Колин Уилсън
Знаменити престъпници (46)

Престъпления от страст

„Crime passionnel“ — престъплението от страст. Тези думи събуждат спомени за мургави латиноамериканци като Рудолф Валентино и знойни момичета с ками, скрити в чорапите. „Убиецът от страст се характеризира с емоционална незрялост и опростени морални представи“ — казва специалистът по сексуални престъпления д-р Магнус Хиршфелд. Това може би обяснява защо криминалистите обръщат толкова малко внимание на престъплението от страст. То изглежда прекалено елементарно, прекалено ясно. Сприхав мъж удушава фриволната си любовница или ревнива жена намушква неверния си любовник. Какво има толкова, че психологът да упражнява находчивостта си?

Много повече, отколкото изглежда на повърхността. Наистина, южняците са по-склонни да извършват престъпления от страст, отколкото северняците. Северняците са по-трезвомислещи и пресметливи, докато южняците са с по-гореща кръв и по-емоционални. Но в такъв случай защо сексуалните престъпления в северните страни са повече? Човекът, който извършва убийство, за да задоволи мимолетно физическо желание, не може да се нарече по-хладнокръвен или по-пресметлив от онзи, който планира убийството на съпруга на любовницата си.

По-ранната сексуална зрялост

Истинското обяснение е по-сложно и много по-интересно. В северните страни с техните студени и сурови природни условия мъжете и жените обикновено се развиват като равни. Работят заедно и жените, увити в дебелите си зимни дрехи, не привличат толкова внимание с физическите си дадености — може би това обяснява защо според ранните пътешественици ескимосите имали обичай да предлагат жените си на своите гости.

Разликата между мъжа и жената в по-топлите страни е по-очевидна. Загорялата от слънцето селянка в Италия и Испания носи пъстра пола и изрязана на раменете блуза. Сексуалната зрялост настъпва по-рано при по-топъл климат. Вследствие на това мъжете и жените на юг се виждат като две отделни раси, почти като различни биологични видове.

Когато се случи това, техните представи едни за други странно се смесват с илюзии и идеализации. Руският писател Максим Горки го е уловил с невероятна психологическа точност в своя разказ „Двайсет и шестима мъже и едно момиче“. Мъжете са чираци във фурна, затворени по цял ден във влажната изба, и всички са влюбени в момичето Таня, което ежедневно се отбива във фурната. Един ден някакъв надут войник им казва, че може да съблазни Таня — и успява. Изведнъж двайсет и шестимата я намразват, нахвърлят се върху нея и я обиждат. И Таня надменно си тръгва, за да не се върне никога. Тя е реалистката. Войникът може да се отнася с нея като с уличница, но й е доставил удоволствие. Тези мъже се отнасят с нея като с ангел и после я оскърбяват, защото разрушила този образ.

Отношението към жената като към романтична богиня е дълбоко вкоренено в южняшките културни традиции. Трубадурите били поети във Франция и Северна Италия, появили се още през XI в. — те положили началото на традицията на „рицарската любов“. „Дамата“ на трубадура била негова абсолютна владетелка — била нужна само една нейна дума и той бил готов да обходи целия свят. Легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса първо били написани на френски от поети, вдъхновени от трубадурите и тяхното отношение към жените. Учените смятат, че традицията на трубадурската любов е възникнала при арабите в Северна Африка.

Романтичното отношение към жената има и друга, по-неприятна страна. Тя би трябвало да е кротка, покорна и абсолютно отстъпчива — италианският поет от XIV в. Петрарка разказва история, чиято популярност се е съхранила през вековете. Един благородник, който не вярва на жените, накрая се оженва за бедната селянка Гризелда. После решава да я „изпита“, за да види колко е покорна. Първо й отнема децата още щом се родят, после обявява, че възнамерява да се разведе с нея и да се ожени за друга. Търпеливата Гризелда се съгласява с всичко — даже да присъства на сватбата му и да възхвалява красотата на бъдещата му булка. Накрая, победен от нейната кротост и покорство, благородникът признава, че само я е изпитвал, връща я при себе си и „двамата заживели щастливо“.

