват вълнуващи, защото в тях обикновено се сблъскват доброто и злото. В процесите за клевета рядко има нещо по-вълнуващо от глупостта и злобата. Скандалът с Уайлд не правел изключение. Сър Уилям Уайлд може би е един от най-известните ирландски офталмолози, но не го обичали много.

На първо място, той изглеждал странно: с изцъклени очи, чувствени устни и малка брадичка — на снимките прилича на Гручо Маркс в ролята на д-р Хюго З. Хакенбуш. Кожата му изглеждала мазна и мръсна. В Дъблин имало виц: „Защо ноктите на сър Уилям Уайлд са толкова черни? Защото се е чесал“. Един по-неприятен анекдот разказвал, че по време на операция докторът извадил очите на пациента и ги поставил на масата. Докато търсел някакъв хирургически инструмент, котката скочила на масата и ги изяла.

Въпреки непривлекателния си вид Уайлд притежавал жизненост, чувство за хумор и огромна енергия — все особености, които младите жени обожават — и в дните, когато уверено се налагал като най-добрият уши-нос-гърло и очен лекар в Ирландия, имал много любовници и станал баща на голям брой незаконородени деца. Една от тези любовници било момиче, което излекувал от глухота, Мей Джоузефин Тревърс, дъщеря на професор по право в Тринити. Тя също му родила дете, но Уайлд не изпитвал желание да се ожени за нея. Пък и вече си имал жена.

Интелектуалното равнище

През 1848 г. една млада жена развълнувала цяла Ирландия. Казвала се Джейн Франческа Елджи и патриотичните й стихове, публикувани под псевдонима Сперанца, „надежда“, вече я били направили известна, когато прекъснала съдебния процес на един редактор на вестник с вика: „Само аз съм виновна. Аз написах обидните статии“. В резултат редакторът на „Нейшън“ бил оправдан по обвинението в отпечатване на бунтарски клевети. Когато скоро след процеса се запознал с високото, поразително хубаво момиче, сър Уилям Уайлд разбрал, че най-после е срещнал жена на своето интелектуално равнище. Оженили се през 1851 г. и имали две деца, едното от които, Оскар Фингал О’Флахърти Уилс Уайлд, щяло да стане прочутият автор на „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

Независимо дали Уайлд наистина е отнел девствеността на Моли Тревърс, след като я упоил с хлороформ, както твърдяла тя, девойката определено била увлечена по своя прелъстител и ужасно се разгневила, когато скъсал с нея. И скоро измислила как да му отмъсти. Докато Уайлд четял лекция в Метрополитън Хол, няколко момчета раздавали във фоайето памфлет, озаглавен „Цената на Флорънс Бойл“. В памфлета се разказвало за едно невинно момиче, което отишло при някой си „д-р Куилп“ — очевидно Уайлд — и той го упоил с хлороформ, след което го изнасилил. Памфлетът бил още по-оскърбителен, тъй като бил подписан „Сперанца“. Истинската авторка естествено била Мол Тревърс.

Цял Дъблин приказвал за тази любовна история, но семейство Уайлд имали благоразумието да не обръщат внимание. И ако нещата си били останали така, всичко щяло да се забрави, но когато след няколко седмици лейди Уайлд заварила едно момче да продава евтиния памфлет в собствения й коридор, възмутено грабнала един брой и го отнесла. Свръхчувствителната госпожица Тревърс незабавно дала сър Уилям и лейди Уайлд под съд, задето не били платили памфлета — едно пени. Те не се явили и се предполага, че са платили. Лейди Уайлд обаче допуснала грешката да прати гневно писмо на професор Тревърс за „недостойното поведение“ на дъщеря му. Мол Тревърс тъкмо това чакала. Тя веднага пратила призовка за клевета на лейди Уайлд и поискала две хиляди лири обезщетение.

Делото се гледало през декември 1864 г. и госпожица Тревърс получила каквото искала — пълна гласност на връзката й със сър Уилям Уайлд. Нейният адвокат Армстронг преразказал историята за „изнасилването“, само че този път жертвата не била упоена с хлороформ, а задушена. Резултатът бил същият. Адвокатът скръбно пояснил, че „тя влязла в приемната като мома, но не си тръгнала като мома“.

Тази история сигурно била невротична измислица. Простата истина била, че Уайлд бил женкар и прелъстил пациентката си, защото била с „леко поведение“. Често се били срещали в обществото и тя редовно гостувала в дома му. Съпругата на Уайлд се отнасяла с безразличие към това — тя вече страдала от болест, в резултат на която ръцете и краката й ужасно се били подули, и имала множество странности, например приемала всичките си гости в леглото — и дори в най-слънчеви дни със спуснати завеси и в осветена със свещи стая.

