Колин Уилсън
Знаменити престъпници (27)

Мъченици

Ако според определението мъченик е човек, готов да страда и умре за вярата си, семейството на Харалд Александър несъмнено попада в тази категория. Следобед на 22 декември 1970 г. двама полицаи и един лекар проникнали в заключен апартамент в Кале Хесус Назарено, Санта Крус — столицата на Тенерифе, най-големия от Канарските острови. Щорите били спуснати, но дори в сумрака се виждало, че стените, подът и мебелите са покрити с кръв. Детективът посочил парче плът, набучено на дървен кол. „Боже мой, какво е това?“ Докторът внимателно го огледал, после се извърнал. „Човешко сърце“.

Каквото било необходимо

В апартамента имало три мъртви жени: две млади момичета и майка им. И трите били пребити — наблизо лежал окървавен чук и други инструменти. Труповете били изкормени, сърцата им били извадени и набучени на дървени колове.

Двамата мъже, които извършили това убийство, вече били арестувани. Те се предали доброволно. Харалд Александър бил немец на средна възраст, който преди десет месеца се бил преселил в Тенерифе със семейството си. Онзи следобед той и шестнайсетгодишният му син Франк отишли в апартамента на д-р Валтер Тренкдер. Петнайсетгодишната му дъщеря Сабине работела там. Харалд поискал да я види, прегърнал я и спокойно й казал, че с Франк току-що са убили майка й и двете й сестри.

Момичето нежно повдигнало бащината си длан към лицето си и отвърнало: „Сигурна съм, че сте сторили каквото сте смятали за необходимо“. Ужасеният д-р Тренклер, който чул разговора, се втурнал към телефона и се обадил на германския консул. Час по-късно полицията открила обезобразените тела на четирийсет и една годишната съпруга на Александър, Дагмар, най-голямата му дъщеря Марина, осемнайсетгодишна, и петнайсетгодишната Петра, близначка на Сабине.

Така било предопределено

В полицейския участък пръв проговорил синът Франк. Той пояснил, че майка му го гледала „странно“, което го смущавало. Затова взел закачалка за дрехи и започнал да я удря, докато не изпаднала в безсъзнание. Баща му не се намесил. Напротив, той грабнал една тежка терзия и заудрял с нея Марина и Петра. Нито една от трите жени не извикала, нито направила какъвто и да било опит да избяга.

Те знаели, че всичко това е предопределено, тъй като според баща им брат им Франк бил „Божи пратеник на земята“. Що се отнася до Харалд Александър, той заявил на полицията, че когато видял Франк да бие майка си със закачалката, разбрал, че е „настъпил часът за убиване… Синът ми е пророк — отсякъл бащата. — Той е вдъхновен от Бог“.

Така двамата мъже пребили жените до смърт. Жертвите плачели не защото не искали да умрат, а защото ги „боляло“. Когато умрели, бащата и синът се заели с обезобразяването. Направили го един по един. Първо Франк свирил на клавесин, докато баща му „работел“, после мястото му заел Харалд, докато Франк отсичал голите гърди на сестрите си. Накрая написали писма, в които се казвало, че „за да сте истински свободни, трябва да убивате онези, които обичате повече от всеки друг“.

Божият пророк

Харалд и Франк Александър очевидно страдали от религиозна мания, както явно и Сабине, която се разридала при вестта, че не може да отиде в затвора с баща си и брат си. Ала как се стигнало дотам? Полицаите от Санта Крус се свързали с колегите си от Хамбург, последния град, в който било живяло семейство Александър. От тях научили, че семейството било от Дрезден, но избягало от руснаците. Александър бил ученик на майстора каруцар Георг Риле.

Един ден много отдавна Риле внезапно бил обзет от убеждението, че е Божи пророк, и станал пътуващ проповедник. От своя страна, той бил последовател на друг „Божи пророк“, Якоб Лорбер, който през първата половина на XIX в. основал религиозната група Лорберово общество, съблюдаващо извънредно строга аскетична дисциплина. Александър се грижил за Риле до смъртта му и наследил от него малкия клавесин, на който двамата със сина си свирили след убийството на жените.

Един лекар, който ги познавал в Хамбург, съобщил, че семейството почти не поддържало връзки с външния свят — сякаш живеели само един за друг и за своята религия. Съседите в Кале Хесус Назарено казали същото: откакто се преселили, семейство Александър живеели със спуснати щори. Единствените звуци, които се чували от къщата, били на клавесина — навярно част от безконечни богослужения. Близначките работели при д-р Тренклер, но лекарят нямал възможност да ги опознае. Вършели си работата, ала се държали отчуждено. Сигурно смятали, че външният свят е безнадеждно обречен. Какво общо имали те с другите представители на нашето обречено общество?

