Колин Уилсън
Знаменити престъпници (39)

Перверзници

Младежът с бебешко лице и румени бузи, който шофирал по безлюдния път край Коутсвил, щата Пенсилвания, не приличал на убиец. Ала когато на 11 февруари 1937 г. следобед потеглил със зеления си пикап, замислял убийство — и изнасилване.

Било малко след три и половина и тъкмо пуснали децата от гимназията. Той подминал няколко момичета, но наоколо винаги имало други хора или по пътя имало коли. И тогава я видял пред себе си — самотна женска фигура на безлюден участък от улицата. Без колебание завил и я блъснал, изскочил от пикапа, вдигнал изпадналото в безсъзнание момиче и го натоварил в каросерията.

Закарал го в една изоставена ферма и го пренесъл вътре. Там го съблякъл и изнасилил. Ученичката изглеждала мъртва — или поне така по-късно твърдял той. Пренесъл голото тяло до кладенеца и го хвърлил вътре. След това се прибрал вкъщи и хубаво се нахранил. След два дни се върнал във фермата с шашка динамит — хвърлил я в кладенеца. Експлозията частично затрупала трупа с камъни.

Маниакалната невроза

Полицаите, които разследвали изчезването на шестнайсетгодишната Хелън Мойър, отначало били озадачени. Намерили обувките и учебниците й близо до мястото, където била блъсната. Обувките били разкъсани, а разбитите стъкла от фар предполагали, че е станала жертва на шофьор, който е избягал. Но къде било момичето?

Когато новината за изчезването на Хелън се разпространила, с полицията се свързали двама души. Единият бил работник във фирма за вторични суровини. Имало вероятност да е наблюдавал „злополуката“ отдалеч. Поне бил видял зелен пикап рязко да завива на пътя и да блъска телеграфен стълб. После върнал назад, обърнал и блъснал друг стълб. След това бързо отпрашил.

Вторият свидетел била съседката на Хелън Мойър, петнайсетгодишна ученичка. Шест дни преди изчезването на Хелън я качил младеж със зелен пикап, форд. Имал „бебешко лице“ и носел мръсен гащеризон. Той спрял на тиха уличка и се опитал да я съблече, но „жертвата“ оказала съпротива и той я ударил с гаечен ключ. Момичето успяло да изскочи от пикапа и се затичало към най-близката къща, а мъжът потеглил.

Полицията огледала телеграфните стълбове и открила люспи зелена боя — същата като по обувките на Хелън. Разпитали собствениците на всички фордове пикапи в окръг Честър и когато от филаделфийската полиция открили, че двайсетгодишният Алекзандър Майър има зелен форд пикап, изведнъж разбрали, че може би са намерили когото търсят.

Три години преди това Майър бил осъден, задето стрелял по две филаделфийски момичета с пушка. Той бил син на заможен търговец на въглища от Даунингтън, град на деветнайсет километра от мястото, където изчезнала Хелън. В медицинския му картон от поправителния дом пишело, че е „психопат, жертва на недоразвитата си психика, безчувствен на болка… садистичен и малко женствен“.

Майър бил арестуван, докато разнасял мляко с пикапа си — зелен форд — и бил отведен за разпит. Отначало отричал, че изобщо познава момичето. После, когато полицаите му посочили вдлъбнатините по колата, той потвърдил сведението на работника и признал, че наистина е блъснал Хелън, но го обяснил като злополука. Накрая разказал истината за нападението и изнасилването и завел полицаите при кладенеца. Извадили трупа — без един крак, откъснат от взрива. Медицинските свидетелства показали, че момичето е било живо, когато го е хвърлил в кладенеца, и че е умряло от удавяне.

През април 1937 г. Майър бил пратен на електрическия стол. Повече от половин век по-късно в Коутсвил още не били забравили „звяра с бебешкото лице“.