В спалнята

Един ден Мол Тревърс се опитала да посети лейди Уайлд в спалнята й и била възмутено изхвърлена. Оттогава сър Уилям започнал да губи интерес към нея. Накрая по настояване на жена си отказал да я вижда. Тогава започнали проблемите.

Процесът бил нелеп и изходът му би трябвало да е в полза на лейди Уайлд. Нейното писмо до професор Тревърс не било клеветническо, но двамата със съпруга й изразили някои свои позиции, които настроили съдебните заседатели против тях. Попитали лейди Уайлд защо не е отговорила на писмото, в което госпожица Тревърс й съобщавала за опита за изнасилване. Хладнокръвният й отговор „Този въпрос не ме интересуваше“ оставил впечатлението, че е безсърдечна снобка.

Сър Уилям Уайлд още повече влошил положението, защото не излязъл да свидетелства и да опровергае обвиненията. Съдебните заседатели решили, че постъпва като страхливец, а може и да са се ядосали, задето ги лишавал от още зрелище. Накрая присъдили на Мол Тревърс един фартинг^[1] обезщетение, но решили, че лейди Уайлд трябва да плати разходите — няколко хиляди лири. Според една дъблинска клюка сър Уилям Уайлд прекосил съдебната зала и хвърлил едно пени пред госпожица Тревърс с думите: „Ето я цената за твоята добродетел. Сега ми дай рестото“.

Колкото и да е странно обаче, този процес съсипал Уайлд. Той изгубил някогашната си пламенност. Макар и едва четирийсет и девет годишен по време на процеса, докторът сякаш се превърнал в старец. Уайлд не притежавал борчески дух — слабост, характерна и за сина му Оскар. Провалът на писателя също бил резултат от дело за клевета, въпреки че в този случай Уайлд бил ищецът, а ответник бил маркиз Куинсбъри, бащата на лорд Алфред Дъглас, който бил обвинил Уайлд в хомосексуални връзки със сина си. Уайлд бил виновен и постъпил неблагоразумно, като завел дело.

„Законът е магаре“

В отговор Куинсбъри просто доказал, че Уайлд наистина е хомосексуалист. Това е един от най-важните моменти в закона за клевета — и един от онези типични парадокси, които карат Дикенсовия герой г-н Бъмбъл да каже, че „законът е магаре“. Клеветата или злословието не стават по-малко клеветнически от факта, че са верни. От друга страна, ако ответникът докаже в съда, че клеветата му е вярна, има голяма вероятност да го оправдаят.

Не бива да оставате с впечатлението, че всички дела за клевета са банални. Някои от по-ранните са свързани с жизненоважни права и свободи и едно от тях ни е дало множество велики романи, сред които „Робинзон Крузо“ и „Мол Фландърс“. Това е проведеният през 1703 г. процес на доста съмнителния политически журналист Даниел Фо, който по-късно променил фамилията си на Дефо.

Въпреки че Дефо станал велик писател, животът му не е особено поучителен. Той започнал кариерата си като памфлетист. Когато непопулярният Вилхелм III Орански се възкачил на английския трон, Дефо видял в това своя шанс и написал поредица памфлети във възхвала и защита на холандския крал. В резултат бил възнаграден с държавен пост и станал — според собствения му разказ — близък приятел на краля.

Но когато през 1702 г. Вилхелм починал, Дефо се оказал на сухо. Той произхождал от род на „сектанти“ — с други думи, хора, които не били съгласни нито с протестантите, нито с католиците. През онази епоха на религиозни противоречия сектантите били обект на всеобща ненавист, въпреки че Вилхелм III Орански им позволявал да заемат държавни служби, стига да посещават англикански богослужения.

След смъртта на Вилхелм обаче някои крайни реакционери започнали да проповядват по-сурови мерки срещу сектантите — забрана да заемат държавни постове. Дефо бил напълно съгласен с тях, че сектантите не бива да заемат държавна служба — главно защото смятал, че всеки сектант, който е готов да присъства на англиканско богослужение, и без това трябва да е малодушен страхливец.

За да облекчи обстановката, той написал сатиричния памфлет „Най-лесният начин да се справим със сектантите“, в който твърдял, че всички трябва да бъдат пратени на заточение или обесени. Той се подигравал с реакционната кауза, като я довеждал до крайност. Ала резултатът бил злополучен, тъй като мнозина реакционери възприели памфлета на сериозно и един свещеник дори заявил, че го поставя над всички други книги освен Библията.

