Колин Уилсън
Знаменити престъпници (76)

Човекоядство

„Имам проблем — казал брадатият млад хипар. — Аз съм човекоядец. — Полицаят, който го арестувал, скептично го погледнал. Мъжът бръкнал в джоба си и извадил няколко костички. — Това не са пилешки кости. Това са човешки пръсти“.

Разговорът звучи като диалог от слаб филм на ужасите, но се провел следобед на 18 юли 1970 г. край Лусия, щата Калифорния, и хипарят бил двайсет и три годишният Стенли Дийн Бейкър.

Случаят бил започнал два дни по-рано, когато рибар видял човешки труп, заклещен в тръстиките на река Йелоустоун на север от националния парк „Йелоустоун“ в Монтана. Когато нагазили във водата, за да извадят трупа, полицаите разбрали, че не става въпрос за удавяне. Жертвата била само по бельо. Главата и ръцете липсвали. Краката били отрязани до коленете. На мястото на сърцето зеела грозна дупка. По-късно същия ден патоанатомът установил, че мъжът е намушкан двайсет и пет пъти.

Отсъствието на сърцето предполагало смущаващи възможности. Още от случая с Менсън през 1969 г. Калифорния била наводнена от „ритуални убийци“ — свързани с употреба на наркотици сатанински култове, при които се принасяли човешки жертви по примера на древните инки и ацтеки. В понеделник сутринта полицията получила съобщение за изчезването на двайсет и две годишния Питър Шлосър, който потеглил в петък вечерта към парка „Йелоустоун“. Пътувал с жълта спортна кола. Данните отговаряли на жертвата. Полицията обявила за издирване опел „Кадет“ модел 1969-а.

Приблизително по време на обявяването му за издирване автомобилът претърпял злополука. Завивайки прекалено бързо по черен път, той се блъснал челно в пикап. Пикапът не пострадал сериозно, но спортната кола била почти за отписване. Шофьорът на пикапа предложил да я закарат в най-близкия сервиз и отишъл да повика влекач. Двете хипита, които пътували с опела, тръгнали с него, но докато той бил в телефонната кабина, отпрашили към близката гора.

След половин час се установило, че смачканата спортна кола принадлежи на убития мъж. Започнало преследване, което обаче не продължило дълго. Един патрулиращ полицай видял две брадати хипита на черен път, заповядал им да се наведат над колата му с ръце върху капака и повикал помощ по радиостанцията. И докато ги карали към полицейския участък в Монтерей, единият заявил: „Имам проблем. Аз съм човекоядец“. Признал, че изпитва странно желание да яде човешко месо, откакто на седемнайсетгодишна възраст лекували нервното му разстройство с електрошок.

Според Стенли Дийн Бейкър неговият спътник Хари Строуп не участвал в убийството. Той бил сам, когато предишния петък Шлосър му предложил да го качи на автостоп. Всички къмпинги в парка „Йелоустоун“ били пълни, затова продължили няколко километра на север и се установили на лагер на брега на река Йелоустоун. Шлосър изобщо не подозирал, че спътникът му е маниакален убиец и „поклонник на сатаната“.

Посред нощ Бейкър прострелял Шлосър два пъти в главата с револвер, после многократно го намушкал с ловджийски нож. След това нарязал тялото на шест части, отрязал главата, ръцете и краката. Бейкър заявил, че извадил сърцето и го изял. Накрая пъхнал няколко отрязани пръста в джоба си, хвърлил трупа в реката и потеглил с колата на мъртвеца.

Когато го арестували, открили у него евтино издание на „Сатанинската библия“, наръчник за сатанинския култ. Бейкър също твърдял, че малко преди убийството се бил дрогирал с шейсет и пет дози ЛСД. Това убийство напомня случая с „неделния убиец“ Уилям Макдоналд — садист хомосексуалист, който в началото на 60-те години на XX в. убил четирима бедняци. Макдоналд също разказал, че посред нощ станал и намушкал спящ мъж, и приписал пристъпите си на безумна агресивност на тежък емоционален шок в юношеска възраст — в този случай хомосексуално изнасилване.

