Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Подземни светове

Джеймс Айланд е територия от около хиляда декара в залива Чесапийк и освен американската карантинна станция неговите обитатели са главно елени. През 1956 г. ученият Джон Кристиан отишъл там да изучава елените. Пет елена били пренесени от континента през 1916 г. — четирийсет години по-късно те вече били триста.

Две години след пристигането на Кристиан се случило нещо странно. Елените започнали да измират с удивителна бързина — за три месеца умрели повече от половината. В средата на 1959 г. на острова останали само осемдесетина елена. И после престанали да умират.

Най-озадачаващо било, че нямало очевидна причина за смъртта им. Изглеждали здрави и сити. Когато пристигнал на острова, Кристиан застрелял няколко животни и подробно изследвал вътрешните им органи. Единствената очевидна разлика на умрелите през 1959–1960 г. били увеличените надбъбречни жлези — понякога близо два пъти по-големи от жлезите на застреляните елени. Надбъбречните жлези отделят хормона адреналин при кризисни обстоятелства.

Наблюденията на Кристиан показали, че елените са умрели от стрес поради пренаселеност. Погледнато реално обаче, те не били пренаселени: гъстотата им била по около един на акър. И все пак това било достатъчно, за да се стигне до състояние на постоянен стрес, което предизвиквало кръвоизливи на жлезите, мозъка и бъбреците. По този начин природата контролирала броя на животните.

Изнасилвачи и канибали

Еленът е кротко животно — той реагира на пренаселеността, като се „предава“ и умира. Един етнолог отбелязва, че същото се случило с някои американски затворници в Корея. Те ставали потиснати и летаргични и умирали от конвулсии. При по-агресивните видове реакцията към пренаселеността е престъпност — често безцелна агресивност. Изследователят Джон Калхун забелязал, че при пренаселеност плъховете стават изнасилвачи и канибали.

Когато бедняшките квартали в градовете се пренаселят, определена част от тяхното население, обикновено около пет процента, създава своеобразно „алтернативно общество“, начин на живот, основаващ се на престъпност, който се приема като абсолютна социална норма: „подземен свят“.

Интересно е наблюдението, че подземният свят на града е пряко свързан с неговото население. Преди революцията от 1917 г. руският пристанищен град Одеса имал процъфтяващ подземен свят, хумористично описан в разказите на писателя Исак Бабел. В сравнение с него в комунистическа Русия нямало подземен свят и това само отчасти се дължи на тоталитарната система, която ограничава престъпността, като ограничава свободата на индивида. Основната причина бил фактът, че с увеличаването на населението новият град се строял върху свободни терени, за да поеме новодошлите.

В Русия има над двеста града с население над сто хиляди души. Според американските и дори английските стандарти, те са си направо села. От друга страна, да вземем Ню Йорк с над дванайсет милиона души, Хонконг с над четири милиона и Калкута с близо пет милиона — и тъкмо тези градове, натъпкани на сравнително малка площ, се отличават с най-голямата престъпност на света. Един статистик изчислява, че до края на XX в. Калкута може да има население шест милиона души — в момента населението й се увеличава с един милион души на всеки три години. Ако това наистина се случи, Калкута ще се превърне в грамаден кипящ разсадник на престъпност.

Абсурдно нищожни

Трябва да сме наясно с всичко това, за да разберем застрашително бързото развитие на „подземния свят“ през XX в. През 50-те години на XIX в. социологът Хенри Мейхю извършил мащабно проучване на навиците на лондонската беднота и ги описал в четири големи тома. Ако се обърнем към части от лондонския подземен свят, те ни се струват абсурдно нищожни в сравнение със съвременната организирана престъпност.

В труда са описани проститутки и техните сводници, джебчии и крадци. Сред обхванатите видове кражба са кражба от улични сергии и простори за пране, чупене на витрини и събличане на деца — примамваш детето в тъмна уличка и му открадваш годните за продажба дрехи. Този „подземен свят“ съществувал на чисто аматьорска основа. Изглежда, че истинските професионалисти били укривателите на крадени вещи.

Последният сериозен опит за организиране на престъпността бил направен преди повече от век от прочутия Джонатан Уайлд, който по същество бил изключително преуспяващ укривател на крадена стока. Уайлд бил екзекутиран през 1725 г. в дните, когато най-разпространеното престъпление в Англия било пътното разбойничество. В средата на XIX в. сравнително ефикасната полиция обезопасила пътищата, пък и огромното мнозинство пътници вече използвали влакове. И престъпността отново се свила в сърцата на големите градове — Глазгоу, Ливърпул и Лондон.