Естествено сектантите се уплашили, че всичко това ще доведе до погром срещу тях. Когато обаче се разбрало, че автор на съчинението е Дефо и че го е написал като сатира, реакционерите се разярили. Парламентът издал постановление, в което обвинявал Дефо, че е оклеветил реакционерите, като ги е изкарал кръвожадни маниаци. Дефо преминал в нелегалност, но накрая трябвало да се предаде. През юли 1703 г. го осъдили трийсет дни, да стои на позорния стълб и после да бъде задържан „докогато е угодно на Нейно величество“.

Аплодиран на позорния стълб

За радостно удивление на Дефо, скандалът го прославил. Край позорния стълб се събирали огромни тълпи да го аплодират — имал късмет, тъй като омразните престъпници понякога били пребивани с камъни. После го пратили в Нюгейтския затвор за една година и се превърнал в народен герой и мъченик. Издал първия си вестник в затвора и постигнал моментален успех. Срещите му с крадци и проститутки му осигурили материал за романи като „Мол Фландърс“, „Капитан Сингълтън“ и „Полковник Джек“. Това го превърнало от недобросъвестен журналист във велик писател.

След малко повече от трийсет години един подобен случай в Америка имал също толкова важни резултати и се смята за крайъгълен камък в историята на гражданските права. „Злодеят“ в тази драма е Уилям С. Козби, назначен от английския крал на поста губернатор на колонията Ню Йорк. Козби бил напълно корумпиран — всъщност наскоро правителството го било освободило от поста губернатор на Менорка за злоупотреба със средства, само за да му предложи този нов тлъст кокал.

Той смятал, че е там, за да спечели колкото може повече пари от тази синекура. Неговият предшественик в Ню Йорк починал през 1731 г. На Козби му трябвали тринайсет месеца, за да стигне до Америка, след като известно време се повеселил из Европа. Когато накрая пристигнал в Новия свят, нюйоркското законодателно събрание му гласувало превъзходната годишна заплата от хиляда и петстотин лири — щедра сума, като се има предвид, че идвала от джобовете на данъкоплатците и че по онова време Америка не била толкова гъсто населена. Колонистите били чували, че новият им губернатор е зъл, деспотичен и алчен, и навярно му отпуснали толкова голяма сума, за да задоволят алчността му.

Ако е така, опитът им бил неуспешен. Новият губернатор веднага им посочил, че му дължат още около хиляда и петстотин лири със задна дата, и наредил на своя бирник, уважавания холандец Ван Дам, да ги събере. Ван Дам категорично отказал. Тогава Козби измислил находчив начин да пипне парите на данъкоплатеца. Той обявил, че само съдиите във Върховния съд, какъвто бил и той, имат право да гледат дела, свързани с финанси.

Подобен ход бил струвал на английския крал Чарлз I главата, ала на Козби му се разминало. Съдията Люис Морис гласувал срещу него и губернаторът незабавно го уволнил. Двама бивши колеги на Морис, Джеймс Деланси и Фредрик Филипс, били по-податливи и Козби ги включил във Върховния съд. След като овладял съдебната система на щата, той се приготвил за борба с всички претенденти.

Първият бил Люис Морис. Той се кандидатирал за законодателното събрание на Истчестър. Козби опитал да го провали с подкупи и машинации, ала напразно. Гражданите избрали Морис. Тогава Морис, Ван Дам и един плантатор, Джеймс Алекзандър, започнали да организират свалянето на Козби.

Младият репортер от немски произход Йохан Петер Зенгер написал статия за истчестърските избори за своя вестник „Уикли Газет“, като подробно описал опитите на Козби да заплашва гласоподавателите. Главният редактор не само отказал да я публикува, но и уволнил Зенгер. Морис, Ван Дам и Алекзандър веднага предложили на репортера пари и подкрепа за създаване на конкурентния вестник „Уикли Джърнъп“. Първият брой излязъл през ноември 1733 г. и редакторът му, без да губи време, ясно дал да се разбере, че смята Козби за паразит и мошеник.

