Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Убийци на жени

Тримата лекари, поканени да се произнесат за психическото състояние на Анри Дезире Ландрю, се съгласили за едно: макар да признавал, че е убил десет жени, той не бил луд. Първият медицински експерт, д-р Валон, се обърнал към претъпканата съдебна зала по време на процеса на убиеца на жени и заявил:

— Веднъж вече ми се наложи да прегледам подсъдимия — през хиляда деветстотин и четвърта година, когато беше обвинен за присвояване на пари с измама. Тогава установих, че се намира в състояние, граничещо с патологично, но не беше луд. Може би беше на границата, но не я преминаваше. Сега смятам, че Ландрю е в пълно съзнание и разбира какво върши. Умът му е бърз и нащрек. Той е остроумен. Накратко, трябва да се смята за отговорен за действията, в които е обвинен.

Вторият лекар, Рок дьо Фюрсак, прибавил:

— Няма нито следа от маниакалност. Ние лично прегледахме Ландрю и го намерихме за нормален във всички отношения.

Д-р Рубинович казал:

— Порази ни неговата проницателност и присъствие на ума. Той има психика на каторжник — каторгата винаги е пред очите му като кошмар, който го заплашва… Каторжникът трябва да живее и не може да подбира средствата, които използва, за да оцелее. Той винаги е готов на всичко, за да не го заловят и осъдят отново, да избегне каторгата. Ландрю е в това състояние от хиляда деветстотин и четиринайсета.

Безчувствеността

Тези думи зарадвали Ландрю, чиято престъпна и сексуална кариера била под полицейско наблюдение в продължение на двайсетина години. „Престъпленията, в които съм обвинен, могат да се обяснят единствено с пълна лудост — заявил той. — Докторите твърдят, че съм нормален — следователно съм невинен“.

Ландрю, който не притежавал „абсолютно никаква морална отговорност“, проявявал двойствено отношение към жените — ухажвал ги като всеки друг мъж и по-късно ги убивал с небрежната безчувственост, характерна за психопата.

Ако интересът към убийците — също като към пеперудите — зависи от редкостта им, Ландрю принадлежи към най-редкия и странен вид, убийците на жени. Изненадващо твърдение, ако имате предвид, че над петдесет процента от всички жертви на убийство са жени. Но това е така, защото най-разпространеният тип убийство е семейният скандал, при който съпругът убива жена си в пристъп на гняв или ревност. Много по-надолу в списъка — макар че представлява голям процент от престъпленията — е сексуалното убийство. Сексуалният убиец притежава психиката на гладна лисица — жените са кокошки, които са защитени от него с паравана на обществените условности, и той също като лисица чака възможност да се промъкне под телта и да задоволи глада си.

Ландрю обаче не бил сексуален убиец в този смисъл. Напротив, той се отнася към съвсем малката група убийци, които предпочитат да водят беден живот (Ландрю „печелел“ по стотина лири на жертва), като убивал лековерни жени. Обладавало го странно и патологично желание — същото, каквото наблюдаваме в случаите с френския „върколак“ Мартин Дюмояр, британския убиец на „младоженките във ваната“ Джордж Джоузеф Смит, американския масов убиец Х. Х. Холмс, отровителя на съпруги Джордж Чапман, унгарският „Синя брада“ Бела Кис, а може би и със самия Джак Изкормвача.

Убиецът на деца

За да разберем характера на това желание, трябва да се запитаме защо тези убийци на жени се наричат „сини бради“? Истинският Синя брада, френският маршал от XV в. Жил дьо Ре, който се сражавал рамо до рамо с Жана д’Арк, бил убиец не на жени, а на деца. Известен с лъскавата си синкавочерна брада, той бил сексуално извратен и смятал, че с детска кръв може да направи злато. В края на XVII в. френският писател на приказки Шарл Перо създал популярния вариант на Синята брада, убиеца на жени. В една от неговите по-страховити приказки се разказва за младата Фатима, която се омъжила за богатия земевладелец Синята брада и един ден надникнала в тайна стая — и намерила труповете на предишните му жени. Въпреки че Перо е написал тази приказка от галска гледна точка, в много страни има подобни легенди за убийци на съпруги — в Корнуол се разказва за великана Болстър, който всяка година убивал жените си, като ги замерял със скали. Народното въображение разбира това тъмно мъжко желание да убива жени — и полууплашеното, полуочаровано отношение на жената, което в някои случаи я кара сама да стане жертва.

Съвременното престъпление

Най-странното е, че всички известни случаи на реално съществували Сини бради са сравнително съвременни. Сред стотиците престъпления, описани в сборници като „Животът на най-известните престъпници“ (1735), „Нюгейтски календар“ (1774) и даже „Криминални хроники“ на Камден Пелам, издадени чак през 1886 г., няма нито един „убиец на жени“. Изобилие от разбойници, пирати, главорези, взломаджии, но не и убийци на жени. Защо? Щом фолклорът векове наред е бил обсебен от тях, защо Сините бради не са съществували и в действителност?

