Колин Уилсън
Знаменити престъпници (74)

Фалшификаторство

Като цяло, измамниците и фалшификаторите са най-умните от всички престъпници. Те са пълна противоположност на убийците, които са инфантилни и действат против собствените си интереси в своята разрушителност — до такава степен, че една трета от тях се самоубиват. От Макбет до Бостънския удушвач те оставят впечатлението, че са попаднали във физически и психически капан. Фалшификаторите обаче притежават размаха и относителната свобода на комарджиите. Те играят с големи залози и понякога печелят и прекарват остатъка от живота си в разкош. Когато губят, дори повечето почтени граждани понякога изпитват към тях спортсменско съчувствие.

Природната дарба

Начело на списъка на дръзките измамници стои името на Джим Калиграфа. През викторианската епоха всеки британски ученик — и мнозина в Съединените щати — знаел за него. Днес почти никой не си спомня нищо друго освен прякора му. Истинското му име е Джеймс Таунсенд Соуърд и той заслужава да бъде обезсмъртен като един от най-преуспелите професионални престъпници на всички времена. Фалшификаторската кариера на Джим Калиграфа продължила близо четвърт век и ако не била глупостта на един негов съучастник, той може би щял да свърши живота си като богаташ.

Джим Соуърд бил интелигентен, образован човек с природна дарба за имитиране на почерци. Можел да преуспее в почти всяка професия и всъщност постигнал значителни резултати в своята област — правото. Ала истинско удоволствие му доставяла само измамата — особено фалшификаторското изкуство.

През 1840 г. получил право на адвокатска практика. Дотогава вече бил мислил задълбочено върху фалшификаторското изкуство. За него било ясно, че обичайният метод — фалшифициране на подпис и осребряване на чека в банката — е извънредно опасен. Дори да ви дадял парите, касиерът можел да запомни лицето ви.

Истинският номер бил толкова добре да прикриеш следите си, че да няма вероятност да те свържат с фалшификацията. Планът, който измислил Соуърд, бил сложен и почти стопроцентово сигурен. Първата стъпка била да се сдобие с банкови чекове. Това не било много трудно — крадците и джебчиите често намирали чекове сред плячката си и обикновено ги изхвърляли.

С помощта на съучастник той разпространил в подземния свят слуха, че някой е готов да плаща добре за крадени чекове — и празни, и използвани. Ако се сдобиел с използвани чекове, толкова по-добре: щял да разполага с подпис, който да фалшифицира.

„Командната верига“

Следващият въпрос бил как да осребрява фалшифицирания чек. Соуърд го давал на един свой съучастник, Андерсън. Андерсън надлежно го предавал на друг съучастник — Атуел. Атуел давал обява, че търси момче за поръчки и куриер, и го пращал в банката с чека, като го проследявал, Андерсън пък проследявал него, за да е сигурен, че ще му предадат парите.

Обикновено нямало проблем и банката плащала. Когато разкривали фалшификацията, вече не можели да се доберат до извършителите. Дори в банката да заподозрели нещо и да арестували куриера, той нямало да може да им каже нищо. Атуел винаги взимал предпазната мярка да се дегизира с фалшива брада и мустаци, когато наемал куриера.

Тъкмо тази сложна „командна верига“ години наред осигурявала успеха на Джим Калиграфа. Самоличността му била известна единствено на най-близките му съучастници. Никой не предполагал, че блестящият лондонски адвокат Джеймс Таунсенд Соуърд е един от най-преуспяващите престъпници на епохата. Подобно на Конан-Дойловия професор Мориарти, той бил Наполеон на престъплението.

От днешна гледна точка незаконно присвоените от него суми не били в големи размери (но трябва да имаме предвид, че по онова време цяло бедно семейство можело да живее една седмица в разкош с тях). Чековете рядко били за повече от неколкостотин лири и той всъщност извличал удоволствие от самото прилагане на умението и хитростта си.

Например веднъж един крадец му продал два чека, откраднати от адвоката Търнър. Соуърд имал нужда от подписа на адвоката, за да може да го имитира. Затова пратил Атуел при Търнър и Атуел възложил на адвоката да му помогне да си върне дълг на стойност трийсет лири. Търнър написал предупредително писмо, в което настоявал за връщане на парите. Но дори с това писмо Соуърд не бързал да фалшифицира чека.