Ала Макдоналд — който бил обявен за невменяем — не изяждал жертвите си. Неговата разрушителна ярост не го отвеждала чак дотам. Сравнението между двата случая предполага, че човекоядството е форма на „крайно унищожаване“ на жертвата. Когато племената ловци на глави в Нова Гвинея изяждат покорените си врагове, актът символизира пълна победа, пълно презрение — врагът не само е победен, той е смлян и изхвърлен от организма. Струва ми се възможно мотивът за йелоустоунското убийство да е била омразата на Бейкър към напълно „нормалния“ и почтен младеж — Шлосър работел в социалния отдел на окръг Мъсъл в Раундъп, бил завършил колеж, имал спортна кола, очила с рогови рамки и скъпа екипировка за къмпинг. Ако е вярно, това подчертава една от най-обезпокоителните тенденции в американската престъпност през 70-те години на XX в., започнала с убийствата, извършени от „семейство“ Мейсън: групи, смятащи се за „отхвърлени от обществото“, да извършват агресивни — и ирационални — действия по отношение на неговите „почтени“ членове.

Цивилизованите хора винаги са реагирали на човекоядството с отвращение. Алфред Пакър, за когото след малко ще стане дума, и оцелелите от „Миньонет“, които изяли параходния прислужник, освен ужас предизвикали интерес, напълно непропорционален на извършените престъпления. И това спокойно може да се дължи на факта, че мисълта за човекоядство събужда у хората дълбоки атавистични спомени. Не може да има съмнение, че нашите далечни предци от пещерната ера са били човекоядци. През 1927 г. антрополози открили в Китай останки от синантроп, датиращи отпреди половин милион години. Освен това те намерили хуманоидни черепи, които били разцепени, за да бъде изваден мозъкът — което предполага, че синантропът е бил човекоядец.

Аналогични свидетелства показват, че неандерталецът и кроманьонецът — homo sapiens — понякога също са били човекоядци. И това е напълно логично. За разлика от човекоподобните маймуни, човекът винаги е бил месояден и едно от първите му открития било как да разбива черепите на враговете си с тояга. Тъй като предците ни трябвало да осигуряват цялата си храна с лов, какво по-естествено от това да изяждат враговете си? По-късно, когато се развили племенни обичаи и суеверия, хората започнали да вярват, че като изяждат дадено живо същество, поглъщат и неговите способности.

Следите от зъби

В много племена старците биват изяждани, вместо просто да ги погребат, защото децата им искат да наследят тяхната мъдрост. Старогръцкият историк Страбон твърди, че ирландските племена упражнявали човекоядство, а свети Йероним съобщава за човекоядство в Шотландия — и то през IV в. Можем следователно да заключим, че цивилизованият човек сравнително късно се е отказал от практиката да яде други хора.

Следователно е напълно логично обяснението за човекоядството на Стенли Бейкър да не е състояние на невменяемост в резултат на черна магия и ЛСД, а те да са отприщили от подсъзнанието му някакво примитивно, отдавна потискано желание. Обземащият ни ужас, когато четем за човекоядството, може би показва, че всички сме способни на това.

Веднага обаче трябва да прибавим, че един вид човекоядство има чисто сексуален произход. Арестуваният през 1957 г. уисконсински некрофил Ед Гийн бил сексуално незадоволен мъж, който години наред изравял новопогребани женски трупове, задоволявал с тях сексуалните си нужди и изяждал отделни техни части. Нормалният мъжки полов нагон до известна степен има „садистичен“ характер: с други думи, той представлява желание за проникване, насилване на жената. Когато сексуално възбуденият мъж силно притиска партньорката си към себе си, всичките му действия по същество са агресивни.

„Човекоядецът изнасилвач“

През май 1971 г. двайсет и четири годишният Уейн Боудън бил арестуван край Калгари, Канада, по обвинение в серия изнасилвания, последвани от убийства. Първите три жертви били убити в Монреал — и в трите случая по гърдите им имало следи от зъби. Четвъртата жертва, учителка, била открита на 18 май 1971 г. в Калгари, на четири хиляди километра оттам. Странното е, че три от четирите жертви „ходели“ с убиеца.

