Колин Уилсън
Знаменити престъпници (67)

Убийства във висшето общество

Трупът на жената лежал под стълбището — ъгълът, под който била извита главата, ясно показвал, че шията е счупена. Казвала се Ейми Робсарт, двайсет и осем годишна, съпруга на Робърт Дъдли, по-късно граф Лестър. Това се случило на 8 септември 1560 г. и през последните четири века историците спорят дали е убийство и в такъв случай дали английската кралица Елизабет I го е планирала.

Робърт Дъдли бил висок и красив (на портретите си прилича на Ерол Флин). Когато през 1558 г. Елизабет се възкачила на трона, и двамата били двайсет и пет годишни. Тя се влюбила в него и увлечението й било толкова очевидно, че в страната плъзнали неприлични слухове — като например „факта“, че тя е майка на едно от децата му. Независимо дали слуховете са верни, Елизабет със сигурност възнамерявала да се омъжи за своя придворен.

Печалната злополука

Той обаче вече бил женен за дъщерята на богатия норфъкски земевладелец сър Джон Робсарт. Тъй като Дъдли прекарвал повече време в Лондон, а кралицата — в дома си край Оксфорд, „влюбените“ почти не се виждали. Като се изключи Елизабет, Дъдли не бил особено популярен. Един испански посланик го описва като „най-лошия младеж, когото познавам. Той е безсърдечен, бездушен, подъл и агресивен“.

На 4 септември 1560 г. кралица Елизабет казала на един чуждестранен представител, че Ейби Робсарт е мъртва. Най-странното е, че Ейми още била жива и здрава — умряла четири дни по-късно. В деня на смъртта си тя позволила на слугите да отидат на местен панаир и била сама в дома си Къмнър Плейс, Оксфорд. Когато същата вечер се прибрали, слугите станали свидетели на „печална злополука“.

Пратили вест на Дъдли, който се намирал в Уиндзър на няма и петдесет километра оттам. Логично е да се очаква, че той ще побърза да се върне, ала вместо това Дъдли упълномощил един свой братовчед да събере „дискретни и солидни мъже“, които да проведат следствие. Събраните съдебни доказателства са изчезнали, но заключението било „смърт вследствие на злополука“.

Ако наистина е искала да се омъжи за своя фаворит, Елизабет не е предвидила бурята от слухове и подозрения, която била неизбежна след толкова удобна злополука. Обществените настроения срещу нея били прекалено силни — и Дъдли така и не се оженил за кралицата. Опитвайки се да намери доказателства за съучастието на Елизабет в убийство, историкът Дж. А. Фрууд проучил писмата на испанския посланик в Мадрид. Тъкмо той открил, че кралицата била „предвидила“ смъртта на Ейми. Година по-рано същият посланик съобщил на своя крал, че Дъдли възнамерява да отрови жена си.

Седем години след смъртта на Ейми нейният доведен брат в момент на недискретност заявил, че е скрил убийството на сестра си заради Дъдли. Когато започнали да го разпитват, той бързо замазал положението с думите, че следственото заключение не го задоволявало. Интересен е фактът, че през 1564 г., четири години след злополуката, Дъдли осигурил отлична синекура на брата на Ейми.

Историкът А. Л. Роус категорично твърди, че когато е паднала от стълбището, Ейми е умирала от рак. Наистина, в друго писмо, пратено година и половина преди смъртта й, испанският посланик заявява, че Ейми имала рак на гърдата. Но ако е умирала от рак, съпругът й със сигурност е щял да разгласи колкото може по-нашироко следственото заключение. Това била идеална възможност да запуши устата на клюкарите. Когато претеглим всички свидетелства, трябва да признаем, че е също толкова вероятно Робърт Дъдли да е убил жена си със съучастието — или поне знанието — на кралица Елизабет.

Хомосексуалният опит

Половин век след смъртта на Ейми Робсарт Англия била разтърсена от скандала с друга смърт във висшето общество. Само че в този случай убийците били изправени пред правосъдието — за огромна изненада на британската общественост. На трона бил наследникът на Елизабет Джеймс I, грозен мъж, който се лигавел и фъфлел. Освен това бил хомосексуалист.

През 1606 г. кралят гледал рицарски турнир. Един красив младеж паднал от коня си и си счупил крака. Джеймс веднага проявил интерес към нещастника, който се казвал Робърт Кар. Всъщност Кар вече имал значителен хомосексуален опит — на единайсетгодишна възраст го прелъстил сър Томас Оувърбъри, известният поет и есеист, чиито „Герои“ са класика в английската литература. Оувърбъри ни най-малко не възразил, когато Кар станал любовник на краля — той си имал свои амбиции. Назначили го за секретар на Кар и след две години го посветили в рицарски сан.