Тази ужасна история ни кара да се запитаме защо се случват такива неща и как могат да бъдат предотвратени. И двата въпроса нямат лесен отговор. Майър бил „перверзник“ като Джак Изкормвача, Петер Кюртен и Харви Глатман, който задоволявал садистичните си фантазии, като завързвал жертвите си и ги фотографирал, докато се задушавали. От психологическа гледна точка тези хора страдат от „маниакална невроза“. Една идея господства в ума им и пропъжда всички други.

Повечето от нас полагат значителни усилия да се съсредоточат върху конкретен обект за по-продължителен период. Нещата, които се случват наоколо, ни разсейват. Едно дете може да гледа телевизия, но ако някой му донесе нова играчка, моментално ще забрави предаването и ще се заиграе с нея. По-голямото дете или юноша може да продължи да гледа телевизия и после да се заеме с играчката, защото предпочита да редува удоволствията.

Това е разумно — но не съвсем желателно, тъй като хората, които живеят живота си „както дойде“ и спонтанно се радват на удоволствията, често са по-здрави и по-щастливи от „по-разумните“. Маниакалното чувство за дълг често води до язва. Всички трябва да се научим да балансираме чувството си за целенасоченост със способността просто да се „отваряме“ и да се радваме на мига. Това е нещо, което „маниаците“ не могат.

Маниакът не е непременно перверзник. Някои жени се вманиачават по чистотата в дома. Много пациенти в психиатрии си мият ръцете всеки път, щом докоснат нещо. До фиксидеята се стига тогава, когато чувството за целенасоченост излезе извън контрол. Но ако фиксидеята е сексуална, обществото има основание за загриженост.

Според Фройд фиксидеята представлява „изпреварване на развитието на либидото от развитието на егото“, което просто означава, че егото на детето, неговото чувство за собственото му значение, расте по-бързо от „чувството му за удоволствие“ — терминът „либидо“ не се отнася само за нашата „любовна енергия“, а за всички видове удоволствие, от играта на футбол до яденето на сладолед. Само че дефиницията на Фройд само описва фиксидеята, без да я обяснява.

Едно е ясно: перверзникът е фундаментално незрял. Всички бебета искат да се налагат и не виждат причина да не го правят. Ако семейната среда се отличава с много любов и сигурност, те скоро се научават да дават — и да отстъпват. Разбират, че ако се налагат винаги във всичко, ще причиняват болка на близките си. Следователно един от основните отговори на проблема за фиксидеята е липсата на обич в детството.

Любовта има същото въздействие върху личността, каквото слънчевата светлина върху растенията: кара я да се развива и съзрява. Без любов маниакът не вижда необходимост да „узрее“, да се опита да порасне. Навярно родителите му многократно са го лишавали от много желани неща в детството, затова в него се заражда дълбоко негодувание. По-късно маниакът смята, че обществото го лишава от много неща, които иска, и затова е готов да си ги вземе, когато обществото не внимава. В резултат се наблюдава поведение като на Алекзандър Майър, който третира другите човешки същества като заменими вещи, като кърпичка за еднократна употреба.

Безпощадното его

В книгата си „Сексуални перверзии и сексуални престъпления“ д-р Мелвин Райнхарт описва темперамента с две думи: „безпощадното его“. Особеностите винаги са еднакви: напълно затворено в себе си състояние на ума, в което другите хора са недействителни. Повечето деца убийци — като Иън Брейди — се отнасят към този тип.

През 1953 г. перверзникът на средна възраст Карл Фолк „похитил“ каравана с мъж и жена, Реймънд и Бети Алън, завързал съпруга и после цяла нощ изнасилвал и измъчвал жената, която накрая умряла. Фолк бил толкова съсредоточен върху това, което правел, че не забелязал бягството на съпруга, и се сепнал, когато Реймънд Алън отворил вратата и го прострелял в корема. Но било късно да спаси Бети. Когато Реймънд Алън го прострелял, Фолк се канел да залее караваната с бензин, за да изгори съпрузите и бебето им. Отнасял се с тях като с вещи, чието единствено предназначение било да му доставят удоволствие. Фолк бил осъден на смърт.

