Колин Уилсън
Знаменити престъпници (51)

Раздвояване на личността

Широко е разпространена заблудата, че думата „шизофрения“ означава „раздвоена личност“. Това не е вярно — означава загуба на връзка с действителността. Шизофреникът се чувства като отделен от действителността с невидима стъклена стена. От друга страна, всички психолози признават, че съществува явлението „множествено разстройство на личността“, въпреки че има разногласия по въпроса за неговите причини. Истинските случаи на раздвоена личност са рядкост.

Викторианският отровител д-р Причард е наречен „доброто чудовище“, но не защото бил като Джекил и Хайд. Той бил слаб човек, самохвалко и лъжец, чието най-силно желание било да се прочуе. Причард отровил жена си и тъща си, защото му омръзнало да е женен и искал да е свободен във връзките си с млади слугини. Двамата известни крадци Дийкън Броди и Чарли Пийс са много по-близо до автентичното раздвояване на личността, тъй като макар че нощем крадели, денем искрено искали да са почтени и уважавани граждани.

Както показва Робърт Луис Стивънсън в своя роман за Джекил и Хайд, човекът с раздвоена личност е достоен за съжаление. Стивънсън написал книгата си през 1886 г., преди психолозите да разполагат с основните концепции за разбиране на механизма на „раздвоената личност“. Те са дело на Зигмунд Фройд, който установил, че подсъзнателният ум е огромна скрита област, съдържаща импулси и желания, понякога чужди на съзнателната личност. Фройд също формулирал класическата теория за „потискането“, според която някое „незаконно“ желание или мисъл може моментално да бъде скрито в дълбините на подсъзнанието — само за да загнои като треска, докато не изригне във формата на психическо заболяване или някакво необяснимо насилие. Според Фройд повечето такива „потискания“ са сексуални, въпреки че има и други — например желание да убием свои близки, които съзнателно може би обичаме и уважаваме.

Потиснатото желание

Немският сексолог д-р Магнус Хиршфелд привежда типичен пример за внезапно изригване на потиснато желание. Пациентът бил трийсет и пет годишен лекар, който от детството си страдал от епилептични припадъци и сомнамбулизъм. Докторът лекувал тринайсетгодишна ученичка от екзема, която покривала цялото й тяло. Хиршфелд пише:

„Той седнал на канапето и привлякъл главата на детето надолу към себе си — през това време цялото й тяло се приближавало към неговото и пораждало в него сексуална възбуда, придружена от ерекция. Обвиняемият няма ясен спомен за останалите си действия. Когато дошъл на себе си, той седял на канапето с детето — вече обляно в сълзи — между краката му“. По време на този „припадък“ докторът накарал момичето да се обърне с гръб към него, пъхнал пениса си между стиснатите му бедра и започнал да го движи назад-напред, докато не получил оргазъм. Разказът свършва така: „Умът му се прояснил едва когато стигнал в апартамента си“.

Естествено възможно е лекарят да е измислил историята за „припадъка“. Но също така е възможно да е истина. Неговите пристъпи на сомнамбулизъм показват, че е имал необикновено активно подсъзнание. Епилепсията е конвулсивен припадък поради електрическо изпразване на мозъка. При това „изпразване“ обектът обикновено изгубва съзнание, но може да се гърчи в конвулсии с пяна на уста и дори да извърши агресивни действия спрямо друг човек.

Сексуалната възбуда

Д-р Грей Уолтър привежда друг интересен пример. Винаги когато ходел на кино, негов пациент трябвало да се бори със силно желание да удуши човека, който седял до него. Веднъж „дошъл на себе си“ с ръце около гърлото на съседа си. Установило се, че тези пристъпи — епилептични по характер — се дължат на бързото проблясване на кадрите на филма. В цитирания от Хиршфелд случай с лекаря е напълно възможно сексуалната му възбуда да е „задействала“ пристъп. В полусомнамбулно състояние той насилил детето и после се „свестил“ — макар че все още не бил в пълно съзнание.

„Чудовището от Сидни“ Уилям Макдоналд, за когото ще разкажем в главата за хомосексуалните убийства, описва как убил мъж, с когото бил спал. Той се събудил посред нощ и взел нож. „Докато стоях и го гледах с нож в ръка, ме обзе луда ярост. Наведох се и го намушках в шията… После го намушках още няколко пъти. През това време случайно си ударих другата ръка и изгубих броя на мушканията. Макар да знаех, че е мъртъв, продължих да го мушкам с ножа“.

Това описание определено предполага, че Макдоналд е получил някакъв пристъп, много сходен със състоянието на мъжа в киното. Много престъпни действия са свързани с мозъчна вълна, известна като „тета-ритъм“. Тези вълни за пръв път са регистрирани при малки деца и се проявяват, когато детето изпитва удоволствие или болка.

