Колин Уилсън
Знаменити престъпници (36)

Отровители

Един от най-упоритите митове в криминалистиката е твърдението, че отровата е любимо оръжие на жените. За да го опровергаете, само трябва да прехвърлите списъка на жените убийци — Шарлот Корде, Катрин Хейз, Кейт Уебстър, Лизи Бордън, Рут Снайдър, Мария Манинг, Рут Елис, — повечето от които са използвали брадви или ножове. Наистина, в подобен списък може да включим Лукреция Борджия, Мари Лафарж, Мадлин Смит и Адълейд Бартлет, ала това само доказва, че жените използват отрова също толкова често, колкото и мъжете.

Отровата не е прерогатив на нито един пол. Но самият факт, че съществува такъв мит, ни дава ключ към психологията на отровителя.

Изненадващо голям брой отровители са мечтатели, фантасти — способни да разказват прекрасни и изобилстващи на подробности лъжи и на другите, и на себе си. Те не биха използвали толкова грубо оръжие като нож или револвер. Накратко, отровителите обикновено имат малко артистичен темперамент, а в артистичния темперамент има доста женственост — както показва Оскар Уайлд в своя очерк за отровителя от XIX в. Томас Уейнрайт „Писалка, молив и отрова“.

Слабата воля

Когато проучим горепосочения списък отровителки, установяваме още един интересен аспект. Последните четири жени от него били оправдани, въпреки че повечето криминалисти ги смятат за вероятно виновни. Голямата мечтателка Мари Лафарж едва не била оправдана. В тези мечтателки има нещо странно практично: просто им се разминавало.

Ами другата отровителка от списъка, най-известната в историята, жената, чието име станало синоним на злина и убийство? Колкото и да е странно, това е поредният пример за създаване на митове. Бедната Лукреция Борджия почти със сигурност не е убила никого и била всичко друго, но не и убийца по природа. Тя била нежно, доста слабоволево момиче с темперамент на добра домакиня и главната причина за сегашната й слава бил фактът, че е сестра — и любовница — на един от най-жестоките мъже в историята, Чезаре Борджия. Именно Чезаре бил архиотровителят, един от най-интересните примери за престъпен темперамент след император Калигула (37–41 г. сл.Хр.).

Лукреция и Чезаре Борджия са незаконородени деца на кардинал и куртизанка. Кардиналът, който по-късно станал папа под името Александър VI, бил Родериго Борджия — богат, могъщ, сговорчив човек, който издържал любовницата си Ваноца Катанеи в разкошен palazzo. Ваноца му родила пет деца. Най-малкото, Лукреция, се родило през 1480 г. Един от синовете, Джовани, наследил безгрижния темперамент на баща си, ала Чезаре още от малък бил агресивен и своеволен. Красив, чаровен, жизнен и енергичен, той притежавал желанието на глезено дете да се налага във всичко. Съвсем определено бил силно доминантен мъж. А със своето красиво овално лице и малка брадичка Лукреция била средно доминантна жена.

Естествено това е класическата комбинация за извършване на престъпление — Снайдър и Грей, Фернандес и Бек, Брейди и Хиндли са примери за тази експлозивна смесица от доминиращ и доминирана. Лукреция изглеждала създадена, за да бъде доминирана, и обожавала двамата си братя, особено Чезаре. Навярно е изгубила девствеността си от него още преди да навлезе в пубертета. Чезаре бил от хората, които се нуждаели от чести сексуални завоевания — не толкова от чувственост, колкото от желание да доказва силата и потентността си.

В историята на криминалистиката има много такива деспоти: мъже, които притежават безумен копнеж да се налагат в абсолютно всичко и които не могат да понесат да им се противоречи и за най-малкото нещо. Повечето обаче трябва до известна степен да правят компромиси с реалността. Те се държат напълно нормално със света като цяло и проявяват манията си за величие пред съпругите и семействата си. Чезаре Борджия е интересна личност, тъй като бил в положение да осъществи фантазиите си за божествена власт.

