Колин Уилсън
Знаменити престъпници (16)

Жертви

Красивото германско момиче превело мъжа през дупката в живия плет. Между плета и оградата зад него имало място да легнат заедно. Тя му подала шалчето си. „Завържи ми китките. Аз съм твоята пленена принцеса. Дай ми да разбера, че ти принадлежа“. След като я завързал, той й смъкнал полата, събул й чорапите, жартиерите и прозрачните гащички.

Докато си разкопчавал панталона, от колана му паднал нож. Момичето започнало да стене. „Порежи ме мъничко. Прокарай острието по плътта ми. — И когато започнал да я люби: — По-силно, моля те. Порежи ме… — Тя започнала да хленчи като животно. Изведнъж изпъшкала: — Сега ме Убий. Моля те, убий ме…“ И прекалено възбуден, за да не се подчини, мъжът забил ножа в гърлото и.

„После й взех чантата — казал Гуидо Бенедето Спимполо, убиецът на Марлене Пунтшух, — нарязах я и изхвърлих парчетата в тоалетната на влака…“

Разказът му звучал невероятно: той описал как на 7 юни 1969 г. Марлене Пунтшух го заговорила на Пиаца Барберини в Рим и след по-малко от четвърт час го умолявала да я убие. Ала при обиска на хотелската й стая намерили дневник, който не оставял никакво съмнение, че Спимполо казва истината. Марлене Пунтшух, банкова чиновничка от Щутгарт, била мазохистка и мечтаела да я връзват и измъчват мъжествени любовници.

Всяка година ходела на почивка в Италия в търсене на мускулести, почернели от слънцето мъже, които да й помагат да разиграва странните си фантазии. Марлене била родена жертва. Гуидо Спимполо, бивш сервитьор с тяло на великан и мускули на тежкоатлет, бил роден завоевател на женски сърца и когато погледите им се срещнали на Пиаца Барберини, убиецът и жертвата моментално се познали и инстинктивно били привлечени един към друг.

В класическия си труд „Престъпникът и жертвата“ (1949) д-р Ханс фон Хентиг твърди, че в много случаи на убийство жертвата е също толкова виновна, колкото и убиецът. Но близо трийсет години по-рано, през 1920 г., писателят Франц Верфел написал романа „Не е виновен убиецът, а жертвата“. Звучи абсурдно, но твърдението на фон Хертиг и Верфел всъщност е факт, добре известен на полицаите: хората често се държат така, че като че ли сами подканят насилието.

Сексуалните игри

Когато например чуем за убийство на дете, ние сме склонни да мислим за невинен малчуган, подмамен от обезумял от похот маниак, ала често детето само подканя възрастния да играят сексуални игри — и после навярно се уплашва и започва да се съпротивлява. Известни са случаи, в които деца имали навика несправедливо да обвиняват мъже в ексхибиционизъм.

По същия начин много жени, които се качват на автостоп в коли на абсолютно непознати мъже в тъмна нощ, напълно съзнават опасността, която поемат, и може би смятат, че си играят на нещо като руска рулетка със съдбата. Такава история се разиграла през август 1970 г. в Кингспорт, щата Тенеси, когато двайсет и две годишна санитарна се качила пред местния супермаркет в кола с двама мъже. Те паркирали близо до недалечна каменоломна и единият, Харли Филипс, й разкъсал дрехите и два пъти я изнасилил.

Продължили до една кръчма и другият мъж влязъл да купи бира и храна, ала момичето не направило опит да избяга от колата. Пренощували навън и Филипс я рязал с ножа си и й говорел, че ще я убие. Отново я изнасилили. След още един ден на ужас, изнасилване и заплахи тримата пренощували в плевник и тя доброволно се любила с другия мъж — онзи, чиято покана да се качи в колата приела.