Затова след работа се прибирали в сумрачния си апартамент и се връщали към богослуженията си. Почитали брат си като пророк, защото така казвал баща им, и били готови да умрат, когато Бог им прати знак. Тогава душите им щели да напуснат нечестивата земя и да се понесат към рая.

Бащата и синът били пратени в психиатрия за криминално невменяеми. Лекарите в Санта Крус обаче се съмнявали, че са психично болни в точния смисъл на думата. Двамата били убедени, че са малка група избраници в този обречен свят, и облекли вярата си в непробиваема логика. Щом те били невменяеми, същото се отнася за Хитлер, ако се съди по упоритостта, с която следвал вярата си, че евреите са причина за повечето страдания на човешката раса. Какво отличава фанатизма от лудостта?

Религиозното обладаване

Това повдига един от най-интересните проблеми в психологията: проблема за религиозните убеждения, които могат да превърнат човек в мъченик. Защото тук се изправяме пред странна загадка. Ние не обявяваме за луди пеперудите, които умират при сблъсъка си с електрическата крушка или пламъчето на свещта. Признаваме, че това е естествен рефлекс, който ги привлича към светлината. Няма никакво съмнение, че хората изпитват също толкова силен стремеж за търсене на „светлината“ — тоест каквато и да било форма на напрежение или силно чувство. Те копнеят да проумеят смисъла.

С помощта на тамтами африканските туземци изпадат в своеобразен транс, тийнейджърите в дискотеките изпадат в своеобразна хипнотична лудост, като танцуват под звуците на оглушителната цветомузика. Тълпите реват до прегракване, въодушевени от речите на диктатора си, войниците се изпълват с усещане за абсолютна целеустременост, докато маршируват под ритъма на военната музика. Хората жадуват за силно убеждение, също както алкохоликът жадува за силна напитка. Те копнеят да бъдат „обладани“ и в това състояние са способни да убиват и да бъдат убивани.

Историята на религиозното обладаване може да се проследи много хилядолетия назад. Известно ни е например, че преди 1000 г. пр.Хр. дивите планинци на север от Гърция в земята, наречена Тракия, почитали бог Дионис, който приемал формата на бик. Неговият култ включвал диви оргии и жертвоприношение на животно или дори дете чрез разкъсването му на парчета. Омир загатва за тези ритуали, но по онова време той не знаел почти нищо за бога.

Защото едва няколко века след Омир бог Дионис се появил в Гърция и помел всичко пред себе си. Древните елини били сериозен, трезвомислещ, интелигентен народ и техният главен бог Аполон също бил сериозен и строг — бог на формата, дисциплината и добродетелта. И не щеш ли към VII в. пр.Хр. се появил езическият Дионис. Под името Бакх той станал бог на виното и секса — един от символите му бил еректирал пенис с тестиси.

Историкът на религията Б. Ц. Голдберг блестящо описва Дионисовия празник, който започвал с факелно шествие, водено от музиканти и жени, носещи плодове. Мъжете носели дървени пениси, а жените — изображения на женски полови органи. Навътре в гората изваждали статуята на Дионис от сандъка й, принасяли в жертва прасе и празникът започвал с ритуално пиене на вино.

Дионисовите обреди

Мъжете и жените хвърляли дрехите си. Жените предизвиквали мъжете с гъвкави многозначителни движения на гърдите и таза. Възбудените мъже ги обладавали. По земята се гърчели голи тела. Жените се хвърляли във водите на залива със запалени факли — и били убедени, че факлите продължават да горят. Мъжете също се мятали във водата и се сношавали с тях в морето. В тези пиянско-сексуални оргии посвещавали и деца. Накрая, по изгрев слънце, изтощените участници се връщали в града — и вярвали, че са изчерпали сексуалната си енергия в служба на своя бог.

Подробностите от разказа на Голдберг не могат да се докажат — не разполагаме с паметници, описващи от първо лице такива оргии, — но документите, които все пак са запазени, предполагат, че неговото описание по-скоро е подценяване, отколкото преувеличение. Дионис можел да предизвиква лудост. Цар Ликург, който му се противопоставил, убил с брадва родния си син. Цар Пентей, друг „неверник“, бил разкъсан на парчета от родната си майка, която била обладана от вакханска лудост. Дионис не бил само бог на абсолютната импулсивност — а и на черното насилие.