Психологът Ейбрахам Маслоу предлага изключително интересно обяснение, което, ако е вярно, хвърля съвсем нова светлина върху този въпрос и върху криминалната история. Публикувана за пръв път през 1942 г., теорията на Маслоу е известна като „йерархия на потребностите“ или ценностите. Тя е създадена в противовес на теорията на Зигмунд Фройд, че основните потребности на мъжа са сексуални — да не споменаваме теорията на Карл Маркс, че неговите основни потребности са икономически, и теорията на Алфред Адлер, че основен човешки стимул е стремежът за власт.

Маслоу отбелязва, че ако умира от глад, човек няма никакво друго силно желание, освен да яде, и не си представя по-голямо блаженство от това редовно да поглъща големи количества храна. Но веднага щом задоволи това си желание, той започва да мисли за сигурност — за потребността от покрив над главата си. Ако задоволи и нея, мъжът се замисля за секс — не за изнасилване, а за партньорка, с която да се задоми. А какво иска, когато има дом, сигурна работа и щастливо семейство? Почит и възхищение, да го приемат в обществото, да го харесват и ако е възможно, да му завиждат. На този етап човек постъпва в ротари клубове, съпругите сформират свои групички и се мъчат да вървят в крак със съпрузите си. На този етап желанието за себеуважение става основно и това обяснява склонността на някои убийци — класически пример за това е Хийт — да се обличат като герои и офицери.

Какво става, щом тези потребности бъдат задоволени? Според Маслоу се стига до най-висшето равнище: творческия стимул, който едно време бихме нарекли „духовно стремление“. Но то не се ограничава до емоционалната и егоистична потребност човек да пише симфонии, да съчинява пиеси в бял стих или да строи катедрали. Всеки, който иска да си върши работата добре заради самото удоволствие от това, проявява творчески стимул. Това показва, че йерархията на потребностите е своеобразна стълба. Ако сте заседнали на най-долното стъпало, материалистическите теории на Маркс ще ви се струват верни. Ако сте на следващото стъпало, ще бъдете убедени в правотата на психоаналитика Фройд, че няма нищо по-важно от секса. Още по-нагоре стремежът към власт — и себеуважение — на австрийския психолог Адлер ще ви изглеждат самата истина за човешката природа. Всички отчасти са прави — но никой не е напълно прав.

Храна и територия

Маслоу извежда теорията си от криминалната история. В първобитните общества храната и „територията“ са най-важните неща и ако човек извърши убийство, причината най-вероятно е един от тези два стимула. Допреди сто години например повечето хора в Европа и Америка едва свързвали двата края. При тези обстоятелства двамата единбургски крадци на тела Бърк и Хеър извършили убийствата си през 1828 г. и не е чудно, че са убивали човешки същества заради няколкото лири, които им плащал за труповете д-р Нокс. Поради същата причина „Нюгейтски календар“ е пълен с разбойници и взломаджии. И затова имало толкова малко изнасилвачи. Обществото било заседнало на най-долното стъпало от стълбата на Маслоу.

Започнала Викторианската епоха — вълната на благоденствието бавно заляла Европа. Повечето известни викториански убийства във Великобритания все още били за пари, ала било настъпило времето на убийството в средната класа със семейните драми на такива убийци като Констанс Кент, която убила четиригодишния си доведен брат, масовия отровител Уилям Палмър, отровителя на съпруги д-р Едуард Причард, Мадлин Смит, шотландското момиче, което се избавило от нежелания си любовник. През 1888 г. свирепите убийства на пет проститутки от лондонския Истсайд, извършени от неизвестния убиец с прякор Джак Изкормвача, поставили началото на нова епоха — епохата на сексуалното престъпление. В резултат на развитието си обществото се издигнало на следващото стъпало от стълбата на Маслоу. През 40-те години на XX в. сексуалното престъпление, някога най-рядката причина за убийство, станало нещо обичайно. И все още е такова, но вече е започнала следващата епоха — епохата, която може да се нарече „убийство за себеуважение“. Защо лондонските гангстери, братята Рони и Реги Крей, извършвали убийства пред цели тълпи свидетели? Отговорът е удивителен: за да направят впечатление на лондонския подземен свят. Елементът на гордост, на себеуважение, все повече се разпространява сред убийците, независимо какъв е привидният мотив. Серийният сексуален убиец Джон Реджиналд Холидей Кристи обичал да упражнява властта си като запасен полицай, Хийт се представял като „капитан Рупърт Брук“, Артър Хосейн, похитителят на г-жа Макей, съпруга на издател на лондонския „Сън“, се представял за „фермер джентълмен“, Чарлз Мансън си въобразявал, че е водач на световна революция. Типично за тази нова тенденция в убийството е твърдението на осемнайсетгодишния Робърт Смит, който накарал пет жени и две деца да легнат на пода на един козметичен салон в Аризона и ги прострелял в тила: „Исках да стана известен — да си създам име“.