Цялата история на кампанията срещу губернатора е прекалено дълга, за да я разкажем подробно. Ван Дам и неговите приятели повели нещо като партизанска борба. Били пуснати в обръщение скандални песни срещу Козби и въпреки че той обявил награда от двайсет лири за имената на авторите, никой не ги издал. Опитал да накара съдебните заседатели да забранят „Джърнъл“, но те отказали. Деланси направил нов опит през октомври 1734 г., със същия успех. Козби заповядал четири броя на вестника да бъдат изгорени от щатския палач в присъствието на кмета и общината, но общинарите отказали да присъстват и се наложило вестниците да бъдат изгорени от един чернокож прислужник.

Чисто диктаторска тирания

Накрая, на 17 ноември 1734 г., Зенгер бил арестуван и обвинен в публикуване на противодържавни клевети — забележете, че „публикуване“ не означава непременно „отпечатване“, а просто „разпространяване“, дори само сред съседи. Била определена гаранция от осемстотин лири, за да осигурят оставането на журналиста в затвора. Тъй като съдията щял да е Деланси, Козби бил почти убеден, че няма да има сериозни проблеми.

Джеймс Алекзандър и неговият близък съратник и съзаклятник Уилям Смит обявили, че ще поемат защитата на Зенгер. Губернаторът реагирал на този ход, като зачеркнал имената им от адвокатските списъци, макар че нямал право на това — чисто диктаторска тирания. Алекзандър и Смит решили да действат по-предпазливо. Те тайно се свързали с един от големите адвокати на онова време, Андрю Хамилтън от Филаделфия. Хамилтън бил петдесет и девет годишен и страдал от подагра. Първата му реакция била да определи много висок хонорар. Те решили, че си струва, и се оказали прави. Хамилтън и Алекзандър внимателно обмислили плана си за кампанията.

Процесът започнал на 4 август 1735 г., след като бедният Зенгер прекарал близо година в затвора. Прокурорът Ричард Брадли се надявал да докаже, че Зенгер е публикувал клеветите и следователно е отговорен за тях. Първият признак, че нещата не вървят както иска, била появата на Андрю Хамилтън в съда. Ако знаел, че Зенгер ще бъде представляван от толкова изтъкната фигура, Козби щял да измисли някакъв начин да отстрани Хамилтън.

Сега за това не можело да става и дума и Хамилтън незабавно потвърдил репутацията си, като признал, че клиентът му лично е отпечатал клеветите, но че твърденията му са напълно верни. Това стъписало Брадли, който бил призовал цяла върволица свидетели, за да докаже, че издателят е Зенгер. Хамилтън с един замах възпрял устрема му.

Прокурорът опитал друг трик — заявил, че след като Зенгер признава обвиненията, съдебните заседатели само трябва да го обявят за виновен. Хамилтън спокойно и авторитетно отвърнал, че това не е така: за клеветнически трябвало да бъдат обявени самите думи. Брадли се позовал на много случаи, в които клеветата била определена като още по-вредна, тъкмо защото била вярна. Хамилтън любезно отговорил, че не може да се съгласи справедливите жалби на хората от лошото управление да бъдат обявявани за клевета.

Великолепната реч

Съдията Деланси очевидно бил съгласен с Брадли. След великолепната заключителна реч на Хамилтън той обобщил процеса по начин, който трябвало да манипулира съдебните заседатели. Казал им, че Зенгер е признал фактите, в които го обвиняват. Що се отнасяло до въпроса дали са клевета, можели да го оставят на съда. Деланси се опитал да ги убеди, че тяхната работа е само да посочат дали Йохан Петер Зенгер е виновен в отпечатването на вече споменатите клевети.

Съдебните заседатели се оттеглили съвсем за кратко и скоро се върнали с отговора си: „Невинен“. Разнесли се дълги овации. Деланси напразно се опитвал да въведе ред. На другия ден Зенгер бил освободен. Съгражданите му го смятали за герой и през 1734 г. го избрали за обществен издател на Ню Йорк. Що се отнася до Козби, той си останал губернатор, но си подвил опашката и рядко го виждали на обществени места. Общественото порицание било прекалено голямо дори за неговото дебелокожие.

Малко други процеси за клевета имали толкова голямо обществено значение — сред тях е делото срещу друг радикален журналист, Уилям Кобет, през юни 1810 г., за публикуване на разказ за разбунтувалите се английски войници, бити с пръчки от немски наемници в британската армия. Подобно на Дефо, Кобет влязъл в затвора — и в резултат също станал народен герой.

От всичко това би трябвало да следва, че клеветата може да се превърне в оръжие в ръцете на бореца за правда. Но независимо дали се използва в служба на правдата, или само на злобата, тя винаги е коварен нож с две остриета, който най-добре не вадете от ножницата.