Това е съвсем разбираемо, но е истинска загадка, че много от по-късните форми на дионисовската религия били строго пуритански. Руската секта хлистовство била основана от някой си Данила Филипович, селянин, дезертьор от войската. През 1645 г. той стоял на хълма Голодина във Владимир и богът, който наричал „Зеваот“, се спуснал в тялото му като мълния. Тогава Данила Филипович разбрал, че е избран за Божи пратеник на земята.

Странните обреда

По онова време Русия била разкъсвана от религиозни противоречия, тъй като цар Алексей, който може да се сравни с английския Хенри VIII, внесъл промени в молитвеника и ритуалите и това разгневило „староверците“, които понякога се самоизгаряли на клада, вместо да ги приемат. Данила Филипович бил разпнат на кръст два пъти и оцелял. Той проповядвал строга, аскетична религия, своеобразно свръхпуританство, и все пак главният обред в хлистовството много напомня на дионисовските оргии.

Облечени в бели одежди, богомолците се събирали в уединена гора и танцували около голям казан с вода, като ритмично пеели и се бичували с пръчки. Когато ги обладаел Светият Дух, те запявали на чужди езици и водата в казана придобивала златист цвят и кипвала без огън. Накрая изгубвали индивидуалното си съзнание — и според техните хулители тъкмо в този момент разкъсвали дрехите си и свободно се сношавали, майки със синовете си и братя със сестрите си.

Религиозната лудост

Самите хлистовци отричали, но Православната църква била напълно убедена и обявила хлистовството за ерес. Твърдяло се, че Распутин, „монахът“, който упражнявал огромно влияние върху последния руски цар и жена му, бил хлистовец, и легендите за неговия ненаситен сексуален апетит, изглежда, потвърждават това мнение.

Друга руска секта, сектата на скопците, била още по-фанатична. Те се развили от хлистовците. Някоя си Акулина Ивановна била почитана като хлистовска „богородица“ около 1770 г. Тя „познала“ в някой си Кондратий Селиванов въплъщение на Христа — това „познаване“, изглежда, е особеност на крайните религиозни секти, като в случая с Харалд Александър и неговия син.

Скоро Селиванов станал водач на хлистовците и въвел нови изисквания. Всички мъже трябвало да се кастрират, а жените — да ампутират гърдите и външните си гениталии. Той дал пример, като се кастрирал с нажежено желязо. Това би трябвало да е сигурен начин да изгуби всичките си последователи, но напротив, идеята за самоосакатяването неустоимо привличала религиозните фанатици. Тази вълна на религиозна лудост обезпокоила властите и Селиванов бил арестуван и затворен в лудница.

Сектата на самоубийците

Ала неговите последователи продължили да го почитат и когато с идването на Александър I на престола през. 1801 г. Селиванов бил освободен, той станал още по-влиятелен. Колкото и да е странно, много негови ученици произхождали от заможните класи. Селиванов твърдял, че е цар Петър III — убит от жена си Екатерина Велика — и със собствените си ръце кастрирал или осакатил стотици мъже и жени. Дори след смъртта му през 1830 г. неговите последователи отказвали да повярват, че е мъртъв. Също като Иисус, той само се бил „оттеглил“ и щял да се завърне на земята в деня, в който учениците му станат сто четирийсет и четири хиляди. Това щял да е Денят на Страшния съд.

Общностите на скопците продължили да процъфтяват. Родените в сектата деца растели с мисълта, че когато навлязат в пубертета, ще бъдат осакатени. Според големия специалист по руските секти Фредрик Конибеър всеки, който се опитвал да избяга, бил преследван и убиван. Б. Ц. Голдберг прибавя, че някои мъже и жени били осакатявани само частично — например жените можели да се разминат само с отрязване на едното зърно. Те понякога ставали обществени проститутки и трябвало да печелят пари за общата хазна.

Някои руски секти отивали още по-далеч от скопците и обявявали самоубийството за религиозен дълг. По време на царуването на Александър II някой си Шодкин основал секта на самоубийци и завел последователите си в пещера, чийто вход зазидали. Две жени били обзети от паника и избягали навън. Тогава Шодкин призовал последователите си да се убият един друг преди да пристигне полицията. Заварили го с двама негови ученици, заобиколени от десетки окървавени трупове.

Саморазпването

Нормалните рационални хора са склонни да обясняват такива странни събития в контекста на човешката способност за самоунищожение. Но тази интерпретация може би е опростенческа — човек може да се влюби до полуда в жена или поне да изпитва непреодолимо желание, въпреки че не харесва много неща в нея. Сексуалните му инстинкти са съсредоточени върху жената, докато разумът му я отхвърля. Същата двойственост често се наблюдава в религията. Разумът не може да задоволи нуждата на човека от храна или физически упражнения. Нито копнежа му за религия, за някаква искрена, силна вяра.

