Колин Уилсън
Знаменити престъпници (2)

Алиби

Едно убийство, което би подложило на изпитание находчивостта на Шерлок Холмс, било извършено през септември 1901 г. в Монтана. Открили трупа на един старец, Дотсън, в колибата му край Хелмсвил с куршум в сърцето. На отсрещната стена имало дървена рамка, на която била поставена пушка, насочена срещу мъртвеца. От главата му водела връв, минавала през метална халка на стената и стигала до спусъка на оръжието. Приличало на очевидно самоубийство. До трупа намерили писмо, което явно потвърждавало тази теза. Писмото гласяло: „Моя син Клинт не е убил оня Кълинейн. Клинт излъга, за да ме спъси. Аз го извръших“. Подписът бил на Оливър Дотсън и приятелите му потвърдили, че почеркът наистина е негов.

Убийството на „оня Кълинейн“ било извършено на 5 август 1899 г. Златотърсачът Джин Кълинейн бил открит застрелян в колибата, си недалеч от дома на Дотсън. След няколко дни шерифите арестували Клинт Дотсън и още двама души, Оливър Бенсън и Елис Пърсинджър. Бенсън и Пърсинджър признали, че са обрали Джин Кълинейн, но заявили, че Клинт Дотсън го прострелян два пъти в сърцето. Бенсън и Пърсинджър били осъдени на по десет години затвор, а Клинт Дотсън получил доживотна присъда.

В крайна сметка обаче изглеждало, че Дотсън все пак е невинен. Той имал двойно алиби. По времето на смъртта на баща си бил зад решетките, затова несъмнено не можел да го е принудил да подпише лъжливо признание. Старият Дотсън посмъртно осигурявал на сина си алиби за времето на убийството…

Странният проблем

Заместник-шерифът Джон Робинсън, човекът, който пратил Клинт Дотсън в затвора, отишъл да разпита Пърсинджър и Бенсън. Наистина ли били сигурни, че Клинт е убил златотърсача? Те настояли, че са абсолютно убедени — били го видели да стреля. Това поставяло заместник-шерифа пред странен проблем. Защо старецът признавал престъпление, което не е извършил? Той определено бил алкохолик, но не бил слабоумен.

Робинсън се свързал с директора на затвора в Диър Лодж, където лежал Дотсън, и научил, че един от най-близките му приятели, крадецът Джим Флеминг, бил освободен само няколко седмици по-рано. Заместник-шерифът решил да поговори с него, като прибягнал до една от любимите хитрини на Шерлок Холмс — облякъл най-неподходящите дрехи, които успял да намери.

После отишъл в далечното ранчо на осемдесет километра от Хелъна, където живеела приятелката на Флеминг. Представил се за бивш затворник от Диър Лодж и обяснил, че търси стария си приятел Джим Флеминг. Тя му повярвала, казала, че Флеминг ще се върне след няколко дни, и го поканила на кафе. Двамата приятелски си побъбрили и скоро момичето споменало за петдесетте хиляди долара, който Клинт Дотсън ограбил от Юниън Пасифик. Явно очаквало дял от парите.

Заместник-шерифът Робинсън това и чакал. Вече знаел мотива за убийството. Той се върнал в Хелъна и се заел да проучи дали Джим Флеминг някога се е срещал със стария Дотсън. Скоро открил каквото търсел — някой ги бил видял заедно точно преди смъртта на стареца. Робинсън отново отишъл в ранчото, изчакал Джим Флеминг и го арестувал.

Невероятната жестокост

Заместник-шерифът разполагал само с догадки и повел игра със заподозрения като опитен рибар — с едра риба. Казал му, че е разговарял с Клинт Дотсън в затвора. Говорел така, сякаш знаел всичко за обира на Юниън Пасифик. „Клинт не е извършил тоя обир. Той няма нищо общо с него. Няма никакви петдесет хиляди долара“. И после небрежно намекнал, че Флеминг е пил със стария Дотсън точно преди смъртта му. Бил му го казал Клинт… Флеминг изведнъж се видял заобиколен от коварни капани. Затова, когато Робинсън го попитал: „Искате ли да дадете показания?“, той отвърнал: „Да, искам“. И разказал за нещо толкова жестоко, че дори опитният шериф се смаял.

