Колин Уилсън
Знаменити престъпници (32)

Обезглавените трупове

Преди да коленичи и да постави главата си върху дръвника, херцог Монмът протегнал ръка към злополучно известния палач Джак Кеч. „Тук има шест гвинеи. Моля те, свърши си работата добре. Не ме обслужвай като лорд Ръсел“.

Имал основание за нервност. Когато обезглавявал лорд Уилям Ръсел — за участието му в заговора за отвличане на Чарлз II, — Кеч съвсем оплескал работата. След няколко силни замахвания с брадвата Ръсел още се гърчел и главата му не била отсечена. Монмът, когото екзекутирали за бунта му срещу Джеймс II, напълно естествено искал да умре по-безболезнено.

Той се обърнал към един слуга и му дал кесия с още гвинеи. „Дай му ги, ако си свърши работата добре“. После пипнал острието на брадвата и въздъхнал. „Боя се, че не е достатъчно остро“. Хладнокръвието му обезкуражило Кеч. Той вдигнал брадвата, после я отпуснал и извикал: „Не мога да го направя“. Шерифът трябвало да го заплаши с наказание, за да го убеди да направи нов опит.

Тълпата надала стон

Пребледнял и измъчен, палачът вдигнал секирата над главата си и замахнал. Тълпата надала стон и Монмът се разтърсил в агония, ала главата му още била на раменете му. Вече напълно отчаян, Кеч направил още три опита, но те били прекалено вяли. Шията на херцога била само наполовина разсечена. Накрая той захвърлил брадвата, извадил нож и отрязал главата. Слугата прибрал кесията в джоба си и се отдалечил. Междувременно тълпата освирквала и замеряла Кеч.

По онова време длъжността на палача не била синекурна. Кеч обикновено бесел клиентите си, но и в това не го бивало много и повечето осъдени умирали от бавно задушаване. Това обаче било за предпочитане пред кълцането с тъпа брадва и дори когато палачът все пак действал ефикасно, работата била уморителна. През 1746 г. Джак Трифт трябвало да обезглави двама якобитски бунтовници, лордовете Килмарнок и Балмерино. Той отсякъл главата на Килмарнок с един чист удар, ала му трябвали три удара, за да обезглави Балмерино. Мнозина служители на закона смятали, че някой трябва да измисли бърз и безпогрешен начин за отнемане на човешки живот.

Половин век по-късно това станало наложително. Франция въстанала срещу своите владетели. Бастилията била щурмувана и защитниците й били избити, кралят се опитал да избяга и бил заловен: започнал Терорът. Трябвало да очистват стотици, дори хиляди врагове на новия режим. Как можело да се постигне това? Изхода намерил един мил, любезен човек, известен със своите постижения: д-р Жозеф Игнас Гилотен.

Д-р Гилотен бил франкмасон — всъщност един от основателите на френското франкмасонство. Франкмасоните са благотворително тайно общество, посветило се на развитието на човечеството, но Църквата ги смятала за зли атеисти. И главно поради тази причина д-р Гилотен се озовал в Учредителното събрание с влиятелен глас в новото революционно правителство на Франция.

Този убеден хуманист се ужасявал от кръвопролитията, отвращавал се от варварските и примитивни начини за екзекуция, колелото и бесилото. Призлявало му от вида на човек, който цял ден се люлеел на въжето, докато тълпата отдолу пиела бира и се веселяла. Гилотен предвидил предстоящите масови екзекуции и се замислил как да ги направи безболезнени и бързи: по-скоро морална поука, отколкото садистично зрелище. Трябвало да проектира някаква „машина“. Той се посъветвал с публичния палач Шарл Анри Сансон и двамата прегледали различни стари щампи и гравюри.

Още през 1555 г. италианците били изобретили машина за обезглавяване, в която между два изправени стълба се поставяло тежко острие, за да може да се изтегли с въже и после да се спусне по жлебовете върху шията на коленичилия отдолу осъден. Тези „плъзгащи се брадви“ били изпробвани и в Германия, Персия — и даже в Шотландия. Ала така и не се наложили. Острието често засядало в жлебовете или въжето се късало. Старият ръчен метод бил по-прост и сигурен.

Мъчителната вечност

Следва една от невероятните исторически иронии. Човекът, който решил проблема, бил не друг, а самият крал Луи XVI. Това се случило малко преди бягството да му струва живота и да доведе до Терора. Учредителното събрание било възложило на кралския лекар д-р Антоан Луи да прегледа плана на д-р Гилотен. Д-р Гилотен бил поканен при д-р Луи в двореца Тюйлери и завел със себе си палача Сансон.

