Колин Уилсън
Знаменити престъпници (64)

Суперкрадци

На 16 октомври 1906 г. един скромен обущар направил за смях императорската германска армия. Казвал се Вилхелм Войгт и бил прекарал близо половината от своите петдесет и седем години в затвора. В онова студено есенно утро той крачел по улиците на Тегел, днес предградие на Берлин, в капитанска униформа. Войгт нямал право на нея: бил я купил от една вехтошарница. Няколко войници се приближили по улицата, водел ги сержант. Войгт спрял пред тях и изревал: „Стой!“ После ги инспектирал, като сучел мустаци.

Казал на сержанта, че има работа в градския съвет на Кьопеник, на трийсетина километра оттам, и им заповядал да го последват. Никой не смеел да спори с германски офицер — те марширували подире му чак до Кьопеник. Там „капитанът“ дал на всеки по една марка и ги освободил за обяд. После ги строил пред градския съвет, наредил на трима да завардят изходите и повел другите вътре.

Влязъл в кабинета на кмета и му съобщил, че го арестува. Изглеждал толкова свиреп, че никой не посмял да каже нищо. После офицерът пожелал да види касата. Един разсилен побързал да я донесе. Капитанът преброил парите, стрелнал кмета с гневен поглед, сякаш за да му каже: „Точно както си мислех“, и заявил, че ги конфискува. „Отведете го“ — изсумтял той и посочил кмета. Войниците застанали от двете страни на озадачения кмет и го извели навън.

Междувременно трима войници получили заповед да конфискуват коли. Кметът и войниците били качени на две от тях и пратени в берлинската полиция. Капитанът се качил на третата. Когато войниците стигнали в участъка, третата кола била изчезнала, ала никой не подозирал нищо. Кметът побързал да влезе вътре и минали два часа, преди да разберат, че са ги измамили. Дотогава капитанът вече бил изчезнал с парите, около четири хиляди марки.

Вестта за измамата обиколила Германия, а после и целия свят. Дори кайзерът се залял от смях, когато научил. „Това може да се случи само в моята Германия“, с известно задоволство рекъл той. Ала полицията и армията били разярени. Самозваният капитан станал обществен враг номер едно, било организирано масово издирване. След няколко дни Войгт бил арестуван в стаята си в един берлински бордей. Той получил четири години тежък труд, но бил освободен след двайсет месеца — благодарение на задкулисната намеса на кайзера. През остатъка от живота си обущарят бил нещо като герой и често позирал пред фотографи в капитанска униформа. „Капитанът от Кьопенек“ и досега е уважавана фигура в Германия.

Ударът на Войгт не е нито най-големият, нито най малкият в историята, но обирът му е най-типичен в аналите на криминалистиката. Защото истинският крадец, човекът с призвание за кражби, притежава нещо от авантюриста и от героя на комична опера. Той краде за обогатяване, но и за удоволствие — заради тръпката от предизвикателството.

Тъкмо такъв дух бил проявен от човека, който извършил най-големия обир в историята. Той откраднал цяла страна. Павел Михайлович Бермонт-Авалов проявил духа на капитана от Кьопеник в огромен мащаб. Той демонстрирал способностите си през 1917 г., когато шпионирал болшевиките в полза на Германия. Докато прекосявал една гора, облечен в руска офицерска униформа, Бермонт-Авалов се натъкнал на голям склад за боеприпаси. Без колебание се приближил до руския часови, който вдигнал пушка и я насочил към него. „Идиот такъв, махни пушката — извикал Бермонт. — Махай ми се от пътя, невеж селянино!“

Войникът отстъпил — само руски офицер можел да е толкова груб. Бермонт влязъл в лагера, почукал на вратите на всички войници и поискал да се срещне със старшината. После, следван от върволица почтителни ефрейтори, направил инспекция на склада. В барака, пълна с артилерийски снаряди, с помощта на гаечен ключ задействал взривателя на един от снарядите. Излязъл, запътил се към изхода на лагера и тъкмо подминавал часовия, когато започнали верижните експлозии. Целият лагер бил унищожен.

Безпощадният щурм

Носен от духа на безумната си дързост, Бермонт повел малка наемна армия към латвийския град Желгава и препуснал срещу неговите червени защитници във великолепен и безпощаден кавалерийски щурм. Тъкмо този успех му дал идеята за един дързък план за овладяване на страната. Той отишъл при командващия останките от германската армия фон дер Голц и му предложил себе си и своите триста войници. Голц мрачно отговорил, че не се нуждае от хора — той имал трийсет хиляди, — а от пари. „Оставете това на мен“ — отвърнал Бермонт и побързал да замине за Берлин.