Тогава високият жизнен Кар се влюбил в младата хубавица Франсис Хауард. Едва петнайсетгодишна, тя вече била омъжена за граф Есекс, ала той бил в чужбина, а тя още била девствена. Тъй като Кар бил неграмотен, Оувърбъри го замествал в ухажването и писането на любовни писма. Те били толкова ефикасни, че момичето отдало девствеността си на Кар. Скоро съпругът й се върнал от чужбина, ала Франсис вече била толкова увлечена по младия си любовник, че отказана да изпълнява брачните си задължения — въпреки че спели голи в едно и също легло. Накрая графът й дал развод.

Поради някаква извратена причина нейният бъдещ брак с Кар изпълнил Оувърбъри с горчива ревност. Възможно е двамата с Кар още да са били любовници, а сватбата щяла да сложи край на връзката им. Той се скарал толкова жестоко с младежа, че кралят се намесил и предложил на Оувърбъри дипломатически пост в чужбина. По съвета на Франсис Хауард Кар убедил наставника си да откаже. Както се очаквало, кралят изгубил търпение и заповядал да хвърлят Оувърбъри в лондонския Тауър, за да го научи на добри обноски. Кар и любовницата му това и чакали. Сега Оувърбъри бил в ръцете им. Сър Джарвис Елуис, приятел на Франсис, бил назначен за управител на Тауър. Кар купил отрова и неговият прислужник Уестън я дал на затворника на малки дози. На 15 септември 1613 г. Оувърбъри умрял.

Кар и Франсис Хауард вече били женени и Кар си останал фаворит на краля — жена му имала благоразумието да не ревнува. Ала Кар бил глупав, глезен и имал навика да прави сцени. Това започнало да омръзва даже на влюбения Джеймс. Две години по-късно помощникът на аптекаря, който бил приготвил отровата, умрял, но на смъртното си ложе признал „ужасното си престъпление“. Наложило се да съобщят на краля и той назначил сър Едуард Коук да разследва случая.

В резултат сър Джарвис Елуис (който знаел за убийството), прислужникът Уестън и аптекарят, който приготвил отровата, били обесени в Тайбърн. Кар бил абсолютно сигурен, че ще се измъкне, че кралят прекалено много го обича, за да позволи изобщо да го съдят. Когато се изяснило, че все пак ще бъде съден — заедно с Франсис, — той заплашил, че публично ще разкрие близо десетгодишната си любовна връзка с краля.

Прочутата хубавица

В резултат, когато се явил в Уестминстър Хол, зад него стояли двама души с плащ, готови да го метнат върху главата му, ако се опита да каже нещо против краля. Кар и жена му били осъдени на смърт, но Джеймс спазил думата си, че Кар няма да бъде екзекутиран. Отровителите прекарали шест години в Тауър, после им позволили да се оттеглят в провинциалното си имение. Франсис Хауард умряла от рак на матката на трийсет и девет годишна възраст. Кар доживял дълбока старост — когато няколко години преди смъртта си посетил краля, Джеймс се разплакал на рамото му.

Общо взето, англичаните са дали достатъчно доказателства за безпристрастно отношение към престъпници от висшето общество — забележителен брой лордове са осъдени за тежки престъпления. Всъщност един от тях, лорд Муун, на два пъти бил съден за убийство.

През декември 1691 г., когато бил шестнайсетгодишен, той се съгласил да помогне на един от другарите си по чаша капитан Ричард Хил да отвлече една прочута лондонска хубавица, актрисата от Друри Лейн г-жа Брейсгърдъл. (Всъщност тя била „госпожица“, но всички актриси по обичай били „г-жи“.) Според плана трябвало да я отмъкнат с карета на излизане от театъра и после да я закарат в една къща, където да я изнасилят на спокойствие. Майката на актрисата я придружавала, вкопчила се в нея и крещяла, докато стражата не се притекла на помощ. Тогава лорд Муун с възхитително самообладание се извинил за позорното поведение на буйния си приятел, помолил всички за прошка и предложил да придружи дамите до дома им.