Късметът му изневерил

Дори по онова време хората се пазели от фалшификатори, като подписвали чековете си със специален подпис. Джим Калиграфа се нуждаел от подписан чек на адвоката. Длъжникът платил трийсетте лири естествено — и той участвал в измамата. После, за разочарование на Соуърд, адвокатът платил трийсетте лири минус хонорара си в брой. Соуърд опитал отново. Този път адвокатът трябвало да прибере дълг от сто и три лири, петнайсет шилинга и шест пенса. Тъй като сумата не била кръгла, адвокатът платил с чек. Соуърд получил нужния подпис — и скоро Търнър обеднял с четиристотин лири.

Неизбежно настъпил ден, в който късметът на великия фалшификатор му изневерил. Един касиер в банка на Ломбард Стрийт заподозрял нещо, когато куриерът поискал хиляда лири да му се изплатят на пет банкноти по сто лири, осем по петдесет и останалите в монети. Касиерът внимателно се вгледал в чека и заключил, че е фалшифициран. Невинният куриер бил арестуван, ала съучастникът, който чакал пред банката, предупредил Соуърд и бандата отървала кожата, както обикновено.

Няколко подобни провала убедили Соуърд да опита в по-широка област — в провинцията. Това било грешка. На първо място, нямали достатъчно средства и Соуърд бил нервен — неподходящо психическо състояние за мошеника, тъй като, изглежда, носи лош късмет.

Решили да изпълнят обичайния трик в източния морски град Ярмут — щели да възлагат на адвокати да събират „дългове“ и после да подправят подписите им на чекове. Един съучастник, Хардуик, открил банкова сметка в Лондон с двеста и петдесет лири под фалшивото име Уитни. След това парите били преведени в Ярмут. Там Хардуик започнал да посещава различни адвокати под друго фалшиво име — Ралф.

Компрометиращото писмо

След време парите на Хардуик свършили и той отишъл в банката. Едва тогава разбрал, че е забравил да съобщи на банката да изплати парите на човек на име Ралф… Естествено банката отказала да изплати на г-н Ралф парите на г-н Уитни и Ралф не можел да им каже, че всъщност той е Уитни. Хардуик уплашено писал на Соуърд, за да иска инструкции.

Ако не бил нервен и нетърпелив, Соуърд щял да разбере, че е най-добре да фалшифицира пари, защото банката вече подозирала нещо. Вместо това той написал на „Ралф“ подробно и компрометиращо писмо, с което го инструктирал да се върне в Лондон и да започне наново.

Докато писмото стигне до Ярмут, банката вече била съобщила в полицията за подозренията си и полицията разпитвала „Ралф“ и Атуел. Писмото пристигнало, докато били арестувани, и полицията го отворила.

Двамата в Ярмут си признали и се спасили, като издали съучастниците си. Джим Калиграфа и неговият съучастник Андерсън обаче били съдени през март 1857 г. и били осъдени на доживотна каторга в колониите.

Соуърд имал късмет. До 1837 г. — когато вече бил започнал измамите си — фалшификаторството се наказвало със смърт. Наказанието не винаги било толкова варварско. Отначало големите престъпници през Средновековието били свещеници — единствената класа, която можела да пише, — а те обикновено се позовавали на неподсъдността на духовенството от мирски съд и се разминавали с леки наказания.

По времето на кралица Елизабет I фалшификаторът можел да бъде глобен, прикован на позорния стълб, да му бъдат разкъсани ноздрите и да изгуби ушите си. Ала до появата на банкнотите възможностите за фалшифициране очевидно били ограничени. В Ломбардия (Италия) банкноти имало още през XVII в. (откъдето и Ломбард Стрийт, лондонският банкерски център), но те се появили в Англия едва през 1694 г.

Хотел и затвор

Тъй като отначало били ръкописни, банкнотите сами подканяли да бъдат фалшифицирани — първата фалшива била засечена само две седмици след издаването им, на 31 юли 1694 г. Тя била на стойност сто лири и четиримата извършители били глобени и приковани на позорния стълб.

Тъй като печалбите можели да са огромни и престъплението се извършвало много лесно — престъпникът се нуждаел само от перо и хартия, — банкерите са обезпокоили. В резултат през 1697 г. фалшификаторството започнало да се наказва със смърт.

В един класически случай от XVIII в. бил приложен новият закон и обесили престъпник, който дълги години бягал от правосъдието. Колкото и да е странно, злополучно известният Джеймс Боланд бил служител на закона — пост, който си осигурил, просто като го купил. Това означавало, че можел да арестува длъжници и да ги държи в затвора колкото си иска.

Той наел къща в лондонския квартал Саутуърк, поставил решетки на прозорците и я използвал като нещо средно между хотел и затвор, където заможните длъжници можели да ядат и спят в лукс. Това било напълно законно, но хотелът на Боланд бил прекалено скъп и затворниците се разделяли с парите си по всевъзможни начини — Боланд бил изпечен картоиграч мошеник, — и щом останели без пукната пара, ги хвърляли в не толкова комфортния Нюгейтски затвор.

