Колин Уилсън
Знаменити престъпници (50)

Разбойничество

„Динамитни бандити убиват тричленно семейство“ — гласяло водещото заглавие на един вестник в Сейнт Луис. Това се случило през януари 1973 г. Мъжете влезли в дома на Робърт Китърман, банков управител в Грандин, щата Мисури, и насила отвели жена му и дъщеря му в близката гора, като заповядали на Китърман да отиде в банката си и да изпразни сейфа. Динамитът и дистанционният детонатор били пристегнати на гърдите му. Когато се върнал в гората, въоръжените мъже взели парите и застреляли тримата в главите. Няколко дни по-късно полицията арестувала бившия затворник Далас Дилей и двамата му съучастници и ги обвинили в убийството на семейство Китърман.

Убийците несъмнено били гангстери. Определението „бандити“ обаче не е съвсем точно — бандитът не е обикновен член на престъпна банда. Когато за пръв път била употребена в Италия, думата означавала „отлъчен човек“.

Благородните борци за свобода

Тези хора били принудени да живеят с кражби, но не били непременно крадци по свой избор, тъй като много от тях били прогонени от земята си от алчни владетели — като Робин Худ и неговите престъпници в Шърудския лес. Гръцките разбойници или „клефти“ — „хайдути“ — били принудени да излязат в планината при турското нашествие през XV в. и се смятали за борци за свобода.

Когато турците си отишли, политиците намерили нова функция за разбойниците — агенти по избори. Селото, което откажело да гласува за кандидата, подкрепян от разбойническия главатар, можело да бъде нападнато посред нощ и обитателите му бивали подлагани на мъчения.

Италия също обикновено се намирала в състояние на политически катаклизъм. Хората били принуждавани да бягат, за да си спасят живота, и да стават banditi, които се смятали за патриоти — макар че пътниците, които попадали в ръцете им, ги наричали с по-недоброжелателна дума.

Но страната, в която може би имало най-много разбойници, била Корсика — този скалист остров с камениста почва и тъмни кедрови и борови гори. Вековете на потисничество от страна на италианци, испанци и французи, както и на Католическата църква и Банка Сан Джорджо — генуезка банка, която през 1511 г. получила власт над острова и го управлявала жестоко и безпощадно — направили корсиканците свирепи, агресивни и безмилостни. Те не забравяли теглото си. Това е типично за южняшкия темперамент — склонността да имаш зъб на някого, да разпалваш емоциите си, докато не станат напълно непропорционални на причината за тях.

Сартър използва думата „вълшебство“, за да характеризира начина, по който тези емоции взимат пълен връх над логиката, докато светът се вижда като през някакво криво огледало. Тъкмо това е истинският ключ за историята на разбойничеството. Не е естествено хората да живеят като бегълци — всички човешки същества притежават силен „териториален“ инстинкт, който ги кара да копнеят за дом, сигурност и мирно съществуване. Ала пламенният южняк често попада във водовъртеж от силни емоции, които за кратко надделяват над тези естествени инстинкти, и когато дойде на себе си, вече е късно.

Историята с Нонче Романети може да се вземе за пример. Тя датира от началото на XX в., но спокойно е могла да се разиграе през всяко столетие от 1500 г. насам. Романети бил заможен животновъд и винопроизводител в корсиканското село Калкатоджо. Възникнало някакво недоразумение с друг животновъд, който го обвинил, че е убил и продал негова крава, без да му плати.

Призори в дома на Романети дошли стражари и вместо да отиде с тях в полицията, за да изясни недоразумението, той скочил през прозореца и се скрил в храстите. Според собствената му версия, разказана на писателя Аштът-Улф, Романети се свързал със съселянина си и предложил да се срещнат, за да му плати кравата.

Щедрост и честност

После пратил на срещата свой приятел, докато самият той наблюдавал от място извън селото. Когато видял, че наизскачат стражари, за да арестуват приятеля му — мислели го за него, — пратил вест: „Кажете на оня черен предател, че няма да чуе изстрела, който ще го убие“. След няколко дни иззад едно дърво отекнал изстрел и „предателят“ паднал мъртъв. Романети изчезнал в планината и станал разбойник.