Като представител на Голц, той посетил различни банки, притежаващи ипотеки от Латвия, и им обяснил, че ако страната падне в ръцете на червените, ще изгубят инвестициите си. Те бързо дали един милион марки на негово разположение и Бермонт се приготвил да измами Голц. Била 1919 г. и във Виена Антантата обсъждала следвоенното разделение на Европа. Бермонт пратил телеграма на британската делегация — предупреждавал, че немски банкери са пратили на Голц един милион марки и че командващият възнамерява да завладее Латвия.

Идеята била да разтревожи френския премиер Жорж Клемансо и американския президент Удроу Уилсън, за да свалят Голц. После Бермонт се върнал в Латвия, отишъл при германския командващ и му казал, че успял да събере двеста и петдесет хиляди марки. Голц го погледнал кисело. „Ами другите три четвърти?“ — попитал той и размахал телеграма от немските банкери. Бермонт останал невъзмутим. „Ще ги пратят след ден-два“. Голц не бил напълно убеден, но пуснал руснака да си върви — и пратил спешно допитване по телефона до банкерите в Берлин.

Обещанието за плячка

Сега зависело от това коя телеграма ще стигне първа — тази от банкерите, съобщаваща на Голц, че Бермонт се опитва да го измами, или от командването на Антантата, която го освобождавала от поста му. За нещастие на Бермонт, телеграмата за парите пристигнала първа. Хората на Голц вече го изтезавали, когато дошла втората телеграма и немецът разбрал, че е победен. Бермонт му предложил четвърт милион марки в замяна на армията му — която се състояла от наемници, а не от немски войници. Ето защо Голц не извършил държавна измяна, като взел парите и предал армията на нейния нов командир. Без да губи време, Бермонт се отправил към латвийската столица Рига, която била в ръцете на болшевиките. Окуражени от обещанията за земя и плячка, наемниците смело се сражаващи и през октомври 1919 г. превзели града. Бермонт станал господар на Латвия. Той отмъкнал страната под носа на Антантата!

Имал нужда само от време, за да се установи като новия цар на Латвия. Надявал се, че Антантата няма да намери основание да го изгони. Това било голямата му грешка. Смятал всички политици за мошеници и изобщо не му хрумнало, че Уилсън и Клемансо може да възразят срещу идеята Латвия да бъде управлявана от суперкрадец. С безпомощната си армия човекът, който откраднал цяла страна, бил принуден да зареже плячката и да бяга, за да си спаси кожата. Но подобно на капитана от Кьопеник, той останал герой до края на дните си.

Подвизите на Войгт и Бермонт-Авалон насочват вниманието към нещо, което психолозите криминалисти никога не са признавали напълно: че има крадци и суперкрадци. Кражбата е най-разпространеното престъпление и повечето крадци признават, че по същество са паразити без истинско място в обществото. Суперкрадецът обаче не приема нищо подобно. Той принадлежи към групата на „силно доминантните“ мъже. А силно доминантният мъж изпитва инстинктивно желание за успехи, за приключения. По някакъв неясен, навярно само полуосъзнат начин той смята, че заслужава да е известен, да е „някой“. В идеалния случай желанието му е да води живот, в който да може да извършва обири и — както понякога се случва — изнасилвания.

Суперкрадецът е самотник. Той притежава качества, които могат да го отведат далеч като военен или бизнесмен, ала не иска да си сътрудничи с обществото. Това за него е скучно. Концепцията за престъплението обаче поражда у него странна, почти сексуална възбуда. Студентът от Чикагския университет и сексуален убиец Уилям Хеъренс например започнал като взломаджия. Прониквал в къщи, за да краде женско бельо. После открил, че от самото вмъкване през прозорец може да получи оргазъм, и изтъкнал този аргумент в своя „защита“ преди през 1946 г. да го осъдят на доживотен затвор. Полицията във всички страни познава подобни случаи, при които взломаджии уринират или се изхождат в чужди жилища. Това не е само проява на социално предизвикателство, както може би ни се струва на пръв поглед. Взломаджията изпитва удоволствие от това да си смъкне гащите в чужд дом — това е вариант на ексхибиционизъм. Някои взломаджии режат легла, сутиени и гащички с бръсначи. В тези обири се наблюдава определен елемент на „изнасилване“, който е отличителният знак или визитна картичка на суперкрадците, за разлика от „обикновения“ крадец.