След като я накарали тържествено да обещае, че няма да издаде Филипс на властите, накрая я пуснали да се прибере вкъщи. Тя разказала всичко на своя приятелка, която веднага се обадила в полицията и през 1972 г. Филипс бил осъден на осемнайсет години затвор. Момичето несъмнено станало жертва на садист, но също е ясно, че самото то имало поне петдесет процента вина за премеждието си. Момиче, което се качва в кола с двама непознати, не може да не подозира, че намеренията им са свързани със секс.

Този очевиден тип „съдействие“ между жертвата и престъпника е само един от аспектите на сложната виктимология — връзката може да е по-неуловима. Всички познават семейни двойки, които като че ли изваждат на показ най-лошото и в двамата партньори — съпругът може да е сприхав грубиян, съпругата — хленчеща мърла, чиято реакция към поведението на мъжа й е пристъп на самосъжаление и още по-пълна пасивност. И всичко това го прави още по-лош.

Семейните убийства

Около четири пети от убийствата в Англия са „семейни“ при които жертвата и убиецът са роднини или поне се познават, и в голям брой от тези случаи вече съществува връзка жертва — убиец.

Но един аспект на „виктимологията“ досега напълно е пренебрегван от криминалистите: въпросът за „родената жертва“, човека, който изглежда „предопределен“ да бъде убит. Причината за това пренебрегване е очевидна: да се говори за предопределена жертва е по-скоро ясновидство, отколкото наука, и все пак това не е задължително вярно. Жената може сама да е виновна за убийството си, ако често носи къси поли, държи се предизвикателно, съблича се, без да спусне завесите, сваля непознати в бара, и определено е ясно, че целият й личностен модел може да я постави в рискова ситуация, в която съществува опасност от убийство.

Такива родени жертви по-често са жени поради очевидната причина, че мъжете рядко стават жертви на сексуално нападение. Самият вид на тези жени обикновено показва склонност към злополуки. Естествено такива случаи трудно се анализират от гледна точка на прагматичната психология, но само трябва да прочетете за тях или дори да видите снимка, за да усетите, че съществува такова нещо като „родена жертва“, даже да имат късмет и да не са ги убили.

Всеки, който прочете биографичен очерк на президента Кенеди — с болестите в детството му, предразположението му към нещастни случаи, злополуките му по време на войната, — усеща, че има голяма вероятност точно този президент да бъде убит от куршум. Същото се отнася за брат му Робърт. От друга страна, Линдън Джонсън някак си не изглежда предразположен към злополуки — цялостната му личност се характеризира със своеобразна неуязвимост.

Същото е валидно за Дьо Гол, който бил обект на няколко опита за покушение. Хитлер се спасил, след като на метър от краката му избухнала бомба, макар че загинали няколко генерали, които се намирали в същото помещение. Докато президентът Кенеди бил убит от куршум, изстрелян от човек, който не можел да стреля, при това мерникът на пушката бил неточен. Нещо повече, животът на самия убиец Осуалд показва, че той бил предразположен към злополуки и провали и смъртта му в ръцете на полицията го доказва.

Разсъждения от този вид лесно могат да се превърнат в абсурдни хипотези и нелепи догадки. Психологът Карл Юнг обаче разработил концепцията за „синхронността“, която може да се дефинира като „съвпадение, което не е съвпадение“. Самият Юнг например разказва как случайно забелязал, че номерът на трамвайния му билет е същият като номера на билета му за концерт, и за да направи съвпадението дваж по-невероятно, по-късно същия ден някой му дал същия телефонен номер.

След убийството на президента Кенеди много автори са отбелязвали броя на странните прилики между него и убийството на Линкълн. И двамата са застреляни в тила, и двамата били наследени от южняк на име Джонсън, секретарите и на двамата им препоръчвали да не извършват посещението, довело до убийството, и така нататък. Известен е също невероятният факт, че след Линкълн, който бил избран през 1860 г., всички президенти, избирани през двайсетгодишни интервали, са били убивани или са умирали по време на мандата си: Гарфийлд (1880), Маккинли (1900), Хардинг (1920), Рузвелт (1940), Кенеди (1960).