Клинт Дотсън планирал убийството на родния си баща, за да се оневини за убийството на Джин Кълинейн. С обещания за петдесет хиляди долара той съблазнил Флеминг да отиде в колибата на стареца и да го напие. Когато старият Дотсън се напиел, човек лесно можел да го убеди във всичко — така Флеминг го накарал да напише писмото. Старецът го направил „на майтап“. По-късно, когато Оливър Дотсън се напил до вцепеняване, Флеминг го застрелял в сърцето и нагласил пушката така, че да прилича на самоубийство.

Флеминг бил обесен на 6 септември 1902, а Дотсън — през април 1904 г. и убийството с двойното алиби се наредило сред най-странните случаи в съвременната криминалистика. Но ако можехме да попитаме Клинт Дотсън дали е имал алиби за убийството на Джин Кълинейн, той нямаше да разбере за какво говорим. Тази дума навлезе в езика едва през последните години с развитието на криминалния жанр и телевизионния трилър.

Латинският израз „alius ibi“ всъщност означава „другаде“, затова не е правилно да се каже „Затворникът има алиби“, а „Затворникът е бил алиби“. Колкото и да е странно, едва през последните петдесетина години престъпникът сериозно се замисля за алибито. Едно време той извършвал убийството си и после полагал всички усилия да е на друго място, когато разкриели престъплението. Днешният престъпник е открил предимството да убеди полицията, че вече е бил „алиби“ по време на извършване на престъплението.

Като цяло, повечето такива опити са сравнително елементарни. В „Тримата мускетари“ Д’Артанян връща часовника с половин час и после привлича вниманието на своя полкови командир към този факт, за да докаже, че не може да е присъствал на една схватка. Истинските алибита понякога са съвсем явни — и нелепи.

Джордж Джоузеф Смит, убиецът на „младоженките във ваната“, пристигнал в лондонския квартал Хайгейт на 17 декември 1914 г. заедно с новата си жена Маргарет Лофти, дъщеря на свещеник. На другия ден хазяйката чула плискане от банята и шляпане на ръце по ваната. И после — тишина. Тя била нарушена от звуците на органа в дневната — Джон Лойд — също известен като Джордж Смит — установявал алибито си. След няколко минути входната врата шумно се затръшнала и той влязъл с думите: „Донесох домати за госпожа Лойд“. В този момент хазяйката забелязала, че от тавана капе вода. Лойд изтичал горе, втурнал се в банята и извикал: „Жена ми не ми отговаря — тичайте за лекар“. И естествено „госпожа Лойд“ се била удавила.

Смит спокойно можел да се измъкне, ако роднина на бивша негова жертва не прочел репортажа за смъртта в един вестник. И когато накрая го изправили пред съда и прокурорът сър Арчибалд Бодкин разказал какво се случило онази вечер, убиецът установил, че слабото алиби е по-лошо от никакво алиби…

Много по-интелигентно и сложно алиби от това на Джордж Смит се оказало също толкова безполезно. Класическият американски случай — с всички моменти, толкова скъпи на любителя на детективски истории — се разиграл само година след екзекуцията на убиеца на „младоженките във ваната“. Фредрик Смол бил неуспял бакалин от Портланд, щата Мейн, чийто брачен живот бил преследван от нещастие.

Първата му съпруга починала при раждане, втората избягала с един президент на бейзболен отбор. Смол получил десет хиляди долара обезщетение. През 1911 г., когато наближавал четирийсет и пет, той се оженил за трети път за петнайсетина години по-младата от него Флорънс Арлийн Къри. Бракът не бил щастлив — Смол, изглежда, бил груб и агресивен мъж и често биел жена си.

През 1914 г. той решил, че е време да се пенсионира, и семейството се преселило в къща край Маунтинвю, Ню Хампшир, на брега на езерото Осипи. Смол прекарвал много време в риболов. Семейството не било бедно, но не било и толкова заможно, колкото съпругът смятал, че заслужава. В началото на 1916 г. той направил на жена си застраховка живот за двайсет хиляди долара и застраховал къщата си за три хиляди. Разноските — около хиляда долара — били големи, тъй като общото състояние на Смол възлизало на по-малко от пет хиляди. Той обаче възнамерявал да си върне загубите.

Човекът, който го застраховал, Едуин Конър, бил и директор на местното училище. За разлика от повечето жители на Маунтинвю, Конър, изглежда, намирал Смол за достатъчно приятен и от своя страна Смол правел всичко възможно да угоди на Конър. Двамата даже се разбрали заедно да отидат в Бостън, пак по застрахователни дела, но главно за удоволствие.

