Колин Уилсън
Знаменити престъпници (77)

Чудовища

„Тъй като не знаели кой е, го нарекли «Чудовището». Епитетът бил подходящ, защото престъпленията му имали дяволски характер“. Тези думи от „Известни съдебни процеси“ на лорд Бъркенхед се отнасят за Ренуик Уилямс, „изкормвач“, който тероризирал Лондон през 1789 г. И колко убийства извършило това „чудовище“? Нито едно. Уилямс бил обикновен сексуално извратен психопат, който изпитвал удоволствие да реже дрехите на жените с нож. На няколко пъти се приближавал до момичета и ги молел да помиришат букет цветя. И пред лицата на онези, които били достатъчно непредпазливи, за да се съгласят, блясвало скритото сред цветята острие.

Определено неприятен тип, но от съвременна гледна точка в никакъв случай „чудовище“. Според психиатрите такива мъже страдат от сексуално разочарование и комплекс за малоценност. Те обикновено имат фиксидея, свързана с конкретна част от анатомията на момичето — гърди, задник или бедра. Смесват се с тълпата, избират привлекателна жертва и се приближават достатъчно, за да я наръгат с остър предмет — често пикел. Докато момичето разбере какво се е случило, нападателят вече е изчезнал.

Най-изненадващото за съвременния читател е това, че такъв човек може да всее ужас в Лондон — също като Джак Изкормвача един век по-късно. Проститутките се опитвали да не изпускат от поглед сводниците си, почтените жени излизали само с придружители. Много от историите за подвизите на Чудовището били преувеличени, но той наистина бил опасен човек. Ножът му нанасял дълбоки и болезнени рани и лицата на някои от жертвите му били обезобразени. Лондон бил обхванат от паника. Престъпленията, дължащи се на сексуална патология, били почти неизвестни — хората изобщо не били способни да разберат какво може да накара един мъж да напада непознати момичета. До епохата на сексуалните престъпления имало още век и половина.

Неприличните предложения

През януари 1790 г. Чудовището извършило нападението, което довело до неговия провал. Някой си Портър държал кръчма на Сейнт Джеймс Стрийт. Двете му привлекателни дъщери Сара и Ан били любими на всички сервитьорки. Сара обаче на няколко пъти била смущавана от непознат мъж, който незабелязано се приближавал до нея на улицата и шепнешком й отправял неприлични предложения.

В единайсет вечерта на 18 януари двете момичета се прибирали от бал. На ъгъла на Сейнт Джеймс Стрийт Сара видяла сквернословещия непознат. Той видимо бил пиян, извикал: „А, ето те и теб“ и я ударил по слепоочието. Сара казала на Ан да бяга, защото „онази ужасна отрепка е зад нас“.

Когато наближили входа на кръчмата, той ги настигнал и замахнал към задниците им с нож. Момичетата се разпищели и се втурнали вътре — но не и преди ясно да видят лицето му. Роклите и бельото им били подгизнали от кръв и когато се съблекли, установили, че имат рани по дупетата — една от тях дълбока десет сантиметра.

След половин година, докато момичетата се разхождали в Сейнт Джеймс Парк с майка си и един семеен приятел, покрай тях минало Чудовището. Той явно ги познал, защото се обърнал и ги зяпнал. Ан Портър извикала: „Това е той. Това е човекът, който ни нападна!“ Техният придружител забързал след Чудовището, проследил го до недалечна къща, почукал на вратата и поискал да узнае кой е мъжът, който току-що бил влязъл. Чудовището проявил привидна изненада, подал му визитката си и попитал за какво става дума. Дори се съгласил да придружи младежа до дома на Портърови. При вида му Ан и Сара извикали и припаднали.

Мъжът бил арестуван и скоро се изправил пред съда. Цели тълпи се стекли да видят злополучно известния престъпник. Съдията трябвало да обясни на съдебните заседатели, че случаят е крайно озадачаващ, първи по рода си в Англия. Просто нямало закон за мъж, който боде женски задници без очевиден мотив. От друга страна, много закони се отнасяли до имуществените щети.

И затова Ренуик Уилямс бил обвинен, че е повредил дрехите на жените. Окървавените рокли и фусти били показани в съда — с двайсетсантиметрови дупки, които доказвали, че Чудовището е унищожил ценна собственост. Уилямс бил осъден на шест години затвор и трябвало да плати четиристотин лири гаранция за бъдещото си добро поведение. След това изчезнал от престъпната сцена.