Докато тримата задълбочено разглеждали скиците на машината, някой почукал и влязъл. Това бил кралят, облечен в обикновени дрехи. Той попитал д-р Луи какво мисли за машината и погледнал чертежа. После поклатил глава. „Този заоблен нож няма да отсече всяка шия. — Кралят взел молив. — Трябва ви нещо такова“. — И нарисувал полегата линия от долната страна на ножа. Гилотен погледнал схемата. „Да, разбира се, прав сте…“ Няколко седмици по-късно първата гилотина била изпитана върху три трупа. Кралят имал право: облият нож не обезглавил един от труповете, но този с полегатото острие без проблем отсякъл главите на другите два. Две години по-късно Луи XVI бил обезглавен от същата машина, в чието усъвършенстване участвал.

През следващите две години — до екзекуцията на Робеспиер през 1794 г., която сложила край на Терора — гилотината работила с ужасяващо механично упорство и в коша се търколили хиляди глави. Що се отнася до добрия д-р Гилотен, той продължил хуманната си дейност. Станал един от пионерите на ваксинирането против едра шарка и усилията му за унищожаване на тази болест несъмнено спасили живота на повече хора в Европа, отколкото погубила гилотината. Ала когато през 1814 г. умрял, той вече знаел, че името му ще обезсмъртят не неговите медицински открития, а триъгълният нож, навяващ ужасяващи асоциации…

Това повдига един интересен въпрос: защо тъкмо обезглавяването ни се струва толкова отвратително и страшно? Гилотен е бил прав: като метод за екзекутиране гилотината определено е по-хуманна от бесилката, електрическия стол и газовата камера. Обесването дава едва деветдесет и пет процента сигурност — една малка грешка при поставяне на въжето и осъденият умира от задушаване. Известни са случаи, когато хора в газова камера са сдържали дъха си минути преди да вдишат цианидния газ. И криминалистът Найджъл Морланд, който веднъж стъпил върху електрическа решетка, официално заявил, че последните секунди на осъдения на електрическия стол сигурно му се струват мъчителна вечност.

Единствено гилотината абсолютно винаги си е вършила работата с перфектна бързина и ефикасност. И все пак Гилотен е запомнен като чудовище, защото идеята за обезглавяването докосва някаква дълбока струна на ужас в човешката душа. Може би защото изгубването на главата е толкова окончателно — човек може да изгуби ръка или крак и да остане жив, но не и главата си. А може би защото нашите най-древни предци са отсичали главите на враговете си в битка и често са изяждани мозъка им? Дали тръпките на ужас се дължат на някакъв дълбок расов спомен?

Каквато и да е причината, няма съмнение, че престъпленията, свързани с обезглавяване, винаги изглеждат по-жестоки и брутални от другите. И това е абсурдно. С ужасяващата си жестокост бавната отрова навярно е най-безчовечният начин на убийство. После са убийците, които изпитват удоволствие от страха на жертвите си — като Хосе Марселино, мексиканския „убиец от алеята на влюбените“, който след залавянето си през 1973 г. признал: „Толкова много ми харесваше да гледам как мъжете се мъчат, а жените се страхуват и плачат, че дълго ги заплашвах… Обожавах смъртния страх в очите им“.

В сравнение с него убийци като Крипън и Патрик Мейхън изглеждат почтени и нормални. И все пак криминалните журналисти безкрайно тиражират именно случаите на Крипън и Мейхън под заглавия като „Ужасът на безглавия труп“. Ала каквото и да е отношението на общата публика към тях, Крипън и Мейхън не представляват особено голям интерес за професионалния криминалист. За него са важни мотивите, които се крият зад престъплението, а не толкова какво прави убиецът, за да се избави от трупа. От друга страна, той намира за несравнимо по-интересни престъпници като Патрик Бърн, убиеца в бирмингамското общежитие на Девическата християнска асоциация.

Излишно е да питаме защо на 23 декември 1959 г. Бърн е убил Стефани Биърд — това е напълно очевидно. Той бил пиян и искал секс. След като я душил, докато изгуби съзнание, Бърн я съблякъл и изнасилил. Всичко това е ясно, макар и ужасно, но защо после й отрязал главата и прадължил сексуалните гаври с трупа? Защо излязъл и убил второ момиче, като го ударил с камък? Защо написал следните думи: „Мислех, че никога няма да се стигне дотам“.

В хода на признанията си Бърн казал нещо, което ни дава ключа за неговата странна личност. Той заявил, че искал да измъчва всички жени в общежитието, „за да им го върна, задето изпитвах сексуално напрежение“. Това е интересно изявление. И най-големият глупак е наясно, че жените не са виновни за сексуалната му възбуда. По тази логика котката спокойно може да обвини мишката за глада си.