Боланд години наред с огромен успех продължил да изнудва и мами.

После допуснал грешка. Имал изтекла полица на стойност сто лири и поискал от свой познат да я осребри — срещу малка отстъпка. Подобно на всеки чек, тя трябвало да се подпише, затова Боланд написал името си. Приятелят му възразил — той имал намерение да осребри полицата при трети човек, а Боланд имал толкова лоша слава, че името му щяло да затрудни осребряването. Боланд надлежно изтрил името си и вместо него написал „Банкс“.

И така формално фалшифицирал полицата — въпреки че не била извършена измама, защото документът бил съвсем истински. За нещастие на Боланд, човекът, който бил написал полицата, фалирал. Онзи, който я осребрил — някой си г-н Кардиноу — си поискал парите.

Както обикновено, хитрият Боланд се опитал да прехвърли отговорността — погледнал полицата и заявил, че не се казва „Банкс“.

Но Кардиноу споменал за случая пред служител на закона. Властите отдавна чакали повод да хвърлят Боланд зад решетките. Арестували го, осъдили го за фалшификаторство и през март 1772 г. го екзекутирали.

Това не е единственият случай, когато законите за фалшификаторство се „разтягат“, за да бъде осъден някой. През септември 1808 г. бил екзекутиран мошеникът Джон Хадфийлд — истинската причина за осъждането му било това, че съблазнил една красива келнерка. Хадфийлд бил комарджия и често се представял за преподобния Огъстъс Хоуп.

Онеправданата хубавица

През 1802 г. той пристигнал в английската Езерна област — обезсмъртена в стиховете на Уърдсуърт и Колридж — и направил всичко възможно, за да се ожени за една богата наследница. Подписал се с името „преп. Огъстъс Хоуп“ на множество чекове, но измамите не били част от плана му — той само искал да се ожени за наследницата.

Баща й заподозрял нещо, затова „преподобният Огъстъс“ се оженил (след като вече имал съпруга) за Мери Робинсън, красивата дъщеря на един ханджия в Бътърмиър. Момичето вече било доста известно, тъй като било героиня на прочутото стихотворение „Сали от Бътърмиър“. И тъкмо когато си мислела, че се е омъжила за богат съпруг, преподобният Огъстъс бил арестуван за измама. Но успял да избяга и през месеците, докато се укривал, историята за онеправданата бътърмиърска хубавица завладяла въображението на англичаните.

Хадфийлд най-после бил заловен и съден за фалшификаторство — след като всъщност неговото престъпление било двуженство.

Единственият случай на фалшификаторство, намерил място в „Известни британски съдебни процеси“, също е един от най-трагичните. Хенри Фаунтлерой бил блестящ млад бизнесмен — започнал кариерата си през 1800 г. като служител в бащината си банка на лондонската Бърнърс Стрийт. Времената били лоши и когато през 1807 г. баща му умрял, Фаунтлерой разбрал, че са на ръба на фалита.

Той вложил цялата си енергия и интелигентност в запазването на платежоспособността на банката и внушил толкова голямо доверие, че скоро започнал да привлича цели тълпи вложители. Положението обаче не било толкова розово, колкото изглеждало — войната с Наполеон задушавала търговията. Фаунтлерой извършвал измами — продавал акции на вложители, когато му трябвали пари, и бързо ги възстановявал, когато имал нужда от тях.

Всичко това изисквало фалшифициране на подписите на вложителите. Подобно на всички комарджии, Фаунтлерой се надявал да спечели богатство, с което да изплати всичките си дългове. Но когато „дълговете“ достигнали четиристотин хиляди лири, станало по-трудно да подправя документите.

През 1824 г., когато бил четирийсетгодишен, настъпила катастрофата. Фаунтлерой бил изпълнител на много завещания. В случая със завещанието на подполковник Белис другите изпълнители искали да предадат задълженията си на съда и се озадачили от истеричното противопоставяне на Фаунтлерой.

Един ден отишли в Английската банка и установили, че повечето акции на подполковник Белис са продадени и стойността им е преведена в банката на Фаунтлерой. Банкерът скоро бил обявен за виновен и на 30 ноември 1824 г. бил екзекутиран.

Един човек и неговото куче

Един от най-успешните — и невероятни — фалшификатори от тази нова порода бил благият дребен американец Едуард Мюлър. Външно той, изглежда, не притежавал капризния, неискрен и неуравновесен ум, толкова важен за фалшификатора и неговата работа. За своите приятели и съседи в Ню Йорк Мюлър бил симпатичен старец, който водел спокоен и еднообразен живот като домоуправител в един истсайдски жилищен блок.