Колкото и да е странно, следващият злосторник, който си спечелил прякора Чудовището, също се казвал Уилямс, но той напълно го заслужил. Убил две семейства с ярост, която предполага временна невменяемост. Томас Декуинси описва случая — с великолепно напрежение, но доста неточности — в приложението на прочутия си очерк „За убийството като изящно изкуство“.

Свирепите удари

Местопрестъплението била Ратклиф Хайуей в лондонския Истенд, недалеч от улицата, на която по-късно Джак Изкормвача щял да убие и обезобрази шест жени. Годината била 1811-а. Към полунощ на 7 декември Тимъти Мар, който имал магазин за трикотаж, пратил слугинята да купи омари. След двайсет минути тя се върнала и заварила къщата заключена. Никой не отговорил на чукането й, но й се сторило, че чува стъпки вътре. Съседите разбили вратата и станали свидетели на ужасно кръвопролитие.

Чиракът се бил строполил в подножието на стълбището с глава, превърната в каша от свирепи удари, които опръскали тавана с мозъка му. Зад тезгяха бил проснат Тимъти Мар, жена му Силия лежала по очи на прага. Главите на двамата били разбити и гърлата им били прерязани. В мазето бебето било нападнато със същата ярост — и неговото гърло било прерязано. Като че ли от къщата не липсвало нищо ценно.

Тежкият чук

Убийствата предизвикали паника не само в Лондон, а и в цяла Англия. Възрастни дами в уединени краища на Уелс монтирали на вратите си тежки резета. След осем дни истерията съвсем се развихрила, защото на неколкостотин метра от дома на Мар било извършено друго убийство. Този път жертвата бил ханджията Уилямсън, собственик на „Кингс Армс“. Малко след единайсет вечерта един пансионер, Джон Търнър, чул входната врата да се затръшва. Тъй като бил нервен, той се надигнал от леглото и се зачудил дали невидимият убиец не е влязъл в къщата. Бавно се прокраднал долу и видял мъж, надвесен над проснато на пода тяло. В стаята имало още два трупа.

Търнър се върнал горе, завързал няколко чаршафа един за друг и се спуснал през прозореца. Щом се озовал в безопасност на улицата, се развикал: „Убийство! Убийство!“ Докато тълпата разбие вратата на странноприемницата, убиецът избягал през задния прозорец и се покатерил по калния склон. Уилямсън, жена му Елизабет и слугинята Бриджит Харингтън били убити по същия жесток начин като семейство Мар. Четиринайсетгодишното момиче, което спяло в спалнята, било невредимо.

Семейство Мар били убити с тежък чук. Едва след второто масово убийство установили по инициалите на дръжката му, че той принадлежал на шведски моряк. Морякът имал идеално алиби, тъй като по време на престъпленията бил на плаване, но оставил инструментите си в един нощен приют, където заподозрели мъж на име Джон Уилямс.

След убийството на Уилямсън той се прибрал в стаята, която делял с други мъже, и им викнал да угасят свещта. На другата сутрин някой забелязал, че обувките му са кални и че пере калните си чорапи. По ризата му имало кръв — която обяснил като резултат на сбиване.

Къщата била обискирана и на дъното на нужника намерили окървавен панталон. Джобът на палтото на Уилямс също бил кървав, сякаш вътре бил носен нож. Самият нож бил скрит в една миша дупка. Арестували Уилямс, гладко обръснат мъж, който ни най-малко не приличал на убиец. Но преди да го изправят пред съда, той се обесил в затвора. Погребали го на кръстопът край местопрестъплението и забили кол в „чудовищното“ му сърце.

По-дълбокото вникване

Ясно е защо Декуинси и неговите съвременници наричат Уилямс „чудовище“. Убийствата привидно нямали мотив — макар че изглеждало вероятно да са били откраднати малко пари и някои вещи. Грабежът обаче не обяснявал жестокостта на престъпленията, нито убийството на спящото бебе. Липсвала и очевидна връзка между жертвите и убиеца, която да обоснове теория за отмъщение. Нищо чудно, че убийствата на Ратклиф Хайуей вълнували въображението на XIX в., докато седемдесет и седем години по-късно не били засенчени от Джак Изкормвача.

Но въпреки че все още нямат представа какво е превърнало Уилямс в луд убиец, криминалистите много по-дълбоко вникват в психологията на „чудовищата“ като цяло. Едно от най-важните открития принадлежи на австрийския зоолог Конрад Лоренц. Той направил някои от най-ценните си наблюдения при гаргите. Лоренц установил, че още при раждането си гаргата търси обект, към който да насочи привързаността си. Обикновено най-близкият обект е майката. Но ако майката я няма, бебето се привързва към онова — каквото и да е то, — което е най-близо. (Зоолозите наричат това явление „внушение“.) Едно новоизлюпено гардже решило, че Лоренц е майка му, и изразявало обичта си към него по различни смущаващи начини. Например чакало той да задреме с отворена уста и поставяло сдъвкани червеи върху езика му.