Той спял с всяка жена, която го привличала — независимо дали била родната му сестра, или съпругата на по-малкия му брат. Когато превзел един град, наредил да му пратят четирийсет от най-красивите му девственици, за да ги дефлорира. Когато швейцарски войници плячкосали дома на майка му, той ги пленил и заповядал да ги изтезават до смърт.

По-късно известно време живял във френския двор, където бил подложен на обиди и унижения. Когато се завърнал в Италия, наредил да убият повечето слуги, които присъствали на униженията му, за да не разказват какво са видели. И най-малкото раздразнение го тласкало към убийства. Баща му, изглежда, предпочитал брат му Джовани. Затова Чезаре уредил убийството на брат си и тялото му било хвърлено в Тибър. Когато по заповед на баща си Лукреция се омъжила за Алфонсо Арагонски, Чезаре толкова обезумял от ревност, че заповядал да убият зет му. Няколко месеца по-късно той посетил Лукреция в замъка й и въпреки скръбта си, тя радостно го посрещнала и навярно спала с него. (Първото й дете почти със сигурност е от Чезаре.)

Обран и изоставен

Чезаре бил специалист в употребата на отрови. Понякога жертвата умирала от бавна смърт, след като косата и зъбите й окапвали, друг път отровата я убивала незабавно, с всички симптоми на удар или инфаркт. Достатъчно е да отбележим, че и собственият му провал дошъл чрез отрова. Чезаре и баща му папата били поканени на обяд при кардинал Адриано де Корнето. След банкета се почувствали зле. (Както и самият кардинал — но това навярно е било политическа хитрост.) Папата умрял. И Чезаре, който се смятал за непобедим и неуязвим, изведнъж видял как замъкът на фантазиите му рухва.

Войниците му го изоставили. Той бил арестуван от новия папа. Избягал в Испания и бил затворен за убийството на брат си. Избягал и оттам и се присъединил към малката армия на зет си, но при едно незначително сражение бил тежко ранен, обран и изоставен. Едва трийсет и две годишен, Чезаре бил виновен за десетки убийства. Сестра му Лукреция повторно се омъжила, прочула се със своята доброта и благочестие и живяла щастливо единайсет години — до трийсет и девет годишна възраст.

По ирония на съдбата това нежно, любящо момиче станало известно като една от великите отровителки в историята, след като няма никакви свидетелства, че е навредила на когото и да било, освен навярно на себе си.

Чезаре Борджия убивал враговете си по много други начини освен с отрова — удушаване, намушкване и насичане на парчета. И все пак в известен смисъл той си остава архетип на отровителя. Портретите му не го изобразяват като видимо зъл престъпник, а като мечтател с интелигентно лице. (Той обичал изкуството и бил покровител на Леонардо и Рафаел.) Чезаре вярвал — както и сестра му и майка му, — че може да стане господар на Италия, а сигурно и на света. Това било фантазия — той не притежавал реализма на своя съименник Юлий Цезар. Военните му успехи се дължали колкото на доброто му пълководство, толкова и на подкрепата на баща му.

Детинското престъпление

По някое време в развитието си всеки иска да наложи волята си на света. Всеки иска да види враговете си унизени и верните си приятели — възнаградени. Ала повечето от нас се примиряват със света, в който това не е възможно. Ако се научим да се приспособяваме, ние ставаме почтени, сложни и зрели човешки същества. Децата не желаят да се приспособяват. Както отбелязва Фройд, детето с неограничена власт бързо ще унищожи света с гнева си. Престъпниците по същество са хора, които не могат да се примирят с тази действителност. Макар да знаят, че не са в състояние да принудят света да се подчинява на волята им, те въпреки всичко се опитват да го мамят на дребно — да крадат онова, което той отказва да им даде.