Злите поличби

Скептиците могат да ни обвинят в доверчивост, задето отбелязваме „съвпаденията“, но от друга страна, науката се развива чрез процес на наблюдение на такива неща — например някога се смятало, че кометите вещаят катастрофа — докато някой не забелязал, че се появяват периодично.

Определено не бива да преувеличаваме това типично „предразположение на жертвата“, но също е глупаво да се преструваме, че не съществува такова нещо. Един от най-очевидните случаи е историята с „Черната далия“. Елизабет Шорт, чието изтезавано и разполовено тяло било открито на 15 януари 1947 г. в пустееща земя в Холивуд (и чийто убиец останал неразкрит), веднъж отбелязала пред своя приятелка: „Сигурно са ме урочасали и никой не може да направи нищо“. Но когато се замислим за това, че тази амбициозна старлетка се оставила на течението и се поддала на самосъжалението си, разбираме също и че вината отчасти е нейна.

„Родената жертва“ често е човек, който страда от липса на жизненост и съзнава, че лошият му късмет е по негова вина, но го приема просто като друга форма на лош късмет, вместо да признае, че може да промени положението. Такъв човек често предпочита да живее в свят на фантазии и се крие от истинския живот: затова накрая ударът е толкова жесток.

Типичен случай с жертва, бягаща от действителността, се разиграл във Ванкувър през 1949 г. На 9 ноември във Фолс Крик открили женски труп. Жената била удушена, пребита и хвърлена — в безсъзнание, но жива — във водата. Липсващите гащички показвали, че мотивът е изнасилване. Идентифицирали я като Бланш Фишър, привлекателна стара мома, която изглеждала най-малко десет години по-млада от своите четирийсет и пет. Предишната вечер тя не се прибрала вкъщи от кино.

Бланш Фишър била красива стройна жена. Тогава защо не се била омъжила? Дали имала тайна любовна връзка, както често намеквала на помощничките си в магазина, в който работела? Кой бил мъжът, който според нейните твърдения се опитвал да я убеди тайно да се оженят? Когато започнали да разследват миналото й, детективите разбрали, че са се озовали в задънена улица, тъй като Бланш Фишър нямала таен любовник и никой не искал да се ожени за нея. Единствените й излизания били на черква и кино. Предпочитала романтичните филми и обожавала списания за кинолюбители. Докато водела тихия си девствен живот, тя мечтаела за силни усещания, за властни любовници…

Женските гащички

Месец по-късно полицията задържала мъж, който обикалял по улиците само по дъждобран. Това бил трийсет и четири годишният Фредрик Дюшарм, който живеел на корабче. Когато отишли там, детективите открили шест чифта женски гащички на простор, а в дневната — обувките и часовника на Бланш Фишър. Накрая Дюшарм признал убийството й и заявил, че тя доброволно се качила в колата му и после отказала да се люби с него.

Сигурно е, че я е принудил да отиде с него на корабчето му и че после я е пребил, изнасилил и измъчвал с нож, преди да я хвърли зад борда. Подобно на злополучната „Черна далия“, Бланш Фишър имала психиката на жертва. За разлика от Марлене Пунтшух, тя не молела буквално да бъде убита, ала нещо в нея определено извадило на повърхността най-лошото в нейния убиец.

Други два случая разкриват интересни аналогии с убийствата на Бланш Фишър и „Черната далия“. През март 1972 г. намерили голото тяло на момиче, облегнато на дърво край Уелс, щата Мейн. То било покрито с над двеста изгаряния с цигара, горната устна била деформирана вследствие на зараснали белези, ухото било сплескано като карфиол, дясната ръка била счупена и после оставена да зарасне, без да бъде наместена.