Суперкрадецът обаче не винаги представлява заплаха за своите съвременници. Когато обществото се разширява и променя, за него може да има място. Например ст епохата на кралица Елизабет I насам британското правителство насърчавало пиратството. Наричали го „каперство“, но иначе си било чисто пиратство. Каперите имали право да нападат кораби, принадлежащи на врагове на тяхната родина — и на всеки, който снабдявал с провизии тези врагове. Това им осигурявало доста широко поле на действие. Ако поради някаква причина залавяли кораб, принадлежащ на приятелска страна, имало съвсем елементарен начин да не допуснат грешката им да се разчуе: избивали всички на борда и потопявали съда.

Елизабетинският герой сър Франсис Дрейк всъщност бил обикновен пират, който използвал войната с Испания като възможност за обири и грабеж. Тъй като испанците имали владения в Америка и Западна Индия, това наистина осигурявало изключително широко поле за действие на корсари като Дрейк. Западна Индия се превърнала в пиратско гнездо — което подслонявало хора като Черната брада (чието истинско име било Тийч), Хенри Морган, майор Стед Бонет, капитан Ингланд.

Пиратството било идеален начин на живот за суперкрадеца. Той можел да краде, да реже гърла, да изгаря градове и да отвлича жени. Можел да осъществява всичките си детински фантазии за агресия и насилие. Мнозина вършели тъкмо това, при това с ужасяващ садизъм. Ето защо пиратите рядко получавали милост от властите, когато ги залавяли — капитаните и целите екипажи чак до юнгите увиснали на една и съща бесилка. Обществото ги смятало за най-зли гадини.

Една от най-типичните прояви на психологията на суперкрадеца се наблюдава в прочутата драма „Разбойници“ от немския поет от XVIII в. Шилер. Героят на пиесата Карл Моор оглавява банда крадци, защото „само свободата поражда истинско величие“ — с което има предвид свободата да краде, пали и насилва. Наистина, „Разбойници“ е една от първите и най-незрели творби на Шилер, но тя потвърждава важното заключение, че дори толкова благ и интелигентен човек като него може да вярва, че за да си „истински свободен“, трябва да можеш да гориш женски манастири и да изнасилваш монахините.

Повечето хора са в състояние да съчувстват на тази гледна точка. Това показва, че подобно на всички силно доминантни престъпници, суперкрадецът по същество е човек, който никога не пораства. Децата не разбират защо не могат да получат луната или защо не бива да си вземат каквото поискат от магазин за играчки. С възрастта те стават по-големи реалисти. Желанията им съзряват, както и начините им да изпълнят тези желания. Някои хора така и не успяват да се избавят от детството си, от усещането, че трябва да им позволят да взимат каквото си искат. Ако са хора със силна доминантност, има голяма вероятност да се превърнат в суперкрадци.

Статистически погледнато, във всяко общество има определен брой суперкрадци. Някои са достатъчно интелигентни, за да станат преуспяващи бизнесмени. (Например книгата на Густав Майърс „История на големите американски състояния“ ясно показва, че повечето преуспели американски бизнесмени са били обикновени пирати.) Останалите ще станат „врагове на обществото“, аутсайдери, които не са способни да печелят пари „законно“ и се насочват към кражбата.

Друг очевиден факт за суперкрадците е, че рядко извършват убийства. Защо? Защото изпитват силно желание да са „някой“ в обществото и разбират, че убийството затваря вратата за това. Капитанът от Кьопеник прекарал остатъка от живота си, като се кипрел в капитанска униформа. Бермонт-Авалон написал книга за подвизите си и станал видна обществена фигура. Суперкрадецът най-често убива тогава, когато е приклещен в ъгъла и не вижда друг изход от положението.

В този смисъл най-известният английски суперкрадец, „човекът-дявол“ Чарли Пийс, представлява изключение от правилото. Нарекли го „човека-дявол“ заради грозното му маймунско лице и огромната му щръкнала напред брадичка. Освен това говорел така, като че ли езикът му бил прекалено голям за устата му. Но тези черти, изглежда, не били пречка за активния му любовен живот. През 1875 г., когато бил четирийсет и три годишен, Пийс живеел в шефийлдското предградие Дарнол, работел като майстор на рамки и прекарвал нощите в любимото си занимание — влизане с взлом. На две къщи от него живеела красивата, добре сложена ирландка Катрин Дайсън, чийто съпруг бил железопътен инженер. Тя станала любовница на Пийс, но впоследствие й омръзнало и отказала да се вижда с него. Пийс обезумял от ярост и толкова много й досаждал, че Дайсънови извадили съдебна заповед, за да се избавят от него. След няколко месеца те се преместили в друга част на Шефийлд, ала Пийс толкова бързо ги открил, че ги посетил още докато разопаковали багажа си.