Човек като Чезаре Борджия никога не прави и най-малък опит да се примири с действителността. Майка му и сестра му го обожавали, баща му изпълнявал всичките му желания. И като глезено дете, през целия си живот той имал възможност да задоволява прищевките си. Жалко, тъй като притежавал интелигентността и жизнеността на велик човек. Когато станал двайсетгодишен, капризите и насилието вече му били навик и нищо не можело да го изцери. И светът трябвало да търпи негова мономания.

Тук отново се оформя принципният образ на престъпника — и особено на отровителя. Защото убийството с отрова навярно е най-детинското от всички престъпления. Това е опит да запазиш добри отношения със света, въпреки че нарушаваш законите му. В същото време това е една от най-жестоките форми на убийство. Всеки, който някога е получавал леко хранително отравяне, знае колко е ужасно — повръщаш до изнемога, после пак повръщаш, без да си в състояние да мислиш, защото ти се гади дори от самото мислене.

Отровителят е способен да причини такива мъки, защото е решил да пренебрегне жертвата, да се преструва, че тя е само безчувствена вещ. Почти всички известни отровители са притежавали доста детински характер, често приятен и чаровен, но по същество не са се отличавали от деца, решени да постигнат своето чрез коварство.

Лукреция Борджия била невинна — жената, която заслужава репутацията на Лукреция, е друга глезена аристократка, Мари, маркиза дьо Бринвилие, екзекутирана през 1676 г. Най-голяма от пет деца, тя била дъщеря на държавен съветник и ковчежник на Франция. Също като Чезаре Борджия, Мари била красива и чаровна и — подобно на всички силно доминантни жени — обичала сексуалните експерименти. По-късно признала, че още в детска възраст е имала полови сношения с братята си.

През 1651 г., двайсет и една годишна, тя се омъжила за Антоан дьо Бринвилие, барон дьо Нурар, който се оказал комарджия и развратник. Осем години по-късно баронът се запознал с очарователния комарджия и измамник Сен Кроа, който скоро станал любовник на Мари. Баронът не възразявал, за разлика от бащата на Мари, който наредил да арестуват Сен Кроа и да го хвърлят в Бастилията. Там измамникът се запознал със специалиста по отровите Екзили и станал негов ученик. След половин година го пуснали от затвора и двамата с Мари решили, че най-бързият начин да забогатеят е да отровят баща й.

Тъкмо тук Мари проявила типичната „дисоциация“ на отровителя. Тя посещавала болници и давала отровни плодове на инвалиди, за да види дали ще разпознаят отровата при аутопсията. Не я разпознали — по онова време не можели да разпознават почти никоя отрова. После Мари се настанила при баща си и той се разболял. Тя с привидна всеотдайност се грижила за него осем месеца, докато не умрял. След като наследила състоянието му, Мари имала множество любовници. Тя приличала на Чезаре Борджия и в друго отношение — не можела да понася да й се възразява. Когато неин кредитор наредил да продадат една от къщите й, за да си върне дълга, Мари я запалила.

Изнудването

На другата година, 1667, тя се заела да отрови двамата си братя. Успехът обаче я направил небрежна. Тя разкрила плановете си на своите любовници. Сен Кроа например започнал да я изнудва. Друг неин любовник, домашният учител на децата й, се опитал да я убеди да престане с убийствата и така си навлякъл гнева й. Все пак той се спасил след няколко покушения срещу живота му. После Мари решила да отрови съпруга си, за да се омъжи за Сен Кроа. Той обаче (разумно) не я искал. Винаги когато баронът се разболявал, Сен Кроа незабавно му давал противоотрова.