Момичето, по-късно идентифицирано като деветнайсетгодишната Констанс Корционе, умряло в резултат на задушаване с повърната храна и раните показвали, че е бито и изтезавано месеци наред преди да умре. Година по-рано Констанс била истинска хубавица. Интересни са аналогиите с „Черната далия“ и Бет Шорт. Също като Бет, Кони била родена в Кеймбридж, щата Масачузетс, и баща и бил напуснал майка й, като я оставил сама да издържа семейството.

Кони многократно била бягала от дома си. За последен път заминала през юли 1970 г. и се настанила при семейството на музиканта Ричард Димарцо в Ривиър, щата Масачузетс. Димарцо имал жена и деца, бил човек с агресивен нрав и тъкмо той почти две години измъчвал и биел Кони.

На осемнайсетия й рожден ден един семеен приятел се отбил в дома й в Лин и момичето си събуло панталона, за да му покаже огромните синини по бедрата си. Те й били нанесени от Димарцо. Приятелят заплашил, че ще го убие, ако пак й посегне: и все пак Кони се пренесла при него след този случай. Вероятно е била негова любовница — аутопсията показала, че малко преди смъртта си е имала полово сношение, очевидно доброволно.

Когато полицията отишла в дома на семейство Димарцо, те били заминали, но в една стая на втория етаж детективите открили над двеста фаса и други доказателства, че Кони е била държана и изтезавана там. Много тийнейджъри посещавали къщата през този период и един от тях заявил, че чул тригодишната дъщеря на Димарцо да казва: „Ти биеше Кони и даже я уби“. Димарцо бил видян да напуска къщата с огромен чувал, провиснал в двата края, който натоварил на колата си.

Димарцо бил осъден на доживотен затвор за предумишленото убийство на Констанс Корционе. Въпреки това си остава загадка защо Кони е останала при човека, който я изтезавал и пребивал, дори да е била мазохистка. Едва ли и е било приятно да й счупят ръката и да й срежат устната. Тази жертва несъмнено оказала „съдействие“ на своя убиец.

През юни 1972 г. една красива индианка стояла на улицата във Финикс, щата Аризона, и се оглеждала за такси, когато мъж на около петдесет и пет години внезапно я сграбчил и насила я натикал в колата си. След като я зашеметил с удар, Лерой Сачел я закарал при караваната си извън града. Там й запушил устата и я завързал, после й разрязал дрехите с ножица. Когато започнала да се съпротивлява, я ухапал до кръв.

Изнасилване и изтезания

Когато се събудила, глезените й били сковани и веригата била прекарана през скрипец на тавана. Тя останала пленница на Сачел цели три дни. Между периодите на изнасилване и изтезания била оставяна да виси с главата надолу над леглото. Един съсед заподозрял нещо — а може би дори я видял да виси през прозореца — и повикал полиция.

Сачел отначало се престорил на възмутен, но полицаите го арестували и освободили момичето. Той бил обявен за виновен в изнасилване и похищение и осъден на над двеста години затвор. Оказало се, че е излежал осемгодишна присъда за „непредумишленото убийство“ на друга индианка, с която постъпил по подобен начин, и че през 1971 г. е бил заподозрян в убийството на индианка, чието тяло било заровено близо до неговата каравана. Поради липса на доказателства обаче тогава Сачел бил освободен.

Изглежда, че момичето, което оцеляло, не било „редена жертва“ — макар че спокойно можело да умре, ако полицията не се била намесила. Трите дни на изтезания и изнасилвания можели да убият друга жена, ала тази била смела и се спасила.

Друга илюстрация на разликата между жертвата и нежертвата е случаят с изнасилвача Харви Глатман. Той бил трийсетгодишен телевизионен техник от Лос Анджелис, любител фотограф. На 1 август 1957 г. красивата деветнайсетгодишна Джуди Ан Дъл, която работела като модел, излязла от жилището си в Западен Холивуд. Имала уговорка с мършав младеж, който се представил като Джони Глин и й казал, че има „работа“ за нея — щяла да отнеме само няколко часа.