Лесно можете да предизвикате тета-ритми при малко дете, като му предложите сладкиш и после му го отнемете. При възрастните тези вълни играят съвсем малка роля — освен при агресивни психопати. Грей Уолтър пише за тази внезапна агресивност към други хора или животни: „Тези унищожителни или убийствени случаи често са почти или изцяло немотивирани според обикновените стандарти“.

Естествено това не означава, че патологичната агресивност като при Макдоналд се дължи на тета-вълни, както епилептичният припадък се дължи на електрическо изпразване. Възможно е тета-вълните да се появяват, когато психопатът се намира в определено психическо състояние: Макдоналд решил да убие мъжа преди да заспи и „сляпата ярост“ го обзела след като взел ножа. Той някак си „задействал“ пристъпа по същия начин, по който нормален човек може да предизвика сексуална възбуда, като насочи мислите си към секс.

Но всичко това — подобно на откриването на амигдалоидния нуклеус в мозъка, източника на нашите агресивни инстинкти — предполага, че множество агресивни убийци може би страдат от някакъв физически дисбаланс, който прави някои хора ненормално активни, а други — мудни и вяли. И това може да е свързано с хормоналната дейност, която превръща някои жени в нимфоманки и някои мъже — в „сатири“.

Това предположение се потвърждава от факта, че много престъпления от типа „Джекил и Хайд“ са сексуални. Кроткият преподавател в неделно училище Теодор Дюран, набожен енориаш в местната баптистка църква в Сан Франциско, кани красиво момиче в черквата, удушава го, завлича го в камбанарията и го изнасилва, после оставя трупа с тухла под главата. Десет дни по-късно завежда друга девойка в черковната библиотека, съвкуплява се с нея — очевидно с нейно съгласие, — но въпреки това я убива и оставя трупа зад една врата.

Непреодолимото желание

Просто е безсмислено — ако той просто е сексманиак, защо не примамва момичетата на някое уединено място? И защо не се опитва да крие труповете? Явно го обладава някакво „второ аз“ — като Ед Гийн, дребния детегледач от Уисконсин, който два пъти годишно бил обземан от непреодолимо желание да изравя женски трупове, да ги насилва и да си прави жилетки от кожата им…

Синдромът на Джекил и Хайд ясно се открива и в случая с чикагския убиец Уилям Хеъренс, по време на арестуването му едва осемнайсетгодишен. Хеъренс бил пращан в различни поправителни домове за кражби. Мотивът бил сексуален — влизал с взлом, за да краде женско бельо, и когато накрая го хванали, таванът на дома му бил пълен с крадени гащички. Скоро достигнал фаза, в която самото вмъкване през отворен прозорец пораждало сексуална възбуда и даже оргазъм.

На 1 октомври 1945 г. шестнайсетгодишният Хеъренс — вече яко, красиво момче — проникнал в апартамент на медицинска сестра и когато тя го сварила вътре, я ударил с железен лост и я завързал на стол. После се върнал на лекции в Чикагския университет, където бил отличен студент. Полицията открила пръстови отпечатъци и свързала неизвестния престъпник с неразкрито убийство, извършено предишния юни. Четирийсет и три годишната Джоузефин Рос била намерена в леглото й в Нортсайд с прерязано гърло и множество прободни рани — като че ли била нападната от крадец.

На 10 декември камериерка влязла в апартамент на шестия етаж в хотел „Пайн Крест“ и открила труп, захвърлен върху ваната. Това била Франсис Браун, застреляна и намушкана. Очевидно излязла гола от банята и се натъкнала на крадец. Над леглото някой бил написал с червило: „За Бога, заловете ме преди да съм убил друг. Не мога да се овладея“.

Странното било, че убиецът бил замъкнал трупа в банята и измил кръвта. Също както тялото на г-жа Рос било избърсано с мокри пешкири. Детективът, който водел следствието, предупредил хората си: „Той ще убие пак, ако не го заловим“.

Месец по-късно, на 7 януари 1946 г., родителите на шестгодишната Сюзан Дегнън влезли в спалнята й и видели, че я няма в леглото. Било оставено писмо, в което се искал откуп от двайсет хиляди долара и се нареждало: „Изгорете писмото заради нейната безопасност“. Полицията претърсила района и намерила главата на Сюзан в един канал. В други местни канали открили още части от трупа й. Убиецът я завел в едно близко мазе, където я удушил и разчленил тяло й. После грижливо измил парчетата, преди да се избави от тях.

Убийствата престанали за няколко месеца. На 26 юни 1946 г. портиер съобщил за млад крадец в празен апартамент, после заедно с един наемател се опитали да хванат младежа, докато бягал. Мъжът стрелял срещу тях, но с помощта на полицията накрая го заловили. Това бил Уилям Хеъренс и в полицейското управление той обяснил, че убийствата са извършени от човек на име Джордж. Хеъренс обаче признал, че двамата с Джордж са просто различни страни на една и съща личност.