Във всичко това има поне една утеха. Ако обществото премине през етапа на убиеца за себеуважение, броят на убийствата рязко ще намалее. Следващото стъпало нагоре по стълбата е чисто творческо, а творчеството и убийството обикновено са несъвместими. Въпрос на гадаене е дали нашият пренаселен свят някога ще достигне този етап, но ако теорията на Маслоу е вярна, има основание за надежда.

Скритата непълноценност

Що се отнася до Ландрю, прототип и най-цитиран пример за убиец на жени през XX в., краткият преглед на сексуалната му „кариера“ показва, че е типичен убиец за себеуважение. Детството му в Париж определено с нищо не подсказва бъдещата му „антифеминистка дейност“. Той бил слънчево, добродушно дете, всички го харесвали и родителите му го обожавали (както загатва името му — Дезире, „желан“). Баща му бил обикновен работник — огняр. След като напуснал училище, Ландрю започнал работа при един архитект — и старите му приятели веднага забелязали промяната. Той се „надул“ и не пропуснал възможност да спомене, че е чиновник. Постигнал положение на представител на средната класа — което във френското провинциално общество през 90-те години на XIX в. означавало много повече от днес. През остатъка от живота си Ландрю играл тази роля на представител на професионалната класа: представял се за адвокат, лекар, инженер, бизнесмен, счетоводител, каквото и да е, стига да задоволявало самолюбието му, да скривало непълноценността му и да го карало да се чувства „талантлив“ и „джентълмен“.

За нещастие на Ландрю и неговите бъдещи жертви, обществото не било отредило специално място на интелигентния, но непостоянен младеж. Ландрю влязъл в армията и се представил отлично. После се върнал в цивилния живот, оженил се за своя братовчедка, която забременяла от него, и се заел да осигури спокоен живот на семейството си. Но перспективата да прекара целия си живот като чиновник го отегчавала, а и бил прекалено нестабилен, за да се задържи дълго на една работа. Опитите му да отвори свой бизнес неизбежно се проваляли. Вроденият му чар и будност му давали възможност да издържа жена си и децата си по време на тежки периоди с дребни мошеничества и измами. И той се насочил към престъплението с ентусиазма на човек, който най-после е намерил своята ниша — по-вълнуващ, „по-творчески“ начин на живот от канцеларската работа. Опитът му показал, че възрастните вдовици са особено лековерни и са готови да му дадат ключа от сърцето и сейфа си. Фактът, че е харесван и ловък мошеник, задоволявал суетата му, интелигентността му, дори артистичността му (защото, както отбелязва германският Нобелов лауреат Томас Ман в своя роман „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“, мошеникът носи в себе си известна артистичност). Неизбежно имало периоди в затвора и когато през 1912 г. (когато Ландрю бил четирийсет и три годишен) баща му се самоубил, смазан от позора на сина си, измамникът навлязъл в нова фаза на кариерата си. Решил да изостави всички скрупули и да премине към дръзки убийства.

Колкото и да е странно, начинът на живот на почти всички известни убийци на жени напомня за живота на Ландрю в някои принципни отношения.

Йохан Кох, роден в Страсбург през 1860 г., трябвало да стане свещеник, но поради неизвестни причини напуснал Германия и заминал за Съединените щати. Там давал обяви във вестници на немски език за бездетни вдовици „с цел брак“. Този метод много прилича на използвания от Ландрю. Представял се за богат бизнесмен или човек с висок пост в търговска компания. Женел се за вдовицата, ако трябва, взимал й парите и офейквал. За разлика от Ландрю, той, изглежда, предпочитал отровата, когато се налагало да очиства младоженките. Бил женен тринайсет пъти, нещастно число, поне от гледна точка на „съпругите“, и отровил шест от тях. Екзекутирали го в Чикаго през 1906 г.