Превъзходният фехтовач

Те гневно отказали, ала Муун и капитан Хил въпреки това ги последвали и започнали да вдигат шум на улицата пред къщата — викали и пиели вино от бутилки. Точно тогава актьорът Маунтфорд имал злощастието да мине оттам на път за вкъщи. Хил бил убеден, че Маунтфорд е любовник на г-жа Брейсгърдъл, и появата му като че ли потвърждавала това. Капитанът изтеглил сабята си и намушкал Маунтфорд преди той да успее да се защити. Хил избягал, а Муун бил арестуван.

Благородникът имал късмет — преди да умре, Маунтфорд заявил, че Муун не го е нападнал. Затова, когато го изправили пред съдебни заседатели, равни на него по обществено положение — право на всеки английски лорд, — той бил обвинен само в „злонамерено съучастие“ в убийство. Муун твърдял, че чакал пред дома на г-жа Брейсгърдъл, за да й се извини. Лордовете му повярвали и го оправдали. Хил така и не бил заловен.

След осем години обаче Муун отново се озовал на подсъдимата скамейка в Камарата на лордовете. В Лондон имало празненство, което свършило с жестоки свади. Муун и двама негови другари предизвикали трима мъже на дуел. Шестимата отишли в Сейнт Мартинс и по време на дуела капитан Куут бил смъртно ранен. Муун отново бил оправдан, но го предупредили, че ако не се „поправи“, следващия път не бива да очаква такава снизходителност. За всеобщо удивление този редовен посетител на публични домове и кръчми постъпил точно така и през следващите дванайсет години водил безупречен живот — дори произнесъл няколко блестящи речи в Камарата на лордовете.

Трагичната развръзка настъпила през ноември 1712 г. Той дал под съд херцог Хамилтън за дългове и разяреният херцог го предизвикал на дуел. Муун бил превъзходен фехтовач и намушкал противника си, после свалил гарда и го призовал да се предаде. Тогава херцогът събрал последните си сили и забил сабята си в корема на трийсет и седем годишния Муун. Умрели и двамата — и спестили на лордовете срама от нов процес.

Последният екзекутиран в Англия благородник е Лорънс, лорд Ферърс. Ферърс бил сприхав грубиян със склонност към насилие. Веднъж, когато конят му бил победен в надбягване, той пребил коняря си до безсъзнание. Друг път, когато получил пратка развалени стриди, наредил на един прислужник да се закълне, че бурето е било подменено по пътя. След като слугата отказал да лъжесвидетелства, Ферърс го намушкал в гърдите и го ударил по главата с един свещник. После изритал нещастния прислужник в слабините толкова силно, че го осакатил за цял живот.

На трийсет и две години епрез 1752 г. — Ферърс се оженил и се отнасял с жена си с безпощадна жестокост. Нанесъл й тежки травми, като веднъж я повалил в безсъзнание с ритници, и след шест години такъв тормоз тя естествено го напуснала. С домакинството се заел икономът на Ферърс, Джон Джонсън. Патологично подозрителният Ферърс скоро се убедил, че Джонсън заговорничи срещу него. След две години, през 1760 г., безумните му подозрения достигнали кулминация — той повикал иконома си и поискал да види сметките.

Когато Джонсън му ги показал, Ферърс се развикал, че са подправени. Старецът отрекъл. Ферърс му наредил да коленичи и да моли за прошка. След като икономът отказал, той извадил пистолет и го прострелял. Джонсън умрял след няколко часа. Докторът, който се погрижил за умиращия, повикал хора да му помогнат да задържи Ферърс. Благородникът се опитал да избяга през градината, ала го хванали. Изглежда, го напуснало всякакво желание за съпротива и когато го завели в затвора в Лестър, той бил в състояние на апатия.

Безпощадните капиталисти

Ферърс несъмнено очаквал другите лордове да намерят основания, за да го оправдаят, ала предишните му прояви на невменяемост му донесли всеобщото презрение и той бил осъден на смърт. Екзекуцията му в Тайбърн на 5 май 1760 г. събрала рекорден брой зрители.

Пет години след екзекуцията на Ферърс в Тайбърн лорд Байрон (роднина на поета) бил съден в Камарата на лордовете по обвинение в убийство. Скарал се със свой приятел, някой си г-н Чауърт, след тежко пиянство в някаква кръчма. Байрон високомерно го поканил в съседната стая, извадил сабята си и му викнал да се защитава. След продължилия няколко минути дуел Чауърт бил убит.