Това не е случай на зажаднял за секс психопат, който изнасилва момиче на тъмна улица или прониква в апартамента й — Боудън бил хубав, добре облечен чаровен младеж, който сигурно с лекота би могъл да убеди повечето момичета да задоволят нормалните му сексуални желания. Но неговото желание било да хапе гърдите и шиите им. Някои канадски вестници нарекли Боудън — който получил четири доживотни присъди — „вампира изнасилвач“, ала несъмнено е по-точно да го наричаме „човекоядеца изнасилвач“.

В случая с Ед Гийн (вж. Домове на смъртта: Детегледачът) този „човекоядски“ елемент бил доведен до крайност. Става въпрос за вариант на нормалното мъжко желание за „пълно притежаване“ на момичето, типична особеност на проявите на сексуална агресия. Джак Изкормвача твърдял, че е изял бъбрек от своя жертва. В „Сексуалният престъпник“ д-р Пол де Ривър описва случай с изнасилвач, който, след като многократно изнасилил жертвата си, отхапал зърната на гърдите й и ги погълнал. Същият автор цитира случай с некрофил, служител в морга, който години наред се гаврил с трупове на млади жени.

Този човек често вкарвал катетър в пикочния мехур, за да пие урина. Накрая го хванали, защото един ден в сексуалното си безумие отхапал задника на труп и балсаматорът видял следите. Ако го били оставили да продължи да дава отдушник на перверзните си желания, той спокойно можел да извърши убийство и да изяде трупа.

Полумъртви

Най-известният американски „човекоядец“ е Алфред Пакър, златотърсач, който убил и изял четирима свои другари. През есента на 1873 г. Пакър се отправил с група от двайсет души от Солт Лейк Сити, щата Юта, с надеждата да намерят злато в планината Сан Хуан. Когато започнала зимата, те за малко да измрат от глад — спасило ги дружелюбно индианско племе. Десетима се завърнали в цивилизацията, други десет начело с Пакър продължили напред. Когато Пакър им предложил да се насочат към изворите на Рио Гранде, четирима отказали да го последват. По-късно те щели да съжалят за решението си — попаднали в снежни виелици, двама умрели, а другите двама през февруари 1874 г. полумъртви се довлекли до Лос Пиньос.

Само че нямало защо да завиждат на другите. Освен Пакър всички загинали в пустошта. Месец след като двамата оцелели стигнали до Лос Пиньос, се появил друг пътник и помолил за храна. Това бил Алфред Пакър и въпреки че явно страдал от изтощение, не изглеждал измъчен от глад. Неговата версия била, че другите петима го изоставили, когато се разболял. Мъжете от факторията нямали основание да се усъмнят. Десет дни по-късно Пакър отишъл в Сакуаче и започнал да пие.

Безглавият труп

Изглежда, имал много пари. Историите за преживяното премеждие, които разказвал, били толкова противоречиви, че хората заподозрели нещо гнило. Генерал Адамс го арестувал и задържал. На 2 април двама развълнувани индианци се втурнали в града с парчета месо и казали, че е „човешко“. Пакър припаднал. Когато дошъл на себе си, разказал странна история за човекоядство. Гладували в планината и се хранели с корени. Един ден той отишъл да събира съчки и когато се върнал в лагера, най-възрастният мъж от групата Израил Суан бил убит с удар по главата, а другите режели тялото му и се канели да го изядат.

Парите на Суан — две хиляди долара — били разделени поравно. Пакър изял парче от месото. Когато тази храна свършила, убили някой си Милър с внезапен удар с томахавка — той бил най-дебел. След Милър дошъл редът на Хъмфри и после на Нуун. Останали само Пакър и другарят му Бел и двамата се разбрали да не се убиват. Ала един ден, казал Пакър, Бел обезумял и го нападнал и той бил принуден да го убие с томахавка. Отрязал парчета от тялото и продължил пътуването си, докато не стигнал до Лос Пиньос — където изхвърлил месото.