Ала Бърн не търсел логика — а се опитвал да обясни по неловкия си начин какви тъмни сили го обладават, когато се озове в стая с момиче. Освен това признал пред психиатъра, че години наред имал фантазии, в които режел момичета с банциг. Това още повече ни доближава към същността на проблема, защото ясно виждаме, че когато онзи декемврийски следобед влязъл в общежитието на ДХА, Бърн не искал просто момиче — обикновено сексуално сношение. А всички жени — всички жени на света. Той изразявал едно от фундаменталните дивашки разочарования на мъжа.

Стремежът към задоволяване

През 1930 г. Фройд публикува книгата „Цивилизацията и нейните недоволства“, в която развива смущаваща — и абсолютно песимистична — теория. Той предполага, че човек не е създаден за цивилизация, нито цивилизацията — за човека. Човекът е хищник и същностните му инстинкти са агресивни. Независимо дали ни харесва, за него е „естествено“ да извърши набег в друго село, да убие мъжете и да похити жените за свое удоволствие, също както се смята за естествено тигърът да яде антилопи.

Ала този човешки тигър бил интелигентен и стаден. Той се научил да живее заедно с други хора и да създава цивилизация. Всяка негова стъпка към цивилизацията била в противовес със същностните му инстинкти. „Култура“ е друг термин за потискането на тези инстинкти. Най-големият основен конфликт на човешкото съществувание, казва Фройд, е конфликтът между стремежа за лично задоволяване и претенциите на обществото. Тогава как може човек да е щастлив? Нещастието е основен елемент от неговото състояние…

По-оптимистични психолози като Ейбрахам Маслоу посочват, че този възглед е едностранчив. Щастие не означава неограничено задоволяване на желанията. Историята на престъпленията и насилието ни показва, че хората, които са задоволявали желанията си, без да се ограничават — Калигула, Иван Грозни, Влад Дракула — не са били особено щастливи. Днес почти никой уважаван философ не взима на сериозно възгледите на Фройд за цивилизацията.

Въпреки това, макари не напълно съзнателно, Фройд разкрива психологията на патологични убийци като Патрик Бърн, Джак Изкормвача, Петер Кюртен. Тъкмо тези хора смятат, че, Човекът и Цивилизацията просто не са създадени един за друг. Да вземем например характера на мъжката сексуалност. За разлика от повечето жени, мъжът по природа не е „верен“. Особено като млад и жизнен, средният мъж с радост би спал всяка нощ с различно момиче — даже нормалните мъже си имат сексуални фантазии.

Да отмъсти за сексуалното напрежение

Дали от гледна точка на секса цивилизацията е създадена, за да измъчва мъжете, също както можете да измъчвате тигър в клетка, като го ръгате с пръчка? Нещо повече, дали трябва да обвиняваме мъжа, ако се възползва от възможността да завлече някое момиче в тъмна уличка?… Тъкмо това има предвид Бърн с думите „за да им го върна, задето изпитвах сексуално напрежение“, с които почти парафразира Зигмунд Фройд.

Но защо ги е обезглавявал? И това обяснение е лесно. Щом бъде обладан от тази потребност — като лисица в курник, — мъжът е подложен на безкрайни желания, разтърсващи го като електрически удари. Той компенсира все по-силното си разочарование и комплекса си за малоценност с фантазии, в които напълно господства над момичето, и колкото повече продължават, толкова по-агресивни стават фантазиите.

Чарлз Мелкуист, арестуван през 1958 г. за сексуалното убийство и обезглавяване на петнайсетгодишната Бони Лий Скот край Чикаго, признал, че години наред е фантазирал как хвърля голи жени в грамадни месомелачки. Когато такъв мъж най-после се озове с ръце на гърлото на изгубилото съзнание момиче, сексуалното сношение не му стига. Това не отговаря на очакванията му. Прегрелите му желания имат нужда от по-силно задоволяване, от някаква проява на абсолютно насилие и притежаване. И тук от подсъзнанието изниква изконното човешко отвращение от идеята за обезглавяването — проявата на абсолютна агресия…

Също толкова важно е това, че и Бърн, и Мелкуист били ужасени от стореното. Бърн заявил, че се радвал, задето полицията го е разкрила — убийството го измъчвало през последните два месеца. Мелкуист също облекчено си признал, като споменал, че след убийството не можел да спи. Тяхната проява на насилие не само че не задоволява предизвикалите я стремежи: убиецът признава, че е по-далеч от всякога от такова задоволяване. Мнозина убийци от този тип се самоубиват.