В известен смисъл тези перверзници са невменяеми. Те са позволили на фиксидеята си да ги обладае, докато се превърне в единствената им цел. Но ако ги обявим за невменяеми, ще заобиколим основния въпрос. Във всичко това несъмнено е налице елемент на свободна воля. Перверзникът сам избира да е „невменяем“.

Това се проявява в един от най-мрачните случаи на „натрапчивост“ в историята, убийството на Алис Портър, извършено от Доналд Фиърн край Пуебло, щата Колорадо, през 1942 г. Фиърн бил двайсет и три годишен железопътен механик, кротък, очилат, дребен, семеен. Интересувал се от историята на индианците пуебло и тяхната способност да понасят болка. В една кирпичена черква в пустинята членовете на индианската секта на Каещите се се измъчвали и понякога се разпвали един друг.

Фиърн започнал да прекарва много време в кирпичената черква, отдалечена на осемдесет километра от Пуебло. Особено го привличал окървавеният олтар. Някой автор на чудати истории в традицията на Х. П. Лъвкрафт несъмнено би могъл да предположи, че Фиърн е бил „обладан“ от духовете на Каещите се. Обяснението обаче е по-просто. Като размишлявал за изтезанията, той внасял някакво напрежение в иначе скучния си живот и мечтаел да отвлече момиче и да го отведе в кирпичената черква. „От малък исках да измъчвам красиво момиче“.

Той осъществил фантазията си на 22 април 1942 г., когато жена му била в болница и раждала второто им дете. В девет и половина вечерта седемнайсетгодишната Алис Портър, красива студентка в школа за медицински сестри, се прибирала вкъщи от вечерни лекции. Фиърн изскочил от колата си, насочил пистолет към нея и й заповядал да се качи. Момичето изпищяло и един местен жител надникнал навреме, за да види отдалечаващ се син автомобил.

Фиърн закарал Алис Портър в кирпичената черква и там изпълнил садистичните си фантазии. Завързал я, съблякъл я, поставил я върху олтара и я изтезавал по начин, който така и не бил разкрит напълно — например връзвал я с нажежена тел. За щастие, тя изгубила съзнание много преди мъчителят й да свърши. Накрая я изнасилил и също като Майър, хвърлил тялото й в кладенец.

На връщане излязла силна буря и колата му затънала в калта. Наложило се да намери местен фермер да я изтегли с трактора си. После Фиърн се прибрал в Пуебло, за да посети жена си в болницата. Бебето се било родило предишния ден. Когато полицаите, търсещи Алис, накрая стигнали до кирпичената черква, изгорелите останки от дрехите на момичето и „инструментите“ за мъчения ги убедили, че са попаднали на местопрестъплението. Скоро открили трупа в кладенеца. Главата на девойката била смазана с чук.

По едно шило, очевидно използвано при убийството, имало пръстови отпечатъци, ала те не принадлежали на никой известен сексуален престъпник. Рутинното разследване ги отвело при фермера, който бил изтеглил колата на Фиърн от калта. Той им казал, че автомобилът е стар форд седан. Детективът накрая го намерил в един гараж в Пуебло. Отпечатъците на Фиърн съответствали на отпечатъците по шилото. Когато се разпространили подробностите за убийството, тълпите започнали да говорят за линчуване. Наложило се да отведат Фиърн в затвора в Кенън Сити заради собствената му безопасност. На 22 октомври 1942 г. той бил екзекутиран в газовата камера.

Струва си да отбележим един чисто практичен момент в този случай. Ако Алис Портър се беше развикала и бе опитала да избяга, Фиърн може би щеше да я застреля, но най-вероятно изобщо нямаше да я убие. Случаите на изнасилване разкриват следната важна истина: момичетата, които отказват да се оставят да бъдат натикани в коли, се спасяват по-често от момичетата, които се подчиняват с надеждата „всичко бързо да свърши“.