Но се дължала по-скоро на бедност, отколкото на противообществено негодувание. Същото се отнася за повечето градове с голяма престъпност по света, сред които Париж, Берлин и Ню Йорк. Там нямало място за „бум на престъпността“, тъй като полицията познавала повечето закоравели престъпници.

Невероятната хитрост

Парижката Sûreté дори се оглавявала от бившия затворник Видок и когато към 1809 г. той станал полицейски доносник, във френската столица имало няколко банди от опитни крадци — Видок с невероятна хитрост и майсторство се справил с повечето от тях. Веднъж влязъл в бандата на някой си Константен, като се представял за избягал каторжник от Тулон. Когато бандата се върнала от обир, Видок бил повикал полицията.

Истинската организирана престъпност за пръв път се появила в Америка: китайските тонги, които възникнали в златоносните райони в Калифорния през 60-те години на XIX в. Отначало те били създадени като общества за закрила на китайците, които били мразени от белите американци, също като мексиканците. Тонгите неизбежно започнали да живеят на гърба на собствения си народ и „закрилата“ възприела съвременното си значение — рекет. Във всички големи градове — Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго — имало много банди от главорези, но те обикновено контролирали малък район, понякога само по някоя уличка.

През 70-те години на XIX в. италианците също започнали да създават тайни общества — или по-точно ги донесли от Италия. В Италия общества като Камората се образували за закрила на гражданите, тъй като полицаите получавали малки заплати и били подложени на политически натиск.

В Америка Камората се превърнала в Черната ръка, после в мафията, и започнала организиран грабеж на италианската общност. Един от основните й центрове бил Ню Орлиънс. След убийството на началника на полицията Дейвид Хенеси през 1890 г. и последвалото оправдаване на деветимата обвиняеми, разгневените граждани се вдигнали, разбили затвора и линчували злодеите. За известно време силата на мафията в Америка била притъпена.

Тя скоро обаче се възродила, този път в Ню Йорк. През 1902–1903 г. тамошните италиански колонии неочаквано били залети от вълна на убийства. В много случаи езиците на жертвите били разцепени на две, което предполагало гангстерско убийство, целящо да накара някого да млъкне. Гангстерският кодекс за поведение бил суров и брутален. Гангстерският бос, сицилианецът Джузепе Морело, наредил да отвлекат и измъчват до смърт собствения му осемнайсетгодишен доведен син, защото момчето неволно издало тайните на пастрока си. По-голямата част от огромните приходи на Морело идвали от фалшификаторска мрежа, чиято продукция обслужвала целите Съединени щати.

Скоро след това започнал упадъкът на бандата на Морело. Нейните най-страховити членове били самият Морело и двама негови помощници, известни като Лупо — Вълка и Пето — Вола. На 13 април 1903 г. една жена, която минавала покрай италианския квартал в Истсайд, видяла варел, от който се подавали ръка и крак.

Силният замах

Когато го отворили, полицаите открили тяло на мъж, чиято глава била почти отсечена с един силен замах с бръснач. Фактът, че ушите му били пробити, предполагал, че е сицилианец. Носел ланец за часовник, но самия часовник го нямало. Един детектив, който видял снимката на убития, го разпознал като „неизвестен“ мъж, забелязан в компанията на Вълка и Вола в италианския ресторант на Пиетро Инзарило. По онова време детективът следял Вълка и Вола.

Скоро следствието ги отвело до италианския ресторант. Варелът, на чието дъно имало талаш, за да попива кръвта, бил пълен с люспи от лук и угарки от италиански пури. Чрез производителя стигнали до бакалията, която снабдявала заведението на Инзарило.

Случаят бил възложен на блестящия агент от италиански произход Джоузеф Петросино. Той отишъл в Синг Синг, за да се срещне със затворника де Приемо, бивш член на бандата на Морело, който излежавал присъда за фалшификаторство. Когато видял снимката на убития, де Приемо заплакал. Това бил зет му Бенедито Мадония. Г-жа Мадония по-късно разпознала тялото на мъжа си.

Детективите отишли да разпитат Лупо в неговия магазин за вино. Вълка моментално извадил кама и тъкмо се канел да я забие в гърлото на единия полицай, когато другият го хванал за ръката и го повалил на пода. Арестували Лупо, както и Пето, Морело, Инзарило и още няколко заподозрени. В дома на Морело открили писмо от Мадония, пратено малко преди смъртта му. В него пишело, че му омръзнали опасностите, свързани с разпространението на фалшиви пари, и че възнамерявал да се върне при семейството си в Бъфало. Станало ясно, че са го убили, защото знае прекалено много.