Подобно на много други прочути разбойници, той си спечелил слава със смелостта, щедростта и безстрашната си честност. „Ние имаме много убийци, но нито един крадец“ — гордо заявил един корсикански разбойник — ограбването на богати селяни и похищаването на пътници за откуп не се смятало за кражба.

Романети станал своеобразен враг номер едно заради броя на стражарите, които се опитвали да го заловят — и които загинали при тези опити. Накрая му устроили засада и го надупчили с куршуми. Неговият живот и смърт били безсмислени, подобно на мнозина корсиканци, които станали banditi заради вендети и кръвни вражди.

Романети бил убит, защото станал небрежен — омръзнал му животът на беглец. Други разбойници имали повече късмет — някои успявали да измолят помилване от властите, което им позволявало да се върнат в родните си села и да живеят в мир. Както видяхме, животът на беглец не е естествен за хората. Изглежда, че ако продължи прекалено, той внушава чувство за безсмислие, определена умора от живота.

Разбойниците в Италия намерили друго решение на този проблем. През първата половина на XIX в. те започнат да създават престъпна мрежа, която обхванала цялото общество, средство за изнудване и сплашване. В района на Неапол тя се наричала камора, а в Сицилия — мафия. Също като на Корсика, този вид престъпност процъфтял само защото било трудно да се получи справедливост по обикновения начин.

Камората и мафията въвели свой закон и ред — земевладелците и селяните им плащали данъци за „закрила“. Просто престъпниците престанали да са извън обществото — те обърнали обществото отвътре навън. В началото на XX в. ръководителят на сицилианската мафия дон Вито Феро не бил разбойник, за чиято глава е обявена награда, а уважаван и влиятелен човек, към когото гражданските власти се отнасяли с почит.

Подозира се, че Феро е злият гений, който организирал „внасянето“ на мафията, камората и „Черната ръка“ в Америка. Лейтенантът от полицията Джоузеф Петросино станал водещ експерт по тези италиански тайни общества, които изнудвали работещите от сутрин до мрак емигранти, и през 1907 г. отишъл в Сицилия, за да види лично откъде започва всичко това. Мафията била предупредена.

Въпрос на престиж

На 12 март 1907 г. в 20:45 Петросино се връщал в хотела си. По това време навън нямало много хора. Изведнъж отекнали четири изстрела. Лейтенантът паднал мъртъв. Били арестувани няколко души, сред които дон Вито Феро. По-късно го освободили поради липса на доказателства, но впоследствие той признал, че е извършил престъплението, и го потвърждава в официално издадената си биография. Мафиотският бос демонстрирал превъзходството на един престъпен синдикат над неорганизираните разбойници в Корсика и Гърция.

По време на убийството на Петросино самата Америка вече имала близо шейсетгодишна традиция в този вид престъпност. Началото може да се постави на 24 януари 1848 г., когато дърводелецът Джеймс Маршал отишъл да провери воденичния улей, който бил направил в Колома, щата Калифорния.

Той бил затворил шлюза, който допускал вода от реката, и разглеждал останките на дъното на празния канал, когато забелязал нещо лъскаво. Събрал няколко буци руда, напомнящи на мед, и решил да ги покаже на шефа си Джон Сътър. На Сътър не му трябвало много време, за да познае, че тежките буци са злато — двайсет и три каратово злато.

Сътър и Маршал се опитали да запазят откритието си в тайна, ала Маршал вече бил казал на работниците в дъскорезницата. Когато разбрали, че могат да копаят злато с джобните си ножчета, вместо да се бъхтят за един долар дневно, Сътър повече не ги видял. Това било тежък удар за него, тъй като ги бил довел в Калифорния, за да работят в мелницата и дъскорезницата му, а те изчезнали да търсят злато.

Когато вестта се разпространила, в Калифорния заприиждали хора от цяла Америка, а с тях дошли бивши затворници и професионални мошеници, които били наясно, че най-лесният начин да се сдобият със злато е да го вземат от златотърсачите. Златната треска се превърнала в престъпна треска.