Забележителната издръжливост

Тази потребност от майка (или баща) е толкова голяма, че едно новородено паунче се влюбило в костенурка, а една новородена маймуна — в камък. Експериментите обаче скоро показали, че ако през първите седмици от живота си е лишено от каквато и да е родителска фигура, новороденото става неспособно да се привързва и така да се каже, се превръща в психопат. С други думи, може да се научи да участва в обществото, но никога не усвоява основните принципи на даването и взимането.

Повечето хора обичат да „дават“, защото им харесва да доставят удоволствие на любимия. Психопатът е „изолиран“ и не обича никого. Той гледа студено на другите човешки същества и пресмята какво може да получи от тях. Способен е да мрази, но не знае да обича. Естествено до такова състояние могат да стигнат и напълно нормални хора след продължителни периоди на емоционално напрежение, ала ефектът му постепенно отслабва. При човек, който е психопат поради липса на привързаност в детството, той никога не изчезва.

Въпреки това живите същества са забележително издръжливи. След блестяща серия експерименти с маймуни американският професор Хари Харлоу открил, че новородената маймуна може страстно да се привърже дори към манекен, особено ако е снабден с механизъм за хранене с мляко. Когато има нужда от утеха, бебето се гушка в манекена. Когато порасне, то се превръща в напълно нормална млада маймуна, способна да се привързва като всяка друга. Това, изглежда, показва, че заместителят на майката няма нужда да прави нищо — само трябва да присъства.

Най-сериозната причина за липса на привързаност при децата обаче е пренаселеността. Щом в животинската общност настъпи пренаселеност, детската смъртност рязко се повишава и започват да растат бебета „психопати“. Все повече новородени напълно биват отхвърляни от майки, които не са в състояние да се справят.

Това може би повдига въпроса защо в Лондон по времето на Томас Декуинси не е имало много повече психопати. Нима и той не е бил също толкова пренаселен и тормозен от епидемии, колкото много днешни градове? Ала това не е точно така. Лондон, а също Париж и Берлин, може да са били пренаселени, но столицата все още е била сравнително малка. Самата Англия изобилствала на безкрайни открити пространства. Нещо повече, хората, които живеели в претъпканите квартири, имали дълбоки корени в обществото — те често били бедни, но изпитвали чувство за принадлежност.

Символичното изнасилване

Проучването, проведено с емигрантски общности в Америка през 30-те години на XX в., показва, че първото поколение поляци, хървати и така нататък били забележително стабилни, тъй като живеели заедно с други емигранти от родината си и говорели на родния си език. Едва при второто поколение започнала да се проявява психическа нестабилност — когато младите полски или руски евреи се озовавали разкъсвани между две култури. Процентът на психическите заболявания при негрите в Харлем — в общество на чернокожи — бил много по-нисък, отколкото при по-заможните им събратя, които се преселили в смесени квартали.

Всичко това изяснява защо в началото на XIX в. имало толкова малко психопати, защо Ренуик Уилямс предизвикал такава масова паника, защо убиецът от Ратклиф Хайуей се превърнал в ужасяваща легенда. Не е известно на какво се е дължал импулсът на Ренуик Уилямс да мушка жени в задника, нито каква е била причината за пристъпите му на убийствен бяс. Ала такива хора вече не са загадка. Сексуалното разочарование приема много форми, от кражба на дамско бельо от просторите до-ръгане на непознати жени с пикел. И всички те очевидно заместват изнасилването — символично изнасилване.

Ренуик Уилямс бил ерген. Много свидетели го описват като учтив джентълмен и все пак той, изглежда, бил обикновен помощник-шивач. Оформя се картината на срамежлив, затворен, доста интелигентен мъж, социален неудачник с фетиш към задници и непреодолими сексуални желания, които можели да експлодират — обикновено когато бил пиян — във формата на копнеж да нареже и изкорми обекта на фиксидеите си.

Чуждестранните пристанища

Това описание също поразително съответства на Джон Уилямс. Макар и обикновен моряк, той бил по-образован от другарите си, пишел красиво и се обличал добре. Повечето мъже не го харесвали, но пък бил любимец на жените. Фундаментално слаба личност, когато бил пиян, той бил склонен към изблици на свирепа ярост. Сигурно е пил много преди да убие семействата Мар и Уилямсън — някакво дълбоко разочарование внезапно изригнало в патологично насилие, което го изтощило и изпълнило със странна летаргия — но и временно го освободило от фиксидеите му. Съвременните случаи от подобен вид предполагат, че е възможно да е извършил и други убийства, навярно в бедняшките квартали в чуждестранните пристанища.