„Глин“ я завел в стаята си на Мелроуз Авеню. Направил й няколко „садо-мазо“ снимки, ужким за детективско списание. После извадил пистолет и я изнасилил два пъти. Тя обещала да не казва на никого и го помолила да я пусне. „Глин“ — Глатман я накарал да се облече, направил й още няколко снимки със завързана уста и ръце и вдигната нагоре рокля. Късно през нощта я закарал в пустинята на север от Индио, снимал я още няколко пъти със светкавица, после я удушил с въже и я заровил.

На 8 март 1957 г. двайсет и четири годишната разведена Шърли Бриджфорд излязла на среща с мъж, с когото се запознала чрез клуб за самотници. Мъжът бил Глатман — той я закарал в пустинята край Сан Диего, изнасилил я, снимал я завързана и разплакана, още няколко пъти я изнасилил, удушил я и затрупал тялото й с клони.

На 23 юли Глатман отишъл при двайсет и три годишната латиноамериканка Рут Меркадо, също модел. Проникнал в апартамента й в лосанджелиския квартал Уилшър, завързал я, изнасилил я няколко пъти и я снимал, после я закарал в пустинята край Сан Диего. Взел със себе си храна и вода и през по-голямата част от следващия ден я изнасилвал и снимал. Рут Меркадо не била жертва от типа на Джуди Ан Дъл и Шърли Бриджфорд. Когато помолила Глатман да я пусне, за да нахрани папагала си, той насмалко щял да се съгласи. „Тя ми хареса“. Но накрая решил, че не може да я остави жива, и на втората вечер я убил.

На 27 октомври Глатман се свързал с двайсет и седем годишната латиноамериканка Лорен Виджил и я поканил в апартамента си, за да я фотографира. Видът му не й харесал и тя предложила да доведе и една приятелка, ала той я разубедил. Закарал я в Санта Ана, завил по страничен път и извадил пистолет. Когато се опитал да я завърже, тя се развикала и започнала да се съпротивлява. Оръжието гръмнало, куршумът я ранил в бедрото и замаяният Глатман казал: „Аз те прострелях“. Лорен продължила да се съпротивлява и се изтърколила от колата. И в този момент се появил полицейски мотоциклет. Харви Глатман бил арестуван, признал убийствата на трите момичета и на 18 септември 1959 г. бил екзекутиран в газовата камера. „Единственото ми желание е да умра“ — писал той на апелативния съд.

Жертвата

Дори снимките на четирите жертви на Глатман ясно показват, че Джуди Дъл и Шърли Бриджфорд са от типа на „жертвите“, че Рут Меркадо е доста по-различна и че Лорен Виджил категорично не е от този тип. Наистина, това може да се дължи на случайност, на обстоятелствата или фотоапарата, но когато сравняваме снимките на Джуди Дъл и Рут Меркадо, просто е трудно да повярваме.

Очертава се интересното предположение, че „жертвата“ е психическо състояние и, че същото се отнася за нежертвата. (Според известния афоризъм на британския писател Ф. Тенисън Джеси жените могат да се разделят на две категории: жени, които умират разчленени и натикани в куфар, оставен в някоя служба за съхраняване на багаж, и жени, които не умират така.) „Вътрешното напрежение“ на нещастния човек е слабо, а при щастливия е силно. И слабото напрежение стимулира склонност към злополуки, също както шофирането със спаднали гуми води до спукване.

Екерман веднъж казал на Гьоте: „Вие сте роден със сребърна лъжица в устата. Ами ако не бяхте роден с късмет?“ Поетът презрително отвърнал: „Нима ме смятате за такъв глупак, че да се родя без късмет?“ Възможно ли е със своята поетична проницателност Гьоте да е открил истина, до която съвременните криминалисти стигат едва напоследък?