Според историка Джон Ролин Ридж един от най-прочутите от тези разбойници бил Хоакин Муриета, който бил тласнат към живот на престъпник почти като някогашните разбойници в Гърция и Корсика. Муриета, който си заслужил прякора „Ужаса на Станислаус“ (река в Калифорния, център на златодобив), дошъл в Калифорния от Сеньора, Мексико, през 1850 г. — до 1848 г. Калифорния принадлежала на Мексико.

Един ден шестима златотърсачи му казали, че мексиканците нямат право да търсят злато на американска земя. Жена му Розита се опитала да предотврати схватката, но Муриета бил пребит и захвърлен в безсъзнание, след което изнасилили жена му. Правата на търпеливия мексиканец били нарушавани още два пъти. Накрая той започнал да печели като дребен търговец, но случайността била срещу него — на влизане в един град с кон, взет назаем от зет му, го обвинили, че го е откраднал.

Разгневените граждани го замъкнали в ранчото на зет му, линчували зетя и пребили Муриета с конски камшик. „От този час насетне — казва Ридж — той станал безмилостен враг на всеки американец“. Хоакин изчезнал от ранчото и скоро един от мъжете, които участвали в боя, бил открит мъртъв. Също като корсикански разбойник, Муриета изпълнявал вендета.

Той се оказал роден водач и скоро събрал банда от бегълци — главно мексиканци, на които им било писнало да ги смятат за третокласни хора. Един от разбойниците, който през февруари 1853 г. бил заловен и обесен в Лос Муертос, преди екзекуцията казал, че в бандата не уважавали никого, ако не е убил човек. Разбойниците трябвало да положат клетва и предателите безмилостно били преследвани — което отново навежда на аналогията с традициите на корсиканските бандити.

На 17 май 1853 г. законодателното събрание на Калифорния гласувало постановление, с което упълномощило опитния пионер Хари Лав да оглави група от двайсет войници, за да открие и убие или залови Муриета. Едно момиче, което било дезертирало от разбойническата банда, дало на Лав някои полезни указания. През юли 1853 г. той се натъкнал на група мъже, лагеруващи край прохода Техон. Не познавал Муриета на вид, но заподозрял кой е, след като неколцина души от бандата му докладвали лично.

Лудата глава

После дошъл един лейтенант, който познавал Муриета. Хоакин се метнал на коня си и препуснал сред дъжд от куршуми. Улучили го, той паднал от седлото и го застреляли. Отрязали му главата, както и на неговия пръв помощник Джек Трипръстия, и ги занесли в Сан Франциско, запазени в спирт, за да ги идентифицират. На 24 юни 1853 г. главата на Муриета била изложена в Стоктън, щата Калифорния.

По-късните историци на Запада обвиняват Джон Ролин Ридж, че си е измислил историята за Муриета, ала тази оценка не е справедлива. По-съвестният учен Джоузеф Джексън проучил въпроса и установил, че наистина е съществувал Хоакин Муриета, разбойник, който тормозел златотърсачите от 1851 до 1853 г., че наистина е бил убит от капитан Хари Лав и неговите войници и че главата му е била занесена в Сан Франциско. Лав получил наградата от хиляда долара.

Повечето престъпници, които през 50-те години на XIX в. отивали в Калифорния, били сполетявани от съдбата на Муриета — правосъдието на Запад било сурово, но забележително ефикасно. Хенри Плъмър, луда глава, млад хубавеляк от Невада Сити, щата Калифорния, известно време лежал в затвора за убийството на съпруг, с чиято жена имал връзка. След освобождаването си през 1861 г. отишъл в Монтана през Айдахо и организирал една от най-големите и ефикасни банди на Запад. Разбойниците се наричали „Невинните“.

Предугаждайки методите на по-късните американски политици, Плъмър давал щедри подкупи на всеки, който можел да му е от полза — кочияши на дилижанси, които му спестявали главоболията да напада „бедни“ коли, като отбелязвали с тебешир колите, които карали кюлчета или заплати. Доброволци решили, че е време да сложат край на тези грабежи, организирали големи хайки и за месец и половина обесили двайсет и шестима разбойници. Самият Плъмър бил един от първите.