Накрая Мари се провалила. Сен Кроа умрял — навярно от естествена смърт — и нейната първа мисъл била за кутията с писмата й до него, с които я бил изнудвал. Безпокойството й не било безпочвено. Когато отворили кутията, веднага издали заповед за арестуването й и един неин съучастник бил разкъсан жив на колелото за мъчения. Затова тя избягала в Холандия, влязла в манастир и успяла в продължение на три години да избегне ареста. Накрая обаче законът я настигнал. Признанията й били толкова откровени и сензационни, че трябвало да бъдат отпечатани на латински. След процес, който продължил близо три месеца, Мари била пратена на ешафода. Тялото й било изгорено и пепелта — разпръсната.

Вече би трябвало да се е оформил ясен модел. Не всички отровители са доминантни личности, но фантазиите и мечтите им, изглежда, са типични. Случаят с Мари Лафарж, която през 1840 г. отровила съпруга си с арсеник, може би е най-известен в историята на отровителството, главно защото е един от първите, в които съдебната токсикология изиграла важна роля.

Фалшивата обич

Английският химик Марш открил, че ако арсеник или съдържащо арсеник съединение се смеси със сярна киселина и цинк, се образува газът арсин. Ако бъде запалена тънка струйка от този газ и в пламъка се постави студен порцеланов съд, арсеникът се отлага върху съда. Това станало причина за провала на Мари и довело до осъждането й на доживотен затвор. Най-интересна в случая обаче е личността на Мари Лафарж — глезено красиво момиче, израснало в скъпо частно училище заедно с дъщери на аристократи, но със съвсем скромно лично състояние.

Затова Мари се зарадвала, когато недодяланият фермер и фабрикант на железни изделия Шарл Лафарж се свързал с нея чрез брачна агенция. Макар да не харесвала ухажора си, Мари го приела, защото смятала, че е богат земевладелец и че тя ще може да кани приятелите си на гости в тяхното имение. Когато установила, че имението представлява паянтова къща близо до кално село, отначало била съкрушена. После очевидно размислила трезво и решила да се справи с положението, като отрови съпруга си.

През месеците след сватбата тя се преструвала на влюбена и го тровела с безсърдечието и коварството на злосторно дете. Ала неколцина роднини на обречения я видели да слага в храната на Лафарж бял прах. Още преди смъртта му повиканият да се погрижи за него лекар заявил, че той умира от отрова. Мари веднага била арестувана. На процеса мненията на експертите по отровите се разминавали и Франция се разделила на нейни симпатизанти и обвинители. Отначало имало изгледи да я оправдаят, но показанията на големия специалист по отровите Орфила довели до осъждането й. Тя прекарала десет години в затвора — през които си кореспондирала със своя най-влиятелен поддръжник, писателя Александър Дюма. Накрая умряла от туберкулоза на трийсет и шест годишна възраст.

Същата незрялост и мечтателност откриваме в повечето известни случаи на отровителство в Англия, от д-р Причард и Мадлин Смит до лондончанина Греъм Янг, „отровителя без мотив“, който през 1972 г. признал, че е отровил баща си, мащехата си и свой съученик. Една от най-популярните английски загадки в тази област е смъртта на Чарлз Браво, който умрял от отравяне с антимон в дома си в Белъм, Южен Лондон, през 1876 г. Красивата му съпруга Флорънс била съдена за убийството му, ала накрая била оправдана. Но от гледна точка на всички основни характеристики, описани тук, тя притежавала темперамента на отровителка: незрялост, детинско желание да се налага, мечтателност, склонност към романтичност. Това не доказва вината й, но в комбинация с другите свидетелства я прави изключително вероятна.

Може би най странната особеност на отровителите е фактът, че в тях има нещо, което им пречи да съзреят, да пораснат. Това се проявява в класическия случай на отровителство в Америка, историята на Нани Дос (понякога наричана Ани Арсеника), чиято отровителска кариера продължила близо трийсет години — и сигурно щяла да продължи до старостта й, ако един лекар не я заподозрял.