На другия ден Пакър завел група мъже в планината, но твърдял, че не може да си спомни мястото на престъплението. Същата нощ се опитал да убие човека, за когото бил прикован с белезници, и да избяга, но го заловили.

През юни открили петте трупа край брега на езерото Кристовал. Веднага станало ясно, че Пакър е излъгал. Четирима от петимата били застреляни в тила. Трупът на Милър бил обезглавен, но когато намерили главата, установили, че е убит със силен удар с приклад на пушка. Ребрата на мъртъвците били оголени — очевидно Пакър предпочитал месото от гърдите. В една колиба намерили одеяла — човекоядецът бил живял там след убийствата, като ходел до замръзналите трупове за месо.

Вторият му опит за бягство бил успешен и той бил заловен чак след девет години — на 29 януари 1883 г. Познали го в Шайен, щата Уайоминг — бил заподозрян, че е член на банда престъпници. Изправили го на съд за убийството на само един от мъжете, Израил Суан, и го осъдили на смърт. При обжалването обаче го обвинили само в непредумишлено убийство и го осъдили на четирийсет години затвор. След осемнайсет години го помилвали и през 1907 г. Пакър умрял край Денвър.

Пакър несъмнено е убил петимата си другари и това престъпление наистина е ужасяващо. И все пак, ако се съди по обвинението в непредумишлено убийство, прокурорът не е бил в състояние да повярва, че някой е способен да яде човешко месо за удоволствие. Пакър явно е решил, че всички ще умрат от студ и глад и че ако ускори смъртта им, поне той ще може да се спаси. Същият мотив се явява в повечето случаи на човекоядство в цивилизованите общества.

Най-трогателен и забележителен сред тях се разиграл през зимата на 1972 г., когато спасилите се от самолетна катастрофа десет седмици живели в Андите, като се хранили с месото на другарите си. На път за Чили един уругвайски самолет се разбил в Андите с четирийсет и пет души на борда. След десет дни оцелелите неохотно решили, че единственият им шанс да се спасят е да изядат загиналите си спътници. Когато чули по самолетната радиостанция, че издирването им се прекратява, те нямали друг избор, освен да изядат спътниците си, за да оцелеят.

Замръзналите

Трима мъже се изкачили по-високо в планината и заключили, че останките от самолета не се виждат от въздуха. Тежко ранените един по един умрели, докато накрая от четирийсет и петимата останали двайсет и седем. Лавина полузаровила самолета и още осем души от групата умрели от задушаване, сред които последната жена на борда, Лилиана Ментол. Нейният съпруг Хавиер Ментол бил един от малцината, които успели да се завърнат в цивилизацията. Един от деветнайсетимата оцелели си спомнил думите на някакъв таксиметров шофьор, че лятото в Андите започва на 15 ноември. Тогава било 31 октомври и тази мисъл ги обнадеждила.

От време на време готвели човешко месо, но нямали много дърва, за да си позволяват често този разкош. Към края на първата седмица на декември над лагера им закръжили птици и те разбрали, че пролетта най-после наближава. Още трима починали от измръзване и това накарало трима мъже да се опитат да стигнат до цивилизацията, за да доведат спасители. Роберто Канеса, Нандо Парадо и Антонио Византин решили да изкачат планината — първите стъпки по западен маршрут, — използвайки възглавнички като апрески. Трябвали им почти три дни, за да стигнат до върха — и когато се изкачили, Парадо видял пред себе си само покрити със сняг планини.

Надениците

Далеч на запад обаче се издигали два върха, които не били покрити със сняг. Мъжете имали храна само за десет дни, а преодоляването на планината им се струвало работа най-малко за два месеца. Решили Византин да се върне при самолета, а другите двама продължили напред. Вървели още седмица, впуснали се по планинския склон, тръгнали по една речна долина и накрая се натъкнали на ръждясала подкова и консервена кутия от супа, които им показали, че са близо до цивилизацията.