Трите куршума

Въпреки че това е само художествена измислица, тя отразява средновековното отношение към жената в страни като Испания и Италия. За модерните хора тя звучи садистично и малко безумно. Благородникът явно може да се убеди, че тя е мило, покорно момиче, и без да я подлага на такива унижения! Ала това нямало да задоволи читателите на Петрарка, както мъжете, така и жените. Защото Гризелда трябва да е техният идеал за съвършената жена — красива, покорна, страдаща, напълно зависима от мъжа, своя господар.

Именно защото това отношение продължава да е дълбоко вкоренено в южняшкия темперамент, южняците са склонни да извършват престъпления от страст. Жените, които припадали по Рудолф Валентино или Джон Боулс, си нямали и представа какво е да са омъжени за шейх. Похищението в пустинята може да е вълнуващо, но останалото може да е истински ад — както установила Маргерит Лорен, след като се омъжила за княз Али Камел бей Фахми. Но поне накрая княз Фахми получил три куршума — в много други аналогични случаи умира жената.

През 1972 г. Франсиско Пинеда, автомонтьор от Гуадалахара в Мексико, влязъл в спалнята на своя работодател Фернандо Ортега, трийсет и две годишен гърбушко. Ортега бил проснат на пода по пижама — мъртъв. Красивата доведена дъщеря на Франсиско, Мария Пинеда, лежала мъртва на леглото, с вдигната чак до кръста пола. Полицията установила, че двамата са отровени с цианид — Ортега я принудил с нож да изпие цианида и после също се отровил.

Той страдал от туберкулоза — Мария изпълнявала функцията на медицинска сестра и му правела инжекции. Ортега се влюбил до полуда в нея, но гърбицата му я отвращавала. Възможно е да си е мислила, че той я кара да изпие сънотворно с намерението просто да я изнасили.

Всъщност въпреки положението на полата й, тя не била сексуално насилена. Ортега можел да го направи преди да се самоубие, но желанието му било друго. Той я обичал и искал да са заедно в смъртта. Трагедията била глупава, патетична — и типична за южняшкия темперамент. Тук отново е очевидно южняшкото отношение към жената. Ортега я обожавал — тя била негова богиня. Но Мария също трябвало да заплати с живота си за своя грях — непокорство към мъжа.

За северняшкия, прагматичен начин на мислене в тези „престъпления от страст“ има нещо абсурдно. Англосаксонците не разбират как човек може да бъде заслепен от емоции. Как е възможно да се самозаблуждаваш, без всъщност да си луд? Френският философ Жан-Пол Сартър посветил известно време на този проблем и в произведението си „Описание на теория на емоциите“ развива някои важни идеи. Той прави странното и революционно предположение, че всички емоции трябва да се смятат за своеобразно пожелателно мислене, или както предпочита той — „магия“.

Сартър не използва тази дума в нейния окултистки смисъл. Когато си заравя главата в пясъка при приближаването на опасност, щраусът се надява да накара опасността да изчезне „с магия“. Ако момичето припада, когато го нападат, казва Сартър, това не е само физическа реакция — на подсъзнателно равнище това е и опит изнасилвачът да се прогони „с магия“.

Според Сартър всички емоции са заместители на действия. Да вземем случая с мъжа, който се влюбва в девойка. Ако тя също го намери за привлекателен, двамата се хвърлят в прегръдките си и той освобождава желанието си към нея, като я люби. Ако тя го отблъсне — както Мария Пинеда отблъснала Ортега, — желанието продължава да се трупа, окуражавано от размислите му, докато той страстно и лудо се влюбва в нея, напълно обладан от емоция, която е заместител на любенето. По същия начин потисканият гняв на мъжа продължава да се натрупва абсолютно непропорционално на причините за него, а човекът, който дава отдушник на яростта си, като вика или се бие, престава да изпитва гняв.