Агресивната експлозия

„Джордж“ периодично взимал връх. Веднъж Хеъренс заключил дрехите му в тоалетната и хвърлил ключа вътре, за да не може да излезе и да извърши поредната кражба, но „Джордж“ бил прекалено силен — покатерил се по улука, взел ключа и излязъл. Според думите на Хеъренс напрежението му по време на кражба било толкова силно, че когато някой го спипвал, сдържаната му агресивност избухвала. Осъдили го на три последователни доживотни присъди.

Дали Хеъренс е бил истински „Джекил и Хайд“, или просто си е измислил Джордж? Не можем да изключим и двете възможности. Джордж бил фантазия, която Хеъренс измислил, за да обясни раздвоената си личност. Не е възможно да знаем точно до каква степен е владеел това престъпно алтер его. В един от най-известните случаи на раздвоена личност американската домакиня Ив периодично била „обладавана“ от нагла, сексапилна и лекомислена жена, която обичала да се забавлява. Тигпен и Клекли описват случая в книгата си „Трите лица на Ив“ и наричат тези две „личности“ Ив Бялата и Ив Черната. Когато била обладавана, „Ив Бялата“ просто изгубвала съзнание и нямала представа какво прави „Ив Черната“ в нейно отсъствие.

Д-р Мортън Принс описва също толкова озадачаващ случай от края на 90-те години на XIX в. Младата Кристин Бюшан под хипноза се превръщала в съвсем друга личност. Тя се наричала „Сали“ и очевидно водела съвсем отделно съществувание от Кристин. Кристин се събуждала от своеобразна амнезия — веднъж в непознат град — и трябвало да установи какво е правила Сали в нейно отсъствие. Този случай още повече се усложнявал от появата на трета, съвсем различна личност, която ненавиждала „Сали“ — трите „жени“ прекарвали повечето си време в борба за власт над тялото на Кристин. Кристин и „Ив“ били частично, макар и не напълно, излекувани с помощта на хипноза и други методи на лечение.

Наистина, възможно е Хеъренс да си е измислил Джордж. Но защо е написал „За Бога, заловете ме преди да съм убил друг“ над леглото на Франсис Браун? Защо е оставил пръстови отпечатъци в няколко апартамента, сякаш в обезумяло или полузамаяно състояние? Няма съмнение, че в известен смисъл той наистина е бил двама души.

Много убийства в стил „Джекил и Хайд“ са резултат от мозъчни травми или физическо дегенериране. Китаецът Лок А Там бил известен като учтив, разумен бизнесмен, докато един пиян моряк не го ударил по главата с билярдна щека и не го повалил в безсъзнание. След този случай той изпадал във внезапни пристъпи на сляпа ярост, които завършили през 1925 г. с избиването на по-голямата част от семейството му.

Уилям Хепър бил художник, бивш преводач в Би Би Си. Поведението му станало непредвидимо след автомобилна злополука, в която получил травми на главата. Съпругата на Хепър — живеели отделно, — била приятелка с родителите на единайсетгодишната Маргарет Спевик и когато през февруари 1954 г. детето си счупило ръката, той ги убедил да му позволят да го заведе в дома си в Хоув, графство Съсекс, където за него щяла да се грижи медицинска сестра.

Недовършеният портрет

Те познавали Хепър като почтен възрастен мъж — тогава бил шейсет и три годишен — и очевидно не изпитвали никакви опасения. След четири дни г-жа Спевик отишла в Брайтън да види дъщеря си и се уговорили да се срещнат на гарата, но там не я чакала нито Маргарет, нито Хепър. На дивана в апартамента на Уестърн Авеню в Хоув тя намерила трупа на удушената си и изнасилена дъщеря. На един статив имало неин недовършен портрет.

Впоследствие заловили Хепър в хотел в Ирун на испанската граница. Защитата на процеса му заявила, че той страда от халюцинации и загуба на паметта, и наистина било ясно, че този сериозен, уравновесен човек периодично претърпява тежки личностни промени. Но съдебните заседатели го обявили за виновен и той бил екзекутиран.

Една от най-странните прояви на синдрома на Джекил и Хайд през последните години несъмнено е случаят с изнасилване от Джърси Едуард Пейснел. Точно преди полунощ в събота, 10 юли 1971 г., двама полицаи в Джърси чакали с патрулната си кола на червен светофар, когато друг автомобил прекосил пътя пред тях на жълто. Те решили да го спрат и потеглили след него към Сейнт Хелиър, тъй като подозирали, че е възможно местни младежи да са откраднали колата, за да се повозят за удоволствие. Шофьорът не обърнал внимание на сигналите да спре, блъснал насрещен автомобил и продължил със сто и десет километра в час. После започнал да лъкатуши наляво-надясно, за да попречи на полицаите да го изпреварят. Накрая, след дълга гонитба, той завил по частен път, прегазил една ограда и градината след нея и спрял в лехи с домати. Изскочил от колата и се втурнал да бяга, но единият полицай го догонил и го повалил на земята.