Но разследването на смъртта на Мадония разкрило нещо за могъществото на Морело и Черната ръка. Синът на Мадония бил помолен да идентифицира бащиния си часовник. В съдебната зала се разнесло зловещо тътрене на крака. Един мъж се изправил от мястото си и притиснал показалец към устните си. Синът на Мадония заекнал и изведнъж се оказало, че не е сигурен дали часовникът е на баща му. Когато се чуло тътренето, г-жа Мадония също като че ли изгубила паметта си. Довели де Приемо от Синг Синг да даде показания и той с привидна откровеност заявил, че Вола не е убил зет му, тъй като бил един от най-старите му приятели.

Наложило се да освободят всички заподозрени. Нюйоркската полиция обаче била решена да ги вкара зад решетките. Скоро Морело и Вълка били арестувани и обвинени във фалшификаторство. И макар че уликите изглеждали неубедителни, съдията им дал съответно двайсет и пет и трийсет години. Инзарило бил заловен по обвинение в подправяне на документите си за гражданство и пратен в затвора за по-дълъг срок, отколкото предполагало това престъпление. Ако четем между редовете на разказа на бившия заместник-инспектор Артър Кери, изглежда, че полицията е заобиколила закона, за да осъди убийците на Мадония.

Неизвестният нападател

Пето се преселил в Браунтаун, щата Пенсилвания. Но през октомври 1925 г. на влизане в задния си двор той бил повален от пет изстрела. По случайност де Приемо, човекът, който се бил заклел да отмъсти на убиеца на зет си, неотдавна бил освободен от Синг Синг, след като присъдата му била съкратена за примерно поведение. Когато излязъл от затвора, Инзарило отворил сладкарница. Малко по-късно той също бил убит от неизвестен нападател.

За американската полиция — а и за политиците — ставало все по-ясно, че проблемът с организираната престъпност идва от Италия. Началникът на полицията в Палермо казал на един член на конгресна комисия, че в Сицилия почти няма престъпност. На въпроса защо той сериозно отговорил: „Повечето ни престъпници заминаха за Америка“. През 1907 г. Джоузеф Петросино отишъл в Палермо, за да види какво може да се направи за тясното сътрудничество между сицилианската и американската полиция. В деня на пристигането си той бил застрелян посред бял ден пред Палацо Стери, сградата на съда, от дон Вито, главата на сицилианската мафия. Естествено Вито имал непоклатимо алиби и изобщо не бил обвинен за убийството. Този рунд от борбата определено завършил в полза на мафията.

От 70-те години на XIX в. Америка се разтърсвала от гневни работнически протести. В много отношения това е напълно разбираемо. Разказите на Джек Лондон за ранните му дни като огняр показват, че работниците били безпощадно експлоатирани. Американската „етика на успеха“ означавала, че работодателят не изпитвал угризения, задето плаща на работника надница, колкото да не умре от глад, и го уволнявал, оставяйки жена му и децата му да гладуват, ако намирал някой да му работи за още по-малко пари.

Светът на бизнеса бил джунгла — както Ъптън Синклер озаглавил великия си роман за корупцията в чикагските кланици. С борци като Синклер, Джек Лондон, Кларънс Дароу и Юджийн Дебс организираните профсъюзи постепенно се изправили срещу големите корпорации, макар че стачките често били дълги и кървави и докарваните отдругаде стачкоизменници понякога били нападани и убивани от разгневените работници.

И когато организираните профсъюзи най-после започнали да налагат правото си на съществуване, дошли главорезите. Всички основни промишлености в Ню Йорк се контролират от банди — доковете, текстилната индустрия, игралните домове и бардаците. Рекетът, който възникнал през 70-те години на XIX в. в Ню Орлиънс, бил признат и установен бизнес. Бандите се разделили на три основни групи: евреите, ирландците и италианците. Китайците, които някога били водещи рекетьори в Ню Йорк, отдавна били изтикани на заден план.

През есента на 1912 г. текстилните работници от Истсайд обявили стачка. Поне повечето от тях — някои не били войнствено настроени и продължили работа. Профсъюзните лидери, които винаги вървели ръка за ръка с рекетьорите, се обърнали към еврейския гангстер Бени Файн Махмурлията да им прати неколцина яки момчета, за да убедят непокорните.

Шефовете на трикотажните фабрики обаче също си „купили“ закрила от гангстерските босове Томи Дайк и Хари Лени, последният бивш боксьор. Положението било абсурдно, тъй като и двете страни на работниците се представлявали от мафиоти. Главният помощник на Бени Махмурлията бил ирландецът Джо Милър. Той трябвало да разговаря с Дайк и Лени и да им нареди да вдигнат закрилата си от трикотажните фабрики.