Очакванията

Всичко това може да се отхвърли като интересна, но повърхностна теория — и наистина малцина психолози я приемат напълно, но що се отнася до престъпленията, тя е от огромно значение. Тази теория дава отговор на проблеми, които иначе озадачават „нормалните“ хора: например как е могъл Иън Брейди да убие невинни деца, как са могли Мансън и неговите последователи да убият хора, които не са им направили нищо? Според Сартър всички емоции са непропорционални на причината за тях. Защо децата никога не се радват толкова много на Коледа, колкото я очакват? Защото натрупват емоции, свързани с очаквания, които не са реалистични — пожелателно мислене или „магия“.

Идеалният начин детето истински да се зарадва на Коледа е да не знае за нейното приближаване и да изрази с действие своето удоволствие. Да вземем убиец като дюселдорфския садист Петер Кюртен. По време на продължителните си периоди на самота в него се развила такава ненавист към обществото, че никакви действия не могли да я освободят. Можел да убива мъже, жени и деца, да пали плевници, но също като дете на Коледа, очакванията му никога не можели да бъдат удовлетворени. Същото се отнася за убийци като Мансън и Брейди.

Но когато тази теория се приложи към убийци от страст, започваме да осъзнаваме ужасяващата й правота. Понякога цялото престъпление е обгърнато в такива емоционални миазми, че изглежда нереално, като престъпление, извършено в кошмар.

Класическото „crime passionnel“ във Франция в началото на 50-те години на XX в. съдържа нещо повече от елемент на фантазия — подсъзнателно желание за самоунищожение. Закараната със самолет в наказателните колонии на Нова Гвинея французойка на средна възраст Ивон Шевалие била осъдена за убийството на съпруга си Пиер, кавалер на ордена на Почетния легион — убила го в деня, в който бил назначен за министър в новосформираното френско правителство през 1951 г.

През 1935 г. многообещаващият млад лекар Пиер се запознал с акушерката Ивон в една орлеанска болница. Те били напълно противоположна двойка — той от старо аристократично местно семейство, тя от селски произход. Любовната им страст преодоляла социалните им различия и след четири години те се оженили, когато Пиер влязъл в армията, за да се сражава против Хитлер. Първият от двамата им сина се родил през 1940, а вторият — през 1945 г. (двете момчета заминали с Ивон в наказателните колонии).

Героят от съпротивата

Все още отхвърляна от рода Шевалие („Те ме смятаха за една от младежките грешки на Пиер“ — горчиво заявила тя пред съдията), Ивон още повече започнала да боготвори смелия си съпруг, когато той се завърнал в Орлеан и станал един от героите на местното съпротивително движение. В края на войната Пиер Шевалие бил може би най-популярният човек в района и оттам оставало само една крачка към бойното поле на политиката. Той вече не се грижел за лекарската си кариера и Ивон все повече се чувствала не на мястото си като съпруга на амбициозен политик.

Непохватна, неловка и нетактична, тя не се вписвала в обществения живот, който Пиер трябвало да води в Париж — центъра на френската политика. Той прекарвал все повече време в столицата и Ивон оставала съвсем сама с децата си в техния орлеански дом, лишена от емоционална и физическа любов. Прибягнала към опиати — веронал и макситон, — за да издържа дългите дни и още по-дългите нощи. После настъпил денят — денят, от който тя се ужасявала и знаела, че е неизбежен, — когато в джоба на един от костюмите на Пиер открила любовно писмо.

Писмото било от някоя си „Жанет“, която — колкото и да било изненадващо — не била парижка хубавица. Тя произлизала от района на Орлеан и Ивон подозирала, че е Жана Перо — красивата, интелигентна и свръхпредставителна съпруга на собственика на един от най-големите универсални магазини в града. Тя била петнайсет години по-млада от Ивон — която повече от всякога се почувствала като обикновена селянка, чието място в чувствата и леглото на съпруга й е било отнето от жената, за каквато той би трябвало да се ожени.

След като устроила типична сцена на ревност на червенокосата мадам Перо (и не получила удовлетворение в никакво отношение), Ивон насочила цялата си омраза към своя съпруг. След като се карала с него, била се с него, умолявала го — ала не се любила с него, — тя завела децата на дълго океанско пътешествие. Без прощални думи и чувства Пиер й заявил, че вече не желае да спи с нея и иска развод. Той смятал, че блестящата му кариера може да издържи неблагоприятното въздействие на развода — но не пресметнал въздействието, което оказало това върху Ивон. Тя се опитала да се самоубие. После, когато не успяла, отишла в най-близкия полицейски участък и си извадила разрешително за носене на оръжие.