Но докато решителни представители на закона се борели с последователите на Муриета и Плъмър, вашингтонските политици се готвели да хвърлят Америка в нейната най-голяма епоха на бандитизъм. Защото тъкмо такава била една от главните последици на Гражданската война, която през 1861 г. избухнала между Севера и Юга. На Италия, Корсика и Гърция им трябвали неколкостотин години, за да създадат своите разбойнически традиции, а Америка го постигнала за четири наред със злополучно известните братя Джеймс и майстора на револвера Били Хлапето.

Най-много обаче се развило разбойничеството в Южна Европа. През XIX в. в Италия не било необичайно разбойници да владеят цели села. В замяна на пари и закрила селяните им осигурявали храна, подслон — и мълчание.

Такова село било Сонино, окръг Фрозиноне в провинция Рим, което се прочуло с престъпност, достатъчно смущаваща за властите, за да се замислят за депортиране или избиване на цялото му население. Естествено идеята била отхвърлена и селото просъществувало, за да даде на историята на разбойничеството една от нейните най-колоритни фигури: Антонио Гасперони.

Както често се случва с престъпниците, Гасперони започнал кариерата си на разбойник едва ли не по грешка. Той си изкарвал прехраната като кравар и кротко се грижел за добитъка по полята край родното си село. Не проявявал никакви признаци, че ще стане известен престъпник, докато не се влюбил страстно в красивата Мария. За нещастие, тя била сгодена за друг ухажор с малко по-високо обществено положение, казвал се Клаудио. Той несъмнено бил по-агресивният от двамата и една нощ през август 1814 г. се опитал да промуши Гасперони с кама.

Банда от главорези

В последвалата схватка Гасперони успял да му отнеме ножа и да го убие. За него това било начало на изнасилвания и кръвопролития, които щели да продължат близо десет години.

Скоро Гасперони установил, че не е обикновен селянин. Той събрал многобройна банда от главорези и ги командвал с уменията и организационните способности на истински пълководец. Бандата се издържала, като отвличала видни политически и духовни личности и членове на богати родове и искала откуп за тях.

От време на време, за да убедят неохотните роднини, че отвлеченият наистина е в смъртна опасност, те му отрязвали ухото или ръката и ги пращали по куриер в дома на жертвата. Моментално получавали откупа. Днешните италиански бандити също не са забравили този номер, както показа жестокото похищение на младия Пол Гети през 1973 г.

Няма съмнение, че до известна степен Гасперони оправдава популярните митове за разбойниците. Макар безмилостно да убивал всеки, богат или беден, който му пречел да изпълни желанията си, той все пак бил способен на прояви на огромно великодушие към мнозина селяни, които доброволно или насила му помагали в борбата със закона. В същото време неговите подвизи срещу богати земевладелци и търговци станали причина за съчувствието на потиснатите и бедните в Италия.

Залавянето на този прочут главатар и бандата му е интересно отражение на манталитета на селския разбойник. Въпреки че, изглежда, нямал скрупули да отнеме човешки живот, Гасперони изпитвал силни угризения заради „незаконната“ си сексуална връзка с любовницата си. Неговите религиозни принципи изисквали да се венчае и бандата била заловена тъкмо на брачната церемония. Местният свещеник им бил наредил да се разоръжат преди да влязат в черквата и те влезли право в ръцете на очакващите ги войници. Отчето ги бил предал.

Гасперони бил затворен доживотно в тъмниците на Чивита Кастелана. Ала не бил подложен на тежки лишения. Славата му била толкова голяма, че туристи и пътешественици постоянно настоявали да го видят и той бил преместен в „луксозна“ килия, където можел да забавлява посетителите си — срещу висока такса — с романтични разкази за разбойничество, основаващи се на собствените му приключения.

Изглежда, истината е, че разбойникът — човекът, който живее извън обществото и се бори с неправдата — е основна фигура в световния фолклор. За легендата е важно тези хора да са почтени и смели, принудени да станат бандити от липсата на късмет, преследвани и накрая погубвани от студената и неумолима машина на правосъдието. Малко са реалните разбойници, чийто живот да се вписва в тази идеализирана картина — затова фактите се изопачават, така че все пак да ги впишат. Легендите за великите разбойници не ни разкриват почти нищо за човешката психика и поведение, но говорят много за човешките мечти и стремежи. И може би в крайна сметка тъкмо това е важното.