На 20 декември, десет дни след като потеглили, те видели трима селяни на коне на другия бряг на реката. На следващия ден при тях дошъл беден селянин, дал им сирене — и продължил към долината, за да нагледа кравите си. После ги завел в колибата си — и след повече от два месеца те най-после яли нормална храна. Било 21 декември. На другия ден хеликоптер на чилийските военновъздушни сили спасил останалите тринайсетима оцелели. Само шестнайсет от четирийсет и петимата пътници се завърнали в цивилизацията. Избавлението им до голяма степен се дължало на това, че са изяли телата на другите двайсет и деветима.

От чисто криминална гледна точка има няколко важни случая, свързани с човекоядство. Фиш, Гийн и Стенли Бейкър несъмнено били луди и следователно може да се твърди, че трябва да се смятат за невменяеми, а не за престъпници. Накратко обаче трябва да споменем за още четири случая. През 1897 г. Адолф Лойтгарт, производител на наденици от Чикаго, убил втората си жена Луиз и пуснал трупа й в казана, в който варял месото за наденици.

Мнозина жители на Чикаго все още говорят за Лойтгарт като за мъжа, който направил жена си на наденици. Всъщност това не е вярно — той излял разяждащ поташ върху трупа и го сварил. След няколко дни на дъното на казана от жена му останали само два златни пръстена. Това обаче било достатъчно, за да го осъдят, и Лойтгарт умрял в затвора, преди да го екзекутират. Обяснил убийството с това, че бил „обладан от дявола“.

Маринованите трупове

Фриц Хаарман, хановерският месар, който убивал младежи и продавал месото им, имал двама забележителни съвременници в Германия, Карл Денке в Мюнстерберг и Георг Гросман в Берлин. И двамата убийци били заловени — Гросман през август 1921 г., Денке през декември 1924 г., — когато шумът от борба накарал други наематели да проверят какво става в стаите им. Денке тъкмо убивал млад калфа, а Гросман вече бил убил момиче.

Оказало се, че в къщата на Денке има две големи каци със саламура, в които били съхранени части от мъжки тела. Денке пазел подробни сведения за трийсет жертви, главно бедняци, които убил и отчасти изял. Гросман, който похищавал момичета, за предпочитане дебелички, от железопътната гара, убил дванайсет жени, продал месото им и изял части от тях. И двамата се обесили в затвора, преди да ги екзекутират.

Любезният студент

Най-известният случай на човекоядство в края на XX в. се разиграл в Париж на 11 юни 1981 г., когато дребният срамежлив японски студент Исеи Сагава поканил красива холандка в апартамента си, застрелял я в тила и изял части от тялото й.

Рене, която била двайсет и пет годишна, изобщо не подозирала, че нейният любезен състудент е в плен на патологичното желание да яде човешко месо. Когато Сагава и брат му били малки, баща им и чичо им играели ролята на великани и човекоядци и слагали децата в казан. Роден през 1949 г., тригодишният Исеи бил обладан от болезнената идея, че ще го изядат, и в юношеството си мечтаел да изяде жена.

Затова в онази юнска вечер убил Рене, после я съблякъл и изнасилил, след което отрязал парчета от задника й и ги изял сурови, изпитвайки върховно сексуално удоволствие.

Решил да се избави от трупа, като го разчлени, напъхал останките в два куфара с колела и ги изхвърлил в езерото в Булонския лес. Планът му се провалил, когато двама минувачи го видели и Исеи избягал. Един таксиметров шофьор си спомнил клиент с два куфара и скоро арестували Сагава. Френският съдия обаче го обявил за невменяем и го осъдил на лечение в психиатрия, от която Сагава бил освободен през 1984 г. Позволили му да се върне в Токио, където се прочул с книгата си, съдържаща писма за убийството. Той станал журналист и телевизионен водещ — единственият човек в историята на криминалистиката, на когото човекоядството помогнало да изгради успешна кариера.