През 1937 г. се пенсионирал и се заел да прави пари в буквалния смисъл. Вдовец с омъжена дъщеря, която живеела далеч от него, той прекарвал повечето си време сам с кучето си в своето апартаментче на Деветдесет и шеста улица. След едно неуспешно начинание с откриване на вехтошарница Мюлър купил стара печатарска преса и я монтирал в една от стаите на жилището си. Имал стар фотоапарат и дал останалите си долари за химикали и други необходими неща. Вече бил готов да отпечата първата си еднодоларова банкнота.

Фотографирал истинска банкнота, направил плака и с помощта на обикновена хартия и други цветове мастило изработил няколко пробни банкноти. Получили се доста груби. Това обаче не обезпокоило Мюлър. Той знаел от собствен опит, че никой не си прави труда внимателно да разглежда еднодоларовите банкноти: петачка, да, десетачка, определено — но не и един долар. Затова смятал, че ако ги харчи разумно, престъплението му ще остане неразкрито — или поне нямало да го свържат с него.

Дребното престъпление

Всеки ден извеждал кучето си на разходка по Деветдесет и шеста улица и спирал в магазин, бар или будка за цигари, за да купи нещо. Бил изключително внимателен купувач. Ако стоката струвала, да речем, четири долара, плащал за нея с три истински банкноти и една своя. Така никога не пробутвал повече от един фалшив долар. И когато изчерпил възможностите да пазарува на кварталната си улица, продължил нататък — навсякъде, където отивал, и с всичко, което купувал, продължавал да пробутва по един „Мюлъров долар“.

Скоро разгневените продавачи занесли фалшивите банкноти в полицията. Озадачени от очевидно дребното престъпление — в крайна сметка какъв бил смисълът толкова видимо некадърно да фалшифицираш еднодоларови банкноти? — полицаите отначало не обърнали сериозно внимание на случая, предупредили местните продавачи и банкови касиери да внимават и се заели с по-важните проблеми на деня — например да преследват убийци и въоръжени крадци.

До края на 1938 г. обаче в обращение влезли около шест хиляди фалшиви банкноти — и източникът не проявявал признаци на изчерпване. Мюлър тихо си работел вкъщи — снимал с фотоапарата и въртял пресата — и така продължил да произвежда банкноти дори когато плаките му се изцапали и изхабили. Парите вече не можели да заблудят никого — освен навярно дете, — стига човек да ги погледнел по-внимателно. Но никой не го правел и през следващите десет години Мюлър продължил да „робува на пресата“.

Методично, без да бърза, без да губи спокойствие и търпение, той продължил с „хобито“ си, което осмисляло старостта му. Освен това — макар изобщо да не подозирал — бил обект на мащабно полицейско следствие. След като полицаите не стигнали доникъде — нямало улики, нямало доносници, — случая поел Джеймс Малоуни, началник на нюйоркския клон на американската Секретна служба.

Скоро и Малоуни трябвало да признае, че е озадачен. Ако фалшификациите били дело на един човек, той трябвало да е идиот и некадърник. Неговите еднодоларови банкноти не ставали за нищо — и можели да заблудят само още по-големи идиоти. Ако били дело на банда, тя значи действала изключително потайно и дискретно, като бандитите били много хитри — опитвали се да измамят властите, че не са професионални мошеници и фалшификатори.

Едуард Мюлър можел да продължава така до смъртта си — да произвежда и пробутва не повече от една-две свои банкноти на ден. Ала тогава дошла катастрофата. Един следобед, докато разхождал кучето си (и между другото купувал едно-друго за по-долар), в апартамента му избухнал пожар. Повикали пожарната команда и пожарникарите влезли в жилището му.

Докато спасявали скромните му вещи, те изхвърлили всичко, което не било изгоряло, през прозореца — включително няколко печатарски плаки и полуобгорели листове хартия. Хартията била вдигната от любопитно момче, чийто баща случайно бил полицай. Оказало се, че това са фалшиви банкноти — и когато Мюлър се прибрал, го чакали детективи.

„Великият“ фалшификатор

Те били не по-малко изненадани от него и не могли да повярват, че пред тях е човекът, когото търсели от десет години. Бичът на Секретната служба! Чумата на нюйоркската полиция! Мюлър бил арестуван, изправен пред съда и осъден на девет месеца затвор за кариерата си на „велик“ фалшификатор. След освобождаването си той отишъл да живее при дъщеря си и зет си. Позволили му да вземе със себе си кучето — но не и фотоапарата и печатарската преса.