Такива вярвания се проявяват в символи. Главният символ в християнството е кръстната смърт на Христос. Един герой от роман на Достоевски казва, че ако трябва да избира между истината и спасението от една страна, и Иисус и проклятието — от друга, без колебание ще предпочете Иисус. Понякога вманиачаването по образа на кръста може да стане толкова силно, че човек да се моли за Христовите страдания — като свети Франциск — или да се опита да се разпне сам.

В началото на XIX в. венецианският обущар Матео Ловат решил публично да се разпне. Ловат бил син на бедни селяни и бедността не му позволила да изпълни желанието си да стане духовник. Един ден той се самокастрирал с обущарския си нож. След това направил дървен кръст, изнесъл го на улицата и тъкмо приковавал ходилата си към него, когато минувачите се намесили и му попречили. Ловат се върнал в родното си село Казале и този път направил по-грижливи приготовления за саморазпването си.

В стаята си на третия етаж сглобил голям кръст със скоби за краката. Освен това прехвърлил мрежа върху него, за да издържи тежестта му, ако скобите поддадат. Една ранна утрин закрепил кръста с дълго въже за греда на тавана и опрял долния му край на перваза на прозореца. После внимателно се качил на кръста и с един силен удар с чук забил гвоздей в двата си крака.

После с помощта на ръцете си измъкнал кръста през прозореца. Той се изхлузил от перваза и увиснал над улицата. Матео вече бил приковал дясната си длан. Накрая пробил с гвоздей и лявата, пуснал чука и се опитал да вкара гвоздея в предварително приготвената, дупка. Шокът обаче го обезсилил и той увиснал на кръста, докато ужасените граждани не го свалили. Не бил мъртъв — и прекарал — остатъка от живота си в лудница.

В този случай ясно виждаме, че религиозният импулс понякога придобива силата на сексуална фиксидея. Некрофилът Бертран нощем преплувал леден поток и ровел земята с голи ръце, докато не му потичала кръв, за да стигне до женските трупове, за които копнеел. Матео Ловат сигурно не изпитвал болка, докато се приковавал на кръста, а само силно сексуално удоволствие, каквото кара някои сексуално извратени индивиди да се увиват в женско бельо.

Навярно е почти светотатствено да питаме къде минава границата между тази фиксидея и страстното желание на светеца да страда, в резултат на което на ръцете и краката му се появяват Христовите рани. Човешката душа изобилства на странни сили, за повечето от които изобщо не подозираме. Може да минат много векове, докато психолозите започнат да ги разбират.

Един от най-странните случаи на мъченичество е свързан с цяло южноафриканско племе. Племето к̀оса били воини, които мразели британската власт. Една сутрин през 1856 г. младо момиче от племето отишло да донесе вода от реката и видяло някакви странни мъже. Чичо му също ги видял и познал сред тях свой брат, който бил умрял преди много години. Тези „духове на мъртъвци“ обяснили, че са дошли да помогнат на съплеменниците си да победят белия човек, но първо те трябвало да изядат всичките си животни и да унищожат всичките си посеви.

Тогава мъртвите щели да им помогнат, нивите щели да се покрият със зряло жито и щял да настъпи денят на „земния рай“. Над сто хиляди души от племето к̀оса изпълнили волята им, убили добитъка си и унищожили посевите си. Разумните сред тях били подложени на толкова силен психологически натиск от страна на другите, че отстъпили — и умрели от глад. Когато били унищожени всички хранителни запаси, изтощените туземци танцували цяла нощ и ликували, убедени, че на сутринта ще изгреят две кървавочервени слънца, признак за настъпването на рая.

Изгряло само едно слънце. Всички били изумени. Някои решили, че са сбъркали деня, и изчакали следващия. Пак изгряло само едно слънце. Тогава тълпите изнемощели к̀оса се помъкнали към британската територия в търсене на храна. Шейсет и осем хиляди от общо сто и петте хиляди туземци мъчително бавно умрели от глад — животът на останалите едва бил спасен с държавни хранителни доставки. С това приключило могъществото на племето к̀оса.

Макар мъченичеството да ни се струва форма на лудост, не бива да забравяме, че именно на хора с искрена и страстна вяра дължим сегашното място на човечеството в еволюционната скала. Без тях нямаше да има бъдеще. Всъщност може би трябва буквално да разбираме думите на Светото писание, че кръвта на мъчениците опложда земята.