Сутринта на 28 септември 1916 г. Смол се обадил на приятеля си и го попитал дали могат още същия ден да заминат за Бостън. Това било неочаквано и Конър отговорил, че ще е трудно. Смол настоял. Накрая Конър отвърнал, че ще види какво може да направи. В два часа Смол позвънил на местния файтонджия Кенет и го попитал дали може да го вземе в три и половина, навреме за влака за Бостън в четири часа. Кенет нарочно подранил, защото се било случвало Смол да го кани на по чашка ръжено уиски. Този път обаче го заварил да го чака на задната веранда. Смол отворил вратата, извикал „довиждане“ на жена си и се качил на файтона.

Всички му съчувствали

Двамата мъже се качили на следобедния влак и пристигнали в Бостън в осем. Там се настанили в хотел и отишли на театър, после вечеряли и се прибрали в хотела. На рецепцията имало съобщение за Смол. В Маунтинвю избухнал пожар и трябвало да се обади в местния хотел. След няколко минути уплашеният Фредрик Смол помолил Конър да вземе телефона и да потвърди съобщението. Домът му бил в пламъци, казал собственикът на хотела, затова било най-добре да наеме кола и веднага да се върне. Мъката на Смол изглеждала искрена. Всички му съчувствали.

Върнал се призори и видял димящите пепелища на дома си. Със задавен глас попитал местния лекар дали някой може да потърси тялото на жена му сред руините. След час докторът му позвънил в хотела. „Открихме трупа. Какво да правим с него?“ Смол се поколебал за миг, после смаяно попитал: „Искате да кажете, че има достатъчно останки, за да бъдат погребани, така ли?“

Наистина имало. Защото трупът бил пропаднал през пода на дневната в мазето, където се били събрали няколко сантиметра вода. Гърлото на госпожа Смол все още било здраво стегнато с въже. Черепът й бил пронизан от куршум и главата й била смазана с тояга.

Фредрик Смол незабавно бил арестуван. Той твърдял, че когато напуснал дома си, жена му била жива, и помолил господин Кенет да потвърди, че е излязла на задната веранда да се сбогува с него. Файтонджията заявил, че доколкото си спомня, Смол извикал „довиждане“, но не получил отговор. Полицията открила още улики, показващи, че убийството е грижливо планирано. Сред развалините имало будилник, от който излизали жици, свързани с възпламеняващо устройство. Нямало съмнение, че това е часовников механизъм.

Смол прекалил с хитростта си. За да е сигурен, че трупът на жена му ще изгори напълно, той използвал вещество, известно като термит, прах от алуминиеви стърготини, метални оксиди и магнезий. То се използва в заваряването, защото отделя изключително силна топлина. Термитът трябвало да унищожи тялото на госпожа Смол, но вместо това прогорил дупка в пода и трупът паднал във водата в мазето.

Уликите предполагат, че Смол е убил жена си случайно или в пристъп на ярост. Множество свидетели описали агресивния му характер. Имало възможност да избегне бесилката, като пледира за непредумишлено убийство. Той обаче бил обесен на 15 януари 1918 г.

Интересен е въпросът дали находчивостта на Смол е вдъхновила друго убийство с пожар през 1933 г. На 25 октомври същата година Ричард Бъд, дървосекач на средна възраст от Игъл Ривър, щата Уисконсин, се прибрал от работа в шест часа и заварил всички врати заключени. Когато започнал да вика жена си, съседите отишли да видят какво става. Разбили вратата и веднага усетили мириса на дим. В килера в спалнята имало пожар — горял голям дървен шкаф. Бил прогорил пода и вратата на килера била пропаднала в мазето. Заедно с трупа на Вирджиния Бъд.

Вратата била отключена

Този проблем озадачил шерифа Томас Макгрегър. Защо госпожа Бъд се е затворила в килера и го е запалила? Или е била затворена вътре и запалена? От друга страна, ключът още бил в ключалката — отвън — и вратата била отключена. Според патоанатома госпожа Бъд, която неотдавна била болна, влязла в килера и се самоубила чрез самозапалване. Колкото и да е странно, това е сравнително разпространен начин за самоубийство.

Бъд имал желязно алиби. Бил излязъл за работа в осем сутринта — съседите не само го чули да вика „довиждане“ на жена си, но и че на връщане ще купи хляб и наденици. Началникът на местната пожарна смятал, че пожарът е избухнал към два следобед. Ако бил убил жена си, Бъд трябвало да се е прибрал вкъщи. Това било напълно възможно — той ходел сам в гората. Проверката на отсечените от него дървета обаче установила, че през онзи ден е работил изключително усърдно и не е имал време да тича вкъщи, за да убие жена си — нещо, което щяло да му отнеме два часа. Освен това съседите със сигурност щели да го видят.