Също като в случая с Алекзандър Майър, момичето, което оказва съпротива и се опитва да избяга, има голям шанс да се спаси. Естествено това не е задължително валидно — момичето може да избегне по-сериозно нараняване, ако се подчини на нападателя. Но в безброй случаи с изнасилвачи убийци тъкмо момичетата, които се съпротивляват, остават живи, за да разпознаят нападателите си. Изглежда, че това отчасти е въпрос на „жертвология“. Не става дума просто как да попречим на хора като Доналд Фиърн да бъдат обладани от садистични фиксидеи, но и как да не допуснем момичета като Алис Портър да станат прекалено лесна плячка за тях.

Наистина, случаи като описаните по-горе пораждат известно чувство на безнадеждност, струва ни се, че лекарите и криминалистите не могат да направят абсолютно нищо за перверзници като Глатман, Майър и Фиърн. Но не бива да допускаме това чувство да парализира усета ни за равновесие и логика. На първо място, когато изучаваме такива случаи, започваме да различаваме оформящия се общ модел. А изясняването на модела е начало на научното вникване в нещо. И това е първата и най-трудна крачка към решаването на всеки проблем.

Например виждаме, че хора като Харви Глатман, Петер Кюртен и Доналд Фиърн не са точно „модерно“ явление. Крафт-Ебинг описва „бозенския намушквач“, случай от 1829 г. — млад войник с агресивни садистични импулси. „Постепенно му дошла идеята колко приятно ще е да намушка младо момиче в гениталиите и да се наслади на вида на кръвта, която се стича от ножа“. След няколко нападения срещу момичета той бил арестуван.

През 1876 г. чиновникът Фредрик Бейкър от Алтън, графство Хампшир, „млад мъж, известен с почтеността си“, заговорил три момиченца, които си играели на една морава, и предложил на едно от тях, Фани Адамс, половин пени, ако отиде с него в някаква пещера. Бейкър отвел разплаканото дете. Късно същата вечер спасители открили главата на момичето в градина с хмел. Из градината били пръснати и други части от тялото.

Не знам какво правя

След арестуването на Бейкър намерили дневника му, в който пишело: „Днес убих момиче. Беше приятно и горещо“. Обесили го през декември 1877 г.

През 1880 г. четиригодишната Луиз Дрьо изчезнала от дома си край Тюйлери в Париж. На другия ден съседите съобщили в полицията за отвратителния черен дим, който излизал от комина на слабоумния двайсетгодишен Луи Менесклу. Той живеел на последния етаж в същата къща.

Полицията разбила вратата и обискирала Менесклу. Открили подлакътниците на детето в джобовете му, части от тялото горели в печката. Той признал, че примамил момиченцето в стаята си със сладки и там го изнасилил и убил. В джоба му полицията намерила негово стихотворение, завършващо с думите: „В сляпата си ярост не знам какво правя“. Менесклу признал, че предишната нощ е спал върху трупа. Екзекутирали го.

През февруари 1961 г. четиригодишната Едит Кикориъс изчезнала от улицата пред дома си в Манхатън. Чичо й, който я наглеждал, бил отишъл да си купи цигари. Организирали полицейска хайка и накрая надникнали в неотдавна опразнената стая на един съдомияч алкохолик, трийсет и четири годишния Фред Томпсън. Там било скрито тялото на изнасиленото дете. Заловили Томпсън в Томс Ривър, щата Ню Джързи. Той бил специалист по електроника, но многократно бил постъпвал в санаториум за алкохолизъм.