Принципът ясно се наблюдава в случая с Джак Изкормвача. Първите жертви — Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Катрин Едоус — били обезобразени в областта на гениталиите, което показва, че основната му мания е била свързана с женските полови функции — навярно с утробата. Последното убийство било извършено на закрито — този път убиецът разполагал с неограничено време и жертвата Мери Кели не само била изкормена, но и почти обезглавена. После убийствата престанали и всички свидетелства предполагат, че Изкормвача се е самоубил.

Един от романите на Зола е основан на престъпленията на Изкормвача — „La bête humaine“ („Човекът звяр“). Писателят стига до същността на проблема. Такъв човек е решил да стане самотен ловец, търсещ плячка, вместо отговорно човешко същество. И по този начин е напуснал обществото също толкова съзнателно, колкото ако беше решил да постъпи в цистерциански манастир. Ала хора като Бърн, Мелкуист или Изкормвача не притежават необходимото, за да станат отшелници — те се нуждаят от обществото. Оттук и противоречивият водовъртеж от желания, който може да свърши със самоубийство.

„Лудия касапин“

Историята, която най-ясно разкрива сложната патологична психология на „човека звяр“, се разиграла в средата на 30-те години на XX в. в Кливланд, Охайо: странният неразкрит случай с Касапина от Кингсбъри Рън. Между 1935 и 1938 г. Лудия касапин убил най-малко дванайсет души, насякъл труповете на парченца и им отрязал главите — няколко така и не били открити.

На 23 септември 1938 г. две обезглавени тела били намерени в района на Кингсбъри Рън и Източна Четирийсет и пета улица, бедняшки квартал. И двете били обезобразени с нож, и двете били на мъже — едното на двайсет и осем годишен санитар, другото на четирийсетгодишен скитник, когото не успели да идентифицират. Фактът, че и двете жертви били мъже, предполагал, че убиецът е хомосексуалист — извратен садист. Ала когато четири месеца по-късно недалеч от Кингсбъри Рън открили обезглавен труп на четирийсет и две годишна проститутка, увереността на полицаите, че търсят хомосексуалист, се разколебала — тялото на жената било накълцано, сякаш в дива ярост. Така и не намерили главата.

На различни интервали през 1936 г. в района били намерени още три жертви — всички мъже, всички обезглавени и в един случай главата не била открита. Убиецът явно бил обладаван от бяс — някои трупове представлявали купчина обезобразени късове месо.

На 23 февруари 1937 г. жертвата пак била жена — обезглавена и накълцана на парчета. През юни под моста Лорен-Карнеги открили чувал от зебло с разчленен труп на трийсетгодишна негърка. Деветата жертва била намерена през юли — обезглавен и насечен на парчета мъж. Не открили главата. През 1938 г. също имало жертви — на 8 април намерили обезглавена и трупоразчленена жена, а на 17 август Лудия касапин (както го нарекла пресата) извършил двойно убийство на мъж и жена. Във всички тези случаи убиецът обезглавявал жертвата и в шест от тях полицията не успяла да открие главите.

По онова време полицейското управление в Кливланд се оглавявало от Елиот Нес — героя от телевизионния сериал „Недосегаемите“. Нес признавал, че обичайните детективски методи имали съмнителна стойност в случая, но разбирал, че лудият убиец намира повечето си жертви сред проститутките и бедняците. Скитниците се събирали в западналия квартал в центъра на града край пазара. Една августовска вечер Нес блокирал района, принудил обитателите му да го напуснат и го изгорил. Това лишило убиеца от жертвите му и убийствата приключили.

Нес също предположил, че Лудия касапин трябва да е от определен тип — едър и як, за да надвива жертвите си. Трябвало да има кола, за да превозва труповете. Трябвало да живее сам в тих район, може би на рядко посещавана глуха уличка, за да не привлича любопитството на съседите си. И за да се впише в този портрет, трябвало да е богат или поне заможен.

Следствието на Нес обхванало кливландското общество и според Оскар Фрейли, хрониста на „Недосегаемите“, скоро полицията попаднала на подходящ заподозрян. Той бил едър, хомосексуален, враждебен, параноичен и заможен. Нес наредил да го доведат за разпит и месеци наред си играл на котка и мишка с него. Убеден, че е по-хитър от полицията, заподозреният едва не признал убийствата и предизвикал Нес да намери доказателства.

И накрая, докато Нес още търсел, мъжът сам отишъл в психиатрия, където една година по-късно починал. Нес не се съмнявал, че това е Касапина.

Заподозреният бил интелигентен, образован човек, който спокойно може да е чел „Цивилизацията и нейните недоволства“ на Фройд. В такъв случай той може би прибавя нова бележка под линия: че човекът, който живее като звяр, почти със сигурност ще умре като такъв, сам и неоплакан от другите хора.