Първото му убийство

По това време той вече бил извършил първото си убийство. През август 1876 г., бягайки след взлом край Манчестър, той бил спрян от полицая Николас Кок. Пийс го застрелял, но двамата братя Джон и Уилям Хабрън били арестувани за престъплението и Уилям бил осъден на смърт — макар че впоследствие присъдата му била заменена с каторга. Пийс присъствал на процеса и щом чул присъдата, отишъл при Дайсънови, скарал се с Артър Дайсън и го застрелял. След това прескочил градинската стена и изчезнал за две години.

Отишъл в Пекам, Южен Лондон, наел крайградска вила и привидно станал почтен викториански стопанин, в неделя ходел на черква и давал музикални вечери, на които рецитирал патетични балади и свирел на цигулка. Полицията в Южен Лондон обаче се сблъскала с поредица от дръзки обири. На 10 октомври 1878 г. двама полицаи видели мъж да се държи подозрително в заден двор в Блекхийт. Когато го заговорили, той извадил пистолет и стрелял два пъти — нарочно неточно, като им извикал да не се приближават. Единият полицай бил улучен в ръката, но другият се сборичкал с Пийс и го повалил. Това бил краят на кариерата на човека-дявол. Той си признал убийството на полицая Кок и Уилям Хабрън бил освободен. Пийс бил обесен за убийството на Артър Дайсън на 25 февруари 1879 г. Кой знае защо, той разпалил въображението на англичаните — за него има повече легенди, отколкото за всеки друг суперкрадец след Робин Худ.

Това не може да се каже за човека, който навярно заслужава да бъде признат за най-велик суперкрадец на XX в. — въпреки че е герой на криминалната класика „Графът от Грамърси Парк“ на Робърт Алкорн. Роден в Бруклин около 1890 г., Джералд Чапман притежавал типичния за суперкрадеца романтизъм и желанието да блесне пред света. Ала престъпната му кариера отначало не била успешна — до трийсетгодишна възраст прекарал близо дванайсет години в затвора по обвинения във влизане с взлом, кражба в особено големи размери и въоръжен грабеж. По време на една седемгодишна присъда в Оубърн, щата Ню Йорк, той замислил план за голям удар, който да го направи богат. Възможно е да го е вдъхновил негов познат в затвора — завършилия колеж Дъч Андерсън, който станал негов верен съучастник.

В Оубърн Чапман четял книги, научил някои неща за музиката и усвоил говора на англичанин от горната класа. Когато през 1919 г. го освободили, той започнал да се мотае на Уолстрийт, тъй като там били големите пари. На 24 октомври 1921 г. се вмъкнал в една пощенска кола, заплашил шофьора с оръжие и го принудил да кара до странична уличка. Там го чакали двама негови съучастници, Андерсън и някой си Чарли Лорбър. Те прехвърлили пощенските чували с над два и половина милиона долара в брой и ценни книжа в колата си и отпрашили. Обирът на Ленард Стрийт бил най-големият, извършван дотогава.

След като вече разполагал с толкова долари, Чапман вкарал в действие втората половина от плана. Наел голяма къща в модерния Грамърси Парк. После той и неговата „съпруга“ и съучастничка Бети се представили за богата английска двойка, господин и госпожа Дж. Винсънт Колуел. Техните вечерни партита — с музика — имали огромен успех. След едно от тях някоя си г-жа Ван Гедън установила, че си е изгубила наниз безценни бисери. Ала не заподозряла Колуелови — които в знак на съчувствие й подарили сапфирена брошка.

Дръзкото бягство

Известно време след това полицията го арестувала заради обира на Ленард Стрийт — проследили го с помощта на пътнически чек. Пратили го в затвор в Атланта. Той дръзко избягал оттам с въже и кука. След едно денонощие го заловили и го простреляли в гърба. В затворническата болница успял да се престори на толкова болен и немощен, че полицията позволила на „жена“ му да го посети. С револвера, който тя му предала, Чапман отново избягал. Ала престъплението било прекалено съблазнително. През октомври 1924 г. двама полицаи го спипали, докато обирал сейф в Нова Британия, щата Кънектикът. Той убил единия и избягал. След три месеца го заловили и бил осъден на смърт. Неговият съучастник Дъч Аидерсън убил невинното фермерско семейство, което предало Чапман, и скоро след това бил застрелян от полицай.