Всички тези убийци имат една обща особеност: те са неудачници, хора, които живеят сами, без истински социални контакти. Американският психолог Уилям Гласър казва, че преди да може да започне да лекува пациент, пациентът трябва да има истински „контакт“ с друг човек. Без такъв контакт той не може да се излекува. Томпсън, Менесклу, Бейкър, Фиърн и Майър нямали такива контакти. Те живеели в модерната цивилизация като отшелници в пустинята.

Ето това е основата на проблема: „отчуждението“ на Карл Маркс. И това отново предполага непосредствено основание за оптимизъм. Маршал Маклуън, „комуникационният експерт“, автор на бестселъра „Да разберем медиите“ (1964), отбелязва, че различните форми на отчуждаване са резултат от изобретяването на книгопечатането и другите механични средства — като колелото и радиото, — които са станали „продължение“ на човека и са създали нова околна среда. Хората се чувстват „отрязани“, като дете, изгубено в машиностроителна фабрика.

Телевизията превръща света в „глобално село“. Тя води всевъзможни хора в домовете ни и дребномащабността, липсата на определеност на телевизионния образ означава, че децата възприемат смисъла й по същия елементарен начин, по който може да я възприеме някой представител на африканско племе. Те не я „следят“, както образованият възрастен следи филм или чете роман. Затова Маклуън смята, че някои основни ефекти на „отчуждението“ ще отслабнат и отново ще имаме общество от неотчуждени хора, които общуват пряко.

Маклуън може би е прекален оптимист, ала неговите идеи предполагат, че тези нови масмедии — телевизията, грамофонните плочи и така нататък — може целенасочено да се използват за сплотяване на хората, за образоването им на отчасти подсъзнателно равнище. Неговото най-известно твърдение, че „медиите са послания“, означава, че няма значение дали по телевизията предават гангстерска престрелка или Мики Маус: важното подсъзнателно въздействие се упражнява от самата медия, а не от онова, което тя „казва“. Ако е вярно, това предполага нови и интересни подходи към изострящия се проблем с престъпността.

Естествено трудно можем да си представим какво ще направи маклуънизираната криминалистика с истинските перверзници — например с човек като унгареца Силвестър Матушка, „директор на компания“, който трябвало да види влакова катастрофа, за да получи пълно сексуално удоволствие, и затова в началото на 30-те години на XX в. вдигнал във въздуха няколко влака. В събота, 12 септември 1931 г., когато експресът Будапеща — Виена прекосявал виадукт близо до гара Торбаги, избухнала мощна експлозия и част от влака паднала в пропастта. Загинали двайсет и двама души. Композицията била взривена с електрическо устройство.

Един от „пътниците“, които дали под съд железопътната компания за щети, бил Матушка, но когато полицията се заела да разследва миналото му, не успели да намерят в експреса никой, който да го е виждал — макар че несъмнено бил присъствал на мястото на експлозията. Оказало се, че Матушка е купил динамит. Арестували го и накрая той признал, че това е третият му атентат срещу влак.

Освен това бил направил неуспешен опит да дерайлира влака Виена — Пасау край Ансбах на Нова година 1931-ва и експреса за Виена край Берлин на 8 август същата година, при което пострадали шестнайсет души. Матушка бил съден няколко пъти, тъй като съдебните заседатели не можели да постигнат единодушие за неговата вменяемост. Той обяснявал, че някакъв дух на име Лео му заповядва да взривява влакове. Накрая го осъдили на обесване, но след обжалване присъдата била заменена с доживотен затвор. Авторът на книги за престъпления Паул Табори съобщава, че впоследствие руснаците го освободили и той отишъл да работи при тях като експерт по експлозиви.

В крайна сметка дори с най-майсторско „социално инженерство“ навярно не е възможно да се елиминират безумци като Матушка. Но това несъмнено може рязко да снижи „равнището на отчуждение“ в нашето общество. И така не само ще намали броя на извратените садисти, но и ще изиграе решителна роля за ограничаване на престъпността. Тази цел си струва да бъде грижливо обмислена от всички криминалисти и социални работници.