Тайните проходи

Х. Х. Холмс, навярно най-забележителният американски престъпник на XIX в., е роден през 1860 г., син на началник на пощенска станция. Решен да се издигне, той следвал медицина, после станал измамник. Жертва на първото му известно убийство била собственичка на чикагски магазин, някоя си г-жа Холдън. Магазинът станал собственост на Холмс. Той построил къща, пълна с тайни проходи, и продължил да убива жени, когато му скимне. Мотивът не бил сексуален, тъй като повечето момичета известно време му били любовници преди да „изчезнат“. Най-малко осем жени изчезнали, след като влезли в неговия „замък на смъртта“. По-късно Холмс се свързал с някой си Питизъл, за да измамят една застрахователна компания. Накрая, както често се случвало с приятелите на Холмс, Питизъл и три от децата му били убити. Холмс се готвел да очисти и г-жа Питизъл, но бил арестуван. Той признал, че е извършил двайсет и седем убийства. Обесили го през 1896 г.

Джордж Чапман, всъщност поляк на име Клосовски, бил екзекутиран през 1903 г., след като го обявили за виновен в отравянето на три негови съпруги. Чапман говорел зле английски и първата част от живота му преминала в чужбина, затова за него се знае много по-малко, отколкото за други известни убийци на жени. Син на дърводелец, той дълго се опитвал да се „усъвършенства“, заемал се с различен бизнес, станал например бръснар и кръчмар. (По времето на Джак Изкормвача се намирал в Уайтчапъл в лондонския Истенд и го подозирали в извършване на убийствата.) Няма свидетелства да е бил замесен в измами и различни автори обясняват мотива за отровителството с похот, стремеж за сигурност и пари или садизъм.

Джордж Джоузеф Смит, злополучно известният убиец на „младоженките във ваната“, е лондончанин, роден през 1872 г. От деветгодишна възраст периодично влизал и излизал от поправителни домове и затвори. След двегодишна присъда за съхраняване на крадени стоки станал измамник на вдовици и стари моми. Оженил се и изоставил неопределен брой жени преди през 1912 г. да удави Беси Мънди. Когато и третата му „съпруга“ се удавила във ваната, вестникарските репортажи събудили подозренията на един роднина на предишна жертва. Смит до края твърдял, че е невинен, но през 1915 г. бил обесен.

Фредрик Дийминг е роден в Англия през 1853 г. Той се специализирал в измама на бижутери, като се преструвал на управител на диамантена мина. Освен това се представял за милионер, а също като „сър Уилфред Лоусън“ и „лорд Дън“. Обичал да се хвали и бил забележително изобретателен лъжец. През 1891 г. убил жена си и четирите си деца и заровил труповете под пода във взета под наем къща. После заминал за Австралия с новата си съпруга, която скоро убил и заровил под пода на друга къща. Представяйки се за барон Суонстън, той убедил друго момиче, богата наследница, да се омъжи за него, ала откриването на тялото на втората му жена довело до арестуването му. В три от къщите, в които бил живял в Южна Африка, също намерили трупове на момичета. Дийминг заявил, че призракът на мъртвата му майка го карал да убива жените. Въпреки това обяснение през 1892 г. го екзекутирали.

Бела Кис, аматьор астролог и най-известен убиец на жени в Унгария, признал най-малко двайсет и четири жертви. Когато през 1916 г. го мобилизирали в армията, новият наемател в дома му отворил седем варела и вътре открил тела на жени, запазени в спирт. Оказало се, че Кис е редовен посетител на будапещенския квартал на червените фенери — човек с огромна физическа сила и безкраен сексуален апетит. Той давал обяви, че търси жени, които да споделят уединението му в Синкота. Жените изчезвали и техните ценности осигурявали на Кис средства за посещение на градските бардаци. Когато намерили жертвите му, властите вече били осведомени, че е загинал по време на Първата световна война. Според по-късни сведения обаче той постъпил във френския чуждестранен легион под името Хофман и един детектив от нюйоркския отдел „Убийства“ го забелязал да излиза от станцията на метрото на Таймс Скуеър.

Друга обща особеност на убийците на жени — мъже, които скриват ненавистта си към жените с любов — е тяхната „хипнотична власт“ над жертвите им. Това отново може да се обясни с грижливия им избор на „съпруги“ — жени, които искали или изпитвали потребност да бъдат във властта на „по-силен“ мъж. Тези податливи жертви мечтаят да срещнат мъж, който да ги измъчва, и физически, и емоционално, и после да им отнеме гордостта, достойнството, парите и собствеността. Без такива жени, които сякаш привличат убийците си, Ландрю и другите Сини бради нямаше да имат кого да тормозят, от кого да се възползват и кого да мамят. От тяхната „хипнотичност“ — твърди се, че Джордж Джоузеф Смит имал „очи, които могат да накарат едно момиче да стори всичко“ — нямаше да има никаква полза, просто защото нямаше да има върху кого да я упражняват. Всеки Ландрю трябва да има своята мадам Куше, първата вдовица, която станала негова жертва, иначе той ще е само поредният ексцентрик, обладан от „странни“ идеи за половете и ролята на жените и мъжете в брачната игра.