Един от хората на Дайк ударил Милър по лицето и го изхвърлил. Милър се заклел да си отмъсти. Месец по-късно, при откриването на шестдневната велосипедна обиколка в Медисън Скуеър Гардън, двете банди влезли в престрелка. За щастие, бил ранен само един от гангстерите на Лени. Началникът на полицията Артър Удс, който неотдавна бил назначен на този пост, разбирал, че следващия път могат да пострадат и невинни граждани.

Предвиждането му се оказало вярно. Сблъсъкът започнал на годишния вечерен бал, даван от бандата на Дайк и Лени в Арлингтън Хол край Сейнт Маркс Плейс. Дайк и Лени тъкмо се канели да се качат по стълбището, за да се ръкуват с почтителните посрещачи, когато зад тях се разнесли изстрели. Те тичешком изкачили стъпалата и се скрили в залата. През следващите десет минути във въздуха свирели куршуми. И когато стрелбата престанала, на паважа лежал човек. Съдебният служител Фредрик Строс.

Забранено за полиция

Удс побеснял. Бандите прекалявали. Не минало много време и той пратил цели полицейски отряди в квартала Кар Барн на Ист Ривър, защото тамошната банда била поставила обяви, че в района е забранено за полиция. Бандата от Кар Барн била унищожена и Удс решил да направи същото с хората на Бени Махмурлията и групата на Лени. Първият му проблем бил да открие как бандата на Файн е успяла да се сдобие с оръжие.

Повечето гангстери били известни на нюйоркската полиция и можели да ги спрат по всяко време на денонощието. Ако откриели, че притежават скрито оръжие, обикновено прекарвали най-малко година в затвора, затова Удс бил почти сигурен, че няма да отидат в Арлингтън Хол въоръжени. Нелегалните канали му донесли отговора: някоя си Ани Брит носела в чантата си седем пистолета. Тя е една от първите „гангстерски мадами“ в историята.

Удс заповядал да арестуват седем души от бандата на Файн, включително Ани Брит. Процесът бил пълно фиаско. Повечето показания били дадени от гангстери и толкова много си противоречали, че обвиняемите били оправдани. Въпреки това полицейският тормоз оказал желаното въздействие. По време на мандата на Удс бандите почти изчезнали. Бандата на Бени Махмурлията се разпаднала в резултат от процеса. Удс доказал, че полицията е способна да се справи с този нов вид организирана престъпност, ако приложи силен тормоз.

После Америка влязла в Първата световна война. Мнозина гангстери заминали на фронта и престъпленията в Ню Йорк намалели. Когато войниците се завърнали в родината, страната била залята от вълна на престъпност — след война обикновено се наблюдава такова явление, — но полицията показала, че може да се справи. За известно време изглеждало, че организираната престъпност в Америка е победена.

За нещастие на американците, в полза на престъпността действали могъщи сили — сили, които смятали, че са на страната на реда и закона. Въздържателното движение възникнало още през 1770 г., когато един квакер във Филаделфия възразил, че го „потиска миризмата на ром“ от другите квакери. Ромът бил едно от най-популярните лекарства по онова време.

През 30-те години на XIX в. Въздържателното движение станало еднакво влиятелно в Англия и Америка. През 40-те и 50-те години пиеси като „Пияницата“ и „Седем вечери в бара“ събирали огромна публика. Но с обичайния си гений за компромиси Англия успяла да се избави от пълно въздържание. Както обикновено, американците предпочели да направят нещата по трудния начин. Пламенните евангелистки кампании винаги били американски специалитет. Сега Съюзът за борба с баровете, представляван на национално равнище от сенатора Андрю Волстед, успял да обяви всички алкохолни напитки в Съединените щати за незаконни от 17 януари 1920 г.

Започнал сухият режим — и с него си отишъл последният шанс на Америка, поне през XX в., да победи организираната престъпност. Историята на Джони Торио, Ал Капоне, Шулц Холандеца и другите гангстерски босове от епохата на контрабандата на алкохол е разказвана много пъти. Проблемът бил, че средният американски гражданин застанал на тяхна страна. Човекът от улицата смятал, че е глупаво демократично избраното му правителство да му забранява неговия пръст уиски или джин. В резултат народът гласувал за Капоне и Шулц. Организираната престъпност се утвърдила и все още е възможно тя да е най-сериозното предизвикателство, срещу което ще трябва да се изправи Америка през последната четвърт на XX в.