Докладът на следователя, изглежда, без никакво съмнение потвърждавал невинността на Бъд. Наличието на дим в дробовете доказвало, че госпожа Бъд е била жива, когато се е озовала в килера. Фактът, че вратата била отключена, като че ли окончателно решавал въпроса. Ако била жива и в съзнание, просто можела да излезе. Следователят не виждал основание да се усъмни в невинността на Бъд. Той нищо не печелел от смъртта на жена си — тя не била застрахована и не се носели слухове за друга жена. Наистина, съпрузите често се биели, ала в това нямало нищо необичайно. Следователят издал заключение за смърт поради неизвестни причини.

И в този момент — също като в случая със Смол — се намесила съдбата. Следователят П. Дж. Гафни си седял сам в офиса след следствието и разглеждал пръснатите по бюрото му веществени доказателства — обгорелите обувки на госпожа Бъд, части от дрехите й и ключалката на килера. Ключалката случайно паднала от бюрото.

Сепнат, Гафни подскочил и я вдигнал. И тогава забелязал, че се е заключила. Отново я пуснал. Тя се отключила. Опитал няколко пъти. Поради някакъв специфичен дефект всеки удар я карал да се заключва или отключва. Той седнал и се замислил. Това не доказвало нищо, естествено. Но тъй като вратата на килера била пропаднала в мазето, не трябвало ли да я открият заключена? Фактът, че била отключена, предполагал, че преди падането е била заключена.

Но ако Бъд бил заключил жена си в килера, как го бил подпалил шест часа след като тръгнал за работа? Нямало данни за часовников механизъм. Гафни бил старателен следовател. Той купил дървен материал и построил килер с размери и форма като онзи, в който умряла госпожа Бъд. Изолирал го с огнеупорен материал от същия вид като в килера на Бъд. Отворил точно толкова голяма дупка в долния край на вратата. Напълнил го с парцали, запалил ги и затворил вратата. Огънят, който бил запален в осем часа сутринта, прогорил пода за повече от дванайсет часа. Началникът на пожарната бил сбъркал. Ричард Бъд можел да запали огъня преди да отиде на работа.

С тези улики Гафни решил да направи аутопсия на трупа. Всичките му подозрения се потвърдили: в стомаха на госпожа Бъд открили стрихнин. Убийството било отвратително жестоко. Бъд дал на жена си отровата — голяма доза, колкото да изгуби съзнание след ужасни мъки. После я затворил в долапа, запалил я и я оставил да се задуши. Останките от тялото не били достатъчни, за да може следователят да установи часа на смъртта.

Бъд бил изправен пред съд, но Гафни не успял да открие вероятен мотив. Съдебните заседатели решили, че госпожа Бъд може сама да е изпила стрихнина. Те оправдали Бъд, който станал алкохолик. Няколко месеца по-късно в пристъп на делириум тременс и той взел отрова в спалнята, в която била умряла жена му. Оставил писмо, в което признавал, че е извършил убийството. Мнозина в Игъл Ривър твърдели, че призракът на жена му го е докарал до самоубийство. Гафни не бил пълен скептик. Той винаги твърдял, че ключалката била по средата на бюрото му.

Като цяло, най-ефикасното алиби сигурно е най-простото. Може би най-ефикасният метод е да накараш някой друг да ти го осигури: за предпочитане съпруга, която не може да свидетелства срещу съпруга си в съда. На 19 август 1967 г. англичанинът Реймънд Морис, извършител на сексуални убийства, убедил седемгодишната Кристин Дарби да се качи в колата му. Голият й и осакатен труп бил открит в недалечната гора край Кенън Чейс, Стафордшир. Морис бил сред разпитаните в полицията, защото колата му отговаряла на описанието на автомобила на убиеца.

Жена му заявила в полицията, че съпругът й си е бил вкъщи по време на убийството. Тя изобщо не подозирала, че е убиец, и само искала да му „спести неприятностите“. На другата година Морис се опитал да завлече десетгодишно момиченце в колата си. Една жена забелязала номера му и го арестували — добронамерената лоялност на съпругата му едва не довела до ново убийство.

Раздуването на темата за алибитата несъмнено е свързано с възхода на детективската история. Спомняте ли си какво сте правили вечерта на 10 август миналата година? Не, естествено. За щастие, повечето престъпници са прекалено глупави, за да съзнават, че нищо не прави детектива по-подозрителен от „желязното алиби“.