Камарата на лордовете надлежно обявила Байрон за виновен в непредумишлено убийство, което навярно щяло да му донесе няколко години затвор. Байрон обаче се позовал на неподсъдността на духовенството — стар закон, според който духовник можел да бъде съден единствено от духовен съд, ала по-късно обхванал всеки, който можел да чете и пише — и бил освободен. Интересно допълнение към случая е фактът, че поетът лорд Байрон се влюбил в една от внучките на убития г-н Чауърт, Мери Чауърт — ала тя предпочела да се омъжи за друг.

В Съединените щати престъпленията във „висшето общество“ са сравнително късно явление. Когато се карали, мъжете на честта се дуелирали и на никого не му хрумвало да обвини победителя в убийство. Съществена промяна настъпила едва в края на XIX в. с предприемчивите използвачи и безпощадните капиталисти. През 1872 г. Америка за пръв път станала свидетел на истинско „светско“ убийство. Убиецът бил „джентълмен“, жертвата — категорично не. Това може би обяснява защо Джим Фиск бил убит на публично място, вместо да бъде предизвикан на дуел.

Фиск е олицетворение на американската мечта на бедното момче, което забогатяло. Син на амбулантен търговец, на четиринайсетгодишна възраст той бил наясно с недостатъците на деловите методи на баща си. Неговите идеи за промяна и усъвършенстване скоро го насочили по пътя към богатството. Собственикът на един бостънски железарски магазин забелязал какви и колко стоки поръчва младежът и го поканил да работи при него.

Фиск бил невероятно добър търговец — сърдечен, жизнерадостен, щедър. По време на Гражданската война отишъл в Ню Йорк, запознал се с безпощадния капиталист Даниъл Дрю и с още един мародер, Джей Гулд, който успял да отмъкне железницата за Ири от Дрю — един от великите пиратски подвизи в американската търговия.

Пухкавата хубавица

Нюйоркчани харесали екстравагантността на Фиск и го нарекли „Веселия Джим“. Той обичал операта — затова купил Гранд Опера Хаус, типично грандиозен жест. Влюбил се в Джоузи Мансфийлд, пухкава хубавица, която красяла периферията на актьорската професия. Макар и женен, Фиск купил на Джоузи великолепна къща в сърцето на театралния квартал и я напълнил с цяла армия лакеи. Джоузи скучаела, когато любимият й имал работа, но се утешавала, като се опитвала да харчи пари също толкова бързо, колкото ги печелел Джим.

Една вечер Фиск допуснал грешка, която щяла да му струва живота. Завел своя приятел Нед Стоукс на вечеря с Джоузи. Стоукс бил истински красавец, а Джоузи не се чувствала морално задължена да е вярна на Джим, тъй като той поддържал апартаментите на няколко хористки. И двамата с Нед, без да изпитват угризения, станали любовници. След известно време двамата мъже се скарали. Стоукс повел дело за клевета срещу Веселия Джим заради някои невъздържани изрази за техните делови сделки, които Джим бил подхвърлил пред журналисти.

Вестниците скоро установили, че Джоузи е напуснала Фиск заради Стоукс, и историята завладяла вниманието на Ню Йорк. Фиск завел друго дело — твърдял, че Джоузи и Стоукс се опитват да го изнудват. На 6 януари 1872 г. Стоукс прекарал мъчителна сутрин в съда, въртян на шиш от адвоката на Фиск. Докато обядвал в „Делмоникос“, той научил, че разширеният състав на съдебните заседатели го е обявил за виновен в изнудване. Разярен, Стоукс се втурнал в хотела си, за да вземе своя колт, и отишъл в хотел „Гранд Сентръл“ на Бродуей, където следобед щял да дойде Фиск.

Фиск носел бастун със златна дръжка, военен плащ с червена подплата и цилиндър. Когато започнал да се качва по стълбището, Стоукс изскочил от скривалището си и извикал: „Най-после те пипнах…“ Фиск имал време да възкликне: „Помощ!“, преди да го застрелят. Умрял с куршум в корема. Стоукс бил съден за убийство, но съдебните заседатели не стигнали до единодушие. На втория процес го осъдили на смърт чрез обесване. На третия техническа грешка му позволила да се измъкне с шест години за непредумишлено убийство. Умрял няколко години след освобождаването си от Синг Синг.

Смъртта във висшето общество винаги е новина — повече, отколкото в други случаи на насилие или кръвопролитие. Освен обичайното вълнение от секса и жестокостта у хората — и убийците, и убитите — които са родени на върха на обществената пирамида или са стигнали дотам заради външния си вид, личността и таланта си, има нещо изключително привлекателно. Това е уникална и безпогрешна комбинация.