Незабавно получила такъв документ като съпруга на видна политическа фигура (по онова време Пиер бил кмет на Орлеан), тъй като можело да се наложи да се защитава от негови съперници или врагове. След това си купила 7.65-милиметров пистолет, занесла го вкъщи и го скрила в килера за спално бельо. Скоро имала нов скандал с Пиер — когато той отново заплашил да се разведе с нея и този път прибавил, че възнамерява да се ожени повторно. За Ивон това била последната обида, последната заплаха.

Четири пъти натиснала спусъка…

Ивон тичешком излязла от спалнята, взела пистолета, върнала се и го насочила — не към Пиер, а към себе си. „Ако ме напуснеш заради друга жена, която и да е тя, ще се самоубия!“ — извикала тя. Пиер, който се събличал и бил по бельо, все още бил на седмото небе след назначаването си за министър. Името му било във всички вестници и цял Орлеан говорел за новия му пост.

Ала всичко това не означавало нищо за Ивон. Когато Пиер й се подиграл и й казал да се самоубие — „… веднага щом изляза от стаята“, — тя насочила пистолета срещу него. Четири пъти натиснала спусъка — бързо и право в целта. С вик на болка и ужас Пиер се строполил на пода с пронизани от куршуми гърди, предмишница, бедро и брадичка. Изстреляният малко по-късно пети куршум го улучил в гърба.

Веднага щом дошла на себе си и осъзнала какво е направила („пистолетът гръмна случайно“ — заявила тя по-късно), Ивон вдигнала телефона и се обадила в орлеанския полицейски участък. Свързала се с комисар Газано, техен семеен приятел, и му казала: „Моля те, веднага ела тук. Мъжът ми спешно се нуждае от теб“. След два часа — облечена в траур — я закарали в орлеанския затвор и процесът за нейното убийство от страст бил проведен през ноември 1952 г.

Председателят на съда мосю Раймон Жаден заявил, че тя е изпитвала „животинска страст“ към съпруга си. „Трябваше да я овладеете и да проумеете, че нямате право да отнемете живота на друг човек. Тази страст е завладяла целия ви начин на живот — без да се опитате да я контролирате. Разбирам мъката ви, но не оправдавам деянието ви“. Лекарят, който дал показания пред съда, казал, че Ивон е „останала с психика на тийнейджърка, влюбена в студент“. Подчертавайки комплекса й за малоценност — в обществено, физическо и интелектуално отношение, — той заключил, че Ивон страда от „физическа малоценност, тъй като съпругът й отказвал да се люби с нея. Тя се отчаяла, че някога ще бъде равна на мъжа, когото така и не била престанала да обича“. Такова било психическото й състояние в момента, в който го застреляла.

Трийсет и четири годишната мадам Жана Перо — „без професия“, прибавила тя — трябвало само да признае в съда, че през 1950 г. е станала любовница на Пиер Шевалие, и съдебните заседатели се изпълнили със съчувствие към Ивон. Нейният адвокат развълнувано попитал дали двамата й сина трябва да „пораснат сам самички в този свят“ и съдебните заседатели отговорили с единодушно „не“. Те обявили мадам Шевалие за „невинна“ и малцина в претъпканата съдебна зала, включително полицаите, не въздъхнали от облекчение.

Нейното самонаказание в Нова Гвинея — присъда, която си наложила, след като получила опрощение от Църквата за своето престъпление, — красноречиво говори за угризенията, изпитвани от хората, извършили престъпление от страст. Повечето такива убийства не се извършват от искрена омраза, а от отхвърлена любов. Ако обичта свободно се дава и щедро се връща, престъпленията от страст ще изчезнат от престъпния календар. Единствено от двамата участници в една връзка зависи да се стремят, ако настъпи разрив, да проявят такт и доброта. Така ще запазят и удължат собствения си живот.