Модерната аналогия, която се налага тук, е случаят с Едуард Джоузеф Лионски, човека, чиито престъпления тероризирали Мелбърн, Австралия, през 1942 г. Първата му жертва била четирийсетгодишната домашна прислужница Айви Маклиъд. На 3 май 1942 г. я открили във входа на един магазин с разкъсани дрехи, смазано и раздрано от бой лице и насинено тяло. Тя била удушена, ала нямало следи от изнасилване.

Жълтата кал

След седмица намерили тялото на стройната брюнетка Полин Томпсън на стъпалата пред жилищен блок. Дрехите й били разкъсани, лицето й било неузнаваемо. Мелбърн изведнъж осъзнал, че си има работа с убиец от типа на изкормвачите, и градът бил обхванат от паника. Г-жа Томпсън, съпруга на полицай, била удушена, но не и изнасилена.

Едва изтекла седмица, когато на 19 май открили трупа на друга жена в жълтата кал край американска военна база. Дрехите й били разкъсани и тя била пребита и удушена — но отново не била изнасилена. Жертвата била Гладис Хоскинг, четирийсет и една годишна секретарка. Този път обаче имало улики. Австралийски войник видял американски военен, намазан с жълта кал, близо до местопрестъплението. Полицията обискирала базата и намерила палатка, изцапана с жълта кал. Криминалистът химик Алан Дауър установил, че е идентична с глината, с която било покрито тялото.

Стеснителността

Обитателят на палатката, редник Джоузеф Лионски, бил синеок великан с детско лице, обичан от всички заради любезността си. Когато бил пиян обаче, той се променял напълно — започвал злорадо да говори за насилие и ако бил в настроение, предлагал да се бие с всеки в бара. Истински Джекил и Хайд. След всяко убийство бил ужасен и викал насън. Разказът му за убийството на Гладис Хоскинг показва типичен модел на поведение.

Заговорил се с нея на улицата — стеснителността и привлекателното му лице я убедили, че няма от какво да се бои. Той нямал съзнателно намерение да я убие — просто бил самотен и го измъчвала носталгия. Гласът й му действал успокоително и когато дошло време да се разделят, изведнъж изпитал безумно желание да „задържи гласа й“. Агресивността го връхлетяла като епилептичен припадък и когато преминала, жената била гола, насинена… и мъртва.

Лионски скоро бил обесен — за да задоволят австралийското обществено мнение — и не се знае почти нищо за психическата му история. Но и малкото известно е показателно. Майка му била професионална тежкоатлетка от Полша, невероятно доминантна жена, чиито два нещастни брака я били озлобили. Тя несъмнено обичала сина си, ала дали през онези жизненоважни първи месеци от живота му не се е отнасяла с него като с досадна напаст? Смятала, че трябва да е твърда и сурова, за да се бори със света, и не можела да дари нежност на бебето. Лионски станал кротко, плахо момче с определено артистична наклонност. Рисувал, свирел на пиано и печелел награди в училище. Но винаги се боял от момичетата. Почти всяка подигравка или укор го карали да избухва в сълзи. Следователно отново наблюдаваме принципния модел като при другите две „чудовища“: неудачникът, „аутсайдерът“, който се чувства неловко с други мъже и е изпълнен с разочарование, намиращо отдушник в насилието само когато е пиян.

Потисканата ненавист

Трите убити жени не били единствените, нападнати от Лионски. Други три съобщили, че ги е душил, докато изпаднат в безсъзнание, четвърта разказала, че се опитал да я изнасили в апартамента й. Той бил потентен мъж и изпитвал огромна потребност от жена, ала младите жени го плашели. Освен това не знаел какво да прави с жените на средна възраст, които убивал — нуждата от секс била смесена с потисканата ненавист към майка му.

Не е вярно, че всички „чудовища“ страдат от раздвояване на личността и убиват в пристъп на бяс. Много психопати са просто „студени“ — такъв пример е убиецът Иън Брейди. (Интересно е, че майка му го изоставила почти веднага след раждането му.) Но в повечето случаи основната причина може да се открие в най-ранното детство.

Може би когато всички родители узнаят за тази психическа особеност и вземат мерки да я предотвратят, „чудовищата“ отново ще станат толкова редки, колкото в дните на Ренуик Уилямс.