В участъка установили, че на реверите на якето на мъжа — който бил на средна възраст — са зашити редици пирони с острието навън. В джобовете му намерили перука, гумена маска за лице и лепенка. И тогава разбрали, че най-после са заловили човека, който дълги години извършвал изнасилвания на острова — може би цели четиринайсет.

Това бил Едуард Джон Луи Пейснел. В жилището му — фермерска къща, наречена Мезон дю солей — открили тайно помещение зад книжна етажерка, в което имало сатанински кръст, още маски, якета с гвоздеи и средства за черна магия. Когато го попитали за предназначението на тези неща, Пейснел отговорил: „Господарят ми дълго ще се смее за това“. Негов „господар“ бил дяволът и по-късно се оказало, че Пейснел е обладан от Жил дьо Райс, изгорен през 1440 г. на клада за убийството на повече от петдесет деца.

Специфичният начин на изнасилване

Начинът на извършване на престъпленията бил специфичен. През ноември 1957 г. три жени били нападнати от мъже нож и едната била сексуално насилена. През април 1958 г. мъж увил въже на шията на млада жена, завлякъл я в една нива и я изнасилил. През октомври 1958 г. момиче било отвлечено от къща и изнасилено. Нападенията прекъснали до 1960 г. и полицията се надявала, че са приключили. Но през януари 1960 г. те придобили много по-опасен характер. Десетгодишно момиченце се събудило в спалнята си и видяло мъж, който го предупредил, че ако извика, ще убие майка му и баща му. После го изнасилил в собственото му легло, измъкнал се през прозореца и си тръгнал с колата на бащата. Когато на другата сутрин детето разказало на братята си, те били склонни да приемат, че сестра им е сънувала — особеност, която се наблюдава при някои по-късни случаи.

След месец мъж влязъл в спалнята на дванайсетгодишно момче, замъкнал го със себе си в полето и го изнасилил. После го върнал в дома му — завел го обратно в спалнята. Това е и най-странното в случая. Защо е рискувал да го заловят? Изглежда, че след извършването на престъпленията го обземали угризения.

През следващите единайсет години Джърси се превърнал в остров на ужаса. Хората поставили резета на прозорците си. През март 1960 г. двайсет и четири годишна стюардеса — чакала на автобусна спирка — била замъкната в полето и изнасилена. На 27 април жена, чийто съпруг бил в болница, чула шум през нощта и заварила в кухнята мъж. Четиринайсетгодишната й дъщеря слязла от спалнята си и мъжът увил въже на шията й, измъкнал я от къщата и я изнасилил, после я пуснал да се прибере вкъщи.

При това и много други нападения станало ясно, че изнасилвачът е наблюдавал къщата и знае как да постигне целта си с минимален риск. Често носел ужасяващата гумена маска. Обикновено децата били прекалено уплашени, за да викат — мъжът ги изнасилвал и после любезно ги изпращал до спалните им. В някои случаи проникването било минимално — явно внимавал да не наранява жертвите си, — но поне едно момиче забременяло. Когато през септември 1965 г. единайсетгодишната Джой Нортън била открита убита с нож, започнали да се опасяват, че изнасилвачът най-после е преминал към убийства, ала се оказало, че момичето е било сексуално насилвано в продължение на няколко години и за убийството му бил обвинен по-големият му брат.

Изнасилванията продължили, обикновено по едно-две годишно, до залавянето на Пейснел. Един от заподозрените до такава степен бил отритнат от обществото, че бил принуден да напусне острова. Пейснел бил обвинен в седем сексуални нападения, включително изнасилване и содомия. Признаци го за виновен и го осъдили на трийсет години затвор. Всичките му познати обаче били озадачени, че Едуард Пейснел, човекът, който искрено обичал децата и често играел Дядо Коледа на тържества, бил изнасилвачът, който хвърлил острова в ужас.

Дали Пейснел наистина бил поклонник на дявола? Този въпрос навярно няма значение. Синдромът на Джекил и Хайд е една от най-големите загадки на психологията. Но благодарение на Фройд, Юнг и други психолози, днес поне знаем повече, отколкото знаел д-р Принс за Кристин Бюшан. Ако развитието на психологията продължи със същите темпове и занапред, можем да се надяваме, че г-н Хайд ще бъде прогонен от душата и добрият д-р Джекил ще вземе връх.