Свенливата убийца

Това щастливо събитие се случило на 6 октомври 1954 г., когато в Тълса, щата Оклахома, починал петдесет и осем годишен мъж. Малко преди смъртта си той бил постъпил в болница със стомашни болки. След като оздравял, мъжът се върнал при съпругата си, четирийсет и девет годишната Нани Дос. Нани му сварила ошав и на другия ден той умрял. Личният му лекар Н. З. Швелбайн казал, че няма представа каква е причината за смъртта на Самюъл Дос и че се налага аутопсия. Нани въодушевено се съгласила. „Естествено, че трябва да има. Някой друг може да умре от същото…“

Когато след известно време полицаите я потърсили и й съобщили, че в стомаха на мъжа й имало достатъчно арсеник, за да убие десет души, тя си придала смаян и ужасен вид и ахнала: „Как е възможно?“

Нани била пълна очилата жена със следи от минала красота. Когато я попитали дали е отровила мъжа си, тя погледнала детективите с широко отворени невинни очи и изумено отвърнала: „Съвестта ми е чиста“.

Говорела открито и свободно — полицаите трудно можели да вземат думата. Започнали да се чудят дали всичко това не е грешка — и моментално променили мнението си, когато я попитали дали познава някой си Ричард Мортън. С обичайната си ококорена откровеност Нани заявила, че за пръв път чува това име. Тогава й показали четири застрахователни полици, които потвърждавали, че Ричард Мортън е предишният й съпруг и че след смъртта му е получила хиляда и петстотин долара.

Нани свенливо се изкискала. „Е, май че ви излъгах. Наистина бях омъжена за него“. След неколкодневни търпеливи разпити тя най-после признала, че е отровила Самюъл Дос и Ричард Мортън.

Вестниците из страната разпространили новината за случая и полицията в Тълса внезапно била залята от обаждания, които накарали властите да осъзнаят, че са задържали масова убийца. Самюъл Дос очевидно бил петият й съпруг и четирима от петимата били умрели при загадъчни обстоятелства. Преди Ричард Мортън, който починал в началото на 1953 г., били Арли Ланинг, женен за нея от 1947 до 1952 г. — когато умрял със стомашни болки, — и Франк Харълсън, който умрял през 1945 г. скоро след женитбата си за Нани.

Двегодишният внук на Харълсън умрял няколко месеца по-рано в същата къща. Когато тръгнал за погребението му, Харълсън пророчески отбелязал: „Аз ще съм следващият“. Невръстният племенник на Арли Ланинг също починал в дома му от „хранително отравяне“ точно преди смъртта на чичо си.

Следствието разкрило, че майката и двете сестри на Нани са умрели със стомашни болки, докато тя им гостувала. Накрая детективите открили първия й съпруг, Джордж Фрейзър, за когото се била омъжила на петнайсетгодишна възраст. Бракът им бил нещастен, тъй като Нани флиртувала с всеки срещнат и периодично бягала с други мъже. Тя обяснила на полицаите, че цял живот е търсила „мъжа на мечтите си“ и че любимото й четиво било „Истински любовни истории“.

Един ден Джордж Фрейзър се прибрал вкъщи и заварил две от децата си да умират на пода. Нямало следствие и малко по-късно Нани заминала с поредния си любовник — след което Фрейзър се развел с нея.

Непослушното момиче

Поведението на Нани при разпита нито за миг не се променило — тя останала усмихната и откровена и с извинителен кикот като непослушно момиченце признала, че е отровила четирима от съпрузите си. Нани възмутено отрекла да е отравяла други хора, но трябвало да отстъпи, след като ексхумирали тялото на майка й и установили, че е натъпкано с арсеник.

Осъдена на доживотен затвор, тя починала от левкемия през 1965 г. Дори като осъдена убийца поведението й не се променило. Очевидно нищо не можело да я накара да признае, че убийството на единайсет души, четири от които деца, е нещо ужасно. Защо го е извършила ли? Защото била романтична с огромен сексуален апетит и смятала, че животът й дължи нещо повече от скучни, обикновени съпрузи.